Р Е Ш Е Н И Е
№ …
Гр.
София, 23.05.2022 г.
В И М Е ТО
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 20 състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и трети февруари две хиляди двадесет и втора година в състав:
СЪДИЯ: ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
при секретаря Й. Петрова, като разгледа т.д. № 554/2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно
основание чл. 86 ЗЗД.
Ищецът „Г.И.“ ЕООД твърди, че заедно с „В.“ ООД бил участник в дружество по ЗЗД с наименование „ГВ 2016“. На 13.04.2016 г. между гражданското дружество като изпълнител и ответника У.Н.С.С. като възложител бил сключен договор с предмет „Инженеринг-проектиране, изграждане и обзавеждане на обект: Нов корпус“. Ответникът следвало да заплати възнаграждение за изпълнената работа в общ размер от 11 558 400 лв., която сума включвала плащане за трите етапа на изпълнението – предварително проучване и разработване на инвестиционен проект; изпълнение на СМР; упражняване на авторски надзор. Плащането за първия етап следвало да се извърши в срок от 30 дни след влизане в сила на разрешението за строеж, а в срок от 30 дни от подписване на протокол за откриване на строителна площадка възложителят следвало да преведе аванс в размер от 30 % от стойността на втори и трети етап. В тридесетдневен срок от подписване на констативен акт за приемане на конструкцията следвало да се заплати 50 % от стойността на втори и трети етап след приспадане на 20 % от платения аванс (първо междинно плащане) и в срок от 30 дни от подписване на констативен акт за установяване годността за приемане на строежа – 40 % от стойността на втори и трети етап след приспадане на остатъка от платения аванс (второ междинно плащане). Окончателното плащане в размер от 10 % от стойността на втори и трети етап следвало да се извърши в тридесетдневен срок от издаване на разрешение за ползване. Работата била изпълнена точно и в срок, но ответникът платил със забава част от авансовото плащане в размер от 2 279 899,76 лв., както и първото междинно плащане на стойност 4 861 296 лв. Ето защо същият дължал лихва, която ищецът имал право да претендира в цялост, тъй като с договор за цесия от 11.10.2020 г. придобил вземанията на другия участник в гражданското дружество, произтичащи от процесния договор, а в хода на процеса било сключено и споразумение за прекратяване на гражданското дружество и за поемане на правата по договора от ищеца. Ищецът сочи, че дължимата лихва за забава на авансовото плащане, начислена за периода 22.09.2017 г. – 15.05.2019 г., възлизала на 335 378,79 лв., а лихвата за първото междинно плащане, начислена за периода 22.09.2018 г. – 16.05.2019 г., била в размер от 320 060,92 лв. Първоначално ищецът е предявил частичен иск за лихва върху забавените плащания в общ размер от 30 000 лв., а с молба от 14.12.2021 г. е направил отказ за част от периодите, за които първоначално е претендирал лихва за забава, и е увеличил петитума на иска в останалата част, запазвайки частичния му характер само за конкретни периоди. След допуснатото в о.с.з. на 23.02.2022 г. изменение на иска ищецът поддържа следните претенции: за забавената част от аванса в размер от 775 965,18 лв. – частичен иск за лихва в размер от 2 561,32 лв. (от общо 56 046,41 лв.), начислена за периода 31.01.2018 г. – 17.10.2018 г.; за забавената част от аванса в размер от 1 503 934,58 лв. – частичен иск за лихва в размер от 4 887,84 лв. (от общо 106 955,01 лв.), начислена за периода 31.01.2018 г. – 13.10.2018 г., и пълния размер на лихвата върху сумата от 1 503 934,58 лв. за периода 14.10.2018 г. – 15.05.2019 г. в размер от 89 407,71 лв.; за забавеното първо междинно плащане в размер от 4 861 296 лв. – частичен иск за лихва в размер от 1 360,73 лв. (от общо 29 710,30 лв.), начислена за периода 22.09.2018 г. – 13.10.2018 г., и пълния размер на лихвата върху сумата от 1 503 934,58 лв. за периода 14.10.2018 г. – 16.05.2019 г. в размер от 290 350,63 лв. Претендира и разноски.
