О П Р Е
Д Е Л Е Н И Е
гр.София, 12.11.2019 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, ХIII
въззивен състав, в закрито заседание на дванадесети ноември през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДАНИЕЛА БОРИСОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕН МИХАЙЛОВ
СИМОНА УГЛЯРОВА
като разгледа докладваното от съдия
Борисова ВНЧД № 4579 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава
XXII от НПК.
Образувано по въззивна жалба от
23.10.2019 г. на адвокат И. И., служебно назначен защитник на подсъдимия Е.И.Г.
срещу протоколно определение от 21.10.2019 г., постановено по нохд № 15032/2019
г. по описа на СРС, НО, 97 състав, с което първия съд е потвърдил взетата
спрямо подсъдимия Е.И.Г. мярка за неотклонение „Задържане под стража“ в хода на
проведеното от него разпоредително заседание по делото.
В депозираната въззивна жалба се
изразява несъгласие с определението на районния съд и подробно се излагат съображения
за неговата неправилност. Твърди се, че взетата по отношение на подсъдимия Г.
мярка за неотклонение „Задържане под стража“ е изиграла своята превантивна
роля, която продължа вече пет месеца, считано от 18.05.2019 г. Посочва, че
подсъдимия Г. е с чисто съдебно минало, има постоянен адрес и има документ за
самоличност, поради което не са налице опасностите да се укрие или да извърши
ново престъпление. На следващо място твърди, че в случай на постановяване на
осъдителен съдебен акт по отношение на подсъдимия Г., то с оглед чистото му
съдебно минало предполага наложеното наказание да бъде отложено за изпитателен
срок на основание чл.66, ал.1 НК, поради което в случая според защитата е
излишно и предполага с претоварване на подсъдимия с наказателна отговорност.
Защитата посочва, че единствения довод да не бъде изменена най-тежката мярка за
неотклонение на подсъдимия Г. е факта, че той живее на един адрес с неговата
майка, която е пострадала от деянията, за които е ангажирана наказателната му
отговорност, но в случая адвокат И. предлага да бъде приложена разпоредбата на
чл.67 НПК и на подсъдимия да се забрани да доближава пострадалата, което от
своя страна би накарало подсъдимия да живее на друго място. Моли определението
на първия съд да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно, като
взетата по отношение на подсъдимия Г. мярка за неотклонение „Задържане под
стража“ се измени в мярката за неотклонение „Подписка“, с което биха се
изпълнили изцяло целите на наказателния закон.
Въззивната жалба е съобщена на Софийска
районна прокуратура, като становище срещу нея не е постъпило.
Въззивният съд, като съобрази
изложеното в жалбата на адвокат И., атакувания съдебен акт и материалите по
делото, намери за установено от фактическа страна, следното:
С внесен в Софийски районен съд
обвинителен акт е повдигнато на подсъдимия Е.И.Г. обвинение с твърдения за
извършени четири деяния в периода от 04.08.2018 г. до 17.05.2019 г., които са
квалифицирани като престъпления – по чл.144, ал.3, вр. с ал.1, вр. с чл.26,
ал.1 НК; по чл.144, ал.3, вр. ал.1 НК и по чл.325, ал.1 НК и от които като
пострадали лица са посочени – Р.К.К., Е.С.Г.и А.Я.Я..
За да остави без уважение искането на
защитата за изменение на взетата по отношение на подсъдимия Г. мярка за
неотклонение от „Задържане под стража“ в по-лека такава и да потвърди взетата
такава в хода на досъдебното производство, първият съд е приел, че от
доказателствата по делото не е разколебано обоснованото подозрение, послужило
на органите на досъдебното производство да повдигнат обвинение на подсъдимия Г.
за престъпленията посочени в обвинителния акт. На следващо място контролирания
съд е констатирал, че подсъдимия е безработен от дълги години и живее заедно с
майка си, която се явява и пострадала от инкриминираното деяние, което
обстоятелство според първия съд налага категоричния извод, че мярка за
неотклонение различна от вече взетата няма да изпълни целите на мерките за
неотклонение, защото съвместно им съжителство е реална предпоставка,
подсъдимият да извърши ново престъпление. На последно място, първия съд е
приел, че периода на продължителността на задържането на подсъдимия Г. не е
прекомерен, който до момента се равнява на 5 /пет/ месеца, както и че по делото
липсват доказателства, от които да се изведе извод за влошено здравословно
състояние, което от своя страна да е несъвместимо с условията на ареста.
