РЕШЕНИЕ
№ 239
гр. Благоевград, 27.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети април през
две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Н. Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Георги Янев
при участието на секретаря Герасим Ангушев
като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно гражданско дело
№ 20231200500195 по описа за 2023 година
взе предвид следното:
С. К. К., чрез адв. Н. Р., обжалва решение № 271 от 02.12.2022 г., постановено по
гражданско дело № 32 от 2022 г. на РС ГД с което са отхвърлени претенциите й спрямо
"П"Б" ЕООД. В жалбата се твърди, че атакуваният съдебен акт е незаконосъобразен,
неправилен и необоснован, постановен при нарушение на съдопроизводствените
правила, неправилна преценка на събраните доказателства и при несъобразяване със
задължителната за съдилищата тълкувателна практика и практика по чл. 290 от ГПК на
ВКС. В исковата молба била допусната техническа грешка, като била посочена грешна
дата на сключване на договора за потребителски кредит. Районният съд не съобразил
наличието на въпросната грешка и изрично приел за безспорно, че между страните е
сключен договор за потребителски кредит № ********** от 18.12.2018 г., а пък после в
решението си отхвърлил исковете само на основание разликата в датите, с което
съществено нарушил процесуалните права на ищцата. Съгласно чл. 10 от ГПК, съдът
осигурявал на страните възможност и им съдействал за установяване на фактите, които
са от значение за решаването на делото. Принципът за установяване на истината,
предвиден в посочената разпоредба, бил основно начало в гражданския процес и бил
неразривно свързан с останалите принципи - диспозитивно начало, при което
предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от
1
страните /чл. 6, ал. 2/, служебно начало, при което съдът съдейства на страните за
изясняване на делото от фактическа страна /чл. 7, ал. 1, изр. 2/, състезателно начало,
свързано с необходимостта заинтересуваните страни да посочат фактите, на които
основават исканията си, и да проведат доказване на тези факти /чл. 8/, и осигуряване на
равенство на страните при упражняване на тези им процесуални права /чл. 9/.
Установяването на истината се постигало чрез преценка на всички доказателства по
делото и доводите на страните, по вътрешно убеждение, изградено на приложимия
закон, логическите и житейски правила. Проявление на посочените основни начала
били задълженията на съда да съдейства на страните, на основание чл. 143 и 145 от
ГПК, да изяснят твърденията си за релевантните за спора обстоятелства и да установи
кои от тях са спорни и кои се признават. Районният съд приел, а и между страните не се
спорело, че обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения,
са сключените между страните договор за потребителски кредит № ********** и
споразумение за предоставяне на пакет допълнителни услуги, общи условия,
погасителен план и анекси № 1, 2 и 3 към договора за кредит. Първата инстанция
посочила, че обстоятелството, което се признало от ответника, е именно сключеният
договор за потребителски кредит № ********** от 18.12.2018 г. Нямало никакво
съмнение, че страните по делото признали и по никакъв начин не оспорили
съществуващото между тях правоотношение, възникнало точно от договор за кредит №
**********. В този случай, когато съдът обявял на страните кои факти и обстоятелства
са безспорни и не се нуждаят от доказване, той ги освобождавал от задължението да
сочат и представят доказателства и доказателствени средства, независимо от вида на
доказване и доказателствената тежест за страната спрямо този факт. Обсегът на
доказване в исковото производство по действащия ГПК не включвал всички, а само
спорните релевантни факти. С отговора на исковата молба ответникът уточнил
коректната дата на сключване на договора за потребителски кредит - 19.12.2018 г., и
ищцата не оспорила този факт. Безспорно било обстоятелството, че между страните е
налице договор за потребителски кредит № **********. По делото не се спорело, че
става въпрос за един и същ договор, предвид това, че той е индивидуализиран с всички
негови белези - страни, предмет и съдържание. № на договора, посочен и от двете
страни, бил един и същ. Единствено поради техническа грешка на ищцата била
посочена друга дата. От анализа на доказателствата, поотделно и в тяхната съвкупност,
можел да се направи еднозначен извод, че между двете страни съществува материално
