№ 1262
гр. Плевен, 01.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Зорница Д. Д. Банкова
при участието на секретаря Станислава Т. Станева
като разгледа докладваното от Зорница Д. Д. Банкова Гражданско дело №
20244430103064 по описа за 2024 година
Делото е образувано по искова молба от Д. И. П. против „***“ ЕООД.
Ищцата твърди, че с ответника сключила договор за предоставяне на
потребителски кредит № ***, съгласно който договор е приложим ЗПФУР.
Твърди, че страните договорили отпуснатият заем в размер на 250 лева да
бъде погасен в срок от 30 дни с лихва 3,38% или 8,45лв. /или общо 258,45лв./
Посоченият годишен процент на разходите е в размер на 49,85%. Ищцата
твърди, че съгласно чл.5, кредитът се обезпечава с Поръчителство,
предоставено от „***“ в полза на Дружеството ответник. Посочва, че при
сключването на договора за потребителски кредит никъде не било посочено в
съдържанието на договора какъв е размерът на възнаграждението за
предоставяне на гаранция от свързано на кредитора дружество, а едва след
като усвоила сумата от 250 лв., ищцата Д. П. установила, че освен заемната
сума от 250 лв., са начислили такса за обезпечение с поръчителство услуга
предоставяна от партньор на „***“ ЕООД, в размер на 74,05лв. Поради това
твърди, че процесният договор е недействителен поради следните причини:
дължимите вноски по договора за поръчителство не са посочени в договора за
кредит, нито пък е посочено в ОУ, че сключването на договор за гаранция е
задължително условие за предоставяне на кредит - в чл.5.3 от ОУ е посочено
като възможност за повишаване кредитоспособността и вероятността да бъде
1
одобрен за кредит, а не като задължително условие за кандидатстването,
каквото се явява всъщност. Ищцата твърди, че договорът не е подписан нито с
квалифициран, пито с обикновен електронен подпис, поради което липсва
съгласие. Твърди, че ищцата не е подписвала договор за поръчителство.
Посочва, че процесният договор е нищожен на основание чл.10, ал.1 вр. чл.22
от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма, както и на
евентуалния договор за допълнителна услуга. Посочва, че договорът е
недействителен по смисъла на чл.22 ЗПК, тъй като противоречи на чл.11 ал.1
т.10 ЗПК, защото не съдържа начина на изчисляване па ГПР и липсва яснота
как е формиран същия, респ. общо дължимата сума по него. Посочено е само
ГПР в %, но не е посочен начина на изчисляването му. Ето защо договорът е
недействителен по смисъла на чл.22 ЗПК.
На следващо място твърди, че е посочен грешен ГПР, като сумата по
предоставяне на поръчител не е включена като разход по договора, а това е
следва да бъде направено, поради следното : Ответникът не предоставя
възможност за сключване на договора за кредит без да му бъде предоставен
поръчител, за което събира допълнително възнаграждение. С това
допълнително плащане се покриват разходи във връзка сьс задължението за
предоставяне на сумата и следва да бъдат включени в ГПР, съгласно чл.19 ал.1
ЗПК, при което същият би надхвърлил законовото ограничение, вземайки
предвид сегашния му размер и съотношението между главницата и
възнаграждението за гаранцията. Посочения в договора годишен процент на
разходите и обща дължима сума не отговарят на действителните такива.
Посочените в договора за заем по-ниски стойности, представляват невярна
информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно
заблуждаваща търговска практика, съгласно чл.68г ал.4 ЗЗП вр. с чл.68д ал.1
ЗЗП, която подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл.19
ал.4 ЗПК и изискванията на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК и не му позволява да прецени
реалните икономически последици от сключването на договора.
Ищцата твърди, че сумата, претендирана от ответното дружество по
договор за поръчителство, несъмнено следва да бъде включена в ГПР, тъй
като е разход във връзка с предоставяне на кредита по смисъла на чл.19 ал.1
ЗПК. Посочва, че при сключването на процесния договор за потребителски
кредит и чрез предвиждане на вноска за гаранция по договор за
поръчителство, което е свързано с допълнителни разходи за потребителя за
заплащането , е заобиколена императивната разпоредба на чл.19 ал.4 от ЗПК,
2
ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по
кредита. Действителният размер на ГПР по процесния договор, с включени и
разходите за предоставяне на гаранция по договора за поръчителство, е в
размер над 70%. Предвид горното, посочените в договора размери на
годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, не
съответстват на действително уговорените такива, налице е неяснота при
определяне на ГПР, което води до недействителност на договора /чл.22 ЗПК/.
