Р Е Ш
Е Н И Е
град София, 29.07.2021 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА
и с участието на прокурор ………..… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№2776 по
описа за 2020 година и за да се произнесе
след съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение
№256918 от 28.10.2019г., постановено по гр.дело №17033/2019г.
по описа на СРС, І Г.О., 33-ти състав, е признато за
установено по предявените
от „Т.С.С.“ ЕООД, представлявано от Й.Т., срещу „М.“ ООД, представлявано от М.Г.К.,
при условията на обективно
съединяване искове с правно основание чл.422 вр.
чл.415, ал.1 от ГПК вр. чл.79 и чл.266 вр. чл.258 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, че „М.“ ООД дължи на „Т.С.С.“ ЕООД сумата от 22800
лв., представляваща главница за втора вноска по споразумение за изплащане на
просрочени задължения от 27.04.2016г. във връзка с договор за изработка от
25.11.2013г., ведно със законна лихва от 30.11.2018г. до изплащане на
вземането, както и
сумата от 5579.60 лв., обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху главницата за
периода от 01.07.2016г.
до 28.11.2018г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 13.12.2018г. по ч.гр.д.№76351/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 33-ти
състав. С решението е осъден „М.“ ООД да заплати на „Т.С.С.“ ЕООД на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 4890.38 лв., представляваща разноски по делото, с включени разноски по ч.гр.д.№76351/2018г.
по описа на СРС, І
Г.О., 33-ти състав.
Постъпила
е въззивна жалба от ответника - „М.“ ООД, чрез адв.С.Г., с която се обжалва изцяло
решението на СРС, като са инвокирани твърдения за неговата недопустимост,
алтернативно за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност. На първо
място се поддържа, че СРС е постановил недопустим съдебен акт, тъй като е
уважен иск за признаване за установено вземане на ищеца по нищожен договор за изработка от 25.11.2013г.. Твърди се, че процесният договор за изработка от 25.11.2013г. е подписан от името на
изпълнителя - „Т.С.С.“ ЕООД от лице с инициали К.В., за което по делото няма
данни да съществува, съответно липсва валидно волеизявление за сключването на
процесния договор от името на изпълнителя, което е основание за прогласяване на
нищожността на договора по реда на чл.26, ал.2, пр.2 от ЗЗД и като такъв не
може да породи валидно правно действие. Поддържа се още, че подписаното между
страните споразумение от 27.04.2016г. след като е сключено на основание нищожен
договор от 25.11.2013г., то също се явява нищожно по
реда на чл.26, ал.2, пр.2 от ЗЗД. Излага се още, че по делото липсват
доказателства, че ищецът реално е изпълнил доставките, предмет на процесните
фактури, поради което само на това основание изпълнителят не може да претендира
заплащане на извършената работа на основание чл.266, ал.1 от ЗЗД. Поддържа се,
че първоинстанционният съд като е направил погрешен анализ на събраните по
делото доказателства е обосновал неправилен извод, че са налице основанията в
закона за ангажиране на договорната отговорност на ответника, което обуславя
основателността на исковите претенции. По изложените съображения моли съда да
постанови съдебен акт, с който да обезсили обжалваното решение като
недопустимо, алтернативно да го отмени и да постанови друго, с което да отхвърли
предявените искове. Претендира присъждане на разноски, направени пред двете
съдебни инстанции. Представя списък по чл.80 от ГПК. Прави възражение по реда
на чл.78, ал.5 от ГПК досежно претендирания от въззиваемата страна размер на
адвокатското възнаграждение, платено за обезпечителното и въззивното
производство.
