Р Е Ш Е Н И Е № 260028
В ИМЕТО
НА НАРОДА
гр.
ПЛОВДИВ 17. 02. 2021 г.
Пловдивският апелативен съд, търговско отделение в открито заседание от 22. 01. 2021 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НЕСТОР СПАСОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ЕМИЛИЯ БРУСЕВА
РАДКА
ЧОЛАКОВА
с
участието на секретаря КАТЯ МИТЕВА, като разгледа докладваното от съдия СПАСОВ т. дело № 356 по описа на ПАС за 2019 г., установи следното:
Производство
по чл. 258 и сл. ГПК.
Същото е
започнало по повод подадена от „А.Т.“ ЕООД, *** въззивна жалба против
постановеното по т. дело № 812/2016 г. по описа на ПОС решение, в диспозитива
на което е посочено, че се отхвърлят като недоказани и
неоснователни
предявени от „А.Т.“ ЕООД, *** против „К.Ф.1“ ООД /сегашно наименование Х.Р.“
ЕООД/, *** искове с
правно основание чл. 26, ал.1 и ал. 2 от ЗЗД, чл. 55, ал. 1, пр. първо от ЗЗД,
чл. 92 от ЗЗД, чл. 12 от ЗЗД и чл. 88 от ЗЗД
за заплащане на следните суми:
- 30 000 лв. частичен иск от общата сума в размер на 177
901 лв. по Договор за туристически услуги №21,
- 1000 лв. частичен иск от 10 051, 70 лв., представляваща
мораторна лихва върху сумата по т. 1, считано от 12.05.2016 г. до датата на
исковата молба,
-
26000 лв. частичен
иск от обща искова претенция от 176 350 евро на основание клауза viii от общи условия на Договор за туристически услуги № 21 от
15.07.2015 г.,
-
26 000 лв. частичен
иск от обща искова претенция от 161 280 евро на основание клауза III от общи условия на Договор за туристически услуги № 21
от 15.07.2015 г., както и
-
за прогласяване
нищожността на Споразумение за прекратяване на Договор за туристически услуги №
21/ 15. 07. 2015 г. от 25. 03. 2016 г. и
„А.Т.“
ЕООД, *** е осъдено да заплати на „К.Ф.1“ ООД /със сегашно наименование Х.Р.“
ЕООД/, *** сумата от 13 076 лв. направени деловодни разноски.
В
жалбата са изложени съображения за неправилност и незаконосъобразност на решението,
поискана е отмяната му и постановяване на друго уважаващо исковете.
Въззиваемата
страна намира жалбата за неоснователна.
Съдът
след като се запозна са акта предмет на обжалване и събраните доказателства
намери за установено следното:
На
09.12.2016 г. в Пловдивския окръжен съд е постъпила изходяща от „А.Т.“ ЕООД, ***
против „К.Ф.1“ ООД, /със сегашно наименование Х.Р.“ ЕООД/ *** искова молба. Във
връзка с изложените в нея обстоятелства и искания по инициатива на съда с молба
от 17.01.2017 г./стр.423/ ищецът е направили допълнителни уточнения, които са
възприети от ПОС . Уточнения на ИМ са правени и в рамките на производството
пред ПАС с молба от 16.07.2019 г./стр. 213 от делото на ПАС/ и в съдебното
заседание по настоящето дело проведено на 02.10.2019 г.
В обстоятелствената
част на ИМ се прави подробно проследяване на фактическата обстановка довела до
подаването й и е направена правна обосновка на предявените с нея множество
искове.
Изложените
фактически, правни изводи, исканията към съда касаещи множеството предявени
искове, а и начина на съединяването им са уточнявани, допълвани и изяснявани с уточненията,
за които стана реч по- горе.
Така на първо место от страна на ищеца се
говори за сключен между ответника и „Б.Т.“ ООД на 15.07.2015 г. договор за
туристически услуги с № 21. С него ответното дружество в качеството си на
хотелиер и собственик на хотел „Р.“, к.к. „С.Б.“ поел задължението да настанява
туристи изпратени от „Б.Т.“ за летния
туристически сезон на 2016 г. и по - точно в периода 01.06.2016 г.- 30.09.2016
г. Посочено е, че този договор е сключен при приложението на Общите условия на
„Б.Т.“, които били разписани лично от управителя на дружеството изпълнител.
По повод
на този договор от страна на ищеца е посочено, че „Б.Т.“ действало като „агент“
и за сметка на туроператора „А.“ ООД/А.., Ч.Р., П.*Д,
вписан под № **/22.04.1998 г. В подкрепа на това твърдение се сочи, че всички
туристи изпращани от Ч. били с ваучери
или договори на изпращача/ч.я туроператор/. Именно в изпълнение на ангажиментите
към чешкото дружество в ОУ на „Б.Т.“ била включена клаузата за ексклузивни
права за ч.я и словашкия пазар. В подкрепа на горното се сочи и че хотелиерът
преди подписване, а и по време на изпълнение на договора бил информиран, че „Б.Т.“
действа като агент /довереник/ на трето лице - туроператора А. ООД, Ч..
Сочи се, че за споменатия по- горе летен сезон
плащанията към „Б.Т.“ постъпвали на траншове от британското дружество „О.“ ООД
съответно на 23.09.20215 г., 16.02.2016 г. и 16.03.3016 г., като всички
вземания на същото произтичащи от плащанията били прехвърлени на чешкото, за
което „Б.Т.“ бил уведомен.
За
плащанията от „О.“ ООД в уточнителната молба пред ПОС се твърди, че били
правени по нареждане на чешкото дружество, а причината за последното била
представеният с исковата молба договор от 05.01.2010 г. за туроператорски
услуги сключен между чешкото дружество и „Б.Т.“. Сочи се, че и британското
дружество имало такъв договор с „Б.Т.“, но много често същото извършвало и
плащания към това последно дружество по договора му с чешкото дружество. Те се квалифицират
от ищеца като такива за захранване на сметката на българското дружество за
изпълнение на възложените му задължения като агент на ч.я туроператор с оглед
на това, че българското дружество не разполагало със собствени средства за покР.не
на задълженията по договорите, които сключвало в качеството му на агент на А.
ООД, Ч..