Ищцата твърди, че целият договор за потребителски кредит следва да
бъде приет за недействителен, тьй като съдържащата се в него клауза за
предоставяне на банкова гаранция не позволява на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора; начисляването на
такса за допълнителна услуга - гарант, чийто размер не е включен в самия
договор и в посочения ГПР налага на потребителя да приеме клауза, с която не
е имал възможност да се запознае преди сключването на договора; договорът
е във вреда на потребителя, като не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и поетите
задължения на търговеца и потребителя, налагайки изключително висока
такса за допълнителна услуга. Твърди, че клаузата на чл.5 от договора за
нищожна, като неравноправна по смисъла на чл.143 т.9 ЗЗП и като
нарушаваща разпоредбите на чл.10 ал., чл.10а ал.4, чл.19 ал.1 и 4 ЗПК. В
заключение моли съда да приеме, че са налице пороци, обуславящи
нищожността на договор за потребителски кредит, сключен между ищцата и
„***“ ЕООД, с ЕИК: ****, сьс седалище и адрес на управление: ***,
представлявано от И. В. Д. и Десислава В. Николова, на основание чл.22 ЗПК
вр. с чл.11 ал.1 т.10 ЗПК., евентуално на основание чл.26 ал.1 ЗЗД вр. чл.22 вр.
с чл.11 чл.19 ЗПК, чиято недействителност моли да бъде прогласена. В
условията на евентуалност, в случай, че съдът отхвърли първоначалния иск,
моли да провъзгласи нищожността на клаузата на чл.5 в Договор за
предоставяне па потребителски кредит, сключен между ищцата и „***“
ЕООД, с ЕИК: ****, сьс седалище и адрес на управление: ***, представлявано
от И. В. Д. и Десислава В. Николова, предвиждаща заплащане на
възнаграждение за предоставяне на обезпечение - поръчителство от „***“ в
полза на ответника.
В едномесечния срок е постъпил писмен отговор, с който ответникът
оспорва предявения иск. Ответникът твърди, че съгласно чл.5 от ЗПК, преди
потребителят да е обвързан от предложение или от договор за предоставяне на
3
потребителски кредит, кредиторът предоставя своевременно на потребителя
необходимата информация за вземане на информирано решение за сключване
на договор за потребителски кредит. Тази информация се предоставя във
формата на Стандартен европейски формуляр (СЕФ) за предоставяне на
информация за потребителските кредити съгласно Приложение № 2 от ЗПК.
Ответникът посочва, че СЕФ е бил предоставен на електронната поща на
ищеца при кандидатстването за кредит, с който се е запознал. Лихвеният
процент, съответно ГПР, описани в СЕФ, впоследствие са възпроизведени в
Договора за кредит, сключен между двете страни. Лихвеният процент е
посочен като число, съответно не е възможно същият да е променлив,
доколкото променлив лихвен процент се уговаря спрямо друга величина.
Условия за прилагане на лихвения процент могат да съществуват само в
последния случай, тъй като потребителят трябва да е наясно от коя друга
величина, зависи размера на дължимата от него лихва. По отношение на
твърдението на ищеца, че е нарушен чл. 11 т.10 ЗПК, посочва, че в договора за
кредит следва да бъде посочен ГПР, както и общия размер на дължимата сума
от потребителя към кредитодателя. Формирането на ГПР е императивно
установено, като същият се изчислява съгласно посочената в Приложение №1
към ЗПК формула. Посочва, че законът не поставя условие да бъде включена
тази формула в договора за кредит, а само изчисленият съгласно нейните
правила ГПР, съответно сумата по договора за кредит, която потребителят се
задължава да заплати.
Посочва, че съгласно § 1 от ДР на ЗПК, общите разходи по кредита
включват известните на кредитодателя суми по допълнителни услуги, чието
сключване е задължително условие за отпускане на кредита. Обратно на
твърдяното в исковата молба, ищецът е можел да обезпечи отпуснатия кредит
по различни начини, включително с поръчителство от избрани от него
физически лица. Следователно, сключване на договор за поръчителство с ***
(Малта), не е задължително условие при отпускане на кредита. Поради това
ответникът сочи, че кредитодателят не само не е бил длъжен да включи
сумата, уговорена между потребителя и трето лице в договора за
поръчителство, в ГПР по кредита, но съгласно §1 от ДР на ЗПК не е имал
право на това. Твърди също, че тази сума не е била известна на кредитодателя
преди потребителят да избере именно *** (Малта) като поръчител. В случай,
че кредитът е обезпечен по друг начин, например чрез поръчителство от
физическо лице, то кредитодателят не би имал информация за размера на
4
евентуално възнаграждение, доколкото то се уговаря между потребителя и
трето за кредитното правоотношение лице, т.е. отново не отговаря на
предпоставките за включване в общите разходи по кредита по смисъла на § 1
от ДР на ЗПК, а и с оглед житейската и правна логика.
