№ 9
гр. Пловдив , 15.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIII СЪСТАВ в публично заседание на
седми април, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Полина П. Бешкова
при участието на секретаря Боряна А. Костанева
като разгледа докладваното от Полина П. Бешкова Търговско дело №
20205300900564 по описа за 2020 година
Обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно
основание чл. 432, ал. 1 от КЗ и чл. 86 от ЗЗД.
Подадена е искова молба от И. В. Д. с ЕГН **********, с адрес ***, чрез
адв. М.К., против ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД с ЕИК *********, седалище
град София, район Възраждане и адрес на управление ж.к. Възраждане, ул.
„Света София“ № 7.
Ищецът твърди, че е син на М.Ч.Д., починала на 05.07.2018 г. в резултат
на пътнотранспортно произшествие /ПТП/, настъпило на автомагистрала
„Тракия“, 131 – ви километър, област Пловдивска, виновно причинено от
Н.Г.Б. като водач на товарен автомобил с марка „Мерцедес Спринтер“ с рег.
№ ****.
Твърди, че към датата на ПТП товарният автомобил е имал валидна
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ към ответното
дружество. Описва подробно механизма на настъпилото ПТП и посочва, че с
влязла в сила присъда № 21 от 27.02.2020 г., постановена по НОХД №
179/2020 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, подсъдимият Н.Б. е бил
признат за виновен за това, че вследствие на нарушение на правилото за
движение по чл. 20, ал. 1 от Закона за движение по пътищата по
непредпазливост причинил смърт – престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“, във
връзка с чл. 342, ал. 1 от НК.
В резултат на този трагичен инцидент ищецът търпи трайни
неблагоприятни последици – неимуществени вреди, изразяващи се в
психическа болка и страдание от загубата на своята майка, липса на сън, и
1
невъзможност да извършва адекватно ежедневните си ангажименти, свързани
с работата и с грижите за децата и съпругата му. Заявява, че приживе е имал
силна емоционална връзка с майка си и ежедневието им е било свързано един
с друг, тъй като споделяли един покрив. Липсата на майка му се усетила в
грижите, които полагала в отглеждането на децата му, в моралната и
материална подкрепа, която последната оказвала в трудни за сина си
моменти, в празнотата, която оставила след себе си.
Ищецът твърди още, че неимуществените вреди, които е претърпял, са в
пряка причинна връзка с извършеното от Н.Б. престъпление, както и че на
основание чл. 380 от КЗ е предявил претенция, адресирана до ответното
дружество, за плащане на обезщетение в размер на 130 000 /сто и тридесет
хиляди/ лева, ведно със законна лихва, считано от 05.07.2018 г., въз основа на
което била образувана застрахователна преписка. На 29.05.2020 г. получил
отговор от ответното дружество, в който било посочено, че ще му бъдат
изплатени само 60 000 /шестдесет хиляди/ лева, които впоследствие
действително били преведени по банкова сметка с титуляр М.К. –
процесуален представител на ищеца, видно от приложеното платежно
нареждане към исковата молба.
При горните твърдения ищецът моли да бъде осъден ответникът да му
заплати сумата от 70 000 /седемдесет хиляди/ лева – остатъкът от
претендираното обезщетение от 130 000 /сто и тридесет хиляди/ лева и
платената от застрахователя сума от 60 000 лв, представляваща обезщетение
за причинените му неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано
от 05.07.2018 г. до окончателното плащане, както и сумата от 12 283.33
/дванадесет хиляди двеста осемдесет и три лева и тридесет и три стотинки/
лева - законна лихва върху изплатената сума от 60 000 лева за периода от
05.07.2018 г. до датата на изплащането й – 10.07.2020 г.