В
молбата от януари 2017 г. ищецът сочи, че не е в течение на отношения между
британското и чешкото дружество, но все пак твърди, че счетоводно и правно
плащанията правени от британското дружество към „Б.Т.“ водели до възникване на
кредитни отношения. За уреждането им британското дружество представяло
уведомление за прехвърляне на вземанията си по него на чешкото. Така кредитните
отношения с английското дружество се погасявали и възниквали нови към чешкото,
но това било без значение за „Б.Т.“.
Това
дружество след получаване на паричните преводи по описани по- горе начин
извършило авансови преводи към ответника/хотела/ на 02. 10. 2015 г. /29 337, 45 лв./,
16.02.2016 г. /90 000 лв./, 24.02.2026
г. / 22 608, 87 лв./ и на 16.03.3016 г./ 94 630 лв./.
Сочи се,
че на 25.03.2016 г. „Б.Т.“ прехвърлило правата за настаняване по договора от
15.07.2015 г. на ищеца по настоящето дело „А.Т.“ ЕООД, *** с подписването на
споразумение за прехвърляне на правата и задълженията по договора за
туристически услуги с № 21 от 15.07.2015 г. По повод на това на 29.03.3026 г. „Б.Т.“
изпратил на „К.Ф.1“ уведомление по чл. 99 от ЗЗД относно прехвърлянето на
правата и встъпването в задълженията.
Сочи се,
че на 11.04.2016 г. в счетоводството на „Б.Т.“ било получено по ел. поща
изходящо от ответника кредитно известие
за платената до момента сума по договора от 15.07.2015 г. При запитване за
основанието за издаването му било посочено, че е направено с оглед Споразумение
от 25.03.2016 г. сключено между „Б.Т.“ представлявано от управителя му П.С.и
ответното дружество. Същото било изпратено за сведения по ел. поща.
След
получаване на това копие от споразумението „Б.Т.“ и „А.Т.“ ЕООД, ЕИК ***уведомили
ответника, че за тях то е антидатирано и нищожно. Изхождайки от това си
становище те с писма от 10.05.2016 г. и с е-мейл от 11.05.2016 г. уведомили
хотела за направени резервации по договора за туристически услуги от 15.07.2015
г. В тези писма се сочело, че този договор бил за гарантирана заетост, че
местата били продадени от ч.я туроператор и имало направени резервации в Ч. и С..
В тази връзка приобретателят на правата и задълженията по договора от
15.07.2015 г. /„А.Т.“ ЕООД, ЕИК ***/
изразил готовност за плащане на последните дължими вноски, но ответникът
отказал комуникация по този въпрос.
Сочи се,
че на 12.05.2016 г. представител на „А.Т.“
ЕООД, ЕИК ***изпратил до представител на хотела /В.А./ по ел. поща искане за приемане
на експедиция за подготовка на ления туристически сезон, но същата отказала.
След това всички туристи с резервации за хотел „Р.“ били пренастанени в хотели от
същата или по- висока категория съгласно ЗТ и ЗЗП.
На база
описаната фактическа обстановка е направен извод, че ответникът позовавайки се на нищожно и антидатирано споразумение от 25.03.3016 г. е отказал
изпълнение на задълженията по договор за туристически услуги с № 21 от
15.07.2015 г. Това е довело до виновно неизпълнение на клаузи по договора от
15.07.2015 г. въпреки предложеното от страна на ищеца като правоприемник на „Б.Т.“
ООД изпълнение на своите задължения. То от своя страна причинило вреди, които
подлежали на репариране.
Посочено
е, че управителят на ответното дружество бил наясно с това, че „Б.Т.“ е агент на ч.я туроператор, че е постигната
договорка за прехвърляне на правата на „Б.Т.“
към „А.Т.“ ЕООД, ЕИК ***, както и че във връзка с договора от 15.07.2016 г.
вече има направени множество резервации от ч.я туроператор.
Относно
знанието се твърди, че на управителя на ответника било известно и
съществуването на споразумението за предоставяне на туристически услуги между „Б.Т.“
и А. ООД, съгласно което българското дружество действа на територията на
страната като агент на ч.я туроператор, т.е. извършва само агентска дейност за
сметка на чешкото дружество, което действало на територията на Ч., С. и Б..
Знанието
за направени резервации се свързва и с характера на договора от 15.07.2015 г. В
тази връзка се твърди, че по него всеки платен аванс предполага предплащането
на гарантиран леглови контингент и направа на резервации за същия. По тази
причина се изразява недоумение как при плащане на 16.03.2016 г. на поредна
авансова вноска и при следваща дължима такава чак на 15.05.2016 г. на дата 25.03.2016
г. е подписано споразумение за прекратяване.
Сочи се,
че то е подписано два месеца преди летния сезон, което позволявало на хотела да
продаде повторно легловата си база. Съдържало и договорка за
неустойка/обезщетение/ в прекомерни размери при условие, че в самият договор от
15.07.2015 г. уговорки в тази насока липсвали.
Във
връзка с така изложеното в исковата молба се говори и за сключването на дата
30. 09.2016 г. на два договора за прехвърляне на вземания /цесия/, по които
дружеството ищец е ЦЕСИОНЕР.
С единия
„А.“ ООД/А.., Ч.Р. прехвърляло вземанията си
породени от недобросъвестното поведение на ответника описано по- горе на
дружеството ищец.
С другия
пък „Б.Т.“ прехвърляло на ищцовото
дружество всички свои вземания
произтичащи от описаното до тук недобросъвестно поведение на ответнка.
Посочено
е, че тези два договора легитимирали ищеца да предяви исковите предмет на
процесната искова молба.
По повод
на същата в уточнителната молба до ПОС се сочи, че преустановяване действието на
договора от 15.07.2015 г. не е настъпило по силата на нищожното споразумение от
25.03.2015 г., а в последствие с оглед виновното неизпълнение от ответника и е
станало факт най-късно с предявяване на исковата молба. В тази връзка се
твърди, че няма пречка ищецът в качеството си на частен правоприемник да прави
изявления за разваляне на този договор.
По повод
на нищожността на споразумението от 25.03.2015 г. е казано, че с исковата молба
се претендира прогласяване на същата по няколко причини.
1.
Претендира
се прогласяване на нищожността му поради противоречие с добрите нрави.