Ответникът твърди, че включване на клаузата за обезпечение чрез ***
(Малта) в чл.5 от Договора за кредит е следствие от направения от ищеца
избор в рамките на преддоговорните отношения между страните. Именно след
този избор, е изготвен договора, в чиито чл.5 е отразен начина на обезпечаване
задължението на ищеца.
Ответникът твърди, че предвидените разходи в СЕФ са били включени
по ясен и разбираем за кредитополучателя начин и в Договора за кредит. В
чл.3 от Договора за кредит ясно е посочена общата сума, която следва да бъде
върната от ищеца, съответно по пера - главница и лихва. Следователно, за
ищеца е била налична и индивидуално уговорена всяка една сума, която той е
следвало да върне с оглед на сключения от него Договор за кредит, като тези
стойности са били на разположение на ищеца през целия процес на
кандидатстването, а именно: 1. При попълването на електронния формуляр на
интернет страницата на „***“ ЕООД за отпускането на кредит; Чрез
предоставения СЕФ на електронната поща на ищеца след подаване на заявката
за кредит; Чрез предоставения проект на договор за кредит, който е бил
надлежно одобрен от ищеца с изпращането на код за потвърждение в този
смисъл. Посочва, че кредитополучателят е уведомен за това свое задължение
преди да е взел решение за сключването на договора и може да направи
свободна и самостоятелна преценка дали е в състояния да изпълни това
изискване на кредитополучателя или не. Твърди, че след като
кредитополучателят е уведомен предварително за това изискване на
кредитора, той разполага с достатъчно време да прецени, кое от обезпеченията
може да предостави и с оглед на предоставената му информация за
дължимите суми, да сключи договора за кредит съгласно своя избор.
Посоченият ГПР в Договора за кредит е в съответствие с чл.19, ал.4 ЗПК, тъй
като не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено
следното:
5
Не се спори между страните и се установява, че между ищцата като
кредитополучател, и "***" ЕООД, е сключен Договор № ***/08.09.2023г.,
Общи условия, Преддоговорна информация и Стандартен европейски
формуляр /л.19 и сл./ С договора за кредит на ищеца е предоставен паричен
заем в размер от 250 лв., със срок на заема 30 дни, при фиксиран лихвен
процент по заема 13,52 %, и посочен ГПР от 49,85 % и обща дължима сума –
258,45 лв. Съгласно чл. 5 от Договора, заемът се обезпечава с поръчителство
от "***" в полза на ответното дружество.
В заключението по назначената съдебноикономическа експертиза
вещото лице е посочило, че ищцата е изплатила изцяло дължимите по
договора суми в общ размер на 333лева, от която 250 лева главница, 8,45 лева
лихва и 74,05 лева възнаграждение за гаранция.
Сумата по гаранция от 74,05 лв. е преведена от *** ЕООД на ***.
Посоченият ГПР от 49,85 % не включва сумата по договора за гаранция от
74,05 лв., тъй като тази сума не е била задължителна при сключване на
договора за кредит /при предоставяне на поръчител, тази гаранция отпада/.
Вземайки предвид размера на отпуснатият кредит 250лв., общо договорената
сума по двата договора — заем и поръчителство и използвайки нормативно
установената формула в Приложение към чл.19 ал.2 от ЗПК, ще се установи
ГПР многократно над пет пъти законната лихва, което заяви вещото лице в
съдебно заседание.
При така установеното от фактическа страна, съдът приема следното от
правна страна:
Относно сключения между страните договор за потребителски кредит
съдът намира да важат разпоредбите на Закона за потребителския кредит. В
чл.9 ал.1 ЗПК е посочено, че договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на плащане. Съгласно чл.22 от ЗПК освен при неспазване на
изискванията на чл.10 ал.1 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и когато не са спазени изискванията на чл.11 ал.1 т.7 - 12 и
т.20 и чл.12 ал.1 т.7 - 9 ЗПК.