В срока по чл. 367, ал. 1 от ГПК ответникът ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД
е депозирал отговор на исковата молба. С последния ответникът е направил
възражение за местна неподсъдност на делото, тъй като е налице приложение
на общата подсъдност по чл. 108, ал. 1, изр. 1 от ГПК – по седалището на
ответника. Счита, че исковата молба е нередовна, тъй като не отговаря на
изискванията на чл. 127 от ГПК предвид това, че в петитума на исковата
молба се претендира обезщетение за друго лице, различно от И.Д., а именно
за неговия баща – В. Д.. Паралелно с това се релевират доводи за
неоснователност на исковата претенция, поради това, че: 1) не е налице
изключителна вина на водача Н.Б. предвид влошеното качество на пътната
настилка, който въпрос не е бил обект на разглеждане в наказателното
производство, както и поради наличие на съпричиняване на вредоносния
резултат от страна на пострадалата, изразяващо се в това, че последната в
нарушение на чл. 137 а, ал. 1 от ЗДвП се е возила без правилно поставен
колан; 2) описаният механизъм на ПТП не отговаря на действително развилия
2
се. На следващо място, застрахователното дружество прави възражение за
прекомерност на претендираното обезщетение като неотговарящо на
критерия за справедливо възмездяване на морални вреди, заложен в чл. 52 от
ЗЗД, на относимата съдебна практика, постановена в случай на обективно
съпричиняване, както и на социално – икономическото положение на
страната. Оспорва претенцията по акцесорния иск за закона лихва върху
претендираната сума по главния иск от 70 000 лева, както и за лихва за
забава, върху изплатената сума от 60 000 лева, тъй като счита, че не е
изпаднало в забава, предвид това, че носи договорна, а не деликтна
отговорност. Претендира разноски.
С молба с вх. № 25244/27.11.2020 г процесуалният представител на
ищеца посочва, че са допуснати технически грешки в исковата молба, като на
определени места на страница 3 от нея вместо името на ищеца е посочено
името на неговия баща, поради което моли искът да се смята за предявен от
името на И.Д.. Последната е изпратена за сведение и становище на ответника,
който в дадения едноседмичен срок е подал отговор на молбата, в която
заявява, че същата е основателна, а претенцията вече е редовна и отговаря на
изискванията на чл. 127 от ГПК.
С определение № 7 от 19.01.2021 г., постановено по настоящото дело,
съдът е оставил без уважение възражението на ответника за местна
неподсъдност на повдигнатия спор, като е приел, че е налице специална
подсъдност по чл. 115, ал. 2 от ГПК, изключваща общата по чл. 108, ал. 1 от
ГПК. Определението не е обжалвано в законоустановения срок, поради което
е влязло в сила.
Съдът, като прецени събраните в хода на делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, прие следното:
Съгласно чл. 498, ал.3 КЗ вр. чл. 496 КЗ вр. чл. 380 КЗ допълнителна
специална предпоставка за допустимост на прекия иск на пострадалия срещу
дружеството, застраховало ГО на виновния водач на МПС, е изтичането на
тримесечен рекламационен срок от сезиране на застрахователя по реда на чл.
380 КЗ за доброволно уреждане на отношенията между пострадалия и
застрахователя по повод плащане на застрахователно обезщетение.
Съгласно чл. 498, ал.3 КЗ увреденото лице може да предяви претенцията
си за плащане пред съда само ако застрахователят не е платил в срока по чл.
496 КЗ, откаже да плати обезщетение или ако увреденото лице не е съгласно с
размера на определеното или изплатеното обезщетение.
В конкретния случай няма спор, че застрахователят е бил своевременно
сезиран, като по застрахователната претенция е изплатена сума в размер на
60 000 лв, която обаче не удовлетворява изцяло претенцията на ищеца, поради
което в настоящия процес се претендира разликата от 70 000 лв до пълния
дължим според него размер от 130 000 лв. При това положение процедурата
3
за доброволно уреждане на спора е приключила без удовлетворителен за
ищеца резултат, което прави прекият иск по чл. 432 КЗ допустим.
Разгледана по същество, претенцията е безспорно доказана по основание,
за което косвено свидетелства и направеното от ответника плащане по
образуваната застрахователна претенция в размер на 60 000 лв, имащо
характер на извънсъдебно признание на вземането по основание.
Не се оспорва, че ищецът е син на пострадалата, както и че към датата на
настъпване на произшествието между виновния водач и ответното дружество
е съществувало валидно застрахователно правоотношение по застраховка
„Гражданска отговорност“.