В тази
връзка се сочи, че това противоречие е факт от обстоятелството, че лицата подписали
споразумението се съгласяват да не се изпълняват задълженията по договора за в
бъдеще, а не с оглед наличието на забавено такова до сключването му.
То според ищеца е налице и от факта, че довереникът
по смисъла на чл. 280 от ЗЗД, който действа за сметка на своя доверител се е споразумял
с третото лице, с което е договаряло в изпълнение на поръчката да прекратят
постигнатите договорености с мотив, че не е налице възможност за изпълнение на договора
за в бъдеще и то при знание, че това не отговаря на истината.
Такова
според ищеца е налице и от обстоятелството, че в случая не е предоставена на
доверителя информация за предприетите от довереника действия с оглед
договореностите в договора между тях от 05.01.2010 г., а и с подписване на
споразумението е извършено значително отклоняване от дадената на „Б.Т.“
поръчка. Със същото не само се е постигнало споразумение за прекратяване на
договор, по който правата възниквали не в патримониума на едно от
споразумяващите се лица, а в този на други такива, но и било поети нови и при
това прекомерни задължения за „Б.Т.“.
Наличието
на противоречие с добрите нрави според ищеца е налице и от това, че
споразумението носело облага само за ответника и за органния представител на „Б.Т.“
2.
При
отхвърляне на тази претенция за нищожност се сочи, че се иска споразумението да
се прогласи за нищожно поради противоречието му със закона.
Споменават
се текстовете на чл. 282 и 292, ал.2, изр. 2 от ЗЗД. В тази връзка се говори,
че липсвало основание довереникът да се отклони така драстично от дадената му
поръчка, а и че ответникът бил напълно недобросъвестен при подписване на
споразумението. Така е направен извод, че двете договарящи се страни не могат
да се разпореждат свободно в противоречие на закона с права, които принадлежат
на доверителя - правата свързани с настаняване на туристите и съответно с правото
да се иска връщане на авансово платена за негова сметка сума с оглед
прекратяването.
3.
Отхвърлянето
и на този иск се свързва с искане нищожността да се прогласи поради липсата на
предмет на споразумението, а и с това, че посочената дата на
сключването му не е достоверна, а в по-късен момент вече „Б.Т.“ не е имал право
да сключва въобще такова.
4.
Последното
основание за нищожност се свързва с липсата на основание.
Тя се
извежда от факта, че двете дружества страни по споразумението са знаели, че
правата за настаняване са за чешкото дружество , но не са направено нищо за
извършване на проверка са или не са налице пречки в бъдеще за изпълнение на
договора от 15.07.2015 г. изразяващо се
в плащане на оставащите вноски при условие, че до момента на сключване на
споразумението същият бил добросъвестно изпълняван и плащанията са били факт. Сочи се, че
договорът от 15.07.2015 г. бил за гарантирана заетост и агентът /„Б.Т.“/ нямал задължение да води
туристи, а само да заплаща паричните вноски. В тази връзка се споменава, че той не е имал
информация, че ще има затруднения за извършване на бъдещите плащания, за да
предприеме действия по прекратяване.
Липсата
на основание се свързва и с това, че на управителя на това дружество било добре
известно, че правата за настаняване се прехвърлят на друго дъщерно на
туроператора дружество, което ще продължи изпълнението и плащането. Така се
прави извод, че органният представител на „Б.Т.“ /П.С./ не е имал никакво
основание да сключва споразумение за прекратяване, с което освен неизпълнение
признавал и задължения за неустойка, за каквито въобще не ставало реч в
договора от 15.07.2015 г.
Осъдителните искови претенции видно от
изложеното в исковата молба и уточненията към нея са частични и са обусловени
от твърдения за наличие на вземания за сумите от 177 091, 32 лв.,
10 051, 70 лв., 176 350 евро и
161 280 евро.
Притежанието
на същите от ищеца по делото, както се спомена и по- горе се свързва със сключването
на дата 30.09. 2016 г. на два договора за цесия. И по двата той има качество на
цесионер, а цеденти са в единия случай „А.“ ООД/А.., Ч.Р.,
а в другия „Б.Т.“.
По
отношение на вземанияута се твърди, че те са в патримониума на „А.“ ООД/А..,Ч.Р.,
П.*Д, вписана под № **/22.04.1998 г. и са породени от неизпълнението на
договора от 15.07.2015 г. между „Б.Т.“ и ответното дружество. За него се
твърди, че той е сключен от страна на „Б.Т.“ в качеството му на косвен представител
в изпълнение на договор за поръчка с чешкото дружество. Твърди се, че този факт
е бил добре известен на ответника по спора и на основание чл. 292, ал.2 от ЗЗД сгледвало
да се приеме, че правата на довереника по договора сключен в изпълнение на поръчката
следва да се считат като такива на косвено представлявания-чешкото дружество.
Ако се
приеме, че не може да се говори за косвено представителство и че вземанията във
връзка с неизпълнението на този договор са възникнали в патримониума на „Б.Т.“
то притежанието им от ищеца се обуславя със сключването на другия договор за
цесия.
По повод
така описаните искови претенции видно от уточнението направено от ищеца в
производството пред ПАС е направено евентуално съединяване. Главните такива са
тези претендирани в качеството на цесионер на чешкото дружество, а евентуалните
в качеството на цесионер на „Б.Т.“.
В случая
ПАС направи горното обобщение по причина, че фактите и обстоятелствата/изключая
цесиите/, на които се твърди отделните вземания да са възникнали в патримониума
на ищеца са абсолютно идентични.
Така по
отношение на вземанията за сумата от 177 091, 32 лв. с исковата молба се
твърди такива да са възникнали в патримониума на цедентите праводатели на ищеца
на три различни основания, като тези три искови претенции също са съединени при
условията на евентуалност.
При съпоставка на така изложеното става
ясно, че
исковете, с които се претендира ищецът да е
носител на вземане в размер от 177 091, 32 лв. са общо шест.
В три от тях съединени в условията
евентуалност ищецът наред с другите правопораждащи факти сочи да е носител на
вземанията като цесионер на „А.“ ООД/А..,Ч.Р..
