О
П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ ...........
Гр.
София, 06.07.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН
СЪД, гражданско отделение, шести първоинстанционен състав, в закрито
съдебно заседание на шести юли две хиляди и двадесета година в състав:
СЪДИЯ: РОСИНА ДОНЧЕВА
като разгледа
докладваното от съдията гр. дело № 758 по описа на Софийски окръжен съд за 2019
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба от Н.К.Г. с ЕГН: **********, адрес:
***, ж. к. П., ул. „Д.С.” № 00, ет. 00, aп. 00, чрез адв. Р.Р. – САК срещу С.г.с. с
адрес: *** за осъждането му да заплати на ищеца сумата от 39 000 лв. –
главница-обезщетение за вреди от неприлагане правото на ЕС в резултат на
правосъдната дейност на СГС и 1 549,29 лв. - законна лихва за периода от
05.06.2019 г. до 25.10.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване
на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
Ищецът
твърди, че с Трудов договор № 1155/14.03.2011 г., сключен между него и „БТК – Ц.у.”
при “Б.Т.К.” ЕАД, ЕИК., е бил назначен на длъжност с наименование „мобилен
консултант”, като в т. 5, б. „е” от договора е била уговорена клауза за
изпитване със срок на изпитване 6 месеца. След изтичане на посочения срок,
трудовият договор се е трансформирал в безсрочен такъв.
С Допълнително споразумение
№ 1122/24.06.2013 г. е бил назначен на длъжност с наименование „търговски
представител”, но, видно от длъжностните характеристики за длъжностите „мобилен
консултант” и „търговски представител”, не била налице разлика в обема и
естеството на трудовите функции, поради което и съобразно забраната на чл. 70,
ал. 5 КТ в допълнителното споразумение от 24.06.2013 г. не е уговорен повторен
срок за изпитване.
С последващо Допълнително
споразумение № 1090/25.04.2016 г. е преназначен от длъжност с наименование
„търговски представител” на длъжност с наименование „старши търговски
представител”. Твърди, че длъжността “старши търговски представител” не е
включена в Националната класификация на професиите и длъжностите, което
показвало, че тази длъжност няма самостоятелно значение, а е производна на
длъжността “търговски представител”, поради което и между двете не са могли да
бъдат налице съществени различия по отношение на изпълняваните трудови функции.
От длъжностните характеристики за двете длъжности, се установявало, че в
структурите на дружеството т. нар. старши търговски представител не е нищо
повече от обикновен търговски представител.
Посочва, че т. 5 от
допълнителното споразумение от 25.04.2016 г., уреждаща повторен срок за
изпитване за същата работа в полза на работодателя, е нищожна на основание чл.
26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД - поради противоречие с императивната норма на чл. 70,
ал. 5 КТ, а трудовият договор на ищеца е запазил безсрочния си характер.
Въпреки това със Заповед №
1228/12.12.2016 г., връчена на ищеца на 04.01.2017 г., работодателят е прекратил трудовото правоотношение,
на основание чл. 71, ал. 1 КТ, приемайки, че е налице трудов договор със срок
на изпитване, който още не е изтекъл.
Н.Г. потърсил защита на
правата си по съдебен ред, в резултат на което с Решение № 301980 от 22.12.2017
г. по гр. д. № 13232/2017 г. на СРС, ГО, 66 с-в, съдът е признал за незаконно и
е отменил на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ уволнението му, възстановил го е
на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ на длъжността „старши търговски
представител” в „БТК - Централно управление” и е осъдил „БТК - Централно
управление” да заплати на Г. на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225,
ал. 1 КТ сумата от 7 800 лв. - обезщетение за оставане без работа през периода
04.01.2017 г. -04.07.2017 г., поради уволнението му.
С Решение от 18.12.2018 г.
по гр. д. № 4908/2018 г. на СГС, ГК, IV „в” с-в обаче въззивният съд е отменил
първоинстанционното решение, като е отхвърлил предявените от него обективно
кумулативно съединени искове. С Определение № 448 от 05.06.2019 г. на ВКС, 3-то
ГО, касационната инстанция не е допуснала касационното обжалване на въззивното
решение, поради което на 05.06.2019 г. последното е влязло в сила.