В случая е налице влязла в сила присъда, признаваща вината на водача за
настъпване на произшествието поради нарушаване правилата за движение –
чл. 20, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП, и причинената в резултат на това смърт по
непредпазливост на пострадалото лице.
Съгласно чл. 300 от ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е
задължителна за гражданския, който разглежда гражданските последици от
деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата
противоправност, както и виновността на дееца. Т.е. относно фактите, които
са съставомерни по Наказателния кодекс, съществува забрана да бъдат
установявани от граждански съд. Такива съставомерни факти в случая, които
не могат да бъдат пререшавани от настоящия съд, са и тези за причинената
смърт на пострадалото лице в резултат на настъпилото ПТП, именно заради
което деецът е наказан за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал.
1 от НК за причинена смърт по непредпазливост. Тези факти са елемент от
състава на престъплението и без наличието им извършителят нямаше да бъде
наказан за точно това престъпление.
За да се разграничат въпросите, обхванати от задължителната сила на
мотивите на присъдата и неподлежащи на преразглеждане от гражданския
съд и тези, свързани с възражението на ответника за съпричиняване, е
необходимо да се посочи следното: Въпросът налице ли е съпричиняване на
вредоносния резултат, подлежи на изследване и преценка от гражданския съд
независимо от приетото в наказателното производство, тъй като поведението
на пострадалия не е предмет на присъдата, освен ако съпричиняването не
представлява елемент от състава на престъплението и не е било предмет на
изследване в наказателното производство по конкретното дело. Но изводът за
наличие на съпричиняване съдът следва да основе на приноса на пострадалия
и неговото поведение, а не на поведението на други участници в
произшествието /в т.ч. твърдението за компрометиран участък от
магистралата, доколкото евентуални регресни права на ответника към
стопанисващото я лице не са предмет на делото/. Действително, ако
увреждането е причинено от неколцина, те отговорят солидарно /чл. 53 ЗЗД/,
4
но в този случай и съобразно субективните предели на настоящия процес,
ответникът би имал единствено регресни права спрямо евентуалния
съпричинител, но това няма да го освободи от отговорността му спрямо
настоящия ищец, за която е от значение единствено личния принос на
увредения. Поради това доказателствените му искания са уважени само по
отношение механизма на произшествието от гледна точка поведението на
пострадалия и наведените твърдения за съпричиняване, свързани с
непоставянето от страна на починалата на предпазен колан /3.10, 3.11/.
Релевантен за съпричиняването и за прилагането на чл. 51, ал.2 ЗЗД е
само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се
стигнало /наред с неправомерното поведение на деликвента/ до увреждането
като неблагоприятен резултат.
В тази връзка по делото е изслушано заключение на САТЕ, което съдът
възприема като обективно и професионално изготвено, а и неоспорено от
страните. След анализ на материалите по делото експертът е стигнал до
следните изводи: Като се има предвид разположението на тялото на
пътничката М.Ч.Д. след ПТП, както и механизма на ПТП, то тя най- вероятно
е била без поставен предпазен колан. В мотивите към присъдата е посочено,
че при инцидента пострадалата е получила множество травматични
увреждания в областта на главата, дясната страна на тялото, шията, десния
горен и двата долни крайника, които увреждания са несъвместими с
живота, поради което е починала на мястото на инцидента. Купето на
автомобила не е деформирано в областта на предна дясна седалка, на която
е била пътничката, поради което травмите са получени при придвижване
на тялото към предна дясна част на купето, а травмата в областта на
главата при притискане от предна дясна врата. При поставен предпазен
колан пътничката следва да бъде задържана към седалката и тялото й да
не се придвижи към предна дясна част на купето, при което не би
настъпило притискане на главата от предна дясна врата.