В другите три пак евентуално съединени
наред с другите правопораждащи факти, се сочи, че ищецът е цесионер на „Б.“
ООД, гр. С.. За тях е казано, че следва да се разгледат при отхвърляне на исковете
свързани с цесията от чешкото дружество.
Всеки от тези шест иска е частичен за
сумата от по 30 000 лв.
Така
главната искова претенция е за сумата от 30 000 лв., като част от сума в
размер на 177 091, 32 лв. представляваща платен и невъзстановен аванс по
договора за туристически услуги от 15.07.2015 г. Задължението за възстановяване/връщане/
на аванса се свързва с нищожността на споразумението от 25.03.3016 г. и развалянето
на договора от 15.07.2015 г. поради неизпълнение на задълженият от ответника по
него. То съответно с оглед споменатото по- горе се дължи на чешкото дружество
за чиято сметка е действал „Б.Т.“, а ако не се възприеме, че това е така
съответно се дължи на посочената в договора от 15.07.2015 страна „Б.Т.“.
Ако не
се възприеме това и горните искове /главен и евентуален/ се отхвърлят то сумата
от 30 000 лв . като част от вземане
в размер на 177 091, 32 лв. се претендира пак в посочената по-горе
поредност досежно първоначалните носители на вземанията като обезщетение по чл.
12 от ЗЗД с оглед на това, че ответното дружество при сключване на нищожното споразумение
от 25.03.2016 г. било недобросъвестно и знаейки, че „Б.Т.“ в отношенията си с
него действа като турагент /довереник/ на ч.я туроператор „А.“ ООД/А..
и релано правата по договора от 15.07.2015 г. принадлежат на доверителя не е
напрали нищо над обичайното, за да осъществи връзка с ч.я туроператор.
На
последно място сумата от 30 000 лв .
се претендира като част от вземане в размер на 177 091, 32 лв., за
което се твърди да е възникнало в патримониума на двамата цеденти поради това,
че уговорката за задържане на тази сума има характер на неустойка , която е
прекомерна и противоречи на добрите нрави. В тази връзка се споменава, че
ответното дружество не само, че не е претърпяло никакви вреди, но е имало и
възможност повторно да продаде хотелските услуги и при това на цени по- високи
от договорените.
Наред с
това се сочи, че според ТР № 7/2014 на ОСГТК на ВКС ако договорът е бил
развален не се дължи неустойка за забава, а такава за обезщетяване на вредите
от неизпълнението поради разваляне. В тази връзка се прави извод, че в
процесното споразумение уговорка в този смисъл няма, а е договорено просто задържане
на сумата като обезщетение без да е ясно за какви вреди става въпрос.
Съответно във връзка с горните искови
претенции са предявени и акцесорни такива по чл. 86 от ЗЗД, с които се
претендира обезщетение за забава за периода от 12.05.2016 г. Твърденият размер
на обезщетението е 10 051, 70 лв., но претенциите са частични за по 1000
лв. Тези акцесорни искове също са 6 на брой.
Следващото вземане, което ищецът
претендира като цесионер на „А.“ ООД/А..,
евентуално на „„Б.Т.“ е за сумата от 176 350 евро, от които с главния и
евентуални иск са претендират по 26 000 лв. частично.
Основанието
за това вземане се свързва с неизпълнението
от ответника на задължението за настаняване на туристи и с договорка в ОУ към
договора от 15.07.2015 г. при такова положение да се дължи неустойка от 50 евро
на туроден. В тази връзка се сочи, че са пренастанени туристи за 3527 нощувки /туродни/
и съответно се дължи сумата от 176 350 евро.
Последното вземане, на които „А.Т.“ ЕООД
твърди да е носител като цесионер на „А.“ ООД/А..,
евентуално на „Б.Т.“ е за сумата от 161 280 евро /исковете отново са частични
за по 26 000 лв/.
Възникването
му се извежда от клауза в ОУ към договора от 15.07.2015 г., съгласно която
хотелиерът за срока на действие на същия и
за следващия сезон нямал право да сключва договори със същия или сходен
предмет за ч.я пазар с конкуренти на туроператора. Съответно при нарушаване на
това изискване се дължала неустойка равна на стойността на договора, а именно
сумата от 161 280 евро.
Така
всички предявени искове /главни и евентуални/ с исковата молба са общо 20 на
брой.
В срока
по ГПК от страна на ответното дружество е подаден отговор.
В него
на първо место се изразява становище за недопустимост на исковете защото ищецът
предявявал чужди права бе наличието на законно, договорно или друго основание
за това.
Липсата
на вземанията в патримониума му се извежда от факта, че пораждането им се
обуславяло с доводи за неизпълнение на задължения по договор сключен между „Б.Т.“ и ответника и приложимите към него ОУ.
В тази връзка се сочи, че в чл. ХХV от същите било изрично записано, че
страните нямат право да прехвърлят правата и задълженията по договора без
изрично писмено съгласие. На тази база се прави извод, че каквито и цесии да
има между „Б.Т.“ и трети лица то те нямали действие по отношение на ответника. Така
се достига и до заключение, че ищецът нямал интерес да предяви исковете за
установяване на нищожността на споразумението от 25.03.2016 г.
Подобни
изводи са направени и при условие, че се приеме, че А., Ч. бил косвено
представляван от „Б.Т.“. Тук се споменава и че все пак тези права до момента на
отчетната сделка са такива на довереника и за тях са приложими изложените по-
горе доводи.
Наред с
това са изложени и доводи за неоснователност на исковите претенции.
В тази
връзка не се оспорва сключването на договора от 15.07.2015 г. между „Б.Т.“ и ответника. Не се оспорва и че по същия е получено
плащане на сумата от 236 576, 32 лв. Твърди се, че ответното дружество е
изпълнило точно задълженията си по същия до момента на прекратяването му. Във
връзка със същото се сочи, че насрещната страна
е заявила, че не може повече да изпълнява задълженията си по договора и
по тази причина е сключена спогодбата, с която сделката е прекратена и са
уредени последиците от това прекратяване- задържане на част от получените пари
и връщане на другата част.
На тази
база се прави извод, че договорът е прекратен доброволно, че отношенията между
страните по същия са уредени и няма как да са основателни претенциите за
вземания на ищеца от неизпълнението му. В тази връзка се преповтаря
възражението, че съгласно клауза от ОУ към договора правата и задълженията не
могат да се прехвърлят без изрично писмено съгласие на насрещната страна
Подробно
становище е изразено и по исковете за прогласяване нищожността на
споразумението.