Твърди се, че във
въззивното решение СГС е нарушил чл. 4, пap. 3 във вр. с чл. 19 от Договора за
Европейския съюз (ДЕС), тъй като не е приложил приложими към казуса норми от
правото на ЕС с директен ефект, като е игнорирал и задължителната за него
практика на Съда на ЕС по въпроси, обуславящи изхода на спора.
Позовава се на чл. 30 от
Хартата на основните права на ЕС, според който текст, всеки работник има право
на защита срещу всяка форма на неоснователно уволнение, в съответствие с
правото на Съюза и с националните законодателства и практики. В настоящия
случай въз основа на нищожна договорна клауза (т. 5 от допълнителното
споразумение от 25.04.2016 г.) на ищеца не е било признато правото му да
изпълнява приетата от него длъжност при „БТК - Централно управление” в периода
от 12.12.2016 г. до 05.06.2019 г. Това право било прогласено и в чл. 15, пap. 1
от Хартата, съгласно който всеки има право да работи и да упражнява свободно
избрана или приета професия. В посочения период Г. не е имал възможност да
започне и друга работа, тъй като е очаквал окончателното произнасяне на съда по
законосъобразността на уволнението му и съответно - по възстановяването му на
заеманата преди уволнението длъжност.
Сочи, че въззивният съд
обаче не е изследвал каква работа действително е извършвал, а се е позовал
единствено на разликата в наименованията на двете заемани от него длъжности и
преди всичко на формалните разлики в длъжностните характеристики. Съдът игнорирал и показанията на св. Г. Ч. (работил
в „БТК - Централно управление” на длъжност “търговски представител” преди
уволнението му, а след него - на длъжност “старши търговски представител”), от
които се установява, че Г. е извършвал една и съща работа, независимо от
наименованието на заеманата от него длъжност, като не е имал обучителни или
ръководни функции по отношение на Чанев или на други търговски представители.
Позовава се на решение от 02.09.2015 г. по дело С-127/14 - Andrejs Surmacs, в
което Съдът на ЕС изрично отбелязва, че релевантна е единствено “изпълняваната
функция, а не наименованието на тази функция”.
На следващо място, съгласно
клауза 4, т. 1 от Рамковото споразумение относно срочната работа, въведено в
действие с Директива 1999/70/ЕО на Съвета от 28.06.1999 г. относно Рамково
споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на
профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и
Европейския център на предприятията с държавно участие (СЕЕР), по отношение на
условията за наемане на работа, работниците на срочни трудови договори не се
третират по по-неблагоприятен начин спрямо работници на постоянен трудов
договор за сравнение, само защото имат срочен договор или правоотношение, освен
ако различното третиране не е оправдано от обективни причини. Ето защо, след
като е приел, че клаузата за изпитване в допълнителното споразумение от
25.04.2016 г. е действителна, респ. че трудовият договор е бил срочен, СГС е
следвало да признае, че работодателят не е имал право да третира Г. по
по-неблагоприятен начин в сравнение с начина, по който го е третирал преди
това, когато служителят е работел на постоянен договор при същия работодател,
поради което и не е разполагал с право да прекрати трудовото му правоотношение,
позовавайки се единствено на чл. 71, ал. 1 КТ (на неизтекъл срок за изпитване).
Като не е приложил правото
на ЕС, СГС е нанесъл имуществени вреди на ищеца, чийто размер е еквивалентен на
размера на неизплатените му базови месечни трудови заплати (при базова месечна
трудова заплата 1300 лв. съгласно т. 2 от допълнителното споразумение от
25.04.2016 г.) за периода от уволнението му въз основа на нищожна клауза от
трудовия договор на 12.12.2016 г. до влизане в сила на въззивното решение на
05.06.2019 г. (30 месеца) - 39 000 лв. общо, ведно със законната лихва от
датата на настъпване на вредите (05.06.2019 г.) до окончателното изплащане на
сумата.