Ответникът У.Н.С.С. оспорва активната процесуална легитимация на ищеца да претендира повече от припадащата се на дела му в гражданското дружество част от стойността на вземанията по процесния договор. Сочи, че не била уговорена активна солидарност, а договорът за цесия, с който ищецът се легитимирал като кредитор и за дела на другия съдружник, бил нищожен поради заобикаляне на закона (на чл. 359, ал. 3 ЗЗД), а също и поради прехвърляне на бъдещо неопределено вземане. Споразумението за прекратяване на гражданското дружество пък било нищожно на основание чл. 361, ал. 2 ЗЗД, доколкото предвиждало вземанията по процесния договор, които формирали единственото имущество на обединението, да останат в дял само на единия съдружник. Въз основа на изложеното ответникът счита, че искът бил недопустим поради предявяването му само от единия съдружник, но за цялото неделимо вземане. Ако тези факти не влияели на процесуалната легитимация на ищеца, според ответника същите следвало да бъдат отчетени при преценка на материалната кредиторова легитимация. По същество ответникът поддържа, че съгласно договора всеки един от етапите на изпълнение започвал след осигурено финансиране и след писмено уведомление от възложителя към изпълнителя. Финансирането било осигурено по силата на административен договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ и плащанията на възложителя по договора за изработка били съобразени във времево отношение с постъпленията по бенефициентския договор, с което разсрочване, видно от водената между страните кореспонденция, изпълнителят се бил съгласил. Наред с това ответникът сочи, че срокът за авансовото плащане започвал да тече не от подписване на протокол обр. 2, а от деня, следващ получаване на фактурата. Фактурите за авансовите плащания били получени на 23.08.2017 г., 10.10.2018 г. и 08.05.2019 г., като плащанията по тях били извършени в рамките на договорения срок. Това важало и за първото междинно плащане, за което фактурата била издадена едва на 08.05.2019 г. Ответникът прави и възражение за погасяване на вземанията по давност. Поради гореизложените възражения ответникът моли съда да отхвърли исковете. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази събраните
доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
По допустимостта.
Допустимостта на иска се обуславя от поддържането на надлежни твърдения – това са твърдения за осъществяването на факти, с които законът свързва възникване на съдебно предявеното право и то в полза на конкретния ищец.
В настоящия случай ищецът поддържа да са се осъществили факти, от които в неговия патримониум е възникнало вземане за обезщетение за забава в пълния му размер (а не за половината или за друга част, съответна на съдружническото му качество в гражданското дружество). При това ищецът поддържа три фактически състава, от които може да произтече кредиторовото качество за цялото вземане - активна солидарност; придобиване чрез цесия; споразумение за прекратяване на гражданското дружество. Дали тези факти са се осъществили и дали са довели до възникване на кредиторовото качество, е въпрос по основателността на иска, а не по неговата допустимост.
Действително, ако ищецът претендираше присъждане на половината (или друга съответна част) от вземането не в своя, а в полза на другия съдружник, същият би следвало да изложи надлежни факти и за процесуална субституция, като в противен случай искът за съответната част от вземането би бил недопустим. В настоящия случай обаче ищецът не търси защита на чуждо материално право, а твърди, че цялото вземане принадлежи само на него. Ето защо липсата на надлежни твърдения относно правото да се предявява вземане на другия съдружник не само че не води до недопустимост на иска, а е в съответствие с единственото поддържано твърдение от ищеца – че има право да получи обезщетението за забава в цялост.
По основателността.
Безспорно между страните е, че на 15.01.2016 г. между ищеца и „В.“ ООД е сключен договор за гражданско дружество, с който съдружниците са се съгласили да обединят своите средства и усилия с цел участие в процедура по избор на изпълнител на обществена поръчка за извършване на СМР на стопанисван от ответника обект. След провеждане на процедурата гражданското дружество е избрано за изпълнител и на 13.04.2016 г. между него и ответника е сключен договор, по силата на който на сдружението е възложено да извърши инженеринг – проектиране, изграждан и обзавеждане на обект: „Нов корпус на У.Н.С.С.“ в гр. София.“ Предвидено е договорът да влезе в сила при осигурено финансиране, за което изпълнителят следва да бъде писмено уведомен. Уведомяване е извършено с писмо от 16.01.2017 г., с което възложителят е заявил, че финансиране е осигурено и договорът влиза в сила от датата на получаване на уведомлението.