По
отношение претенцията за нищожност поради противоречие на добрите нрави е
казано, че дори фактическите твърдения в исковата молба да били верни това не
водело до извод, за наличие на такова противоречие.
Досежно претенцията
за прогласяване нищожността на споразумението поради противоречието му със
закона е изразено становище, че страни по договора от 15.07.2015 г. са
ответното дружество и „Б.Т.“ и по тази причина не са налице никакви пречка
същите да се разпореждат с правата и задълженията си. Сочи се, че при
сключването на този договор, при изпълнението му, а и при прекратяването му „Б.Т.“
е действал от свое име и за своя сметка.
Изразено е и становище, че дори да било
съобщено на управителя на хотела или друго лице, че „Б.Т.“ действа като
представител на чешкото дружество то по договора на 15.07.2015 г. правата и
задълженият били за посочените в него страни и вътрешните отношения с трето
лице не засягали по никакъв начин ответника по спора.
Сочи се
също, че „Б.Т.“ не е нито пряк представител на чешкото дружество /турагент/,
нито косвен такъв. Твърди се, че дружеството закупувало от различни хотели в Б.
основни и допълнителен туристически услуги и после препродавало тези услуги на
различни туроператори, които пък от своя страна продавали същите на туристи
било като организирани групови и индивидуални пътувания с обща цена, било като
самостоятелни услуги. Туристите получавали туристически ваучер или резервационна
бланка от туроператори или турагенти различни от „Б.Т.“, но при пристигането им
в Б. именно дружеството действало като
лице осъществяващо комплексното обслужване на пристигналите туристи в страната
в какъвто смисъл била и уговорката в представения договор от 05.01.2010 г. Същият е анализиран и е направен извод, че
породените от него отношения между двете дружества нямали нищо общо с косвеното
представителство.
Във
връзка с твърденията за косвено представителство е заявено и че императивна
правна норма задължава хотелиера да сключва договори само с лица регистрирани
като туроператори. Тя изключва възможността за прилагане на косвено представителство,
при което не можело да се установи дали реалният контрагент на хотела има право
да извършва дейност като туроператор. По тази причина управителят и служителите
на ответното дружество считали, че „Б.Т.“ действа от свое име и за своя сметка.
По
отношение претенциите за нищожност поради липса на предмет и основание е
споменато, че са общи и не са подкрепени с доказателства позволяващи извод за наличие
на такива предпоставки за нищожност, т.е. същите са неоснователни.
С отговора е изразено становище и по основателността на
всяка една от осъдителните искови претенции.
По отношение на исковете за 30 000 лв. претендирана като
част от 177 901, 32 лв. е посочено, че са неоснователни на всяко едно от посечените
в тях основание.
В тази връзка на първо место е
посочено, че в случая не може да се говори за плащане по нищожна клауза за неустойка, защото договорката е за задържане на
платена сума, а не такава за неустойка. Сочи се, че в споразумението страните
уредили последиците от прекратяването на договора и съвсем резонно са се
договорили изправната страна да задържи част от сумите платени от неизправната
страна. Прави се извод, че между страните било постигнато съгласие за размера
на обезщетението по чл. 88, ал. 2 от ЗЗД, а не договорка за неустойка. Наред с
това се сочи, че дори тази договорка да се квалифицира като такава за
„неустойка“ то тя не противоречи на добрите нрави и обезщетението отговаря на
присъщите му функции /обезпечителна, обезщетителна и санкционна/ при условие,
че „Б.Т.” ООД отказва да изпълнява бъдещите си задължения, тоест налице е пълно
неизпълнение, а не частично изпълнение или неточно изпълнение.
Наред с това е изразено становище, че размерът на
уговореното в споразумението обезщетение е съобразено с претърпените от
хотелиера вреди. В тази връзка е направен анализ на ангажираните по договора
стаи, техния вид и на целия капацитет на хотела месечно. Посочено е, че
обезщетените вреди са реални такива, предвидими към момента на подписването и
действителни претърпени от „К.Ф.1” ЕООД. Сочи се, че ако „Б.Т.” ООД не се е отказало от договора и бе заплатило изцяло
договорените услуги, то през активния сезон хотелът щеше да е почти изцяло
зает. В следствие на отказа на „Б.Т.” ООД около 1/3 от капацитетът му остава
свободен за целия сезон. Наред с това е посочено, че при определяне на този
размер е изхождано и от факта, че хотелът по принцип печели много малко от
продажбата на фиксирани пакети, каквито продава на туроператорите, но печели от
допълнителни услуги, които настанените туристи ползват в комплекса: консумация
на вносен алкохол извън ваучерите, организиране на различни заплатени
развлекателни мероприятия, организиране на екскурзии в страната, заплащане на
допълнителни услуги и т.н. Именно това е взето предвид при подписване на споразумението
и факта, че продажбата на овакантените стаи обикновено става по-трудна и
заетостта не е гарантирана.
Твърди се съответно, че договореното обезщетение не е за
забава, а за обезщетяване на вредите от прекратяването
на договора по искане на „Б.Т.“ ООД, заради невъзможност да изпълнява
задълженията си по него.
В хода на тези обсъждания е посочено, че ако насрещната
страна е считала, че договорът не е прекратен със споразумението е следвало да
извърши реални последващи плащания, а не да представя доказателства за банкови
гаранции.
По повод твърдението за прекомерност на неустойката е
изразено становище, че между търговци неустойката не може да се намалява поради
прекомерност.
По отношение претендиране на обезщетение по чл. 12 от ЗЗД
е заявено, че не са налице елементите на фактическия състав на преддоговорната
отговорност. Сочи се, че на това основание може да се търси обезщетение за
вреди, а не връщане на даденото.