Позовава се на решение от
19.11.1991 г. по съединени дела С-6/90 и С-9/90 - Francovich и Bonifaci и на Хартата
на основните права на ЕС, в Директива 1999/70/ЕО на Съвета от 28.06.1999 г. и
практика на Съда на ЕС за защита срещу неоснователно уволнение.
С оглед на изложените
съображения, ищецът Н.К.Г. с ЕГН: **********, адрес: ***, ж. к. П., ул. „Д.С.”
№ 00, ет. 00, aп. 00, чрез адв.
Р.Р. – САК предявява искове по чл.4, пар. 3 във вр. с
чл. 19 от ДЕС, вр.чл.86 ЗЗД срещу С.г.с. с адрес: ***
за осъждането да му заплати сумата от 39 000 лв. – главница-обезщетение за
вреди от неприлагане правото на ЕС в резултат на правосъдната дейност на СГС и
1 549,29 лв. - законна лихва за периода от 05.06.2019 г. до 25.10.2019 г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане на сумата. Претендира и сторените по делото разноски.
Препис от исковата молба с
приложенията към нея е изпратен на ответника С.г.с. който в срока по чл. 131 ГПК, чрез процесуалния си представител – Си.Р. е депозирал писмен отговор, в
който изразява становище за недопустимост на предявения иск, евентуално ако
бъде приет за допустим, за неговата неоснователност.
По отношение допустимостта:
Поддържа, че предявеният
иск е недопустим, тъй като постановено решение по цитираното въззивно
гражданско дело, не е окончателен съдебен акт, а Софийският градски съд е
действал по правилата на функционалната подсъдност като втора инстанция.
Постановеният съдебен акт е подлежал, съгласно нормата на чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК, на касационен контрол, какъвто е проведен и е постановено от ВКС
Определение № 448 от 05.06.2019 г. на III ГО, произнесено по реда на чл. 288 ГПК - в производството по допустимост на касационно обжалване. Възприето е с
Определение № 45 от 03.02.2016 г. по гр. д. № 4823/2015 г. III г. о. на ВКС, че
на практика с решението на СЕС по делото Kobler, се утвърждава принципа за
отговорност на държавата за вреди, причинени от нарушения на общностното право
със съдебни решения, но само на национална юрисдикция, разглеждаща делото като
последна инстанция. Исковете, следователно, са недопустимо насочени срещу съда,
действал като въззивна, а не като окончателна инстанция и подлежат на връщане.
По
отношение основателността:
Заявява, че същите са
неоснователни, в случай, че съдът ги приеме за допустими. Поддържа становище и
излага подробни съображения за липса на доказаност на предпоставките за ангажиране на отговорността
му.
Излага съображения, че
нарушението на правната норма, респективно незачитането на трайната практика на
СЕС, следва да бъде очевидно, тъй като отговорността на националния съд ( действащ като последна инстанция ) може
да бъде ангажирана само в изключителни, извънредни случаи - т. 53 от мотивите
на решението по делото Kobler. На първо място, ищецът не е обосновал в исковата
си молба в какво се състои очевидното нарушение на чл. 30 и чл. 15 от Хартата
на основните права на ЕС /ХОПЕС/. Не е накърнено със съдебния акт и правото му
на труд, каквото ищецът има възможност да упражнява, тъй като не е лишен от
него с влезлият в сила съдебен акт.
Цитираното от ищеца Г.
решение от 02.09.2015 г. по дело С-127/14 Andrejs Surmacs срещу Finansu un
kapitala tirgus komisija, счита че е неотносимо към предмета на делото.
Оспорва ищецът Н.Г. да е
претърпял претендираните с исковата молба имуществени вреди, както и причинно
следствената връзка. Моли да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани
предявените обективно кумулативно съединени искове по чл. 4, § 3 ДЕС и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД.