При устния си доклад в съдебно заседание вещото лице разяснява, че
изводът за липса на колан е даден като „най – вероятен“, тъй като не той е
извършил личен оглед на автомобила, в който само случай би си позволил да
даде 100 % категоричност на изводите си. Заявява обаче, че действително на
снимките се вижда, че коланът е прибран, т.е. няма как пострадалата да е
била с поставен колан, особено при това положение на тялото. Разяснява
също, че, тъй като купето няма деформация към седалката, тялото при
поставен колан, щеше да се задържи в областта на седалката, т.е. нямаше да
стигне толкова напред и нямаше да бъде пристисната главата между вратата и
колонката. Съответно, като се изключи травмата на главата, която е
несъвместима с живота, най-вероятно пострадалата би останала жива. В
случая спецификите на произшествието са такива, че удар реално има, но той
е сравнително лек, тъй като автомобилът се е плъзнал по мантинелата и се
5
е преобърнал. Т.е. силата на удара не е тази, която би се получила при челен
удар в дърво или друг автомобил. „Тялото е в много естествено положение,
единствено главата е притисната. Останалата част на тялото – дрехи и
така нататък – всичко по нея си е наред. Няма тази тежест на удара,
която би имало при един челен или страничен удар. Винаги има вероятност,
при каквито и да е сътресения, коланът сам по себе си да нанесе травми, но
те обикновено са счупени ключици, кръвонасядания. Главата няма да стигне
до вратата и няма да бъде притисната от нея. Дали ще има травми по
главата, ако е с поставен представен колан, може само хипотетично да се
отговори. Вижда се от снимките, че отпред в автомобила има две места.
Зависи тя на кое место е стояла – може да е била на външното, може да е
била и на вътрешното. Ако е стояла на външното място, при
преобръщането може да си удари главата някъде, но нямаше да е
притисната от вратата. Ако е стояла на вътрешното, което е по-близко
до шофьора, няма как да стигне главата до вратата. Дори да беше на
външното място, ако беше с предпазен колан, нямаше да бъде пристисната
главата от вратата“.
На въпрос на пълномощниците на ищеца дали правилно поставеният
колан също би могъл да нанесе животозастрашаваща травма /напр.
прекъсната аорта/, т.е. дали смъртта пак би настъпила и при правилно
поставен колан, вещото лице разяснява, че коланите неслучайно имат
възможност за регулиране по височина, като целта е така да бъде поставен
предпазният колан, че да не минава през областта на шията. Правилно
поставеният колан би трябвало да минава през рамото в областта на
ключицата. Освен това в случая няма сериозна компонента по посока напред
по отношение на тялото на пострадалата в момента на удара, като
доказателство за това е, че въпреки че тя е била без колан, не е достигнала
до предното стъкло, на което има само една пукнатина, при това съвсем
лека и горе в областта на колонката. Ако имаше сериозна компонента
напред, тялото щеше да се отправи напред и да счупи стъклото. Т.е. в
случая липсва тази компонента, която обикновено нанася вредите. „Когато
микробусът пада на една страна, там няма значение неговата надлъжна
скорост, а има значение височината, от която пада, защото той може да
се движи напред с произволна скорост, но падайки, тялото ще падне към
земята със скорост, обусловена от височината, от която пада. В случая,
ако този микробус е висок 2 метра, тя ще падне от височина примерно от
метър – метър и половина. Това е едно падане, което може да травмира
естествено, но, ако е с колан, този колан ще увеличи времето, за което пада,
и от там ще се намали ударният импулс“. По принцип би могло да има
животозастрашаващи травми от колан, но не и в случая, тъй като няма
сериозен ударен импулс в посока напред. Разбира се, никой не може да
гарантира, че нищо нямаше да й се случи, но едно е сигурно: нямаше главата
й да стигне до предната колонка, нямаше да бъде притисната от вратата и
нямаше да получи тази тежка черепно-мозъчна травма.
6
По принцип намаляването на обезщетението за вреди е допустимо само
при наличието на категорични доказателства, че вредите не биха настъпили,
респ. не биха настъпили в съответния обем и тежест, ако по време на
произшествието пострадалият е ползвал предпазен колан. Т.е. предпоставките
за отчитане на съпричиняването и неговия размер са безспорно установена
причинно-следствена връзка между поведението на увредения и вредите,
заедно с преценка кои от тях не биха настъпили или биха имали по-малък
обем /брой, интензитет/, при липса на личен принос.