Уговорено е изпълнението на работата да се извърши на три етапа – предварителни проучвания, проект във фаза идеен и работен проект и влязло в сила разрешение за строеж (първи етап), подписване на констативен акт за приемане на конструкцията обр. 14 (втори етап) и СМР до подписване на констативен акт за установяване годността за приемане на строежа обр. 15. Съгласно чл. 2, ал. 1, изр. посл. от договора изпълнението на всеки етап следва да започне след осигурено финансиране и след писмено уведомяване от възложителя, като срокът за изпълнение спира да тече, ако такова не е осигурено за втори и трети етап (чл. 2, ал. 7).
Общият размер на дължимото от възложителя възнаграждение е 11 588 400 лв. с ДДС, като плащането му също е уговорено да се извърши на определени в договора части. Предвидено е също всяко едно от плащанията да се предшества от издаване на фактура.
Не се спори и че на 22.08.2017 г. е подписан протокол за откриване на строителна площадка, а на 23.08.2017 г. ответникът е получил фактура № 1/23.08.2017 г. за сумата от 3 854 520 лв., от която част в размер от 3 314 520 лв. с ДДС е за авансовото плащане, дължимо по чл. 3, ал. 4 от договора. На 25.08.2017 г. ответникът е извършил частично плащане на аванса в размер от 1 034 620,24 лв.; на 17.10.2018 г. е платил сумата от 775 965,18 лв., а на 15.05.2019 г. – остатъка от аванса в размер от 1 503 934,58 лв. Междувременно на 24.11.2017 г. изпълнителят е издал кредитно известие към фактура № 1/2017 г. на стойност 2 279 899,76 лв., формирана от сбора на второто и третото частични плащания на аванса.
Безспорно е също, че констативният акт обр. 14 е подписан на 21.08.2018 г., а първото междинно плащане в пълния му размер от 4 861 296 лв. е извършено на 16.05.2019 г., предшествано от издаването на фактура от 08.05.2019 г.
При тези факти спорни между страните са следните факти:
1). Кога според договора настъпва падежът на задължението за авансово и първо междинно плащане и в частност – издаването на фактура от страна на изпълнителя и получаването на финансиране от страна на възложителя част ли са от предпоставките за падежирането му;
2). Налице ли е изменение на договора в частта относно първоначално договорените падежи;
3). Ако е възникнало задължение за заплащане на обезщетение за забава, погасено ли е същото по давност;
4). Активно материално легитимиран ли е ищецът да получи обезщетението за забава в цялост.
1.
Относно падежа на задължението за авансово и
първо междинно плащане.
Съгласно чл. 3, ал. 4 от договора в срок до 30 календарни дни от подписване на протокол за откриване на строителна площадка възложителят следва да преведе аванс в размер от 30 % от стойността на СМР и авторския надзор „след представяне на фактура“. Първото междинно плащане пък е определено да се извърши в срок от 30 календарни дни от подписване на констативен акт за приемане на конструкцията и „издаване на фактура-оригинал, представена от изпълнителя“ (чл. 3, ал. 5).
Видно е, че и двете плащания са обвързани според волята на страните от настъпването на определени факти, които индикират за достигната степен на изпълнение – откриване на строителна площадка, съответно приемане на конструкцията. Това е в съответствие с принципа, проведен в чл. 266, ал. 1 ЗЗД, а именно - възнаграждението на изпълнителя се дължи за свършена работа. Този принцип трябва да е и в основата на тълкуването, което съдът следва да извърши по отношение на постигнатата от страните договореност за падежа на дължимите плащания - доколкото интересът на възложителя е да получи резултат, то задължението му да плати за този резултат следва да е обвързано с получаването му, а всички останали изисквания, поставени от страните, ако нямат отношение към доказване на достигнатия резултат, следва да се приемат като такива с чисто технически характер и нямащи отношение към настъпване на падежа на паричния дълг.
Такъв технически характер има и издаването на фактура относно конкретното частично плащане – това действие не би могло да бъде поставено във фактическия състав на настъпването на падежа на паричното задължение, доколкото то няма пряка връзка с корелиращото му задължение на изпълнителя да достави определен резултат. Издаването на фактура е счетоводно изискване, към което изпълнителят действително е задължен, но неговото неизпълнение не е скрепено с отлагане на падежа на паричния дълг, а евентуално с отговорност за вреди, ако възложителят претърпи такива, извършвайки плащането без получаване и осчетоводяване на фактура за него.
Не може да се приеме за основателно и твърдението на ответника, че според първоначално договореното падежът на плащанията е обвързан от получаването на финансиране от страна на възложителя. Последният факт е условие за влизане в сила на договора съгласно чл. 2, ал. 6 (който веднъж породил действие, има силата на закон между страните съгласно чл. 20а, ал. 1 ЗЗД), но не е определено от страните като предпоставка за настъпване на падежа на задължението на възложителя, което е видно от самия текст на договора – никъде в разпоредбата на чл. 3, посветена на плащанията, не е поставено като условие за тяхното падежиране получаването на финансиране от възложителя. Това е разбираемо – доколкото страните са поставили финансирането като предхождащо условие, а именно – като условие за влизане в сила на договора, съответно за започване изпълнението на всеки от етапите (чл. 2, ал. 1, изр. посл. и ал. 7), то не е било необходимо финансирането да бъде поставено и като условие за падежиране на паричното задължение, защото се предполага, че към този момент то вече ще е било осигурено.
В обобщение, може да се приеме, че според договора падежът на процесните задължения настъпва с подписване на съответните документи, финализиращи определените етапи от изпълнението, а наличието на осигурено финансиране има значение единствено за поставяне началото на течението на срока за тяхното изпълнение, но не и за заплащането им. В допълнение обаче следва да се посочи, че в настоящия случай възложителят е уведомил изпълнителя за осигурено финансиране за първи етап с горепосоченото писмо от 16.01.2016 г., а за втория етап е изпратил писмо от 18.08.2017 г., с което е посочил, че „на 22.08.2017 г. ще бъде подписан акт за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия, от която дата започва да тече срокът по чл. 2, ал. 1 за етап ІІ“. Доколкото именно с цитираната в писмото разпоредба на чл. 2, ал. 1 от договора страните са предвидили началото на изпълнението на всеки етап да започне след осигуряване на финансиране, то позоваването от страна на възложителя на тази разпоредба може да се тълкува именно като уведомление за осигурено финансиране. Ако такова действително не е било осигурено, но въпреки това възложителят е изискал изпълнение (поставяйки началото на течение на срока за съответния етап чрез уведомление с невярно съдържание), не би могло впоследствие същият да се позове на липсата на финансиране като основание за неплащане. Т.е. щом финансирането е поставено като условие за започване на изпълнението и щом изпълнението е изискано от самия възложител, то същият ще дължи плащане при приемане на работата за всеки от етапите, за които е изискал започване на работата.
2.
Относно твърдението за последващо изменение
на договора в частта относно падежа на плащанията.
Ответникът въвежда като евентуално основание за липса на забава твърдението, че уговореният падеж, свързан с подписване на актовете за съответните етапи, е променен по взаимно съгласие на страните и в частност – че изпълнителят се е „съгласил с разсрочване на задължението до получаване на финансиране“ (вж. отговора и писмената защита).
Договорът е сключен в писмена форма и неговото изменение не може да бъде доказано чрез свидетели поради забраната на чл. 164, ал. 1, т. 5, пр. 2 ГПК, но за насрещно доказване няма процесуална пречка да бъдат събрани гласни доказателствени средства. Това е и сторено чрез разпит на свидетелите Б. и В.. Свидетелят Б. е имал отношение към техническото изпълнение на договора, но не и към договореностите относно дължимите от възложителя плащания, поради което показанията му не установяват релевантни за делото факти освен факта, че е „имало проблеми с финансирането, имало е забава“, защото „парите, които бяха по проекта, не стигаха за изпълнението на целия обект“. От своя страна свидетелят В. сочи, че е заемала длъжността „финансов мениджър“ при ищеца и поради това е имала активно участие в управлението на паричните потоци по договорите, вкл. и процесния. В. изрично сочи, че „не е изразявано съгласие да се обвърже падежът на плащанията с момента на получаване на плащане по бенефициентския договор, не е обсъждана категорично такава промяна на договора“. Напротив, изпълнителят е уведомявал ответника, че „търпи сериозни финансови загуби“ и че „ще предяви претенции, вкл. за увеличаване стойността на материала, работата на подизпълнители“. Свидетелят сочи също, че между страните е имало преговори за подписване на „споразумение за разсрочване на лихви“, но до подписване на такова не се стигнало. Воденето на такива преговори е косвено доказателство, че ответникът не е възприемал договора за изменен в частта относно първоначално уговорения падеж на дължимите от него плащания.