По отношение на претенциите за заплащане на 26 000 лв.,
като част от 176 350 евро представляващи неустойка по чл. VIII от ОУ е изразено
мнение за неоснователност с оглед на това, че тази договорка е нищожна поради
противоречие с добрите нрави. Твърди се, че начина, по който е договорена
излиза от рамките на присъщите й функции: обезпечителна, обезщетителна и
санкционна и превръща същата в инструмент за неоснователно обогатяване на
едната страна. В подкрепа на това се твърди, че неустойката от 50 евро на
турист за ден надвишава цената повече от два пъти, на която хотелиерът
предоставя услугите настаняване и хранене при условията на договора - 21 евро,
съответно 24, 50 евро. Търсената неустойка многократно надвиша и вредите, които
се изразяват в разлика между договорената с ответника цена и платеното по
сделките с другите хотели за настаняване на туристите, ако такива сделки изобщо
са сключвани. Изразено е и становище, че никога не били договаряни и 3 527
нощувки.
Становище за неоснователност е изразено и по исковете за
26 000 лв., като част от 161280 евро представляващи неустойка по чл. ІІІ от ОУ.
Тук също се твърди, че тази договорка противоречи с добрите нрави защото
размерът на неустойката/стойността на договора/ изключва присъщите й функции и
я превръща в средство за неоснователно обогатяване.
Наред с това се твърди, че договорката противоречи на
закона и има характер на забранено споразумение по чл. 15, ал. 1 от ЗЗК-представлява
споразумение имащо за цел предотвратяване, ограничаване или нарушаване на
конкуренцията на ч.я и словашки туристически пазари. В тази връзка се сочи, че
с оглед ясно изразената воля за ограничаване на продажбите на туристически
пакети, за него не може да се приложи чл. 16, ал. 1 от ЗЗК. Твърди се, че договорката
противоречи и на Регламент (ЕС) № 330/2010 на Комисията от 20.04.2010 г. за
прилагането на член 101, параграф 3 от Договора за функционирането на
Европейския съюз относно категориите вертикални споразумения и съгласувани
практики, както и на самия чл. 101 от ДФЕС.
Посочено и че ответното дружество не е извършвало действия,
които да се санкционират с търсената неустойка. В тази връзка се споменава, че
дори да е имало настанени ч. и словашки туристи, хотелиерът не е продавал пряко
легловата си база. Той е реализирал продажбата на стаите си основно чрез
туроператори и няма как да знае националността на туриста, който ще му бъде
изпратен.
В ДИМ и отговора на същата всяка от страните е
преповторила своите защитни възражения и е взела отношение по изложените от
всяка от тях допълнителни правни съображения за основателност, респ.
неоснователност на исковете.
Така съдът след събиране на поисканите от страните и относими
към спора доказателства, а и след прилагане на разпоредбата на чл. 183, ал.1,
изр. 2 от ГПК по отношение на някои от доказателствата представени от ищеца е
постановил и решението предмет на обжалване.
Диспозитивът на постановеното от ПОС решение, с оглед
описаното по- горе количество обективно съединени искове при условията на
евентуалност е твърде лаконичен. В него ПОС се е задоволил да спомене, че отхвърля
исковете на ищеца Х срещу ответника У, посочил е правни основания на същите,
като единственото по- конкретно посочване е за размера на осъдителните искови
претенции, както и че исковете за нищожност касаят сключено на 25.03. 2016 г.
споразумение за прекратяване на договор за туристически услуги № 21 от
15.07.2015 г.
От така описаното съдържание на диспозитива на решението следва
извод, че предмет на отхвърляне са исковете с посочени основания и размер,
които са разгледани и обсъдени в мотивната част на съдебното решение.
От тази мотивна част е видно, че съдът е приел, че е
сезиран с искове по
чл.26, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, чл.55, ал.1,пр. първо от ЗЗД, чл.92 от ЗЗД, чл.12 от ЗЗД и чл. 88 от ЗЗД.
По-надолу
в същата той е направил преразказ на твърдяната от ищеца фактическа обстановка дала
му основание да предяви исковете, по
които съдът ще се произнесе с решението.
Така е споменато за договора за туристически услуги № 21
от 15.07.2015 г. Споменато е за извършените авансови плащания по този договор и
за твърдението, че по него „Б.Т.” ООД е действал като агент и за сметка на „А.“
ООД, Ч.Р.. Описани са твърденията за прехвърляне на дата 25. 03 2016 г. на правата
за настаняване на туристи по горния договор от „Б.Т.” ООД на ищеца „А.Т.“ ЕООД,
както и че ответникът отказал да изпълни задълженият си към новия носител на
права позовавайки се на сключено на дата 25.03.3015 г. споразумение за прекратяване
на договора за туристически услуги.
Преповторени са и доводите на ищеца, че ответното
дружество отказало изпълнение по Договор за туристически услуги № 21/15.07.2015
г. неправомерно позовавайки на
антидатирано и нищожно споразумение за прекратяване, което не поражда правни
последици за страните в процеса.
Посочено е също, че „А.Т.“ ЕООД се счита за правоприемник
„Б.Т.“ ООД и носител на вземанията му и с оглед сключването на договор за
прехвърляне на вземания от 30.09. 2016 г. и всичко това активно легитимирало същия
да предяви описаните по-долу обективно съединени искове.
Във
връзка със същите е направено описание на всяко едно от основанията, на които
ищецът счита споразумението от 25. 03.2016 г. за нищожно, както и на основанията,
на които той счита, че има парични вземания в патримониума си към ответника.
В
заключение е казано, че на база изложеното се иска осъждането на ответното дружество „К.Ф.1“ ЕООД да изплати на
ищцовото дружество „А.Т.“ ЕООД:
30 000 лв. частичен иск от общата сума в размер на 177
901 лева по Договор за туристически услуги №21,
1000 лв. частичен
иск от 10051, 70 лв., представаляваща мораторна лихва върху сумата по т. 1,
считано от 12.05.2016 г. до датата на исковата молба,
26000 лв. частичен иск от обща искова претенция от 176
350 евро на основание клауза viii от общи условия на Договор за туристически услуги № 21 от 15.07.2015 г.,
26 000 лв. частичен
иск от обща искова претенция от 161 280 евро на основание клауза III от общи условия на Договор за туристически услуги № 21
от 15.07.2015 г., както и
по изложените по- горе в мотивите съображения да се
прогласи нищожността на Споразумение за прекратяване на Договор за туристически
услуги № 21/15.07.2015 г.