В случая специфичният механизъм на произшествието - в светлината на
неоспорения експертен анализ, налага категоричния извод, че пострадалата е
пътувала без предпазен колан, който, ако беше правилно поставен, би
повлиял дотолкова съществено на механизма на получаване на травматичното
увреждане, причинило смъртта, че на практика несъвместима с живота травма
не би настъпила. Несъмнен е изводът, че причинилата смъртта тежка
черепно-мозъчна травма не би била факт от обективната действителност, ако
тялото беше предпазено от правилно поставен колан. И без да се изключва
вероятност от причиняване на други наранявания при правилно поставен
колан, ясно е, че несъвместима с живота травма не би настъпила. В случая,
доколкото е причинена смърт, а не телесни увреждания, от значение за извода
относно обема на съпричиняването е не дали „нещо можеше да й се случи“,
както казва вещото лице, а дали би била причинена травмата, довела до
смъртта или друга такава, несъвместима с живота. Т.е. в разглеждания казус
без липсата на личен принос /непоставяне на предпазен колан/, не би се
стигнало до несъвместима с живота травма, довела до смърт.
Не водят до друг извод доводите в писмените бележки на ищеца, тъй
като първо, вещото лице разясни какво е имал предвид под „вероятност“ на
извода си и допълнително аргументира съобразно механизма на ПТП, че
очевидно колан не е бил поставен. Колкото до „коланните травми“, за тях
също стана ясно от разясненията на вещото лице, че е необходимо много
силен удар, каквото се сочи и от самия ищец, докато настоящият случай е
различен, тъй като няма сериозен ударен импулс в посока напред. Що се
касае до твърдението, че „пострадалата била претърпяла операция на
гръбначния стълб, заради която не можела дълго време да стои изправена или
да седи, поради което при такъв тежък удар, коланът можел да се окаже
фатален за нейната травма“, първо, това е преклудиран довод, който се
навежда за първи път с писмените бележки и не е бил надлежно
противопоставен на ответника. Второ, твърдението е изцяло хипотетично и
неизследвано експертно, което, доколкото се касае до насрещен довод на
ищеца за положителен факт, негова би била доказателствената тежест да го
установи, /ако беше своевременно наведен в хода на процеса/. И трето,
нововъведеният довод отново предполага „тежък удар“, какъвто вещото лице
разясни, че поради спецификите на случая, не е наличен.
7
При определяне степента на съпричиняването на съпоставка подлежи
тежестта на конкретното нарушение на деликвента и това на увредения, за да
бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл
за настъпване на процесното пътно произшествие. Сравнението на
конкретното поведение на участниците в движението с оглед правилата,
които всеки е длъжен да съблюдава, обосновава специфичната за всеки
случай преценка за реалния принос и за разпределянето на отговорността за
причиняването на деликта. Съпричиняването е винаги конкретно и във всеки
отделен случай се изследва на чие поведение се дължи преимуществено
вредоносният резултат, респ. в каква по обем степен са допринесли
конкретните нарушения на правилата за движение и безопасност от страна на
участниците в произшествието.
В случая от доказателствата по делото безспорно се установява, че
смъртта на лицето е резултат от два фактора: първо, виновното
противоправно поведение на водача, довело до инцидента и второ,
непоставянето на предпазен колан от страна на пострадалата, довело до
причиняването на несъвместима с живота й тежка черепно-мозъчна травма.
Поради това обезщетението, което съдът ще определи по справедливост,
следва да бъде намалено с 50 % поради установения съществен и равен по
степен принос на пострадалата за настъпване на вредоносния резултат.
Съдът определя размера на дължимото за обезвреда обезщетение, като се
ръководи от критерия за справедливост, съобразявайки разпоредбата на чл.52
от ЗЗД и като взема предвид, че понятието справедливост не е абстрактно, а е
свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства,
които следва да се зачетат от съда. Такива обективни критерии при
причиняването на смърт са обстоятелствата, при които е настъпил
вредоносният резултат, възрастта на увредения, общественото положение,
отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за
неимуществени вреди. Обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на
чл.52 ЗЗД възмездява страданията и/или загубата на морална опора и
подкрепа, понесени от близките на увредения, вследствие на настъпилата
смърт.