правоотношение по силата на договор за потребителски кредит № ********** от
19.12.2018 г., и именно на този договор и двете страни по делото се позовават в
изложенията си в исковата молба и в отговора на исковата молба. Районният съд не се
съобразил с императивните норми на ГПК и задължителната практика на ВКС. В
пълно противоречие с данните по делото той приел в решението си, че не са
представени доказателства от ищеца, с които да се установява, че между страните са
2
възникнали облигационни отношения на 18.12.2018 г. Недвусмислено станало ясно, че
процесният договор за кредит е с № ********** и същият поражда облигационно
отношение между страните. Нито една от двете страни не оспорила този факт. В
доклада по чл. 140 от ГПК съдът отделил като безспорно обстоятелството, че между
страните има възникнало облигационно отношение, породено от процесния договор за
кредит. Рамките на правния спор не били коя е датата на сключване на договора, а има
ли сключен договор за потребителски кредит между страните и подлежащите на
връщане суми по същия надвишават ли заложения в ЗПК ГПР. В мотивите си съдът не
обсъдил нито едно от спорните по делото обстоятелства, а излизайки извън рамките на
правния спор, неоснователно отхвърлил исковете. В нарушение на
съдопроизводствените правила, процесното решение било постановено преди спорът
да е напълно изяснен от фактическа страна, поради което бил направен несъответстващ
на фактите по делото извод за липса на идентичност между посочения в исковата
молба договор за кредит № ********** от 18.12.2018 г. и договора за потребителски
кредит № ********** от 19.12.2018 г., посочен в отговора на исковата молба. Моли се
за отмяна на атакувания първоинстанционен съдебен акт и уважаване на предявените
претенции.
Подаден е отговор от насрещната страна. В него се твърди, че решението е обосновано,
правилно и законосъобразно. Изложените във въззивната жалба доводи и възражения
били неоснователни и неправилни. Ищцата не посочила, че е допуснала техническа
грешка в исковата молба при изписване на датата на сключване на договора. В
първоинстанционното производство не били допуснати сочените във въззивната жалба
процесуални нарушения. Правилно била разпределена доказателствената тежест по
делото. След като ищцата, въпреки предоставената й законова възможност, в хода на
делото не доказала твърденията си, изложени в обстоятелствената част на исковата
молба, че между страните е сключен договор за кредит на 18.12.2018 г., правилно в
мотивите на обжалвания акт първоинстанционният съд достигнал до извода, че ищцата
не е доказала, че между нея и ответното дружество са възникнали облигационни
отношения по силата на договор за кредит от 18.12.2018 г. Нямало съмнение, че по
делото не били ангажирани доказателства в тази насока, въпреки изрично указаната
доказателствена тежест, с оглед на което правилно и обосновано били отхвърлени
изцяло исковите претенции като неоснователни и недоказани. Било безспорно, че
датата на сключване на договора за кредит е съществен елемент от облигационното
правоотношение между страните. Сочената от ищеца била 18.12.2018 г., а реалната
дата на сключване на договора за кредит между страните била 19.12.2018 г. Несъмнено
не можело да бъде прието, че е налице техническа грешка. Имало разлика между
сочената от двете страни дата на сключване на договора за кредит. Ищцата не
приложила към исковата молба копие от договора за кредит, от който считала, че
произтичат претенциите й. Районният съд не допуснал съществени нарушения нито на
3
материалния закон, нито на съдопроизводствените правила. Решението било правилно,
обосновано и законосъобразно. От представените и приобщени по делото писмени
доказателства безспорно се установила валидността на договор за кредит №
**********. Доказало се, че при сключването на последния са спазени изискванията на
чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК. В договора за кредит не се съдържали клаузи, които да
противоречат на закона или на добрите нрави. Моли се за потвърждаване на
обжалвания съдебен акт.
Жалбата и отговорът са редовни и допустими.
Не се събираха доказателства пред въззивната инстанция.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
След като се запозна с доказателствения материал, събран от районния съд, Окръжен
съд Благоевград констатира, че актът, който е предмет на въззивна проверка, се явява
неправилен.
Няма спор, че страните са сключили само един договор за потребителски кредит.