В случай, че съдът приеме,
че правната квалификация на иска е чл. 49 ЗЗД, твърди, че същият е недопустим,
тъй като съгласно чл. 132 от КРБ при осъществяване на съдебната власт съдиите
не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за
постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от
общ характер.
В обобщение моли съда да
прекрати образуваното производство по делото, поради недопустимост на
предявените искове, евентуално, като неоснователни да бъдат отхвърлени.
Претендира сторените за производството разноски.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и представените по делото
доказателства, намира следното:
С изменението и допълнението
на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/ /обн., ДВ,
бр. 94/29.11.2019 г. /, се създаде нов чл. 2в, като според ал. 1, т. 2 на правната норма, когато вредите са
причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз,
исковете се разглеждат от съдилищата по реда на Гражданския процесуален кодекс – извън случаите по т.
1, като ответникът по делата се определя по реда на чл. 7.
С § 6, ал. 1 и 2
от ПЗР на ЗИДЗОДОВ /обн., ДВ, бр. 94/29.11.2019 г./ се предвиди, че този закон
се прилага за предявените искови молби, подадени след влизането му в сила, а
неприключилите до влизането в сила на този закон производства се довършват от
съдилищата, пред които са висящи, включително при последвало въззивно и
касационно обжалване. Ето защо, с оглед обстоятелството, че исковете са предявени на 25.10.2019 г., то няма възможност същите да бъдат подведени под
нормата на чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ, като следва да се квалифицират по чл.4, пар. 3 във вр. с
чл. 19 от ДЕС, вр.чл.86 ЗЗД.
По делото се установява следното:
От представен трудов договор №
1155/14.03.2011 г., сключен между ищеца и „БТК“ АД се установява, че ищецът е
заемал длъжността „мобилен консултант“. С допълнително споразумение №
1122/24.06.2013 г., ищецът е назначен на длъжността „търговски представител“ с
посочена заплата в размер на 1300 лева. На 25.04.2016 г. между страните е
сключено допълнително споразумение № 1090, по силата на което ищецът заема длъжността
„старши търговски представител“, с базово заплата в размер на 1300 лева и
уговорен в полза на работодателя срок на изпитване 6 месеца. Със заповед № 1228/12.12.2016 г. на
работодателя, трудовото правоотношение
между страните е прекратено, на осн. чл. 71, ал. 1 от КТ, във вр. с т. 5 от
допълнително споразумение от 25.04.2016 г.
Ищецът е обжалвал пред СРС
законосъобразността на прекратяване на трудовото правоотношение.
Не се спори между страните, че с Решение № 301980 от
22.12.2017 г., постановено по гр.д. № 13232 по описа за 2017 г. на СРС, 66
състав е признато за незаконно и отменено на осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ,
уволнението на Н.К.Г. от длъжността „старши търговски представител“, извършено
със заповед № 1228/12.12.2016 г. на законния представител на „БТК – Централно
управление“, съдът е възстановил, на основание чл.
344, ал. 1, т. 2 КТ, на длъжността „старши търговски представител” в „БТК -
Централно управление” и е осъдил „БТК - Централно управление” да заплати на Г.
на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ сумата от 7 800 лв. -
обезщетение за оставане без работа през периода 04.01.2017 г. -04.07.2017 г.,
поради уволнението.
С Решение от 18.12.2018 г.
по гр. д. № 4908/2018 г. на СГС, ГК, IV „в” с-в, въззивният съд е отменил
първоинстанционното решение, като е отхвърлил предявените от него обективно
кумулативно съединени искове. С Определение № 448 от 05.06.2019 г. на ВКС, 3-то
ГО, касационната инстанция не е допуснала касационното обжалване на въззивното
решение, поради което на 05.06.2019 г. последното е влязло в сила.
