№ 49
гр. Варна, 15.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ТО, в публично заседание на
двадесет и първи декември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Цвета Павлова
Членове:Пламен Ат. Атанасов
Деница Добрева
при участието на секретаря Мая М. П.а
като разгледа докладваното от Цвета Павлова Въззивно гражданско дело №
20233100502177 по описа за 2023 година
за да се произнесе взе предвид следното
Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
С решение № 2764/25.07.2023 год., постановено по гр.д. № 694/2023 год., ВРС – 7-ми
състав е осъдил „Дженерали Застраховане" АД ЕИК *********, със седалище гр. София
район р-н „Оборище“, бул. „Княз Александър Дондуков" 6 8 да заплати на Ж. М. А. ЕГН
**********, с адрес: ******* сумата от 1309.09 /хиляда триста и девет лева и девет
стотинки/ лева, представляващи обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в
увреждане на предна броня, калник преден ляв, преден капак, ляв фар, преден ляв мигач и
рамка предна решетка на собствено на ищеца МПС л.а. „Матра Еспейс“, с рег. № ******,
причинени в резултат на реализирано на 18.12.2022 г. ПТП в гр. Варна, по вина на водача на
МПС л.а. „Шевролет Авео“ с рег. № ****** застрахован при ответника по договор за
застраховка „Гражданска отговорност“, със срок на действие 15.11.2022г.-14.11.2023г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата
молба- 20.01.2023г. до окончателното изплащане на сумата, на основание чл. 432 ал. 1 от
КЗ, като го е осъдил и за разноски.
Недоволен от горното е останал ответника, който обжалва решението с доводите за
неговата неправилност и необоснованост. Конкретните оплаквания са свързани с размера на
определеното застрахователно обезщетение въз основа на заключението повторната САТЕ.
Излагат се доводи за неправилност на същото, тъй като не не е определил цената на
авточастите - втора употреба, каквито следва да се ползват за подмяна с оглед възрастта на
1
процесния автомобил като се оспорват и изводите на вещото лице, че по-голяма част от тях
са депомнтирани от произведени в Англия автомобили. Оспорва се и определената от
вещото лице средно-пазарна стойност на сервизния час от 40 лева, като се оспорва
основанията за придаване на равна тежест на цената, предлагана от автосервизи,
притежаващи сертификат за качество ISO с цената, предлагана от другите автосервизи, той
като първите са по-малко от вторите. Излагат се доводи и за неправилност на извода на
вещото лице относно средната пазарна стойност на атомобила като поддържа, че реалният
размер на нанесените материални щети, нанесени на процесния автомобил, е в размер на
747.45 лева. Настоява за отмяна на постановеното решение и отхвърляне на предявения иск,
като обективира и искане за допускане на повторна съдебно автотехническа експертиза.
В срока по чл.263 ГПК, насрещната страна депозира писмен отговор, с който моли за
потвърждаване на решението, излагайки доводи за неоснователност на доводите на
въззивника.
В с.з. по същество, въззивникът не се явява и не се представлява.
В с.з. по същество, въззиваемата страна, с писмена молба, моли за потвърждаване на
съдебното решение.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните
предели на въззивното производство, очертани в жалбите и отговорите, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради
което е допустима и следва да бъдат разгледана по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените
въззивни предели, ВОС намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания.
Предявените искове са с правно основание чл.432 КЗ и чл.86 вр. чл. 84, ал.3 ЗЗД, като
с оглед неоспорването от страна на ответника за предявена писмена претенция пред
застрахователя съгласно чл. 380 КЗ и респективно, изплатено обезщетение, с чийто размер
ищецът не е съгласен, искът се преценява за допустим.
Основателността на прекия иск на увредения срещу застрахователя за обезщетяване
на причинените в резултат на ПТП вреди, предполага установяването при условията на
пълно и главно доказване от страна на ищеца на валидно застрахователно правоотношение,
настъпило застрахователно събитие, представляващо покрит риск по застраховка
гражданска отговорност, настъпилите вреди, резултат от поведението на застрахования
водач, включително обосноваване на техния размер.
Не е налице спор между страните относно наличието на застрахователно
правоотношение по силата на застраховка „Гражданска отговорност” по отношение на лек
автомобил Шевролет Авео, с peг. № ****** в срока на действие на който е настъпило
застрахователно събитие, както и не е спорно обстоятелството, че след завеждане на щета под №
********* за собствения на ищеца автомобил, ответникът е определил и изплатил
застрахователно обезщетение в размер на 747.45 лева.
2
Основният изведен от оплакванията във въззивната жалба въпрос е относно размера
на застрахователното обезщетение, като в хода на първоинстанционното производство е
изготвена единична САТЕ и повторна САТЕ, установяващи различни пазарни стойности на
МПС. Оплакванията на въззивника се свеждат до кредитирането от страна на
първоинстанционния съд на повторната експертиза, която е проведена при предприето
оспорване от негова страна на изготвената първоначална такава.
Застрахователното обезщетение, което се дължи от застрахователя по имуществена
застраховка, подлежи на уговаряне от страните в застрахователния договор. При настъпване
на покрито от договора застрахователно събитие за застрахователя възниква задължение,
съгласно чл. 386, ал. 1 КЗ, да заплати на застрахования уговореното застрахователно
обезщетение в размер, определен по правилото на чл. 386, ал. 2 КЗ. Разпоредбата на чл. 386,
ал.2 КЗ предвижда, че обезщетението трябва да бъде равно на действително претърпените
вреди към деня на настъпване на събитието като доказването на вредата е в тежест на
застрахования. Обезщетението не може да надвишава действителната /при пълна увреда/
или възстановителната /при частична увреда/ стойност на застрахованото имущество, т.е.
стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго със
същото качество /чл. 400, ал. 2 КЗ/, съответно стойността, необходима за възстановяване на
имуществото в същия вид, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство,
монтаж и други, без прилагане на обезценка /чл. 400, ал. 2 КЗ/.
Съгласно постоянната практика на ВКС /решение № 6/02.02.2011 г. по т. д. №
293/2010 г. на ВКС, I т. о.; решение № 206/03.09.2013г. по т. д. № 107/2011 г. на ВКС, II т.
о.; решение № 79/02.07.2009 г. на ВКС по т.д. № 156/2009 г., I т. о.; решение №
235/27.12.2013 г. по т. д. № 1586/2013 г. на ВКС, II т. о.; решение № 115/09.07.2009 г. по т. д.
№ 627/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 209/30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1069/2010 г., II
т. о. и др./ при настъпване на застрахователно събитие в срока на договора е необходимо да
бъде установен размерът на вредата към деня на събитието, като при погиване или кражба
на МПС този размер е равен на действителната му стойност – стойността, срещу която
вместо застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество без да се
прилага коефициент на овехтяване, т. к. последният е инкорпориран в самата
застрахователна стойност /изрично решение по т.д.№156/2019 на ВКС, ТК, Първо
отделение/.
Първото оплакване на въззивника е свързано с определената от вещото лице В.
средна пазарна стойност на процесния автомобил, възприето от решаващия съд, което
оплакване обаче се преценява за неоснователно. В хода на първоинстанционното
производство са изготвени две САТЕ, заключенията на които, в частта относно средната
пазарна стойност на проецсния автомобил, при придържане на даденото тълкуване на чл.
386, ал.2 КЗ относно възприемането на действителна стойност, без прилагане на обезценка,
сочат, че възстановителната стойност НЕ надхвърля 70 % от действителната стойност на
увреденото имущество и не покрива легалното определения за тотална щета на моторно
превозно средство /чл. 390, ал.2 КЗ/.
За неоснователни са преценяват и оплакванията на въззивника относно
кредитирането за изготвеното от вещото лице В. заключение в останалато му част – за
възстановителната стойност на увреденото имущество и за възприетата от него средно-
пазарна стойност на сервизния час. Видно от изготвеното заключение, определянето на
стойността на увредените части е направено възоснова на предоставени ценови листи за
резервни части от три доставчика, като стойността на преден ляв мигач е определена
възоснова на офертите от седем доставчика. Последното е в съответствие с начина на
определяне на стойността на база „средна пазарна цена“ на база съществуващата
информация от пазарно предлагане – оферти.
За неоснователно се преценява от настоящия състав и оплакването на въззивника
3
относно възприетата от съда средна пазарна цена на труда. Видно от приобщеното пред
първоинстанционния съд заключение на вещото лице В., определената от вещото лице
средна пазарна цена за труд е на база цената труда в 3 сервиза, притежаващи сертификат за
качество и цената на труда в 3 сервиза, които не притежават сертификат за качество.
Доводът за определянето на нормоставката, изхождайки от цената на труда само в
сервизите, които не притежават сертификат за качеството, е несъстоятелен и прилагането му
не би довело до съответствие с начина на определяне на стойността на база „средна пазарна
цена“. Следва само да се допълни, че възприетата от вещото лице В. средна стойност от 40
лева е по-ниска от възприетата такава от вещото лице К., изготвил първоначалната такава и
оспорена от ответника.
В обобщение, от сумата 2 056.54 лева следва да се приспадне вече изплатеното
обезщетение в размер на 747.45 лева, при което се получава остатък на дължимото
обезщетение в размер на 1 309.09 лева и искът се явява основателен до пълния предявен
размер.
И след като не се установи и нарушение на императивни материалноправни
разпоредби, за които съгласно ТР № 1 от 09.12.2013 год. по тълк.д. № 1/2013 год. на ВКС,
ОСГТК, въззивният съд следи дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване, се налага извод за правилност на обжалвания съдебен акт, към чиито фактически
изводи, на основание чл.272 ГПК, съдът препраща.
Поради съвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.
С оглед изхода от спора и направеното искане, въззивникът следва да бъде осъден да
заплати на въззиваемата страна сторените пред настоящата инстанция разноски, възлизащи в
размер на 520 лева – заплатено адвокатско възнаграждение, като възражението на ответника с
оглед предвидения в Наредбата минимум и осъществените процесуални действия съдът не
споделя.
Воден от горното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2764/25.07.2023 год., постановено по гр.д. № 694/2023
год. на ВРС – 7-ми състав.
ОСЪЖДА „Дженерали Застраховане" АД ЕИК *********, със седалище гр. София
район р-н „Оборище“, бул. „Княз Александър Дондуков" 6 8 да заплати на Ж. М. А. ЕГН
**********, с адрес: ******* сумата от 520 лева, съставляваща разноски за въззивна
инстанция, на основание чл. 78, ал.1 ГПК.
На основание чл.280, ал.2 ГПК, РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4