Безспорен е и № на същия - **********. Различие съществува само относно датата на
сключване. Посочената в исковата молба такава - 18.12.2018 г., е взета от издаденото
от ответника извлечение от сметка /стр. 3 от същото/. Очевидно се касае за техническа
грешка, допусната в текста на споменатото извлечение и пренесена в съдържанието на
исковата молба. Тя не следва да се вменява във вина на ищцата, доколкото се установи,
че последната не е разполагала с екземпляр от договора. Копие на контракта е
представено с отговора на исковата молба и е ясно, че на обсъждане, тълкуване и
анализ в настоящия казус подлежи именно той. Изводът на районния съд, който е в
обратната посока, не следва да бъде споделен.
Видно е от процесния договор за потребителски кредит, че ответникът е предоставил
на ищцата сумата от 1000 лева, за срок от 36 месеца, с размер на месечната вноска от
48,80 лв., при ГПР от 49,90, ГЛП от 41,17 и лихвен процент на ден от 0,11, с обща
дължима сума по кредита от 1756,80 лв. Съгласно раздели V и VI от договора за
кредит, същият е сключен при предоставяне на пакет от допълнителни услуги,
включващ приоритетно разглеждане и изплащане на кредита, възможност за отлагане
на определен брой погасителни вноски, възможност за намаляване на определен брой
погасителни вноски, възможност за смяна на дата на падеж и улеснена процедура за
получаване на допълнителни парични средства, срещу заплащане на възнаграждение
от 1267,20 лв. Размерът на вноската по пакета от допълнителни услуги е 35,20 лв.,
които са дължими заедно с месечната погасителна вноска по кредита, като общата
дължима месечна вноска възлиза на 84 лева, а общата дължима сума по договора,
заедно с допълнителните услуги, става 3024 лева.
От извлечението от сметка, съставено от ответното дружество, е видно, че към
31.03.2021 г., общата платена от ищцата сума по договора е 1803,40 лв.
4
От заключението на вещото лице по приетата и неоспорена от страните счетоводна
експертиза се установява, че ГПР по договора, като се вземат предвид всички
подлежащи на връщане суми, изчислен с формулата по Приложение № 1 към ЗПК,
възлиза на 147,55.
По делото не е спорно, че ищцата има качеството на потребител по смисъла на § 13, т.
1 от ДР на ЗЗП, според която потребител е всяко физическо лице, което придобива
стока или ползва услуга, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност. В случая, с отпускането на кредит в полза на ищцата, като
физическо лице, й е предоставена „финансова услуга“ по смисъла на § 13, т. 12 от ДР
на ЗЗП. След като задълженията се основават на потребителски кредит, съдът е длъжен
служебно да провери дали договорът съдържа неравноправни клаузи. Така повелява
императивната норма на чл. 7, ал. 3, изр. 1 от ГПК.
Спрямо процесния договор са приложими разпоредбите на ЗПК. Чл. 10 и 11 от ЗПК
уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит. Съгласно чл.
22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20,
и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен,
като липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до недействителност.
В чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е предвидено, че в договора за потребителски кредит
следва да се съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите. Формиране на процентното
съотношение на годишния разход по кредита към размера на главното вземане следва
от разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно която общ разход по кредита за
потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално - застрахователните премии, в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия. Съгласно дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 от ЗПК,
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Според чл. 19, ал. 4 от ЗПК, годишният процент на разходите
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
5
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет
на Република България, т. е. повече от 50 %.