Причинената на ищеца душевна болка и страдание от загубата на майка
му, се установява по категоричен начин от разпита на свидетеля Сендова /без
родство/, чийто показания съдът възприема като добросъвестни, обективни и
непосредствени и от които се установява близката им емоционална връзка,
съвместен живот в общо домакинство и непреодоляната скръб от загубата на
най-близък човек.
Следователно налице са доказателства за интензитета и
продължителността на негативните емоции, преживени от ищеца, като дори
при липса на такива съдът би ги приел за доказани предвид невъзможността
да се обективират болките и страданията като част от психичния живот на
8
личността и строго субективните й преживявания, а и чисто житейски се
предполагат при безспорно установени добри житейски взаимоотношения,
взаимна обич и подкрепа в общо домакинство, доколкото в случая се касае до
една от най – тежките безвъзвратни загуби – тази на майка.
Затова съдът приема, че претендираната от ищеца сума от 130 000 лв
представлява справедливо обезщетение за безспорно доказаните болки и
страдания съобразно общоприетите критерии за справедливост и обществено-
икономическите условия за живот в страната, която сума обаче следва да се
намали с 50 % поради установения принос на пострадалата за причиняването
на тези вреди съобразно казаното по - горе. Поради това дължимото на ищеца
обезщетение е в размер на 65 000 лв, а ответникът, който е заплатил сумата от
60 000 лв, следва да бъде осъден да доплати разликата от още 5 000 лв, като
над тази сума до пълния размер от 70 000 лв претенцията ще се отхвърли като
неоснователна.
Основателно е възражението на ответника, че законната лихва върху
обезщетението, доколкото се касае за приложимост на действащия КЗ, не се
дължи от датата на произшествието, както е по КЗ /отм./. Съгласно чл. 429, ал.
3 КЗ лихвите за забава, за които отговаря застрахователят, се дължат от
датата на уведомяването от застрахования за настъпването на
застрахователното събитие по реда на чл. 430, ал. 1, т. 2 или от датата на
уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от увреденото
лице, която от датите е най-ранна. Същевременно според специалната
разпоредба на чл. 497, ал. 1 от КЗ застрахователят дължи законната лихва за
забава върху размера на застрахователното обезщетение, ако не го е
определил и изплатил в срок, считано от по-ранната от двете дати: изтичането
на срока от 15 работни дни от представянето на всички доказателства по чл.
106, ал. 3 или изтичането на срока по чл. 496, ал. 1, освен в случаите, когато
увреденото лице не е представило доказателства, поискани от застрахователя
по реда на чл. 106, ал. 3. Според цитирания чл. 496, ал. 1 срокът за
окончателно произнасяне по претенция по задължителна застраховка
"Гражданска отговорност" на автомобилистите не може да е по-дълъг от три
месеца от нейното предявяване по реда на чл. 380 пред застрахователя,
сключил застраховката "Гражданска отговорност" на автомобилистите, или
пред неговия представител за уреждане на претенции.
Ищецът, който носи доказателствената тежест за това, не сочи датата, на
която е уведомил застрахователя, съответно е настъпило някое от
обстоятелствата по чл. 497, ал. 1 от КЗ, нито представя доказателства в тази
връзка. Единственото доказателство по повод образуваната застрахователна
преписка е приложеното на л. 7 преводно нареждане от 10.07.2020г за
плащане на сумата от 60 000 лв, поради което тази дата следва да се приеме
за релевантна при определяне началния момент на забавата на застрахователя
за плащане на дължимата сума от още 5 000 лв. Поради това, считано от тази
9
дата следва да се присъди законната лихва върху определеното от съда
застрахователно обезщетение, като акцесорната претенция за предходен
период /вкл. за забава плащането на изплатената част от 60 000 лв/ – от датата
на деликта – 05.07.2018г, ще се отхвърли.
На основание чл.78, ал.1 ГПК на ищеца се дължат разноски съразмерно
на уважената част от претенцията, като в случая се твърди, че е бил
представляван от пълномощник при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА вр. чл. 38,
ал. 1, т. 2 ЗА.
Съгласно чл. 38, ал. 1 ЗА адвокатът има право да окаже адвокатска
помощ и съдействие на изчерпателно посочени категории лица и да получи
възнаграждение в определен от съда размер, когато насрещната страна бъде
осъдена за разноски. Това възнаграждение съдът присъжда на адвоката, за
което е необходимо да бъде отправено отделно искане. За да упражни това
свое право, адвокатът следва да представи сключен със страната договор за
правна защита и съдействие, в който да посочи, че договореното
възнаграждение е безплатно на основание конкретно посочена хипотеза по
чл. 38, ал. 1 ЗА, без да е необходимо да я доказва. В случая ищецът не
представя договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено
подобно обстоятелство. На л. 8 от делото е приложено адвокатско
пълномощно, в което нищо не се споменава за договорено възнаграждение,
още по – малко то да е безплатно на основание хипотеза по чл. 38, ал. 1, т. 3,
предл. 2 ЗА. Следователно предпоставкитите на чл. 38, ал. 2 ЗА не са налице
и възнаграждение на адвоката по този ред не се дължи.
На основание чл.78, ал. 3 ГПК на ответника се дължат разноски
съразмерно на отхвърлената част от иска, които възлизат на общ размер от 3
850 лв – за адвокатско възнаграждение и депозит за вещо лице съобразно
списък на разноските на л. 89 и доказателствата за действително направен
разход в този размер, от които му се дължи сумата от 3 619 лв /3 850 лв х
0,94/.
На основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати в полза на държавата, по бюджета на съдебната власт, по сметка на
ПОС, сумата от 300 лв за държавна такса съобразно уважения размер на
претенцията /5 000 лв х 0,06/. По аргумент от същия чл.78, ал.6 ГПК
останалият размер от дължимата държавна такса съобразно отхвърления
размер на претенцията остава за сметка на бюджета на съда.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
10
ОСЪЖДА ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД с ЕИК *********, седалище
град София, район Възраждане и адрес на управление ж.к. Възраждане, ул.
„Света София“ № 7 да заплати на И. В. Д. с ЕГН **********, с адрес ***,
сумата от 5 000 лв., представляваща разликата над изплатеното от
застрахователя /60 000 лв/ до пълния дължим размер /65 000 лв/
застрахователно обезщетение по застраховка «Гражданска отговорност», за
причинените по вина на Н.Г.Б. като водач на товарен автомобил с марка
„Мерцедес Спринтер“ с рег. № ****, неимуществени вреди - болки и
страдания, претърпени от ищеца от смъртта на майка му М.Ч.Д., починала на
05.07.2018 г. в резултат на пътнотранспортно произшествие /ПТП/, настъпило
на автомагистрала „Тракия“, 131 – ви километър, област Пловдивска, за което
водачът е наказан с влязла в сила присъда по НОХД № 179/2020 г. по описа
на Окръжен съд, ведно със законната лихва, считано от 10.07.2020г до
окончателното изплащане на сумата, КАТО ОТХВЪРЛЯ иска за присъждане
на обезщетение за претърпени неимуществени вреди до пълния предявен
размер от 70 000 лв., както и за присъждане на законна лихва за предходен
период /вкл. за забава плащането на изплатената част от 60 000 лв в размер на
12283.33 лв/ – от датата на деликта – 05.07.2018г, до 09.07.2020г вкл.
ОСЪЖДА И. В. Д. с ЕГН **********, с адрес *** да заплати на ЗАД
„ОЗК-Застраховане“ АД с ЕИК *********, седалище град София, район
Възраждане и адрес на управление ж.к. Възраждане, ул. „Света София“ № 7
сума в размер на 3 619 лв. - разноски по съразмерност.
ОСЪЖДА ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД с ЕИК *********, седалище
град София, район Възраждане и адрес на управление ж.к. Възраждане, ул.
„Света София“ № 7 да заплати в полза на държавата, по бюджета на
съдебната власт, по сметка на ПОС, сумата от 300 лв за държавна такса
съобразно уважения размер на претенцията.
Банковата сметка, по която следва да се преведат присъдените на
ищеца суми на основание чл. 236, ал.1, т. 7 ГПК, е IBAN: ****, титуляр: адв.
М.И. К., съобразно данните на л.3 от делото.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред ПАС в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Окръжен съд – Пловдив: _______________________
11