Така индивидуализираните искове са разгледани подробно в
мотивите и съдът след излагане на подробни съображения е формирал за липса на
нищожност на всяко едно от посочените основания/противоречие с добрите нрави,
противоречие на закона, липса на предмет и липса на основание/. Формиран е и
извод и че не са в патримониума на ищеца вземанията предмет на осъдителните
искове претенции.
Така исковите са отхвърлени.
От изложеното съдържане на първоинстанционния съдебен акт
е видно, че в нито едно изречение в мотивите му до момента, в които съдът е
индивидуализирал исковете, по които се произнася не е споменато, че ищецът
претендира за заплащане и вземания, които са попаднали в патримониума му в
качеството на цесионер на „А.“ ООД, Ч.Р.. Не е споменато и че тази група искове са главни такива. Реално
м мотивите съдът е обсъждал въпроса е или не е налице косвено представителство,
но липсва ИЗРАЗЕНА воля при индивидуализацията на разглежданите искове, че се
разглеждат и такива за претендирани от ищеца вземания в качеството му на
цесионер на чешкото дружество. Липсва и изразена воля, че тези искове следва да
бъдат ОТХВЪРЛЕНИ.
Това навежда до заключение, че ПОС е извършил произнасяне
по исковете за нищожност на споразумението и по осъдителните искове, в които
ищецът „А.Т.“ ЕООД твърди да е носител
на спорните вземания в качеството си на цесионер на „Б.Т.“.
Недоволен от така постановеното решение отхвърлящо
исковете е останал ищецът и е подал жалбата станал причина за започване на настоящето
производство.
В нея като цяло се оспорват изводите на съда в
обжалваното решение като се излагат подробни аргументи за неправилност на
същите и се прави искане за отмяна на решението и постановяване на друго
уважаващо предявените частични осъдителни искове и респективно такова
прогласяващо нищожността на споразумението от 25.03.3016 г.
С оглед
разпоредбата на чл. 269 от ГПК съдът дължи произнасяне за валидността и
допустимостта на обжалваното решение служебно, а досежно правилността му с
оглед посоченото в жалбата.
По повод
на тази преценка ПАС намира за нужно да посочи, че едно решение е невалидно
(нищожно), когато не е постановено от надлежен орган или е постановено от
ненадлежен състав, т.е. от лице, което няма качество на съдия или от едноличен
вместо троен състав и т.н. Нищожно е и решение, което не е подписано или не е
постановено в предвидената от закона писмена форма. Налице е нищожност и в
случаите, когато решението е постановено от съда извън пределите на неговата
компетентност, т.е. срещу лица неподчинени на правораздавателната власт на
българските съдилища.
В случая
нито една от тези предпоставки не е налице и за нищожност не може да се говори.
По
отношение на недопустимостта е нужно да се спомене, че от съдържанието на чл.
270, ал.3 от ГПК следва извод, че такава е налице, когато е извършено
произнасяне въпреки липсата на право на иск или има произнасяне по един
непредявен иск. Налице е недопустимост и когато спорът е разгледан от
некомпетентен съд, т.е. във всички случай, когато е постановен съдебен акт
въпреки липсата на предпоставки за разрешаване на спора по същество.
В случая
преценката за допустимостта на оспорваното съдебно решение следва да се извърши
на база исковите, с които първоинстанционния съд е бил сезиран.
Видно от
изложеното по- горе от страна на „А.Т.“ ЕООД, *** е извършено обективно
съединяване при условята на евенвтуалност на множество искови претенции с
установителен и осъдителен характер.
Установителните
такива целят прогласяване нищожността на споразумение от 25.03.2016 г. сключено
между ответника по делото и неучастващо по същото лице. Изводите за нищожност
видно от съдържанието на ИМ се извеждат от твърдения за наличие на четири
отделни с оглед разпоредите на чл. 26, ал.1 и 2 от ЗЗД предпоставки /
нарушаване на добрите нрави, противоречие на закона, липса на предмет и липса на основание/. В
същата тази искова молба във връзка с сочените основания за нищожност се говори
за „евентуална последователност“ на същите, което води до извод, че тази група искове
са евентуално съединени, като главния такъв е този за нищожност поради противоречие
с добрите нрави, а евентуалните са тези за противоречие на закона, липса на предмет
и липса на основание. Съответно разглеждането на всяка от тях е обусловена от
отхвърляне на преходната такава.
Самото
атакувано споразумение материализира съвпадения на волеизявленията на две лица,
с което те са постигнали съгласие за прекратяване действието на сключен между
тях договор, т.е. действието на една правна връзка между тях. То по смисъла на
чл. 8 от ЗЗД също се явява договор , а основание за сключването му е
разпоредбата на чл. 20а, ал.2 от ЗЗД.
Договорът
според чл. 8 от ЗЗД е съглашение между две или повече лица, за да се създаде,
уреди или унищожи една правна връзка между тях. Това логично води и до извод,
че при оспорване по съдебен ред на действителността на договора, т.е. на
правопораждащия /правопрекратяващия/ връзката юридически факт решението на съда
следва да е еднакво по отношение на всички участници в същата. Това по смисъла
на чл. 216, ал.2 от ГПК прави тези засегнати лица /страни/ необходим другари. Необходимото
другарство от своя страна бива факултативно и задължително. Разликата между
тези две форми идва от това, че при задължителното участието на всички другари
в процеса е условие за неговата допустимост. Предвиждане в тази насока е
логично да има изрично в закона, но до изводи за такъв характер на другарството
може да се достигне и с оглед естеството на оспорваното правоотношение или
сделка.
В случая
трета по споразумението/договора / страна твърди същото да е нищожно, т.е.
съгласието за преустановяване на правната връзка между страните да не е
породило действие. Това води и до логичния извод, че при такова оспорване
задължително следва да вземат участие в делото страните по сделката. В случая
за ПАС е без значение, че нищожността е едно фактическо състояние и само се
констатира. Без значение за ПАС е и това, че при необходимото другарство
решенето обвързва и неучаствалата страна и тя при несъгласие може да иска отмяната
му. Това е така по причина, че естеството на породеното, респ. прекратеното в
случая правоотношение изисква спорът за това дали споразумението е нищожно или
не да бъде решен бързо, точно, ясно и несъмнено между участващите страни с
оглед на факта, че създадената , респ. прекратена правна връзка предполага
възникване или отпадане на права в патримониума на участниците в същата, които
ще са предмет и на последващи разпореждания. Това от своя страна пък ще е
възможно само ако в самото производство задължително участват всички необходими
другари и той реално приключи едновременно за всички.
От друга
страна при условие, че за създаването, изменението или прекратяването на
съответната правна връзка/правоотношение/ законодателят изисква съгласие на
всички страни по същата с оглед разпоредбите на чл. 8 ЗЗД, вр. с чл. 20а ЗЗД е
логично да се приеме, че по спора за установяване нейното съществуване или не,
респ. по спора установяващ съществуването или несъществуването на
правопораждащия същата факт е задължително участието на всички страни по
същата..
По
настоящия казус страни по оспорваното споразумение са ответника по делото и „Б.Т.“
ООД, гр. С.. Това дружество обаче не е взело участие в процеса и исковите за нищожност
не са насочени и срещу него. Независимо от това ПОС е извършил произнасяне по
същите. Това съобразено с приетото в ТР № 1 от 2013 г. на ОСКТК на ВКС права
решението на първоинстанционния съд недопустимо и налага обезсилването му и
връщане на делото на ПОС за разглеждане на тези искове отново след конституирането
по инициатива на ищеца и на другата страна по оспорваната сделка.
В случая
за ПАС направеното позоваване от жалбоподателя с молбата на стр. 213 от делото
на ПАС на ТР № 3 от 2017 г. на ОСГК на ВКС е неправилно по причина, че то касае
случаи различни от процесния. Без значение за горните изводи е и позоваването
на решение № 247 от 04.02.2019 г. по гр. дело № 4288/2016 г. по описа на ВКС,
ІV г. о. по причина, че този акт на ВКС не е задължителен за ПАС, а ВКС има и
други решения, с които е прието противното - Решение № 146 от 11.03.2020 г. на
ВКС по т. д. № 2924/2018 г., II т. о., ТК, Решение № 45 от 23.05.2019 г. на ВКС
по т. д. № 1286/2018 г., II т. о., ТК,
Решение № 273 от 25.08.2014 г. на ВКС по гр. д. № 506/2012 г., IV г. о. И т.н.
По
отношение на осъдителните искови претенции видно от съдържанието на ИМ,
уточнението към нея пред ПОС на стр. 423 от делото, това пред ПАС на стр.213 от
делото на ПАС и направеното такова в заседанието от 02.10.2019 г. е безспорно,
че ишецът твърди да е носител претендираните с тях вземания от една страна в
качеството си на цесионер на „А.“ ООД/А..Ч.Р.,
а от друга в качеството си на цесионер на „Б.Т.“, гр. С.. Посочено е, че главни
са осъдителните искови, в които вземанията се претендират като цесионер на
чешкото дружество, а евентуални са тези, с които вземанията са претендират като
цесионер на българското.
Този
начин на съединяване води до извод, че първо на разглеждане подлежат главните
осъдителни искове предявени от ищеца, с които той претендира да е носител на
вземания към ответника, които да са му прехвърлени от „А.“ ООД/А..,
Ч.Р.. Едва при отхвърляне на същите на
разглеждане ще подлежат евентуалните искови претенции, при които вземанията се
претендират като цесионер на „Б.Т.“, гр. С.. В случая видно от изложеното
относно съдържанието на постановеното от ПОС решение следва извод, че съда е
разгледал само евентуалните искови претенции. Това разглеждане обаче видно от
изложеното по- горе е недопустимо при
условие, че същото е обусловено от отхвърлянето на главните такива.
Това
налага обезсилване на решението и в тази му част и връщане на делото на ПОС за
разглеждане на спора от друг състав на съда, който да се произнесе по главните
такива и едва ако същите бъдат отхвърлени да пристъпи към разглеждане по
същество и на споровете по евентуалните искове.
Водим от това съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА постановеното
по т. дело № 812/2016 г. по описа на ПОС решение, с което са отхвърлени като недоказани и неоснователни предявени от „А.Т.“
ЕООД, *** против „К.Ф.1“ ООД /сегашно наименование Х.Р.“ ЕООД/, *** искове с
правно основание чл.26, ал.1 и ал. 2 от ЗЗД, чл. 55, ал. 1, пр. първо от ЗЗД,
чл. 92 от ЗЗД, чл. 12 от ЗЗД и чл. 88 от ЗЗД
за заплащане на следните суми:
- 30 000 лв. частичен иск от общата сума в размер на 177
901 лв. по Договор за туристически услуги №21,
- 1000 лв. частичен иск от 10051, 70 лв., представляваща
мораторна лихва върху сумата по т. 1, считано от 12.05.2016 г. до датата на исковата
молба,
-
26000 лв. частичен
иск от обща искова претенция от 176 350 евро на основание клауза viii от общи условия на Договор за туристически услуги № 21 от
15.07.2015 г.,
-
26 000 лв. частичен
иск от обща искова претенция от 161 280 евро на основание клауза III от общи условия на Договор за туристически услуги № 21
от 15.07.2015 г., както и
-
за прогласяване
нищожността на Споразумение за прекратяване на Договор за туристически услуги №
21/ 15. 07. 2015 г. от 25. 03. 2016 г. и
„А.Т.“
ЕООД, *** е осъдено да заплати на „К.Ф.1“ ООД /със сегашно наименование Х.Р.“
ЕООД/, *** сумата от 13 076 лв. направени деловодни разноски.
ВРЪЩА делото за ново
разглеждане от друг състав на Пловдивския окръжен съд, което да започне след
конституирането по инициатива на ищеца като задължителен необходим другар в
процеса по исковете за нищожност на споразумението от 25.03.2016 г. на „Б.Т.“
ООД, гр. С. и при което съдът да се произнесе по евентуално предявените
осъдителни искове , с които ищецът претендира заплащането на вземания придобити
по договор за цесия с „Б.Т.“ ООД, гр. С.
едва след разглеждането на главните осъдителни претенции, при които тези
вземания се твърди да са в патримониума на ищеца по силата на договор за цесия
с „А.“ ООД/А.., Ч.Р.
Решението
подлежи на обжалване в месечен срок от получаване на съобщението за изготвянето
му пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.