В конкретния случай, в договора за потребителски кредит е посочено, че ГПР е 49,90, а
ГЛП - 41,17, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това, кои
точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, което поставя
потребителя в неизвестност каква точно сума ще дължи по кредита и в какъв размер е
оскъпяването му. Разпоредбата на чл. 10а от ЗПК дава възможност на кредитора по
договор за потребителски кредит да получава такси и комисиони за предоставени на
потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Такива допълнителни услуги
по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК са услуги, които са свързани с договора за
потребителски кредит, но нямат пряко отношение към насрещните престации на
страните, като например издаването на различни референции, удостоверения и
служебни бележки за отпуснатия кредит, за размера на текущото задължение и др. В
случая, съгласно сключения между страните договор, възнаграждението за закупения
пакет от допълнителни услуги е 1267,20 лв. Макар на посочените клаузи за
допълнителни услуги да е придаден вид, че уреждат възнаграждения за допълнителни и
уж незадължителни услуги, всъщност те регламентират заплащането от потребителя на
много по-висока от посочената в договора възнаградителна лихва и представляват
добавка към нея, водейки до много по-висок ГПР, в противоречие с разпоредбите на
чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК. Доколкото възнагражденията за посочените
допълнителни услуги по своята същност представляват възнаграждения за усвояването
и управляването на кредита, с тях реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК. С тези допълнителни плащания се покриват разходи, които следва да бъдат
включени в ГПР, при което неговият размер значително надхвърля законовото
ограничение. Съгласно приетото по делото заключение на счетоводната експертиза,
при включването на дължимата сума за допълнителните услуги, ГПР възлиза на
147,55, който размер надхвърля близо 2 пъти ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Със сумата за допълнителни услуги реално се увеличава печалбата на кредитора. Тези
услуги не водят до някаква икономическа полза за ищцата, която да е еквивалентна на
уговорената цена. На практика е уговорено заплащането на възнаграждение за една
възможност, а не за реално предоставени услуги. Възнаграждението, което следва да се
заплати за пакета от допълнителни услуги, е в размер на 1267,20 лв., която сума
представлява над 100 % от взетия кредит, а това води до извода, че уговореното
възнаграждение за допълнителни услуги е прекомерно и е в противоречие с принципа
за справедливост. Не може да се приеме, че без да е задължително за
кредитополучателя, само за да ползва приоритетно разглеждане или да отговори на
множество комплицирани условия, за да получи, евентуално, промяна в погасителния
план, ако такава изобщо се наложи някога, той би се съгласил да заплати още близо
130 % от взетия кредит за възможността да ползва тези допълнителни услуги. На
6
практика се заплаща сума в размер, който надвишава размера на самия кредит, но без
насрещно задължение на кредитодателя.
Клаузата, с която е договорен годишен лихвен процент от 41,17, противоречи на
добрите нрави, поради което е нищожна. Съдебната практика приема, че максималният
размер на договорната лихва е ограничен винаги от чл. 9 от ЗЗДог, съгласно който
страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на добрите нрави. Възнаградителната лихва съставлява цената за
предоставеното ползване на заетата сума и тази цена следва да е справедлива. В случая
е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената за това
цена. Нарушен е принципът за добросъвестност при участие в облигационните
отношения, като заплащането на възнаградителна лихва не е съизмерено със
стойността на отпуснатия заем, а също така и със срока за връщане на заетата сума. За
противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр. Прието е, че е противно на
добрите нрави да се уговаря лихва за забава, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, а когато възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и по друг
начин заем, противно на добрите нрави е да се уговаря лихва за забава, надвишаваща
двукратния размер на законната лихва. В този смисъл е и константната практика на
ВКС, обективирана в Определение № 901 от 10.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6295/2014
г., IV г. о., ГК, докладчик съдията А Б Решение № 1270 от 9.01.2009 г. на ВКС по гр. д.
№ 5093/2007 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Веска Райчева, Решение № 378 от
18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., докладчик съдията Б, и Решение №
906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о., докладчик съдията Веска
Райчева. След като в казуса уговореният размер на годишния лихвен процент
надвишава трикратния размер на законната лихва, това противоречи на добрите нрави
и клаузата за възнаградителна лихва е нищожна.
Въпреки че в договора изрично са посочени размерите на възнаграждението за
допълнителните услуги, погасителните вноски с включени допълнителни услуги и
крайната сума, която потребителят следва да заплати по договора с включените
допълнителни услуги, вписаните там ГПР и ГЛП не отговарят на действителните и по
този начин въвеждат потребителя в заблуждение.