Въззивният съд, в хода на извършената от него
проверка намира от правна страна следното:
Подадената частна жалба е
процесуално допустима – депозирана е от активно легитимирана за това страна и в
рамките на предвидения законов 7 дневен срок. Разгледана по същество, същата е
неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
Въззивният
съд запознавайки се с изготвения на основание чл.246, ал.2 НПК и внесен в съда
обвинителен акт за разглеждане, както и с атакуваното протоколно определение, а
също така и съобразявайки наведените доводи в жалбата на процесуалния
представител на подсъдимия Г. намира определението на районния съд за правилно
и законосъобразно. В конкретния случай в хода на проведеното от първия съд
разпоредително заседание са обсъдени всички задължителни въпроси установени в
разпоредбата на чл.248, ал.1 НПК, като при обсъждане на въпроса по чл.248,
ал.1, т.6 НПК касаещ взетата мярка за неотклонение спрямо подсъдимия Г. в хода
на досъдебното производство първоинстанционния съд е изложил правилни и
законосъобразни мотиви, които се споделят и от настоящия съдебен състав. Това е
така, защото този съд без да обсъжда фактите по делото, които подлежат на
доказване в хода на съдебното следствие е преценил, че не са налице основанията
за изменение на взетата най-тежка мярка за процесуална принуда „Задържане под
стража“ спрямо подсъдимия Г., защото от данните за личността на последния би
могло да се изведе извод, че една по-лека мярка за процесуална принуда би
генерирала вероятност за извършване на ново престъпление от страна на
подсъдимия, независимо, че същия е с чисто съдебно минало. Този извод на първия
съд почива на събраните по делото обективни данни, от които се установява, че
подсъдимия Г. живее на адреса, на който живее и неговата майка – пострадалата
от инкриминираните деяния Р.К.К., която е на 82 години, инвалид 1-ва група и за
който адрес е относима събраната по делото доказателствена съвкупност, поради
което и в тази връзка не може да се споделят доводите в жалбата на защитата за
изменение на мярката за неотклонение. На следващо място изхождайки отново от
събраната по делото доказателствена съвкупност е видно, че в случая не се касае
за инцидентен случай в отношенията на пострадалата К. и подсъдимия Г., а за едни
вероятно трайно влошени отношения между тях, почиващи на данни за налична
злоупотреба с алкохол при подсъдимия, при което същия реализира противоправни и
морално укорими действия и постъпки спрямо своята майка, която е в една
изключително напреднала възраст и не добро здравословно състояние, за което е
инвалидизирана с определена й 1-ва група. В подкрепа на този извод са и данните
съдържащи се в изготвената по делото съдебно псисихиатрична и психологична
експертиза на подсъдимия Г., от където е видно, че при същия е налице вредна
алкохолна употреба, с висок риск от зависимост, макар и да липсват данни за
характерови девиации. При това положение и въззивния съд счита, че към
настоящия момент взетата в хода на досъдебното производство мярка за
неотклонение „Задържане под стража“, потвърдена от първия съд с оглед разпоредбата
на чл.249, ал.3, вр. с чл.248, ал.1, т.6 НПК се явява подходяща и адекватна за
нуждите на настоящото наказателно производство, както и на една от целите
визирани в чл.57 НПК, а именно да се възпрепятства възможността на лицето,
чиято наказателна отговорност е ангажирана да извърши ново престъпление. При
това положение определението на първия съд като правилно и законосъобразно
следва да бъде потвърдено изцяло, а изложените в жалбата доводи оставени без
уважение.
Въззивният съд на следващо място
намира, че не са налице основанията и предпоставките за изменение на взетата
най-тежка мярка за неотклонение „задържане под стража“ в по-лека такава, а
именно в „Подписка“ по изложените по-горе съображения, но също така намира, че
в случая се явяват неподходящи и другите две мерки за процесуална принуда „Домашен
арест“ и „парична гаранция“ независимо, че са по-леки по интензитет на
ограничение от най-тежката такава, която е потвърдена от първия съд. Това е
така, защото от една страна в обстоятелствената част на обвинителния акт се
излагат факти и обстоятелства за това, че инкриминираните деяния са извършени
от подсъдимия Г. именно на адреса на който живее и пострадалата, поради което и
мярката „Домашен арест“ е абсолютно неприложима в случая, а от друга страна подсъдимия
Г. не е трудово ангажиран и не получава трудов доход за да може съдът да
определи размера на „Паричната гаранция“ в съответствие с разпоредбата на
чл.61, ал.2 НПК.
Въззивният съд не може да се съгласи
и с наведения от защитата аргумент за отпаднала нужда от продължаване
действието на най-тежката мярка за процесуална принуда „Задържане под стража“
спрямо подсъдимия Г., т.к. същия е неосъждан, което обстоятелство би довело
според адв. И. до отлагане изтърпяване на евентуално наложено наказание по реда
на чл.66 НК, защото приложението на института на „Условно предсрочното
освобождаване“ регламентиран в разпоредбата на чл.66, ал.1 НК е една материално
правна възможност, която е предоставена на решаващия съд да я приложи в случай,
че са налице основанията за това, а не задължение.
На последно място съдът намира, че
не могат да бъдат споделени доводите и исканията на защитата на подсъдимия Г. за
приложение на разпоредбата на чл.67 НПК, защото за да бъде приложена посочената
процесуално правна норма следва първоинстанционния съд да бъде сезиран надлежно
от пострадалото лице чрез искане за издаване на забрана, при което да бъдат
наложени мерките или някоя от тях за защита на пострадалото лице от визираните
в чл.67, ал.1, т.1, т.2 и т.3 НПК. Необходимо е да се посочи, че в случая съдът
не разполага с процесуалната възможност по своя инициатива да налага мерки за
защита на пострадалото лице или така, както предлага защитата на подсъдимия Г.,
за да бъде принуден последния да промени своето местоживеене.
В заключение настоящият съдебен
състав намира, че обжалваното определение постановено от контролираната съдебна
инстанция следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, а жалбата оставена
без уважение, като неоснователна.
С оглед на така изложеното делото
следва да бъде върнато на първия съдебен състав за продължаване на
съдопроизводствените действия.
Водим от горното и на основание
чл.249, ал.3 НПК Софийски градски съд, НО, XIII въззивен състав
О П
Р Е Д
Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА протоколно
определение от 21.10.2019 г., постановено по нохд № 15032/2019 г. по описа на
СРС, НО, 97 състав, с което е потвърдена взетата спрямо подсъдимия Е.И.Г. мярка
за неотклонение „Задържане под стража“ в хода на проведеното от него
разпоредително заседание по делото.
ВРЪЩА делото на същия съдебен
състав при СРС за продължаване на съдопроизводствените действия.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и
не подлежи на обжалване и протестиране.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.