Извод за постигнато съгласие за изменение на договора в сочения от ответника смисъл не може да бъде направен и от писмените доказателства относно проведена между страните кореспонденция – те сочат за едностранно волеизявление на възложителя да извърши пълно плащане след получаване на финансиране (вж. електронно писмо от 24.08.2017 г., писмо до зам.-министъра на регионалното развитие и благоустройството от 03.04.2019 г.), но не и приемане на това предложение от изпълнителя. Напротив, изпълнителят изрично е изисквал плащане съобразно първоначално договорения падеж и е отправял предупреждение за предприемане на действия по претендиране на обезщетение за вредите от забавата (вж. писмо от 05.11.2018 г., покана от 03.04.2019 г. ).
Издаването на кредитно известие за сторниране на фактурата за аванса в размера на неизвършеното плащане, както и последващото издаване на фактури със стойности, които отговарят на извършените от ответника частични плащания, също не са факти, водещи до единствено възможния извод за извършено предоговаряне на падежите. Свидетелят В. дава разяснение за причината на тези счетоводни операции – според нея от счетоводна гледна точка не е било възможно издаване на фактурите на датите на падежа поради вече забавения аванс и необходимостта от приспадане на стойността му от следващите плащания. Достоверността на тези показания не се опровергава от обстоятелството, че фактурите за частичните плащания са в размер, идентичен с размера на самите плащания – видно от електронно писмо от 09.10.2018 г., изпратено от ответника (л. 224), същият е уведомил изпълнителя за готовността си да извърши плащане в конкретен размер и е изискал издаване на фактура за тази сума. Че това е извършено в резултат на взаимно съгласие, не следва обаче от съдържанието на писмото.
Въз основа на изложеното съдът приема, че възложителят е следвало да извърши авансовото и първото междинно плащане съгласно първоначално договорените условия, а именно - при подписване на съответните актове. Авансовото плащане в общ размер от 3 314 520 лв. е било дължимо в срок от 30 дни от подписване на протокол за откриване на строителна площадка. Същият е подписан на 22.08.2017 г., поради което плащането е следвало да бъде извършено до 21.09.2017 г. В този срок възложителят е извършил частично плащане в размер от 1 034 620,24 лв. Другите две плащания, извършени съответно на 17.10.2018 г. (в размер от 775 965,18 лв.) и на 15.05.2019 г. (в размер от 1 503 934,58 лв.), са забавени. Забавено е и първото междинно плащане в размер от 4 861 296 лв., което е следвало да бъде извършено в срок от 30 дни от подписване на констативен акт за приемане на конструкцията, подписан на 21.08.2018 г. или до 20.09.2018 г. Същото е извършено на 16.05.2019 г.
Относно възражението за погасителна давност:
Вземането за лихва се погасява с изтичане на тригодишен давностен срок съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Давността спира да тече докато трае съдебният процес за вземането (чл. 115, б. „ж“ ЗЗД), като при частичен иск спирането касае само съдебно предявената част от него (чл. 116а ЗЗД). Съгласно т. 1 от ТР 3/2016 г. на ОСГТК при последвало увеличаване на частичния иск давността за увеличената част започва да тече от подаване на молбата за изменение на иска.
В настоящия процес вземането за лихва е предявено първоначално като частично в размерите и за периодите, посочени в уточнителна молба от 16.042012 г., а впоследствие с молба от 14.12.2021 г. ищецът е увеличил петитума, запазвайки частичния характер на претенциите за забава за част от периода (за главницата от 775 965,18 лв. частичната претенция е в размер от 2 561,32 лв. за периода 31.01.2018 г. – 17.10.2018 г., за главницата от 1 503 934,58 лв. частичната претенция е в размер от 4 887,84 лв. за периода 31.01.2018 г. – 13.10.2018 г., а за главницата на междинното плащане от 4 861 296 лв. частичната претенция е в размер от 1 360,73 лв. за периода 22.09.2018 г. – 13.10.2018 г.).