При така установените
обстоятелства, съдът приема, че предявеният иск по чл.4, пар. 3 във вр. с чл. 19 от ДЕС, вр.чл.86 ЗЗД срещу СГС е недопустим по следните
съображения:
Отговорността на държавата – членка за неизпълнение на договорите и
актовете на институциите не е уредена изрично както в Договорите, така и във
вторичното право на ЕС, но е допустима съгласно решението на Съда на ЕС по дела
С-6/90 и С-9/90 Andrea Francovich et Danila Binifaci. Правното основание на
тази отговорност се определя от нормата на чл. 4, § 3 от ДЕС, според която, държавите членки са длъжни да
предприемат всички необходими мерки, общи или специални, за да осигурят
изпълнението на задълженията си произтичащи от Договорите и актовете на
институциите на Съюза. При неизпълнение – държавата следва да предприеме всички
необходими мерки за преустановяването му и да поправи последиците от това
неизпълнение.
Държавите-членки носят отговорност за
вреди независимо от органа, който ги е причинил. Вредата може да е причинена от
всеки държавен орган - в това число и от национална юрисдикция /съдебен орган/,
действаща като последна инстанция /Gerhard Kobler v.Austria (С-224/01), Traghetti del Mediteraneo
v. Italian Stare
(С-173/03)/. Това разрешение е дадено по делото Kobler
/С-224/01/, постановено в рамките на процедура по преюдициално
запитване. В т. 36 от цитираното решение е посочено, че от изискванията, присъщи на защитата на правата на
индивидите, които се позовават на правото на Общността, следва, че те трябва да
имат възможност да получат обезщетение в националните съдилища за вредата,
причинена от нарушението на тези права поради решение на юрисдикция, която
отсъжда на последна инстанция (вж. в тази връзка Решение по дело Brasserie du
Pêcheur и Factortame).
В същото решение е посочено, че когато с необжалваемо
съдебно решение на последна съдебна инстанция бъде извършено нарушение на
предоставените от общностното право права, частноправните субекти не могат да
бъдат лишени от възможността да ангажират отговорността на държавата /Kobler,
§33/, респективно - за държавите-членки възниква задължение да уредят по
подходящ начин възможността на засегнатите лица да се позоват на утвърдения от
Съда на ЕС принцип, както и да определят компетентния да разгледа спора
национален съд /Kobler, §45, §50/. По този начин, с решението Kobler се
утвърждава принципа за отговорност на държавата за вреди, причинени от
нарушения на общностното право със съдебни решения /на национална юрисдикция –
разглеждаща делото като последна инстанция - нарушения от неокончателни съдебни
решения се счита, че могат да бъдат отстранени по пътя на инстанционния
контрол/ - така Определение № 45/03.02.2016 г. по д. № 4823/2015 г. на ВКС, III г.о.
Изводът, който може да се направи е, че иск за търсене
на отговорност е допустим, но следва да
бъде насочен срещу юрисдикция, разглеждаща делото като последна инстанция, тъй
като върховните юрисдикции трябва да препятстват създаването на съдебна
практика, несъвместима с правото на ЕС. Това е и логичният подход, с оглед на
това, че в противен случай би се стигнало до непрекъснато преразглеждане на
съдебните решения, при това не от компетентния, по основния спор съд.
Следва да се има предвид, че в съдебната практика са налице вече постановени
решения срещу съдилища за вреди, причинени от неприлагане правото на ЕС, като
ответници по исковете са съответните съдилища, действащи като последна
инстанция – напр. Решение № 383 от 11.02.2020 г., постановено по гр.д. № 3277/2019
г. на САС /ответник ВАС/, Решение № 74 от 6.01.2020 г. на СГС по гр. д. № 11296/2019 г. /ответник ВАС/, Решение № 17 от 19.03.2019 г. на БАС по в. гр. д. №
396/2018 г. , с което е потвърдено решение
№ 8/17.08.2018 г., постановено по гр. д. № 66/2017 г. на Ямболски окръжен съд
/ответник ВАС/ и др. Също следва да се
приеме, според настоящата инстанция, че пасивно легитимирана да отговаря ще бъде и юрисдикция, която не е окончателна
инстанция, но напр. постановеното от нея решение не е било обжалвано и е влязло
в законна сила или не е подлежало на обжалване. Напр. в конкретния случай, СГС
може да бъде пасивно легитимиран по такъв иск, в случай, че съдебният акт не е
бил подложен на касационен контрол и е влязъл в сила. При всички други случаи, както
вече се посочи по-горе, съгласно общностното право, в частност делото Kobler, отговорност на държавата за нарушение на общностното
право може да се търси от национална юрисдикция, но тогава, когато действа като
последна инстанция, респ. е налице окончателен съдебен акт,
постановен в противоречие с правото на ЕС.
Неоснователни са наведените
в молба-становище от 27.05.2020 г. от ищеца твърдения, че правораздавателната
дейност на ВКС е специфична, не притежаваща правомощия като трета редовна
инстанция. По силата на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК на
касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е
произнесъл по материалноправен или процесуалноправен
въпрос, който е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния
касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и
в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; решен в противоречие с
актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския
съюз; от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието
на правото. Ал. 2 на правната норма (Нова - ДВ, бр. 86 от 2017 г.) предвижда,
че независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до
касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при
очевидна неправилност. Т.е. касационно обжалване
се явява механизъм за проверката на неокончателния акт на въззивната инстанция,
с цел постановяването на законосъобразен и справедлив окончателен акт. След
като ВКС има за задача да следи за допуснато противоречие с актове на
Съда на Европейския съюз, то тогава като последна инстанция ще бъде и
легитимирана да отговаря по иск с правно онование чл.4, пар. 3 във вр. с чл. 19 от ДЕС. Видно от приложеното и прието Определение № 448 от 05.06.2019 г. на
ВКС, 3-то ГО, касационната инстанция не е допуснала касационното обжалване на
въззивно решение от 18.12.2018 г. по гр. д. № 4908/2018 г. на СГС, ГК, IV „в”
с-в, поради което на 05.06.2019 г. последното е влязло в сила. Ето защо, според
настоящият състав, и в съответствие общностното
право, /делото Kobler/, ищецът следва да насочи иска си срещу ВКС на РБ, действала като
окончателна съдебна инстанция и постановила своя съдебен акт по спора. В
противен случай би се обезсмислил инстанционния контрол, като гаранция за добро
правораздаване.
Поради изложеното в обстоятелствената част съдът
счита, че предявения иск срещу СГС е предявен срещу ненадлежен ответник, поради
което е недопустим и производството следва да бъде прекратено. Въпреки това, че
горното не е сторено по реда на чл. 130 от ГПК, то съдът следи служебно за
наличието на тази положителна процесуална предпоставка през цялото време на
висящността на процеса, поради което определението за приключване на съдебното
дирене, даване ход на устните състезания и обявяване делото за решаване следва
да бъде отменено и производството по делото прекратено.
При този изход на делото, ищецът на осн. чл. 78, ал. 8 от ГПК ще следва да заплати разноски на
ответника СГС в размер на 100, 00 лева за юрисконсултско
възнаграждение.
Воден
от горното, Софийският окръжен съд
О П Р Е Д Е Л
И :
ОТМЕНЯ протоколно определение от 28.05.2020 г. за приключване
на съдебното дирене, даване ход на устните състезания и обявяване делото за
решаване.
ПРЕКРАТЯВА производството по гр. дело № 758/2019 г. по описа на
Софийски окръжен съд по предявен иск
по чл.4, пар. 3 във вр. с чл. 19 от ДЕС, вр.чл.86 ЗЗД
срещу С.г.с. поради недопустимост.
ОСЪЖДА Н.К.Г. с ЕГН: **********, адрес: ***, ж. к. П., ул. „Д.С.” №00, ет. 00, aп.00, да заплати на С.г.с. с адрес: *** сумата от 100 лв. /сто лева/, представляваща разноски,
направени по водене на делото.
ПРЕПИС от определението да се връчи на страните.
Определението подлежи на
обжалване с частна жалба пред Софийски апелативен съд в 1 – седмичен срок от
съобщаването му.
СЪДИЯ: