№ 19067
гр. С., 22.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти юли през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ
при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. БАРАКОВА
като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ Гражданско дело
№ 20241110125946 по описа за 2024 година
Предявени са искове от Н. Н. Н.ова (с фамилно име К. съгласно справка от НБД
„Население“ от 14.05.2024 г.), ЕГН: **********, адрес: гр. С., ул. „П. П.“ № 9, срещу
„ФИРМА“ АД, ЕИК: **********, седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „С.“ №
16, бл. П. Л. О. Ф., ет. 8, както следва:
1. За прогласяване нищожност на договор за потребителски кредит № ****** от
09.01.2023 г., а именно:
- по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално
на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 19 ЗПК, и при условията на
евентуалност:
2. За прогласяване нищожност на клаузата по чл. 4 от Приложение № 5 към
процесния договор, предвиждаща заплащането на неустойка при непредоставяне на
поръчител:
- по чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 19 и чл. 33, ал. 1 ЗПК;
3. За прогласяване нищожност на клаузата по Приложение № 3 от процесния
договор, възлагаща на потребителя да заплати сумата от 50 лв. – възнаграждение за
ВИП обслужване:
- по чл. 26, ал. 1 вр. чл. 10а ЗПК;
4. по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД – за осъждането на ответника да заплати сумата
87,55 лв. (след допуснато изменение на иска на основание чл. 214 ГПК с протоколно
определение от 24.07.2024 г.), представляващо недължимо платена сума по процесния
договор.
Ищецът твърди, че сключил процесния договор с ответника, по силата на който
последният предоставил на ищеца заем в размер на 500 лв. Развива подробни
съображения за нищожност на договора за паричен заем поради включената в него
1
неустоечна клауза и клауза за преференциално обслужване.
В срока за отговор „ФИРМА“ АД оспорва както допустимостта на
установителните искове, така и основателността на всички предявени искове. Счита,
че ищецът няма правен интерес от предявяване на установителни искове за
прогласяване на нищожността на процесния договор, след като е предявил частичен
осъдителен иск. Излага подробни съображения, с които оспорва доводите в исковата
молба.
Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите на страните,
приема за установено следното от фактическа и правна страна:
По предявените установителни искове в доказателствена тежест на ищеца е да
докаже сключването на процесния договор със соченото в исковата молба съдържание
и твърдените от него пороци на договора, а в тежест на ответника е да докаже наличие
на валидни и равноправни клаузи в процесния договор.
По предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД в
доказателствена тежест на ищеца е да докаже извършено плащане на процесната сума
в полза на ответника на основание съответна процесна клауза, а в тежест на ответника
е да докаже наличие на основание за получаване на платените от ищеца суми въз
основа на валидно обвързващи страните договорни клаузи, предвиждащи погасяване
на отпуснатия кредит в размерите на така извършеното плащане, както и своите
възражения.
С проектодоклада по делото, обявен за окончателен в проведеното на 24.07.2024
г. открито съдебно заседание, съдът на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК е
отделил за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че страните по делото са
сключили процесния договор със соченото в исковата молба съдържание.
Освен безспорния му характер, горепосоченото обстоятелство се установява и от
приетия по делото договор за потребителски кредит № ****** от 09.01.2023 г.,
неоспорен от страните. Видно от съдържанието на договора, същият е сключен между
ответника „ФИРМА“ АД, в качеството му на кредитодател, и ищеца Н. Н. Н.ова, в
качеството й на кредитополучател. Съгласно чл. 1.1. от същия кредитодателят
предоставя на кредитополучателя потребителски кредит съгласно условията на
кредитни продукти „Кредит до заплата“ и/или „Кредит на вноски“ на кредитора,
действащи към датата на подписване на договора, който кредит кредитополучателя се
задължава при условията и срокове на договора, приложенията и анексите към него,
общите условия и погасителния план да усвои и върне, както и да заплати на
кредитодателя уговорената лихва за ползване на кредита и другите разходи по
кредита. В чл. 2.1. и чл. 3.1 от договора е предвидено, че размерът и срокът кредита се
определят в Приложение № 1 към него. Т.е. в договора не са описани конкретните му
параметри, а за тези съществени обстоятелства се препраща към приложения.
Съгласно приложеното по делото приложение № 1 към договор за
потребителски кредит № ******, неоспорено от страните, същото представлява
неразделна част от сключения между страните договор за потребителски кредит №
******. Съгласно горепосоченото приложение кредитният продукт е „Кредит до
заплата“; сумата по кредита (главница по кредита) е 500 лв.; срокът на погасяване на
кредида е 08.02.2023 г.; размерът на погасителната вноска с одобрено обезпечение е
566, 66 лв., респ. без одобрено обезпечение – 665, 16 лв.; броят на погасителните
вноски е една; общо дължимата сума при надлежно и правилно изпълнение на
задълженията по кредита е 566,66 лв. В чл. 7 е посочена годишна лихва за ползване на
2
кредита в размер на 40,54%, а в чл. 9 е посочен годишен процент на разходите (ГПР)
по кредита в размер на 49%.
Съгласно приложеното по делото приложение № 5 към договор за
потребителски кредит № ******, неоспорено от страните, същото представлява
неразделна част от сключения между страните договор за потребителски кредит №
******. В чл. 1 от приложението е предвидено, че страните се споразумяват, че в срок
до края на следващия ден считано от деня на сключване на договора за кредит (тоест
денят, на който кредитодателят е превел/предал сумата на кредита по уговорения
между страните начин), кредитополучателят е длъжен да учреди следните
обезпечения: поръчителство на две физически лица или банкова гаранция в размер на
566,66 лв., представляваща сбор на дължимата главница и лихва за ползване на
кредита, със срок на валидност от 30 дни след крайния срок за погасяване на всички
задължения по настоящия договор. В чл. 2, ал. 1 и чл. 3 от приложение № 5 са
посочени изискванията, на които следва да отговарят поръчителите, респ. банковата
гаранция, в случай, че кредитополучателят обезпечи кредита със съответния вид
обезпечение. Съгласно клаузата на чл. 2, ал. 1, в случай че кредитополучателят
обезпечи кредита чрез поръчители, то той е длъжен в срок до края на следващия ден,
считано от деня на предоставяне на сумата по кредита, да осигури поне двама
поръчители, които да отговарят солидарно за задълженията на кредитополучателя по
договора за кредит. По своя преценка и с оглед кредитоспособността на
кредитополучателя кредитодателят може да изиска кредитополучателят да осигури
повече от двама поръчители с оглед получаване на кредит. Поръчителите трябва
задължително да бъдат физически лица, като всеки един от тях трябва да отговаря на
следните условия: да имат нетен размер на осигурителен доход в размер на 1500 лв.;
да бъдат лица над 20 годишна възраст; да работят на безсрочен трудов договор; да
имат не по-малко от 5 години трудов и осигурителен стаж; да не са кредитополучатели
или поръчители по друг договор за кредит, включително и такъв с кредитодателя; да
нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения към
други кредитни или финансови институции или ако има – кредитната история на
поръчителя в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не полош от „Редовен”.
Кредитодателят не е длъжен и по своя преценка, с оглед надеждността и
платежоспособността на съответния поръчител, може да откаже да приеме
предложените от кредитополучателя поръчители. А съгласно клаузата на чл. 3 от
приложение № 5, при предоставяне на обезпечение банкова гаранция,
кредитополучателят е длъжен в срок до края на следващия ден, считано от усвояване
на кредита, да предостави на кредитодателя оригинала на удостоверението за банкова
гаранция и копие на договора, сключен между съответната банка и кредитополучателя
за издаване на банкова гаранция. Банковата гаранция трябва да съдържа неотменяемо и
безусловно изявление на съответната банка, че ако кредитополучателят не заплати
което и да е свое парично задължение, произтичащо от договора за потребителски
кредит, банката ще заплати на кредитодателя всички дължими от кредитополучателя
суми в първия работен ден, следващ деня на получаване на първо писмено искане от
страна на кредитодателя. Банковата гаранция трябва да покрива размера на всички
суми, които кредитополучателят е длъжен да изплати на кредитодателя по договора за
кредит и да има срок на валидност не по-кратък от 30 дни след крайния срок за
погасяване на всички задължения по настоящия договор.
Съгласно чл. 4 от приложение № 5, в случай че кредитополучателят не осигури
и не представи в срок обезпечение по кредита или действието на обезпечението бъде
3
по някаква причина прекратено, кредитополучателят дължи на кредитодателя
неустойка за всеки календарен ден, за който не е предоставил обезпечение. Размерът
на неустойката е индивидуално определен за всеки кредитополучател и е в размер на
3,28 лв. средно на ден, като неустойката на ден не трябва да надвишава 1% от
главницата по кредита. Горепосочената неустойка се начислява в началото на периода
на всяка вноска и се заплаща от кредитополучателя заедно със съответната
погасителна вноска. Неустойката по съответната погасителна вноска се заплаща в
пълен размер във всички случаи на погасяване на кредита, включително при
предсрочно погасяване на кредита. Неустойката се дължи само за периоди, в които
кредитът е бил без осигурено обезпечение. В този смисъл, ако кредитополучателят
осигури надлежно обезпечение по кредита, което се счита от момента на одобрението
на обезпечението от страна на кредитодателя, макар и след изтичането на срока за
нейното представяне, неустойката спира да се начислява. Ако действието на
обезпечението бъде прекратено, независимо по какви причини, неустойката отново се
начислява считано от деня, в който действието на обезпечението е било прекратено.
Съгласно чл. 1 от приложеното по делото приложение № 3 от 09.01.2023 г. –
условия за ползване на пакет „Преференциално (ВИП) обслужване“, сключен между
страните, кредитодателят предоставя на кредитополучателя допълнителни услуги от
пакет „Преференциално (ВИП) обслужване“ на „ФИРМА“ АД, включващ следните
допълнителни услуги, предоставяни на клиента, които са извън цената на финансовата
услуга по предоставяне на потребителския кредит, а именно: 1. кредитодателят
предоставя в услуга на клиента удължено работно време, а именно: всеки ден от 08:00
до 20:00 часа, включително през почивните дни и официални празници; 2.
кредитодателят предоставя на клиента услугата безплатно известяване за настъпване
на предстояща падежна дата по договор за кредит; 3. кредитодателят предоставя на
клиента детайлна информация за промоционални условия и възможности за бъдещи
промоции по договори за кредит; 4. кредитодателят включва клиента в лоялна
програма на кредитодателя с регулярни отстъпки от услугите на последния,
включително преференциално разглеждане на исканията на клиента за
преструктуриране на кредита; 5. кредитодателят предоставя на клиента възможност за
регулярно участие в ежемесечни и ежегодни томболи и награди, организирани от
кредитодателя, когато такива са налични; 6. кредитополучателят получава
удостоверение за актуален дълг или удостоверение за липса на задължения към
кредитодателя без да заплаща допълнителна такса съгласно тарифата. В чл. 2 от
приложението е предвидено, че страните по него се споразумяват и декларират, че
клиентът е заявил искането си да ползва допълнителните услуги от пакет
„Преференциално (ВИП) обслужване“ на „ФИРМА“ АД още при попълването на
заявката/искането си за кредит или заявката/искането си за удължаване на срока на
кредита. А в чл. 3 – чл. 4 от приложението е предвидено, че срещу предоставяне на
допълнителните услуги клиентът следва да заплати на кредитодателя такса в размер на
50 лв., която се заплаща от клиента на равни вноски заедно с всяка вноска по кредита.
Съгласно чл. 5 от приложението посочената такса за допълнителни услуги се заплаща
в пълен размер във всички случаи на погасяване на кредита, включително при
предсрочно погасяване на кредита.
В погасителен план към договор за потребителски кредит № ********** е
посочено, че се предоставя кредит в размер на 500 лв. със срок до 08.02.2023 г. В
колона № 4 е посочена лихва за срока на договора в размер от 16,66 лв.; в колона № 5
е посочено, че е начислена такса в размер на 50 лв.; в колона № 6 е посочено, че е
4
начислена неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение в размер от 98,50 лв.;
в колона № 7 е посочено, че общият размер на погасителната внсока при липса на
обезпечение е 665,16 лв.
Съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза, неоспорено от
страните, кредитът е усвоен от кредитополучателя на 11.01.2023 г., а на 13.01.2023 г.
последният е извършил плащане в полза на ответното дружество на сумата в общ
размер на 587,55 лв. Посочено е, че ответното дружество не е предоставило на вещото
лице счетоводна справка, поради което няма данни за погасяване на кои задължения е
отнесена платената от кредитополучателя сума. Вещото лице е установило, че
стойността на начислената неустойка не е включена при изчисляване на ГПР, който е
посочен в договора. Експертът е изчислил, че действителният размер на ГПР по
процесния договор, като се включи в него и предвидената в договора и включена в
погасителния план неустойка, е в размер на 4029,11%. При изслушването му в открито
съдебно заседание, проведено на 24.07.2024 г., вещото лице е заявило, че изисканата от
ответника счетоводна справка му е била предоставена след изготвянето на
заключението, като в о.с.з. е уточнило, че заплатената от ищеца в изпълнение на
процесния договор сума от 587,55 лв. е била разпределена за погасяване на следните
задължения: 500 лв. – главница; 2,22 лв. – договорна лихва; 32,83 лв. – неустойка при
непредоставяне на обезпечение; 50 лв. – такса „ВИП обслужване“ и 2,50 лв. – такса за
предрочно погасяване. В о.с.з. вещото лице е заявило, че годишният процент на
разходите включва главница, лихва, неустойка при непредоставяне на обезпечение и
такса за услуга „ВИП обслужване“. Предвид дадените в писменото заключение и при
изслушването му различни напълно противоположни становища на вещото лице
относно обстоятелството дали при изчисляването на ГПР в процесния договор са взети
предвид и задълженията по оспорените договорни клаузи (процесната неустойка при
непредоставяне на обезпечение и такса за услуга „ВИП обслужване“) съдът намира за
необходимо да отбележи, че кредитира становището, изразено в писменото
заключение. Това е така, тъй като годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, се изчисляват към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин – арг. чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК. Отделно от това, при служебно извършено от съда изчисление с
помощта на общодостъпен кредитен калкулатор се установява, че ГПР от 49 %, както
в случая е посочено в приложение № 1 към процесния договор, е възможен
единствено при включена главница от 500 лв. и договорна лихва от 40,54%. От
изложеното може да бъде направен обоснован извод, че при включването на
процесната неустойка в ГПР, то последният би бил в посочения в писменото
заключение размер.
Към процесното правоотношение по отпускане на кредит са приложими
правилата на Закона за потребителския кредит, тъй като по делото липсват както
твърдения, така и данни процесният кредит да е отпуснат на ищеца като физическо
лице в рамките на евентуално осъществявана от него професионална или търговска
дейност (арг. чл. 9, ал. 3 ЗПК, § 13, т. 1 ДР на ЗЗП и Решение № 50056 от 29.05.2023 г.
на ВКС по т. д. № 2024/2022 г., I т. о.). Предвид изложеното, сключеният между
страните договор за заем по своята същност е договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9, ал.1 ЗПК, спрямо който договор са приложими разпоредбите на
Закона за потребителския кредит.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
5
ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК предвижда, че договорът за потребителски
кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и
разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от
страните по договора. Съдът намира, че в конкретния случай формата на договора е
спазена, като шрифтът е с достатъчна големина и е четим. И двете страни са
представили еднообразни екземпляри на договора, което показва, че всяка от тях
разполага с такъв.
От друга страна, настоящият съдебен състав намира, че не е спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване
на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. В приложение № 1 към процесния договор за потребителски кредит е посочен
ГПР от 49 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този
размер не надвишава максималния допустим по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който ГПР
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република България, която към датата на сключване на процесния договор –
09.01.2023 г., е била в размер на 11,42% (основен лихвен процент 1,42 % плюс десет
процентни пункта), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят 57,10 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по
ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Посоченият в приложението към договора
размер не отразява реалният такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита,
които се включват в общите разходи по кредита по смисъла на легалната дефиниция,
дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Процесните такса и неустойка несъмнено представляват разход, свързан с
договора за потребителски кредит и следва да бъдат включени при изчисляването на
годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) –
чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, като същите са били изначално известни на кредитора. Този
извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя",
съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Следва да се отчете и обстоятелството, че приложенията към договора, в които са
6
уговорени тези клаузи, са подписани в същия ден и представляват неразделна част от
него. Тези суми попадат в легалната дефиниция по пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, в която
изброяването не е изчерпателно, но ясно е посочено, че в ГПР се включват всички
такси и разходи, свързани с договора за кредит. Ето защо, стойността им, която е
изначално начислена още при подписване на договора и е част от погасителния план,
трябва да бъде включена при определяне на годишния процент на разходите в
договора за кредит. Очевидно това не е сторено, а в ГПР е включен само размерът на
възнаградителната лихва. Размерът на неустойката възлиза на 98,50 лв., а на таксата -
50 лв.
Отделно от това, съдът намира, че уговорената неустоечна клауза цели
единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на
заемната сума – т. нар. "скрита възнаградителна лихва". Този извод следва от
спецификата и краткия срок за изпълнение на задължението, по отношение на което е
уговорена неустойката – осигуряването на поемане на поръчителство за връщане на
заема или предоставяне на безусловна банкова гаранция. По този начин кредиторът не
е очаквал или желал изпълнение на задължението. Още повече, ако заемодателят
действително е имал намерение да получи като обезпечение "поръчителство", той е
можел да постави сключването на договора за заем и предоставяне на заемните
средства под условие от предварителното поемане на поръчителство от лице,
отговарящо на посочени изисквания, каквато възможност, той има съгласно
разпоредбата на чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. Следва да се посочи, че посочената
алтернатива за обезпечение – банкова гаранция е житейски немислима при сключване
на договор за потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице може просто
да се възползва от средствата, нужни за издаването на банковата гаранция. Въведените
в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават
значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен то изцяло да се
възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди
за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да
предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването
на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и
да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно
задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по
съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би
представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила
стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да
дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума. Задължение на кредитора е преди
сключването на договора за кредит да оцени кредитоспособността на потребителя и
ако прецени, че не е достатъчно платежоспособен, да откаже предоставянето на
заемните средства. На практика с неустоечната клауза кредиторът прехвърля риска от
неизпълнение на това си задължение на потребителя, кандидатстващ за отпускане на
парични средства чрез сключването на договора. Последното води до значително
нарастване на цената на кредита и възлага на потребителя финансова тежест, което
противоречи на закона - чл. 16 ЗПК. Гореизложеното налага несъмнен извод, че
уговорената неустойка при непредоставяне на обезпечение представлява разход по
смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Що се касае до клаузата, предвиждаща заплащането на такса за допълнителни
услуги от пакет „Преференциално (ВИП) обслужване“, настоящият съдебен състав
7
намира, че целта на уговорените в Приложение № 3 услуги не е предоставяне на
допълнителни услуги по смисъла на ЗПК, а за начисляване на допълнително
възнаграждение в полза на кредитодателя, без да е ясно за какви услуги, респ. дали
същите са били предоставени. Действително разпоредбата на чл. 10а ЗПК предвижда
възможност кредиторът да събира от потребителя такси и комисионни за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. В конкретния
случай посочените допълнителни услуги по т. 2 за известяване за предстояща падежна
дата и по т. 6 за предоставяне на удостоверение за актуален дълг, респ. удостоверение
за липса на задължения към кредитодателя, попадат в императивната забрана на чл.
10а, ал. 2 ЗПК, съгласно който кредиторът не може да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Това е така,
тъй като посочените „допълнителни услуги“ са уговорени за елемент от съдържанието
на самото кредитно правоотношение, а именно изпълнение на задължения по договора
за заем, а не за предоставяне на свързана с него допълнителна услуга. Посочените в т.
3, т. 4 и т. 5 възможности за включване в лоялни програми, участие в томболи и
награди не представляват допълнителни услуги по смисъла на закона. Същите
регламентират някаква бъдеща евентуална възможност на кредитополучателя да
участва в томболи и награди, получаване на информация за промоционални условия
по договори, като няма никаква сигурност дали същата ще бъде осъществена. Отделно
от това, настоящият съдебен състав намира, че предоставянето на информация за
промоционални условия по договори представлява вид рекламна дейност на
кредитодателя, която би могла да доведе до сключването на нови договори за
потребителски кредит, респ. и до увеличаване на търговската печалба на
кредитодателя. Това е още един аргумент за това, че тази дейност не представлява
предоставяне на допълнителна услуга на потребителя. Още повече, че по делото не са
ангажирани доказателства ищецът да се е възползвал от предоставените услуги, респ.
същите да са предоставяни само на определени клиенти, заплатили услугата „ВИП“
обслужване.
Гореизложеното налага несъмен извод, че включването на таксата за
допълнителни услуги от пакет „Преференциално (ВИП) обслужване“ и неустойката
при непредоставяне на обезпечение в ГПР е абсолютно необходимо, за да бъдат
спазени изискванията на ЗПК. Видно от писменото заключение на вещото лице,
задълженията по процесните клаузи не са включени в ГПР, който е посочен в
договора, т.е. посочения в договора ГПР не съответства на действителния. Въпреки че
формално в договора е посочен годишен процент на разходите без включването в него
на задълженията по обсъжданите клаузи, той не може да изпълни отредената му
функция - да дадат възможност на потребителя по ясен и достъпен начин да се
запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на
което да вземе информирано решение за сключването му. Видно от писменото
заключение на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, размерът на ГПР
при включването в него само на процесната неустойка възлиза на 4029,11 %. При това
положение, при включването и на таксата за услугата „ВИП“ обслужване същият би
бил още по-висок. Това влиза в противоречие с императивната разпоредба на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, съгласно която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България.
Следователно действителният размер на ГПР многократно надвишава
законоустановения размер на ГПР.
8
При това положение се налага изводът, че договорът за потребителски кредит
не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва
действителният процент на ГПР. Съдът намира за необходимо да отбележи, че текстът
на тази норма не следва да се тълкува буквално, а именно - при посочен, макар и
неправилно определен ГПР, а нормативното изискване следва да се приеме за
изпълнено, когато е посочен както подробният начин на формиране на ГПР, така и
действителният му размер, за да бъде потребителят добросъвестно информиран и да
не бъде въвеждан целенасочено в заблуждение. Тази част от сделката е особено
съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния
процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви
изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му
позволи да прецени обхвата на поетите задължения. Затова и неяснотите, вътрешното
противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността
на договарянето – чл. 22 ЗПК. След като в договора не е посочен ГПР при
съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, не може да се
приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК (така Решение №
2261/18.08.2022 г. по в. гр. д. № 14174/2021 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав,
Решение № 3432/28.11.2022 г. по в. гр. д. № 3194/2022 г. по описа на СГС, ІІІ-Б
въззивен състав, Решение № 156/11.01.2023 г. по в. гр. д. № 2399/2022 г. по описа на
СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 54/09.01.2023 г. по в. гр. д. № 7254/2022 г. по
описа на СГС, ІІІ-Б въззивен състав). Следователно и при съобразяване на чл. 22 ЗПК
потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви
и/или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК.
На следващо място, неоснователни са доводите на ответника за валидност на
процесният договор, доколкото оспорените клаузи били включени не в договора, а в
отделни приложения. Според настоящия съдебен състав уговарянето на такси и
неустойки при неизпълнение на несъществени задължения не в договора за кредит, а в
сключени допълнителни приложения към него, е с цел да се прикрият действителните
разходи по кредита и да доведе единствено до извличане на по-голяма облага на
кредитора от договора.
Както се посочи, съдът приема сключеният между страните договор за кредит за
недействителен на основание чл. 22 ЗПК поради нарушение на предвидените е него
изисквания. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Главницата по договора, която е чистата
му стойност, възлиза на 500 лв. От това следва, че всички суми над този размер са
платени при начална липса на основание, като техният размер е 87,55 лв. (заплатената
от ищеца сума в общ размер на 587,55 лв., съгласно заключението на ССчЕ минус
главницата по договора в размер на 500 лв.).
С оглед изложеното, съдът намира, че предявеният главен иск за прогласяване
на нищожност на целия договор е доказан и следва да бъде уважен. Предвид
основателността на главния иск, съдът не дължи произнасяне по предявените
евентуални искове за прогласяване на нищожност на отделни договорни клаузи.
С оглед изложеното, осъдителният иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД също се
явява доказан по оснвание и размер следва да бъде уважен изцяло. Като законна
последица от уважаване на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, върху сумата от 5 лв.
9
следва да се присъди и законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда
– 08.05.2024 г. до окончателното плащане.
По разноските
При този изход на спора право на разноски има единствено ищецът, който
своевременно е направил искане за присъждане на такива. На основание чл. 78, ал. 1
ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени разноски в общ размер на 400 лв., от
които 150 лв. за държавна такса и 250 лв. за възнаграждение за вещо лице.
Ищецът претендира разноски за адвокатско възнаграждение в общ размер на
1440 лв. (по 480 лв. за установителните искове и още толкова за осъдителния иск), на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв, видно от представените по делото списък по чл. 80
ГПК и договор за правна защита и съдействие (л. 147-гръб и л. 149 от делото).
С Решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 е
прието, че чл. 101, пар. 1 ДФЕС във вр. с чл. 4, пар. 3 ДЕС следва да се тълкува в
смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд
е длъжен да откаже да я приложи. Посочено е още, че национална уредба, съгласно
която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от
съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна,
съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по
смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС. При наличие на такова ограничение не е
възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди да са преследвани от
посочената национална правна уредба. С оглед даденото разрешение по
преюдициалното запитване (задължително за съдилищата – чл. 633 ГПК), при
определяне размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско
възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът и при приложение на
разпоредбата на чл. 38 ЗАдв., съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1 от
09.07.2004 г. минимални размери. Възнаграждението следва да бъде определено при
съобразяване фактическата и правна сложност на делото и действително извършената
работа.
В конкретния случай при определяне размера съдът съобрази липсата на
фактическа и правна сложност на делото, вида на предявените искове и ангажираните
доказателства в процеса, обстоятелството, че се касае за дело с относително нисък
материален интерес, обстоятелството, че се касае за защита по предявени четири
искови претенции, но произтичащи от едно спорно правоотношение и имащи една цел
– съответно да се признае нищожността на договор за потребителски кредит,
евентуално на съответна договорна клауза, респ. да се върнат сумите, заплатени от
ищеца без основание, определяща и сходния предмет на доказване по делото по всеки
иск, поради което за осъществената защита по тези претенции на пълномощника на
ищеца се следва едно възнаграждение. Съдът намира, че в случая осъществената по
делото защита се изразява единствено в депозиране на искова молба, без
упълномощеният адвокат да се е явил в откритото съдебно заседание. Спорът, предмет
на настоящото производство не се характеризира с фактическа и правна сложност.
Предвид изложените съображения, настоящият състав намира, че справедлив размер
10
на възнаграждението съобразно действително извършената от адвоката работа по
защита интересите на ищеца, се явява сумата в общ размер на 100 лв.
Във връзка с искането на процесуалния представител на ищеца за присъждане
на адвокатско възнаграждение с ДДС следва да бъде отбелязано, че с Определение №
917/02.05.2023г. по ч. гр. д. № 1323/2023 г. на ВКС, IV ГО, е прието, че предоставената
безплатна правна помощ по чл. 38 ЗА представлява по смисъла на чл. 9, ал. 1 вр. чл. 8
ЗДДС безвъзмездна доставка на услуга, която не подлежи на облагане с данък върху
добавената стойност по аргумент от по чл. 2, т. 1 ЗДДС, чл. 2, пар. 1, б. „в“ от
Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система
на данъка върху добавената стойност. Тази услуга не може да се счете за възмездна на
основание чл.38 ал.2 ЗА по съображения, че възмездяването става впоследствие - с
акта на съда, с който насрещната страна, при наличие на предвидените в нормата
предпоставки, бива осъдена да заплати адвокатско възнаграждение на оказалия
безплатната правна помощ адвокат. Съгласно чл.25 ал.2 ЗДДС данъчното събитие
възниква на датата, на която услугата е извършена. Последващи този момент действия
не могат да имат значение за възникване на данъчно задължение. Постановяването на
съдебен акт, с който насрещната страна е осъдена да заплати възнаграждение за
оказана безплатна правна помощ, не съставлява облагаема стока или услуга по
смисъла на ЗДДС. Правоотношението, по което безплатната правна помощ е оказана, и
това, създадено със съдебния акт, са между различни страни и с различно съдържание.
По първото за адвоката, оказал правната помощ, не възниква право да получи
възнаграждение, а второто е между адвоката и насрещната страна, по което адвокатът
има само права, но не и задължения. Съдържанието на създаденото със съдебния акт
правоотношение се изчерпва със задължението на оказалия безплатната помощ
адвокат да бъде платена определена парична сума от насрещната страна. Съдът не е
нито данъчнозадължено лице по смисъла на чл.3 ЗДДС, което да издаде фактура и да
начисли ДДС по нея, нито е страна по правоотношението, възникнало от постановения
от него осъдителен акт. Затова той не може да начислява ДДС върху дължимото за
оказаната безплатна правна помощ адвокатско възнаграждение без това да е изрично
предвидено в закона. Нито ЗДДС, нито ЗАдв. въвеждат такава изрична нормативна
уредба, която да се отклонява от общите правила за облагане с данък върху добавената
стойност.
Предвид изложеното, съдът намира, че в тежест на ответника следва да бъде
възложено да заплати адвокатско възнаграждение в полза на Еднолично адвокатско
дружество „Д. М.“, представлявано от адв. Д. М., в размер на 100 лв. за оказана
безплатна правна помощ и съдействие на ищеца Н. Н. Н.ова (с фамилно име К.
съгласно справка от НБД „Население“ от 14.05.2024 г.).
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Н. Н. Н.ова (с фамилно име
К. съгласно справка от НБД „Население“ от 14.05.2024 г.), ЕГН: **********, адрес:
гр. С., ул. „П. П.“ № 9, срещу „ФИРМА“ АД, ЕИК: **********, седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. „С.“ № 16, бл. П. Л. О. Ф., ет. 8, иск с правно основание чл. 26,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, че договор за потребителски
11
кредит № ****** от 09.01.2023 г., сключен между страните, е нищожен.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД „ФИРМА“ АД, ЕИК:
**********, седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „С.“ № 16, бл. П. Л. О. Ф., ет.
8, да заплати на Н. Н. Н.ова (с фамилно име К. съгласно справка от НБД „Население“
от 14.05.2024 г.), ЕГН: **********, адрес: гр. С., ул. „П. П.“ № 9, сумата от 87,55 лв.,
представляваща недължимо платена сума по договор за потребителски кредит №
****** от 09.01.2023 г., сключен между страните, ведно със законната лихва върху
сумата от 5 лв. от датата на подаване на исковата молба в съда – 08.05.2024 г. до
окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „ФИРМА“ АД, ЕИК: **********,
седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „С.“ № 16, бл. П. Л. О. Ф., ет. 8, да заплати
на Н. Н. Н.ова (с фамилно име К. съгласно справка от НБД „Население“ от
14.05.2024г.), ЕГН: **********, адрес: гр. С., ул. „П. П.“ № 9, сумата от 400 лв. –
разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2, вр. 1, т. 2 ЗАдв. „ФИРМА“ АД, ЕИК:
**********, седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „С.“ № 16, бл. П. Л. О. Ф., ет.
8, да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ: ******,
представлявано от адв. Д. М., сумата от 100 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за оказана в настоящото производство безплатна правна помощ и
съдействие на ищеца Н. Н. Н.ова (с фамилно име К. съгласно справка от НБД
„Население“ от 14.05.2024 г.).
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12