Следователно за частично предявените суми давността е спряла на 31.03.2021 г, когато е предявен искът, а за увеличената им част – на 14.12.2021 г. В тригодишния период преди предявяване на иска/увеличаване на иска е настъпил обаче още един факт, довел до спиране течението на давността – съгласно чл. 3, т. 2 ЗМДВИП давността се спира от 13.03.2020 г. до отмяна на извънредното положение, т.е. до 13.05.2020 г., т.е. за период от два месеца.
Ето защо непогасени по давност са вземанията за лихва, предявени като частични, за периода след 31.01.2018 г., а за увеличената част от вземанията – за периода след 14.10.2018 г. Видно е, че при извършеното изменение на иска ищецът е съобразил гореизложените разпоредби и претендира само непогасени по давност вземания, запазвайки частичния характер на исковете за периода, в който увеличената част би била погасена по давност поради по-късно предприетото изменение на иска.
За периода 31.01.2018 г. – 17.10.2018 г. дължимата лихва върху забавеното плащане от 775 965,18 лв. е в размер от 56 046,46 лв., което надхвърля частично предявения размер от 2 561,32 лв. За периода 31.01.2018 г. – 13.10.2018 г. дължимата лихва върху забавеното плащане от 1 503 934,58 лв. е в размер от 106 955,01 лв., което надхвърля частичния иск от 4 887,84 лв. За периода 14.10.2018 г. – 15.05.2019 г. лихвата върху главницата от 1 503 934,58 лв. възлиза на претендираната сума от 89 407,71 лв. За периода 22.09.2018 г. – 13.10.2018 г. лихвата върху забавеното плащане от 4 861 296 лв. възлиза на 29 710,30 лв., което надхвърля частичната претенция от 1 360,73 лв. За периода 14.10.2018 г. – 16.05.2019 г. лихвата върху сумата от 4 861 296 лв. е в размер на претендираната сума от 290 350,63 лв.
Относно активната легитимация на ищеца да претендира горепосочените
вземания в цялост.
Страна-изпълнител по процесния договор е гражданското дружеството, в което ищецът участва заедно с друг търговец. Тъй като дружеството е неперсонифицирано, правата и задълженията по договора се придобиват от съдружниците. Поемането на задълженията е солидарно с оглед разпоредбата на чл. 304 ТЗ, освен ако от конкретния договор следва друго. Относно придобиването на правата по договор, сключен от двама и повече търговци на едната страна на правоотношението, обаче не е налице норма, която да предвижда активна солидарност – нито в ТЗ, нито в разпоредбите, уреждащи института на гражданското дружество.
Ето защо дали придобиването на вземанията по договора за СМР ще бъде разделно или солидарно, зависи от самото съглашение с възложителя (уговореното в договора за гражданско дружество е неотносимо, тъй като то поражда ефект само в отношенията между съдружниците, но не и спрямо трето лице, каквото качество има възложителят, а същевременно не може да се приеме, че уговорката за активна солидарност е право за длъжника, уговоряемо без негово участие при условията на чл. 22, ал. 1, изр. 1 ЗЗД в договора за гражданско дружество). Уговарянето на активна солидарност трябва да е изрично, но в смисъл на недвусмислено – не е необходимо използване на израза „солидарност“ или друг подобен, достатъчно е от духа на договора да може да се извлече волята на страните да освободят длъжника от дълга, ако престира цялото на когото и от кредиторите.
Съдебната практика е противоречива по въпроса дали задължаването на възложителя да заплати на „изпълнителя“, имащ качеството на гражданско дружество, може да се тълкува като уговаряне на активна солидарност – в някои случаи се приема, че това е достатъчно, за да се приеме солидарността за уговорена, а в други – че е необходимо допълнително изрично позоваване в тази насока. Според настоящия състав поемането на задължение за плащане към гражданското дружество (към „изпълнителя“) без да е упоменато изрична разделност следва да се тълкува като задължение към солидарни кредитори-съдружници (вж. напр. в този смисъл Решение № 131/21.03.2014 г. по т.д. № 1121/2011 Г., ТК, І т.о. на ВКС, Решение № 213/09.04.2021 г. по т.д. № 2209/2020 г. на Апелативен съд – София). Т.е. изпълнението на паричното задължение към когото и да е от съдружниците би освободило длъжника (възложителя), а кредиторите биха уредили отношенията си съобразно договореното в договора за дружество или съобразно диспозитивните правила на института. Този извод не противоречи на принципа на разделност, доколкото почива на тълкуване на уговорка в договора, а не се извежда като приоритетно правило.