Въззиваемата
страна - „Т.С.С.“ ЕООД, чрез адв.П.С., депозира писмен отговор, в който взема
становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Поддържа се, че правилно
и законосъобразно първоинстанционният съд е анализирал релевантните за спора
факти и доказателства като е приел, че са налице основанията в закона за
ангажиране на отговорността на въззивника - ответник. Твърди се, че наведените
от въззивника доводи не кореспондират на събраните по делото доказателства и
като такива се явяват неоснователни. Моли съда да постанови съдебен акт, с който
да потвърди като правилно и законосъобразно обжалваното съдебно решение. Претендира
присъждане на разноски, направени пред въззивната инстанция, както и такива направени в
производство по обезпечение на предявените искове, в т.ч. и заплатените такси в
изпълнителното производство за налагане на допуснатото обезпечение. Представя
списък по чл.80 от ГПК.
Предявени
са от „Т.С.С.“ ЕООД срещу „М.“ ООД при условията на обективно съединяване искове
с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с
чл.266, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по
смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните пред
първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти
и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.д.№76351/2018г.
по описа на СРС, І
Г.О., 33-ти състав, въззиваемия-ищец- „Т.С.С.“
ЕООД е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 30.11.2018г. и е
постановена на 13.12.2018г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда
на чл.410 от ГПК срещу длъжника – „М.“ ООД
за
заплащане на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника – „М.“ ООД възражение, поради което дължимите от
него суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в
настоящото производство установителни искове.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
На първо място
въззивният съд следва да разгледа релевираните в жалбата доводи за недопустимост на постановеното
решение като
изричните аргументи за това са
свързани с уважаване
на предявените искове за вземания за главница и мораторна лихва на основание
нищожен договор за изработка
от 25.11.2013г..
Настоящият състав счита, че наведените в този смисъл доводи от въззивника не
представляват такива, водещи до недопустимост на обжалвания съдебен акт. Основанията за недопустимост на съдебното
решение са изброени в т.9 на ППВС №1/85г..
Посочената задължителна практика очертава хипотезите, при които решението е
недопустимо. Хипотезите са: поради липса на право на иск, ненадлежното му
упражняване, оттегляне и отказ от иска, липса на искане за възобновяване на
производството, спряно по взаимно съгласие, по устно предявен иск. В т.9 от
ППВС е посочено, че в тези случаи втората инстанция трябва да обезсили
решението и да прекрати производството, а в случаите на недопустимост, поради
неподведомственост или родова неподсъдност на спора, второинстанционният съд,
следва да се изпрати делото за разглеждане на компетентния орган или съд. В
случаите, когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание, или е
разгледал иск, който не е предявен, вместо предявения такъв, решението е
недопустимо и втората инстанция, като го обезсили, изпраща делото на
първоинстанционния съд, за да разгледа предявения иск.
В конкретния случай въззивникът не релевира доводи, попадащи в изброените в т.9 на ППВС №1/85г. хипотези, които представляват основания за недопустимост на атакуваното
решение. Наведените във
въззивната жалба доводи за нищожност на процесния договор за изработка от 25.11.2013г., съответно и на сключеното на
27.04.2016г. споразумение за изплащане на просрочени парични задължения не представляват основания за недопустимост
на съдебното решение и следователно не обуславят обезсилването му, поради което се явяват неоснователни.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни
норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи
окончателен извод за основателност на предявените от „Т.С.С.“ ЕООД срещу „М.“ ООД при условията на обективно съединяване искове
с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с
чл.266, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена
тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си,
посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил
събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите
от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя
изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за основателност
на предявените при
условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.266, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, като на
основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на
настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт
констатации /чл.272 ГПК/. Във връзка с
изложените във въззивната жалба доводи досежно незаконосъобразност на обжалвания акт,
които въззивният съд счита за неоснователни, следва да се добави следното:
В конкретната хипотеза от
съвкупния анализ на събраните по делото доказателства се установява, че е бил
сключен между страните договор
от 25.11.2013г., съгласно
който ответникът - „М.“ ООД като
възложител е
възложил на ищеца - „Т.С.С.“ ЕООД като изпълнител,
който е приел да достави,
монтира и предаде материали и оборудване на обекти, описани в договора, срещу насрещно задължение на възложителя
да приеме извършената работа и да заплати уговорено възнаграждение.
След изпълнение на възложената
работа изпълнителят - „Т.С.С.“ ЕООД е издал фактури за дължимото възнаграждение, за което по делото не бяха ангажирани доказателства
за пълното им
плащане. На следващо място видно е още от
доказателствата по делото, че
на 27.04.2016г. между страните е сключено споразумение
за изплащане на просрочени парични задължения, в което е налице изрична клауза, че изпълнителят
- „Т.С.С.“ ЕООД е изпълнил задълженията си по сключения договор от 25.11.2013г. като е доставил, монтирал и предал материалите и
оборудването на посочените обекти на възложителя /буква Б от преамбюла на споразумението/, както и се съдържа изрично
признание на възложителя - „М.“ ООД, че към датата на подписване на споразумението общият
размер на остатъка от неплатеното задължение на изпълнителя по издадените фактури въз основа на договор от 25.11.2013г. е в размер на 38000 лв., която дължима сума се задължава да заплати на две парични вноски, с краен срок за погасяване на задълженията до 30.06.2016г., като първата вноска в размер на
15200 лв. е дължима в срок до
30.05.2016г., и втората вноска в размер на 22800 лв. е дължима в срок до 30.06.2016г. /чл.2 от споразумението/. В тази насока следва да се разгледат възраженията на въззивника-ответник за нищожност на процесното
споразумение от 27.04.2016г., като подписано от лице без
представителна власт по отношение на ищеца, както и за нищожност на процесния договор за изработка от 25.11.2013г., като подписано от името на ищеца от неидентифицирано и несъществуващо лице с инициали К.В.. Изложените в този смисъл доводи във въззивната жалба са
изцяло неоснователни. Първоинстанционният съд правилно е посочил, че в закона не се съдържат императивни
разпоредби, които да поставят изисквания към идентификацията на лицата, подписали договора от
името на съответния правен субект. Ето защо непълната идентификация на представител на страна по никакъв
начин не би могла да води до нищожност на съответната сделка. Настоящият състав намира да
посочи, че в случая намира
приложение разпоредбата на чл.301 от ТЗ. Страните
по правоотношението са търговци, поради което сключеният между тях договор е
търговски, по силата на субективния критерий. В
Общите положения за търговските сделки Търговският закон регламентира
изрично действията без представителна власт, като в чл.301 ТЗ е
установена презумпция за мълчаливо съгласие на търговеца със сключената без
представителна власт сделка, ако не се е противопоставил веднага след
узнаването й. За разлика от гражданското право, при което извършените правни
действия от чуждо име без представителна власт или извън границите на
представителната власт, изобщо не пораждат правни последици до изричното им
потвърждаване от мнимо представлявания /висяща
недействителност на сделката - чл.42, ал.2 ЗЗД/, при
търговските сделки законодателят е приравнил мълчанието на мнимо
представлявания търговец в съгласие, респ.потвърждаване на сделката, при липса
на изрично противопоставяне веднага след узнаването на извършените правни
действия в хипотезата на falsus procurator - мним представител или при условие
на excessus mandati - превишаване пределите на представителната власт. При
търговските сделки също е налице висяща недействителност, но до момента на
узнаването и непротивопоставянето на търговеца, от чието име е сключена сделка
без представителна власт, или евентуалното й потвърждаване. Законодателят е
обвързал незабавното противопоставяне от страна на търговеца на сключена без
представителна власт, или при превишаване пределите на представителната власт,
сделка, с момента на узнаване на сделката. В конкретния случай според настоящият състав следва
да се счита, че най-късният момент, от който може да се счита, че ищецът
е узнал за сключения договор, е датата на издаване на процесните фактури, като
ирелевантен за приложението на чл.301 от ТЗ е факта
дали търговеца е ползвал или не данъчен кредит. Отделно от горното съдът намира, че по делото е
представено като доказателство и писмено потвърждение от 20.08.2019г., подписано от управителя
на ищцовото дружество Й.Т., по отношение на
правните действия, извършени от представляващите дружеството-ищец - „Т.С.С.“ ЕООД, при подписване на процесния договор от 25.11.2013г. и споразумение за изплащане на
просрочени задължения от 27.04.2016г.. По изложените аргументи
въззивният съд счита, че сключеният между страните договор от 25.11.2013г., съгласно който ответникът в качеството на възложител е възложил на ищеца, който е приел извършването на определена работа срещу заплащане
на уговорено възнаграждение, е валиден и доколкото в него се съдържат насрещни
волеизявления на страните относно елементите на
изработката - вида на възложената работа и размера на дължимото
възнаграждение, се налага единственият правилен извод, че между страните е възникнало
облигационно правоотношение на основание сключен валиден договор за изработка
по смисъла на чл.258-269 от ЗЗД във вр. с чл.288 от ТЗ, който е породил
целените с него правни последици. По аргумент на чл.266, ал.1 от ЗЗД възнаграждението може да се претендира поначало, освен ако
не е уговорено друго, след като работата бъде приета от възложителя. Следователно от приемането на
извършената работа възниква задължението за поръчващия - в случая възложителя, за заплащане на договореното възнаграждение на изпълнителя. В този смисъл следва да се
приеме, че изискуемостта
на вземането на изпълнителя за възнаграждение е обусловено от приемане на
работата от възложителя /чл.264, ал.1 ЗЗД/. Приемането на
извършената работа обхваща два момента: 1/ фактическото получаване на конкретно
изработеното от поръчващия и 2/ признанието, че изработеното съответства на
поръчаното. В този смисъл приемане има само, когато реалното получаване на
изработеното се придружава от изрично или мълчаливо изразено заявление на
поръчващия, че счита работата съобразена с договора /т.е. приемането не е само фактическо, но и правно действие/. Противно на
поддържаното във въззивната жалба настоящият състав счита, че в конкретния случай по
делото са ангажирани доказателства за изпълнение на възложената работа, както
и за предаване на изработеното. Налице е изрично признание на възложителя в
подписаното между страните на
27.04.2016г. споразумение, че изпълнителят - „Т.С.С.“
ЕООД е изпълнил
задълженията си по сключения договор от 25.11.2013г. като е доставил, монтирал и
предал материалите и оборудването на посочените обекти на възложителя /буква Б от преамбюла на споразумението/, както и се съдържа изрично
признание на възложителя - „М.“ ООД относно общият размер на остатъка от неплатеното задължение на изпълнителя по издадените фактури въз основа на договор от 25.11.2013г.. Така приетото по делото споразумение от 27.04.2016г. е частен документ, но доколкото не е оспорен
по надлежния ред в хода на производството и съдържаща признание на неизгодни за
страната обстоятелства, съдът намира, че представлява годно доказателство, от
което се установяват относими за правния спор факти. В приетото по делото споразумение от 27.04.2016г. се съдържа
признание на ответника, че ищецът е изпълнил възложената работа, която е била
приета на посочените
обекти на възложителя. Следователно се налага извода, че възложителят е приел извършената работа и
претендираното от въззиваемия-ищец вземане, представляващо неизплатена част от
договореното възнаграждение, е изискуемо. Предвид на изложеното въззивният съд
счита за неоснователни наведените в обратния смисъл доводи във възивната жалба
за недоказаност от страна на ищеца на поети задължения по сключения договор -
изпълнение и приемане на възложена работа. Доколкото задължението, поето от
ищеца е изпълнено, то на основание чл.266, ал.1, изр.1 от ЗЗД за възложителя е възникнало задължение за
заплащането на уговореното възнаграждение. Отделно от горното съдът намира да
посочи, че в случая няма спор между страните, че възложителят е извършвал
частични плащания на ищеца за извършената работа, като факта на частично
плащане е допълнителен аргумент в подкрепа на изложеното, че е налице признание
от неговата страна на извършената от изпълнителя работа. В съдебното
производство липсват доказателства за извършено плащане на остатъка от
договореното възнаграждение, който факт подлежи на установяване от възложителя. В производството по делото пред
първата инстанция не са ангажирани доказателства при доказателствена тежест за
въззивника за изпълнение на поетото от него задължение да заплати уговорената втора вноска по сключеното споразумение за изплащане на просрочени
задължения от 27.04.2016г. във връзка с договор за изработка от 25.11.2013г.. При липсата на доказателства за
заплащане на уговореното възнаграждение правилно първоинстанционният съд е
приел, че са
налице предпоставките за ангажиране на договорната отговорност на възложителя
за изпълнение на задължението му по чл.266, ал.1, изр.1 от ЗЗД по сключения договор за изработка от 25.11.2013г.. По тези съображения искът за претендираното вземане, което
ответникът не е доказал, че е платил, е основателен, доводите срещу уважаването
му не намират опора в закона и доказателствата по делото, поради което
въззивният съд приема, че обжалваното решение, с което предявеният иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.266, ал.1 от ЗЗД е изцяло уважен
е правилно и законосъобразно и на основание чл.271, ал.1 от ГПК следва да бъде
потвърдено.
По иска с правно основание чл.86,
ал.1 от ЗЗД
във въззивната жалба не се
съдържат конкретни оплаквания досежно порочността на обжалвания съдебен акт в
частта, в която е уважен този иск, поради което и доколкото съдът е обвързан от
посочените в жалбата пороци и при липса на такива препраща към мотивите на
първоинстанционния съд на основание чл.272 от ГПК като счита, че обжалваното съдебно решение в тази
част е законосъобразно,
постановено при правилно приложение на материалния закон, няма допуснати
процесуални нарушения в хода на съдебното производство.
Поради съвпадение на изводите на
въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд съдебното решение, с което
са уважени предявените при условията на обективно съединяване искове с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. чл.266, ал.1
от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, в т.ч. и в частта за разноските, е правилно и
законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено на основание чл.271,
ал.1 от ГПК.
С оглед изхода от правния спор пред
настоящата инстанция право на разноски има въззиваемата страна. Направеното от въззивника, чрез
процесуален представител възражение за прекомерност по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно размера на претендираното от въззиваемия адвокатско възнаграждение пред
въззивната инстанция, както и размера на адвокатско възнаграждение, заплатено в
производство по обезпечение на предявените искове, съдът счита за
неоснователно. В случая претендираните размери на изплатените от въззиваемия
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция и в производство по
обезпечение на предявените искове, съгласно приложен списък по чл.80 от ГПК, не
се явяват завишени при отчитане на материалния интерес на предявените искове и
вида на извършените процесуални действия от страна на процесуалния представител
на въззиваемия – подаден писмен отговор на въззивната жалба и процесуално
представителство в едно съдебно заседание. Претендираните от въззиваемия размери
на платените адвокатски възнаграждения съответстват на нормативно определените
размери, предвидени в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. В настоящото производство не следва да се
присъждат претендираните от въззиваемия разноски за заплатени такси в
изпълнителното производство за налагане на допуснатото обезпечение, съгласно
приложения списък по чл.80 от ГПК, доколкото тези разноски не са направени в
съдебното производство и като такива следва да бъдат събрани в изпълнителното
производство. На основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати
на въззиваемия общо сумата от 2792.93 лв., представляваща направени разноски за
платени адвокатски възнаграждения за въззивната инстанция и в производство по
обезпечение на предявените искове, съгласно приложени договори за правна защита
и съдействие.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №256918 от
28.10.2019г.,
постановено по гр.дело №17033/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 33-ти състав.
ОСЪЖДА „М.“
ООД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***; да заплати на „Т.С.С.“ ЕООД, с ЕИК********, със
седалище и адрес на управление:***, сграда „********; на правно основание чл.81
и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 2792.93 лв., представляваща
направени по делото разноски.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД при условията на чл.280, ал.1 от ГПК в едномесечен срок от
съобщението до страните, че е постановено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :
1./
2./