Съдът е длъжен служебно да извърши проверка дали претенциите не
противоречат на закона и добрите нрави. Това е така, тъй като се касае за
вземане, основано на неизпълнено задължение по договор за потребителски
6
кредит, по което длъжникът има качеството на "потребител", от което следва,
че съдът е задължен да провери дали договорът съответства на разпоредбите
на ЗПК. Защитата на правата на потребителите е въздигната в конституционен
принцип в разпоредбата на чл.19 ал.2 от Конституцията на РБ и е една от
основните защити в политиките на Европейския съюз. В това отношение
Законът за защита на потребителите Клаузите на общите условия са
неравноправни, ако предвиждат обективна отговорност и санкциониране на
потребителя без вина. За да бъде нищожна една клауза, когато не е уговорена
индивидуално, е необходимо същата да бъде неравноправна. Общите
уговорки, клаузите в Общите условия не са неравноправни сами по себе си,
извън основанията по чл.143 ЗЗП. Съгласно разпоредбата на чл.146 ал.1 ЗЗП
включените в потребителските договори неравноправни клаузи са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да бъде нищожна
съответната договорна клауза, е необходимо наличието на две предпоставки:
клаузата да бъде неравноправна; същата да не е уговорена индивидуално. В
разпоредбата на чл.143 ЗЗП законодателят е предвидил няколко критерия, чрез
които може да се установи неравноправният характер на съответните
договорни клаузи: 1/ клауза, сключена във вреда на потребителя, т. е. клауза,
чрез която се злепоставят интересите на потребителя; 2/ клауза, която не
съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните
договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрахентите; 3/
клауза, която води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя. В чл.143 т.1 - т.19 ЗЗП са
посочени 19 примера на неравноправни клаузи. Нормата, уреждаща
неравноправните клаузи в потребителските договори, предвижда, че такава е
всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на
доставчика и потребителя.
Съдът намира, че от обсъдените доказателства се установи възникнало
между ищеца и ответника „***“ ЕООД правоотношение по силата на сключен
между тях договор за паричен заем от разстояние по реда на ЗПФУР, където е
предвидена възможността за предоставяне на парични кредити от разстояние.
Според чл.18 ал.2 ЗПФУР за доказване на електронни изявления, отправени
съгласно този закон, се прилага Закона за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ). Комуникацията между
страните е осъществена посредством електронната страница на кредитора, на
7
която кредитополучателя е подал искане за получаване на кредит,
предоставена е необходимата информация и лицето се е съгласило да получи
заем. Доколкото се касае за вид заем, който по своята характеристика е реален
договор, за да е действително съглашението, трябва реално да е предадена
съответната сума на заемателя. Фактът на реално предаване на заемната сума
от 250 лв. в случая не се оспорва от ищеца и се установява от заключението, че
е наредена на кредитополучателя.
Съобразно изрично уговореното в чл.5 от Договора за кредит, заемът е
обезпечен с поръчителство от "***" в полза на кредитора. Предвид това съдът
намира, че възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство
представлява разход по кредита, който неправилно не е бил включен, като
такъв при изчисляването на ГПР по договора за потребителски кредит и
общата дължима сума по същия. Съгласно § 1 т.1 от ЗПК към общия разход по
кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за
услугата е задължително условие за получаване на кредита.
При кандидатстването за кредит при "***" ЕООД потребителят няма
възможност за избор на обезпечение и за да получи кредит, единствена
възможност е да сключи договор за гаранция с "***". " *** " е посочен за
възможен поръчител от самия кредитор "***" ЕООД, поради което ответното
дружество е наясно с условията за предоставяне на поръчителство от "***" и в
частност с възмездния характер на договора за гаранция. Т. е. насочвайки
потребителя към въпросното дружество-поръчител, кредиторът изначално е
запознат с разходите, които потребителят ще се задължи да направи във
връзка с договора за кредит, поради което тези разходи освен, че са пряко
свързани с договора за кредит, но също така са и известни на кредитора още
при сключването му.
По изложените съображения съдът приема, че разходите по
обезпечението е трябвало да се вземат предвид при формирането на ГПР по
кредита и да се включат в общата дължима сума. Като не е сторено това,
потребителят е бил заблуден относно действителния размер на крайната сума,
която следва да плати по договора.
В заключението си вещото лице по съдебноикономическата експертиза
8
е установило, че посочения в договора годишен процента на разходите от
49,85 % не съответства на действително приложимия между страните и ако се
включи и възнаграждението за поръчителство, ГПР би станал многократно
над пет пъти законната лихва. Това води до извода за нарушение на чл.11 ал.1
т.10 ЗПК, което води до недействителност на самия договор за заем по силата
на чл.22 ЗПК.