Дори да се сподели практиката в обратния смисъл – че поемането на задължение за заплащане на гражданското дружество не е достатъчно за формиране на извод за уговорена активна солидарност между съдружниците, в случая ищецът отново би имал материална легитимация да претендира вземането за лихви в пълен размер поради осъществилите се впоследствие факти – на първо място, сключен е договор за цесия от 11.09.2020 г., с който другият съдружник е прехвърлил на ищеца всички свои вземания, вкл. за лихви, по процесния договор. Възраженията на ответника за нищожност на цесията са неоснователни – прехвърлените вземания са достатъчно определени, а и не са бъдещи, доколкото процесните претенции вече са били възникнали към момента на сключване на договора за цесия. Не е налице и заобикаляне на разпоредбата на чл. 359, ал. 3 ЗЗД, тъй като същата забранява на съдружника да иска своя дял преди излизане от дружеството и докато то съществува, а с цесията съдружникът единствено прехвърля правата, придобити от сключени от дружеството договори, в полза на другия съдружник. Нормата на чл. 359, ал. 3 ЗЗД е насочена към запазване на способността на гражданското дружество да постигне целта, за която е създадено, като препятства опасността съдружниците да го поставят в невъзможност за това, оставяйки го без средства за постигането й. Прехвърлянето между съдружниците на дела от общата собственост (ако вземанията, придобити по сключените от дружеството сделки могат да се третират като обща собственост по смисъла на чл. 359, ал. 1 ЗЗД) не би могло обаче да доведе до неблагоприятните последици, за избягването на които е уредена забраната на чл. 359, ал. 3 ЗЗД, и поради това не се явява забранен от закона резултат.
На второ място, дори да се приеме, че разпоредбата на чл. 359, ал. 3 ЗЗД установява забрана преди прекратяване на дружеството съдружниците да се разпореждат в полза един на друг с притежаваните от тях дялове, то активната легитимация на ищеца ще се яви предпоставена от следващия осъществен при условията на чл. 235, ал. 3 ГПК факт, а именно – прекратяване на гражданското дружество със сключеното на 09.08.2021 г. споразумение. С него страните по договора за гражданско дружество уговарят процесните вземания „да останат в патримониума“ на ищеца. Възражението на ответника, че споразумението нарушава разпоредбата на чл. 361, ал. 2 ЗЗД и поради това е недействително, е неоснователно – видно от чл. 4 от споразумението страните приемат, че другият съдружник е получил част от печалбата, съответстваща на изпълнените от него действия, които съгласно б. „Г“ от преамбюла са били свързани с изготвяне на проектната документация и осъществяването на авторски надзор.
Въз основа на всичко изложено съдът намира, че в полза на ищеца следва да бъде присъдено обезщетение за забава в размер на законната лихва съобразно установените по-горе размери.
По разноските:
Съобразно изхода от делото ответникът следва да заплати на ищеца разноски в размер на 25 142,73 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА У.Н.С.С., гр. София, ул. „*****“ да заплати на „Г.И.“ ЕООД, ЕИК ******, на основание чл. 86 ЗЗД следните суми, представляващи лихва за забава върху дължимо по договор за СМР № ЗОП-34/2016 от 13.04.2016 г. възнаграждение:
- 2561,32 лв. – част от дължимата лихва за забава в плащането на аванс в размер от 775 965,18 лв., начислена за периода 31.01.2018 г . – 17.10.2018 г.
- 4 887,84 лв. – част от дължимата лихва за забава в плащането на аванс в размер от 1 503 934,58 лв., начислена за периода 31.01.2018 г. – 13.10.2018 г.
- 89 407,71 лв. – лихва за забава в плащането на аванс в размер от 1 503 934,58 лв., начислена за периода 14.10.2018 г. – 15.05.2019 г.
- 1 360,73 лв. – част от дължимата лихва за забава на първото междинно плащане в размер от 4 861 296 лв., начислена за периода 22.09.2018 г. – 13.10.2018 г.
- 290 350,63 лв. – лихва за забава на първото междинно плащане в размер от 4 861 296 лв., начислена за периода14.10.2018 г. – 16.05.2019 г.
както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 25 142,73 лв. разноски.
Решението може да бъде обжалвано пред Апелативен съд – гр. София в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: