№ 315
гр. София, 08.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 64 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:МИРОСЛАВА П. ИЛЕВА
като разгледа докладваното от МИРОСЛАВА П. ИЛЕВА Гражданско дело №
20231110149022 по описа за 2023 година
Производствотo e по реда на чл.124 ГПК.
Б. А. С. е предявила иск по чл.79, ал.1, вр. чл.240, ал.1 ЗЗД срещу Е. В. Ш. за сумата от
15000 лева – невърнат заем по договор за заем от 05.11.2020г., ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба (01.09.2023г.) до окончателното плащане.
В исковата молба и в уточнителна молба от 18.12.2023г. (л.18 от делото) ищцата твърди, че
на 05.11.2020г. е сключила с ответницата договор за заем, по силата на който предоставила на
ответницата заем от 15000 лева с уговорен падеж на задължението за връщане на сумата на
01.05.2021г. Паричният заем бил предоставен чрез банков превод, нареден от банкова сметка на
ищцата по сметка на ответницата в „Изипей“ АД, като сумата постъпила по сметка на ответницата
на 06.11.2020г. За обезпечаване на задължението за връщане на сумата на 05.11.2020г. ответницата
издала в полза на ищцата запис на заповед за сумата от 15000 лева. Ответницата не върнала заетата
сума нито на уговорения падеж, нито към датата на завеждане на делото. Предвид изложеното се
иска ответницата да бъде осъдена да върне заетата сума от 15000 лева въз основа на сключения
между страните договор за заем.
Ответницата не е подала отговор на исковата молба в срока по чл.131 ГПК. С писмено
становище от 09.09.2024г. ответницата е оспорила иска, като оспорва между страните да е бил
сключен твърденият договор за заем. Оспорва и процесната сума да е била предоставена на
ответницата, а също така и между страните да е било постигнато съгласие за връщане на сумата.
При това поддържа, че за ответницата не се е породило претендираното задължение. Възразява, че
представените извлечения от водена кореспонденция чрез мобилно приложение „вайбър“ нямат
характер на електронен документ съгласно чл.184 ГПК и не се ползват нито с формална, нито с
материална доказателствена сила. Самоличността на участниците в кореспонденцията не била
доказана, а и съдържанието на съобщенията можело да се манипулира, като в тази връзка отрича
страните да са водили посочената кореспонденция. Отделно от това съдържанието на така
представената кореспонденция не сочело на дадено съгласие от страна на ответницата за
сключване на договор за заем. Извод за сключен между страните договор за заем не следвал и от
посоченото основание в представеното платежно нареждане, а именно „заем от 05.11.2020г.“,
защото то обективирало едностранно изявление на наредителя на сумата и не удостоверявало
волеизявление на получателя сумата да бъде приета като заем. Отделно от това съгласно трайно
установената практика платежното нареждане, имащо характер на разписка, с посочено изрично
1
основание „заем“, не представлявало достатъчно доказателство за сключване на договор за заем.
Годно доказателство за твърдението за сключен между страните договор за заем не представлявал и
представеният запис на заповед, който бил нищожен поради наличието на два падежа съгласно
разпореждане от 21.07.2023г. по ч.гр.д. № 133198/2023г. на СРС. За да се докаже сключване на
договор за заем, следвало да се докаже постигнато между страните съгласие относно съществените
елементи от договора – не само относно размер на заетата сума и падежа, а и относно лихви,
условие за връщане, начини на плащане и последици при неизпълнението, като в случая не се
установявало страните да се споразумявали относно такива съществени условия от договор за заем.
Съдът дължи обсъждане на доводите на ответницата в депозираното извън срока по чл.131
ГПК писмено становище, защото неподаване на отговор на исковата молба не лишава ответника от
правото да оспори иска и обстоятелствата, на които се основава, както и да вземе становище по
представените доказателства. В случая с представеното извън срока по чл.131 ГПК становище не са
направени възражения по чл.133 ГПК, извършването на които се преклудира с изтичане на срока по
чл.131 ГПК, а са наведени единствено правни и фактически доводи и поради това съдът дължи
произнасяне по същите – в този смисъл решение № 27 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1893/2013
г., II т. о., ТК, решение № 290 от 15.08.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1211/2010 г., I г. о., ГК, решение №
358 от 18.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1183/2009 г., III г. о., ГК.
Софийски районен съд, като взе предвид предявените искове, възраженията срещу тях и
доказателствата по делото, намира следното:
В тежест на ищцата е да докаже, че с ответницата са сключили договор за заем, по силата на
който ищцата е предала на ответницата в заем сумата от 15000 лева и последната е поела
задължението да върне сумата.
Съгласно чл.240, ал.1 ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на
заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или
вещи от същия вид, количество и качество.
Договорът за заем за потребление е двустранен, реален договор, като за сключването му е
необходимо да се установят две насрещни съвпадащи волеизявления на страните по договора -
заемодателя и заемателя, съгласно които страните постигат съгласие заемодателят да предаде на
заемателя сумата/заместимите вещи, а последният да поеме задължение да ги върне, както и да се
установи, че заемодателят е предал на заемателя уговорената сума/заместими вещи.
В закона няма изискване за форма за действителност на договора за заем, като последният
може да бъде доказан с всички доказателствени средства при съблюдаване на ограничението за
процесуалната допустимост на свидетелските показания предвид нормата на чл.164, ал.1, т.3 и
чл.164, ал.2 ГПК.
В подкрепа на твърдението за сключен между страните договор за заем като доказателство е
прието платежно нареждане (л.9), съгласно което на 05.11.2020г. от своя банкова сметка ищцата Б.
А. С. е превела по сметка на ответницата Е. В. Ш. при „Изипей“ АД сумата от 15000 лева. Като
основание в платежното нареждане е посочено „заем от 05.11.2020г.“. Извършването на посочения
паричен превод се потвърждава и от приетото като доказателство удостоверение с изх. №
024093017007131/07.10.2024г. от „Изипей“ АД въз основа на издадено от съда съдебно
удостоверение (л.73 от делото).
По делото като доказателство е приет документ, озаглавен „запис на заповед“, издаден от
ответницата на 05.11.2020г., в който същата е посочила, че се е задължила да плати на ищцата
сумата от 15000 лева. Посоченият запис на заповед е недействителен, защото съдържа два падежа
(„на предявяване“, посочено в титулната част след заглавието на документа, и по – нататък в текста
„падеж 01.05.2021г.“) – чл.486, ал.2, вр. чл.537 ТЗ. Последният обаче обективира изявление на
ответницата за плащане на ищцата на сумата от 15000 лева.
Приобщена към доказателствата е и електронна кореспонденция чрез мобилно приложение
за незабавна комуникация „Вайбър“, за която ищцата твърди, че е водена между нея и ответницата
Е. Ш. от мобилен номер +**. Във връзка с направеното оспорване на авторството на електронните
изявления по делото са събрани доказателства, от които следва изводът, че фактическият ползвател
на мобилен номер +** е именно ответницата. Последното се установява от приетото като
2
доказателство писмо от „Еконт Експрес“ АД с изх. № 8920/30.09.2024г. (л.81) въз основа на
издадено от съда съдебно удостоверение, в което е удостоверено, че в периода от 01.11.2020г. –
31.07.2021г. получател на пратки с тел. ********** е ответницата Е. В. Ш.. Такъв извод следва и от
писмо с изх. № 20369/07.10.2024г. (л.65) от „А1 България“ ЕАД, въз основа на издадено от съда
съдебно удостоверение, в което е удостоверено, че телефонен номер ********** е бил активен от
15.12.2016г. – 21.06.2021г. по договор с титулярр „Гео – Кар София“ ЕООД, ЕИК *********. От
справка в Търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел се установява,
че управител и едноличен собственик на „Гео – Кар София“ ЕООД е Георги Маринов Шишков,
който е съпруг на ответницата Е. В. Ш..
Неоснователни са възраженията, че електронната кореспонденция чрез мобилно
приложение „Вайбър“ няма характеристиките на електронен документ по смисъла на чл.184 ГПК.
Ноторно известно е, че информационната система, ползвана чрез приложението "Вайбър", се
използва за електронна кореспонденция, като всеки неин потребител регистрира свой профил чрез
посочване на телефонен номер. Изпратеният по нея в електронен вид документ има характера на
електронен документ по смисъла на ЗЕДЕУУ, и макар и да не носи електронен подпис –
неподписаният документ също представлява документ, а подписът само служи за доказателство за
неговото авторство, което авторство в случая се установява от събраните за това доказателства. По
принцип представянето на документ, върху който липсва подпис на издателя му, предпоставя, че
фактът на писменото изявление и неговото авторство ще бъдат установявани с други
доказателствени средства при оспорване кой е издателят му – в този смисъл е решение № 116 от
22.02.2024 г. на ВКС по к. гр. д. № 790/2023 г.; определение № 2396 от 16.05.2024 г. на ВКС по гр. д.
№ 4043/2023 г., III г. о., ГК.
По повод оспорването на автентичността на електронна кореспонденция, представена в
заверен от ищцата препис на хартиен носител съгласно чл.184, ал.1 ГПК, по делото е изслушано
заключение по съдебно – техническа експертиза, което се кредитира от съда като компетентно и
добросъвестно дадено съгласно чл.202 ГПК. Въз основа на проведен анализ чрез специализиран
криминалистичен набор от софтуер вещото лице е установил съдържанието на кореспонденция,
водена чрез приложение за незабавна комуникация „Вайбър“, между абонати с телефонни номера
********** – Е. В. Ш. и ********** – Б. С. А. в периода 05.11.2020г. – 15.06.2021г. Вещото лице е
заключило, че автентичността на кореспонденцията е потвърдена, като не се установяват следи от
намеса – модифициране, триене, добавяне на данни. При това чрез заключението на вещото лице се
установява автентичността на представената от ищцата на хартиен носител електронна
кореспонденция, водена чрез мобилно приложение „Вайбър“.
При направените изводи за доказана автентичност и авторство на направените изявления на
страните в електронната кореспонденция чрез мобилно приложение „Вайбър“ съдът следва да
обсъди и нейното съдържание. От същото се установява, че ответницата е предоставила на ищцата
данни за своя сметка в „Изипей“ АД с посочване на основание за превода „заем от 05.11.2020г.“.
След това ответницата е потвърдила, че на 06.11.2020г. е получила от ищцата превод на сума в
размер на 15000 лева с основание на банковия превод „заем от 05.11.2020г.“ и ответницата е
изказала дълбока благодарност към ищцата. Ответницата не е възразила срещу посоченото от
ищцата основание за извършения превод. От последващата електронна комуникация става ясно, че
ищцата е поискала от ответницата връщане на сумата, както и че ищцата се е оплакала за
допусната от ответницата забава за връщането на сумата, както и относно това, че ответницата не
отговаря на изходящите от ищцата телефонни обаждания. В отговор ответницата не отрича
дължимостта на сумата, а изтъква причини от обективно естество, които препятстват връщането на
сумата – здравословни проблеми и пречки от семеен характер. От кореспонденцията са видни и
следните изявления от страна на ответницата : „** ми каза, че когато се видяхте с него за заема и
чака средства по договора си, като е споделил, че датите му варират + -„ и „** всичко възстановява
и ще върне заема към теб, всичко което сме обещали и всичко произтичащо от извънредното
забавяне. Парите ще бъдат преведени по твоята сметка съгласно нашето споразумение“. При така
обсъдената електронна кореспонденция между страните категорично се установява, че
основанието за паричния превод на сумата от 15000 лева (безспорно доказан от платежното
нареждане и удостоверението от „Изипей“ АД) от ищцата в полза на ответницата е сключен между
тях договор за заем.
3
Отношение към извода, че ответницата е получила процесната сума от ищцата със
задължение да я върне има и приетият като доказателство документ, озаглавен „запис на заповед“,
който макар и невалиден като ценна книга, обективира изявление на ответницата за плащане на
процесната сума на ищцата. Датата на обективираното в документа, озаглавен „запис на заповед“,
изявление на ответницата съответства на датата на наредения от ищцата към ответницата паричен
превод на сумата - 05.11.2020г. Характерът на правоотношението между страните, а именно заемно
такова, по повод на което е бил извършен паричният превод, се установява от водената между
страните електронна кореспонденция, в която ответницата признава за това, че сумата е дадена в
заем и дължи връщането й. Това извънсъдебно признание на ответницата (по същество изявление
за неизгодни обстоятелства – от които произтичат неблагоприятни за ответницата правни
последици) съдът цени с оглед останалите доказателства, вкл. и издадения от ответницата
документ, озаглавен „заповед на заповед“ и поради това приема, че извънсъдебното признание
съответства на действителното положение, а именно че ответницата е поела задължение да върне
на ищцата сумата от 15000 лева.
При това всички събрани по делото доказателства, обсъдени в тяхната съвкупност,
обосновават извода, че между страните е бил сключен договор за заем, по силата на който ищцата е
предала на ответницата сумата от 15000 лева, а последната се е задължила да я върне.
Неоснователни са доводите на ответницата, че за сключване на договор за заем следва да се
установят и други елементи от договора – като падеж, лихва, условия за връщане, начин на
плащане и последици при неизпълнение. Посочените елементи не са част от изискуемото по закон,
задължително и съществено съдържание на договор за заем – арг. чл.240, ал.1 ЗЗД. За сключването
на договор за паричен заем е достатъчно да се установят насрещни съвпадащи волеизявления
между страните по договора – за поемане на задължение от заемодателя за предаване на сумата и за
поемане на задължение от заемателя за връщане на сумата, както и реалното предаване на
уговорената сума. Останалите уговорки не са съществени и не характеризират договора като такъв
като договор за заем, а са елементи само от факултативно, незадължително съдържание на договора
за заем. Това се отнася спрямо уговорката за лихва, защото заемът по ЗЗД е поначало безлихвен и
страните не са длъжни да уговарят лихва (арг. чл.240, ал.2 ЗЗД). Не е задължително и страните да
уговарят падеж, защото ако такъв не е уговорен, вземането за връщане на заетата сума става
изискуемо в 1 – месечен срок след поканата (чл.240, ал.4 ЗЗД). Изрично уговаряне на начина за
предаване на сумата също не е елемент от задължителното съдържание на договора за заем, защото
сключването му е обусловено освен от съгласие между страните, а и от самото предаване на сумата.
Последиците от неизпълнение също не следва изрично да се уговарят, защото същите са
установени в закона.
Предвид горното след като се установи сключването на твърдения договор за заем и не се
твърди и не се установява ответница да е изпълнила задължението си за връщане на заетата сума в
срока по чл.240, ал.4 ЗЗД – 1 – месечен срок след поканата, като подаването на исковата молба
следва да се счита за покана за връщане на сумата, то искът за връщане на заетата сума е
основателен и следва да се уважи така, както е предявен.
По разноските :
При изхода на делото право на разноски има само ищцата. Същата претендира присъждане
на разноски в общ размер от 3265 лева съгласно представен списък по чл.80 ГПК, както следва :
600 лева – държавна такса, 1750 лева – адвокатско възнаграждение за предявяване на иска, 15 лева
– д. такса за издаване на 3 бр. съдебни удостоверения, 500 лева – депозит за вещо лице и 400 лева –
адвокатско възнаграждение за подаване на молба за обезпечение на предявен иск. Ищцата е
доказала плащането на претендираните разноски за платено адвокатско възнаграждение
посредством представените 2 бр. договори за правна защита и съдействие, в които са обективирани
разписки за плащане на хонорарите. С молба от 11.11.2024г. ответницата е възразила за
прекомерност на адвокатското възнаграждение. Съдът намира, че за неоснователно възражението
за прекомерност на платеното от ищцата адвокатско възнаграждение за предявяване на иска.
Същото е в минимален размер съгласно чл.7, ал.2, т.3 НМРАВ, която наредба макар и да не е
обвързваща за настоящия съд съгласно решение на СЕС по дело C - 438/2022, то посочените в нея
размери на адв. възнаграждение могат да служат като ориентир за съда при определяне на
4
справедлив и обоснован размер на адв. възнаграждение. В случая съдът съобразява, че правната и
фактическа сложност на делото е около средната за дела със сходен предмет и по делото са
проведени две открити съдебно заседания. Неоснователно е и възражението за прекомерност на
платения от ищцата хонорар за обезпечение на иска, като неговият размер е повече от два пъти по –
нисък от минималния размер съгласно чл.7, ал.7, вр. ал.2, т.2 НМРАВ, който възлиза на 1050 лева.
Предвид горното на ищцата се следват разноски в пълния предявен размер от 3265 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Е. В. Ш., ЕГН **********, съдебен адрес : гр. София, ул. „Университетска“ №
15, ет.1, офис 1 – адв. Ч. П., да плати на Б. А. С., ЕГН **********, съдебен адрес : гр. София, ул.
„Димитър Хаджикоцев“ № 14, ап.3 – адв. В. К., на основание чл.79, ал.1, вр. чл.240, ал.1 ЗЗД сумата
от 15000 лева – невърнат заем по договор за заем от 05.11.2020г., ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба (01.09.2023г.) до окончателното плащане, както и на основание чл.78,
ал.1 ГПК – сумата от 3265 лева - разноски.
Присъдените суми могат да бъдат внесени по следната банкова сметка : IBAN : BG86 UNCR
7000 4512 3034 01, BIC : UNCRBGSF, банка „Уникредит Булбанк“ АД, титуляр : Б. А. С..
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5