С оглед на горното искът се намират за основателен и като такъв ще се
уважи.
С оглед извода за основателност на главния иск, съдът не дължи
произнасяне по предявения евентуален иск.
Само следва да се отбележи, че ирелевантно за спора е обстоятелството,
че след получаването от ответното дружество на възнаграждение за
предоставената гаранция същото е било преведено на едно трето лице.
Същественото в случая е, че основание за извършеното плащане от ищеца е
нищожна клауза от договор за заем, регламентираща обезпечение чрез
поръчителство и че плащането е извършено именно към ответника, като
отношенията на последния с поръчителя, са без пряко правно значение за
предявения иск.
По предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо
ЗЗД съдът намира следното: Според задължителната практика в т. 1 от ППВС
№ 1/1979 г., фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД предполага преминаване на имуществени блага от една правна
сфера в друга и начална липса на основание за разместване на благата. В
тежест на ищеца по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е да докаже
разместването на благата - напр. даване на вещ или плащане на определена
сума пари, довело до намаляване на патримониума му, т.е. наличието на
обедняване, а съществуването на основание за разместването подлежи на
доказване от ответника. Съобразно изхода на предявения иск за нищожност на
договора, заплатената на основание нищожната клауза за гарнат сума в размер
на 74,05лв. се явява платена при начална липса на основание и подлежи на
връщане на основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД, поради което искът
следва да бъде уважен в предявения си размер след допуснатото изменение от
74,05 лв.
На основание чл.78 ал.1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца направените деловодни разноски, които са в размер на
9
100лева за държавна такса и 250 лева депозит за ВЛ.
Съдът намира, че за уважаването на искане за присъждане на
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и
съдействие на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА е достатъчно да е представен
договор за правна защита и съдействие, сключен между страна в процеса и
адвокат-пълномощник, в който да е записано изрично, че адвокатът ще оказва
безплатна правна помощ и съдействие на страна по делото-физическо лице,
което се намира в затруднено материално положение, както и да е направено
искане за присъждането на такова възнаграждение. Съдът няма задължение по
закон да проверява дали страната е материално затруднена, за да може да
уговаря с адвоката пълномощник на същата, безплатна адвокатска правна
помощ и съдействие по чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, доколкото се касае за вътрешни
отношения между представител и представляван. При уговорено адвокатско
възнаграждение между представител и представляван, което е заплатено от
представлявания, разходите се присъждат в полза на страната-упълномощила
адвоката по делото, а при осъществена безплатна адвокатска защита и
съдействие на материално затруднено физическо лице-страна в
производството, разноските се присъждат на адвоката / както е в настоящия
случай/, тоест и в двата случая се дължи адвокатски хонорар предвид изхода
на делото.
За осъществената безплатна правна помощ е дължимо адвокатско
възнаграждение за един адвокат в минималния размер по Наредба №1/2004 - в
редакцията й към момента на депозиране на исковата молба, към която е
приложен и подписания договор за правна помощ и съдействие или 400лв. от
Наредбата (изменението обн. ДВ бр. 88 от 4.11.2022 г.)за всеки иск поотделно
или 960лв. с ДДС и изхода на делото, с оглед фактическата и правна сложност
на делото и предвидения минимум по Наредба№1/2004г.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл.26 ал.1 пр.1 ЗЗД вр.
чл.22 вр. чл.10 ал.1 ЗПК по иска, предявен от Д. И. П. EHK ********** ***
против „***“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: ***,
Договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние №
***/08.09.2023г. поради противоречие с нормите на ЗПК.
10
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, предложение първо от ЗЗД, „***“
ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: *** ДА ПЛАТИ на Д.
И. П. EHK ********** *** сумата от 74,05 лева, представляваща недължимо
платена сума.
ОСЪЖДА на основание чл.78 ал.1 ГПК „***“ ЕООД, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление: *** ДА ЗАПЛАТИ на Д. И. П. EHK
********** ***, сумата от 350,00 лв. направени по делото разноски.
ОСЪЖДА на основание чл.38 ал.2 от ЗА вр. с чл.78 ал.1 ГПК „***“
ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: *** ДА ЗАПЛАТИ на
***, вписано в регистър БУЛСТАТ под № ***, представлявано от ***, като
процесуален представител на Д. И. П., сумата от 960,00 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение за оказаната по производството безплатна правна
помощ.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Плевенския окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
11