Разпоредбите, уреждащи заплащането на цената на допълнителните услуги, се явяват
неравноправни клаузи и по смисъла на чл. 143, ал. 1, т. 3 от ЗЗП, тъй като, за да се
възползва длъжникът от всички допълнителни услуги по сключеното споразумение, се
изисква одобрение от кредитора, което означава, че той следва да плати предварително
за възможност, която изцяло зависи от волята на кредитора. С тези клаузи се въвежда
задължение на едната страна по договора да заплати за нещо, което има по силата на
7
самия закон - правото на страните да променят срока на падежа на договора, както и
свободата им да отложат една или повече погасителни вноски - което води до
значителна неравноправност на същите, защото срещу тази престация от страна на
потребителя няма адекватно насрещно задължение за кредитодателя. Това съставлява
още едно основание за нищожност на въпросните клаузи.
След като категорично се изясни, че в случая не са спазени изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 9 и 10 от ЗПК, по силата на чл. 22 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен. При това положение, на основание чл. 23 от ЗПК, потребителят дължи
само чистата стойност на кредита, която възлиза на 1000 лева. Самият ответник е
удостоверил писмено /в извлечението от сметка/, че ищцата е внесла общо сумата от
1803,40 лв. за погасяване на задълженията си по процесния договор за потребителски
кредит, поради което претендираните от нея 644,26 лв. действително се явяват
недължимо платени /при начална липса на основание/ и подлежат на връщане.
Възражението за прихващане, направено от страна на ответника, не може да бъде
уважено, понеже няма неплатена част от главницата по договора, с която да се
прихване.
Обжалваното решение трябва да бъде отменено, а исковете - уважени.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, на ищцата се следват направените разноски за
адвокатска защита. Доказателство за такива е представено само за въззивната
инстанция, а за първата липсва. В договора за правна помощ в производството пред
окръжния съд е отразено, че са платени 800 лева, но със списъка по чл. 80 от ГПК се
претендират по-малко - 550 лева, колкото и трябва да се присъдят на страната. Това
възнаграждение не е прекомерно, тъй като е съобразено с вида и броя на уважените
искове, с немалката фактическа и правна сложност на казуса и с актуалната редакция
на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
С оглед на основателността на претенциите и освобождаването на ищцата от внасяне
на такси и разноски, приложение ще намери и нормата на чл. 78, ал. 6 от ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 от ГПК, настоящият въззивен
съдебен акт няма да премине през касационна проверка.
Воден от изложените съображения, Окръжен съд Благоевград
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 271 от 02.12.2022 г., постановено по гражданско дело № 32 от
2022 г. на Районен съд Гоце Делчев.
ПРИЗНАВА за установено по отношение на "П"Б" ЕООД, ЕИК, седалище и адрес на
управление гр.С представлявано от , Яи Н, че договор за потребителски кредит „П.К.С,
8
сключен на 19.12.2018 г. между дружеството и С. К. К., ЕГН **********, адрес с. О.
О., е недействителен, на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК.
ОСЪЖДА "П"Б" ЕООД, ЕИК, седалище и адрес на управление гр.С представлявано от
С. да заплати на С. К. К., ЕГН **********, адрес с. О. О., сумата от 644,26 лв.
/шестстотин четиридесет и четири лева и двадесет и шест стотинки/, недължимо
платена и получена от дружеството при начална липса на правно основание, във връзка
с признатия за недействителен договор за потребителски кредит „П.К.С, сключен на
19.12.2018 г.
ОСЪЖДА "П"Б" ЕООД, ЕИК, седалище и адрес на управление гр.С представлявано
от и Н М, да заплати на С. К. К., ЕГН **********, адрес с. О. О., разноски за
въззивната инстанция, възлизащи на 550 /петстотин и петдесет/ лева и представляващи
адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА "П"Б" ЕООД, ЕИК, седалище и адрес на управление гр.С представлявано от
С., да внесе по съответната банкова сметка на Окръжен съд Благоевград, в полза на
бюджета на съдебната власт, държавна такса в размер на 170,96 лв. /сто и седемдесет
лева и деветдесет и шест стотинки/ и възнаграждение на вещо лице в размер на 250
/двеста и петдесет/ лева.
Настоящото въззивно решение не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9