РЕШЕНИЕ
№ 162
гр. С., 04.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – С. в публично заседание на деветнадесети юни през
две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Биляна Д. Коева
при участието на секретаря Станислава М. Цонева
като разгледа докладваното от Биляна Д. Коева Гражданско дело №
20254230100386 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
П. С. П., ЕГН ********** е предявил против „Ти Би Ай Банк“ ЕАД обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл.26,ал.1 ЗЗД вр. чл. 10, ал. 1 и чл.
11, ал. 1 ЗПК и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността договор за
потребителски кредит № ******** от 07.04.2023 г. сключен между страните и за
осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумата в размер на 2546,80 лв.
– недължимо платени суми по същия договор за кредит.
Ищецът твърди, че е сключил с ответното дружество договор за потребителски
кредит № ******** от 07/04/2023 година в гр. С., съгласно който кредиторът „ТИ БИ
АЙ БАНК“ ЕАД предоставя на П. С. П. сумата от 9500 лева, а кредитополучателят се
задължава да върне предоставената сума в срок до 25.04.2026 г. на 36 месечни
погасителни вноски по 602,34 лева, при годишен лихвен процент в размер на 41,09 %
и годишен процент на разходите /ГПР/ - 47,38 %. Общата дължима от потребителя
сума по договора за кредит била в размер на 21684,14 лева, включваща и
застрахователна премия в размер на 2856,24 лева, която съгласно чл. 7.1 от договора
кредитополучателят е задължен да заплати. Така общият размер на кредита съгласно
чл. 7.1 от процесния договор ставал 12356,24 лв. Общата сума, която ищецът заплатил
по процесния договор била в размер на 12046,08 лева.
В исковата молба се поддържа, че сключения между страните договор по своята
правна характеристика и съдържание представлявал договор за потребителски кредит
1
по смисъла на чл. 9 от ЗПК, поради което за неговата валидност и последици важали
изискванията на специалния ЗПК, в който законодателят предвижда строги изисквания
за формата и съдържанието на този вид договори, уредени в глава трета на ЗПК, както
и ЗЗП. Сочи се, че процесният договор бил сключен в нарушение на изискванията на
чл. 10 ал. 1 от ЗПК, тъй като размерът на шрифта, с който бил изготвен
съпровождащият го договор за застраховка бил по - малък от нормативно
предвиденият. Твърди, че императивът на чл. 10 ал. 1 от ЗПК е спазен относно
сключения договор за кредит, но не и относно сертификата за застрахователна
програма „Защита на кредита“ и допълнителна медицинска услуга и общите условия
за застрахователни програми „Защита на кредита“ и „Защита на сметките“ на
кредитополучателите на потребителски кредити, предоставени от ответника.
На второ място се сочи , че съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, вт. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В
настоящата хипотеза, сключването на договора за застраховка представлявало условие
за отпускане на процесния кредит, доколкото размерът на застрахователната премия
бил предварително определен в договора за кредит към датата на неговото сключване
и бил включен в размера на главницата по погасителния план. В случая не било
спазено изискването да се посочи действителния размер на ГПР, доколкото не е ясно
дали при формирането му са включени вземанията за застрахователна премия.
Предвид предпоставките, при които става изискуемо това вземане представлявало
сигурен разход за потребителя и следва да бъде включено при формиране на ГПР.
С оглед изложеното се поддържа, че процесния договор за кредит е
недействителен. Сочи се, че ищецът е извършвал плащания по договора, като е
надплатил сума в размер на 2546,80 лева над главницата, която на основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД подлежала на връщане, като недължимо платена по недействително
правоотношение.
Искането към съда е да уважи така предявените искове. Претендират се
разноските по делото.
В законоустановения срок е постъпил отговор на исковата молба от ответното
дружество. Поддържа се, че като реквизит на договора е посочен общия размер на
кредита по компоненти. Поддържа се, че затрахователната премия не била разход по
кредита, тъй като сключването на договор за застраховка не било условие за
получаване на кредита. Твърди се, че преди сключване на договора за кредит ищецът
изрично е изявил желанието си да сключи застраховката, а и същият е могъл да я
прекрати.
2
Съдът, като съобрази събраните писмени и гласни доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Между страните не се спори и е отделено с изготвения по делото доклад, че са
били в договорни отношения по силата на сключен договор за потребителски кредит
№ ********. Безспорно представения по делото договор за кредит намира своята
правна регламентация в ЗПК.
С доклада по делото съдът изрично е указал на ответното дружество, че следва да
установи, че сключеният договор за паричен заем отговаря на законовите изисквания
за валидност, в частност на изискванията на ЗПК.
По делото е приет договор за потребителски кредит № ******** от 07.04.2023 г.,
сключен от ответното дружество в качеството му на кредитодател и ищеца в
качеството му на кредитополучател, видно от който ответникът е отпуснал на ищеца
сумата в размер на 9500 лв. , като е посочена застрахователна премия в размер на 2
856,24 лв. и общ размер на кредита 12 356,24 лв. В договора е инкорпориран
погасителен план, съгласно който отпуснатият кредит е платим на 36 месечни вноски,
включващ главница и лихва, като в главницата е включено плащането за
горепосочената застрахователна премия. Към договора са приложени СЕФ, Заявление-
декларация и Сертификат за застрахователна програма „Защита на кредита“ за
кредитополучатели на потребителски кредити, предоставени от „Ти Би Ай Банк“ и
Допълнителна медицинска услуга „Второ медицинско менние“, предоставена от
Mediguide International.
По делото е прието заключение на вещото лице по допуснатата съдебно-
счетоводна експертиза, съгласно което, действителния ГПР е 59,7836 %, а посоченият
е 47,38 %. Вещото лице уточнява, че при изчисление на ГПР, Банката е включила
възнаградителната лихва и таксата за управление на кредита, като е третирала
застрахователната премия като елемент на главницата, а не като отделен разход.
Вещото лице установява, че размерът на ГПР по процесния договор, ако към него се
добави и застрахователната премия е 70,8649 %. В експертизата е посочено, че
длъжникът е направил тридесет и три вноски в общ размер от 12 317,30 лв.
Други релевантни за предмета на спора доказателства не са ангажирани от
страните.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит.
В представения договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР
3
47,38 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този
размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява
действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно –
разходите за застрахователна премия по застраховка , които се включват в общите
разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Горното изрично се
потвърждава от приетото по делото заключение на вещото лице по допуснатата
съдебно-счетоводна експертиза, което настоящият съдебен състав кредитира като
пълно и компетентно изготвено.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Застрахователната премия по застраховката инкорпорирана в процесния договор
за кредит отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход
по кредита. Освен това същата е включена в главницата в приложения погасителен
план.
За разрешаването на горния въпрос следва да се приложи определението,
съдържащо се в чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент
и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и
за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. Според тази норма
„общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително
лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва
да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с
изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в
допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. В случая
получаването на кредита при предлаганите условия по договора включва заплащането
на застрахователна премия за покупка на застраховка . Следователно
застрахователната премия представлява разход, който е следвало да бъде включен
в ГПР и липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие
с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на
договора на основание чл. 22 от ЗПК. Така Определение № 50685 от 30.09.2022 г. на
ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г. о., което настоящият съдебен състав напълно
4
споделя.
При това положение се налага извод, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва
действителният процент на ГПР. Текстът на последната норма не следва да се
възприема буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, да
се приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора.
Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за
потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за
потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен
ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води
до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е
спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
В константната практика на СЕС се приема, че правилното посочване на ГПР в
договора с потребителя е от съществено значение за сравняването на пазарните оферти
и за възможностите на потребителя да вземе информирано решение – решение по дело
С- 1377/2014 г., Radlinger и Radlingerova, решение по дело C-714/2022 г., Профи Кредит
България, и др. Съгласно т. 55 от решението от 21.03.2024 г. по дело C-714/2022 г.,
Профи Кредит България, неправилното посочване на ГПР задължително трябва да се
приравни на липсващо ГПР с последиците, които националното право свързва с това
обстоятелство. Съгласно чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК целият договор за
потребителски кредит е недействителен и потребителят дължи връщане само на
чистия размер на кредита.
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е
уредена в нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен.
Съобразно гореизложеното, така предявения установителен иск за прогласяване
недействителността на процесния договор за кредит се явява основателен и следва да
бъде уважен.
По предявения иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита.
С оглед обстоятелството, че договорът за кредит е недействителен, ищецът не
дължи на ответното дружество сумата над размера на дължимата главница, или при
чиста стойност на главницата в размер от 9500 лв. и извършени плащания в размер от
5
12317,30 лв. – съгласно неоспорената от страните ССчЕ, и съобразно допуснатото
изменение на така предявения иск по реда на чл. 214 ГПК, същият следва да бъде
уважен за сумата от 2817,30 лв.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има
ищецът. В случая ищецът е направил разноски за държавна такса в размер на 164,80
лв., а видно от приложения по делото договор за правна защита и съдействие е, че
адвокатското възнаграждение е безплатно – при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.
По отношение размера на адвокатското възнаграждение на процесуалния
представител на ищеца, съдът намира следното:
С постановеното решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. изрично е
посочено, че съдът следва да откаже прилагането на национална уредба, която
определя задължителен минимален размер на адвокатските възнаграждения, когато
противоречи на член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС,
както и че забраната за уговаряне на възнаграждение под минималните размери в тази
уредба респ. съдът да е обвързан и да не може да присъди възнаграждение под този
минимален размер несъмнено е „ограничение на конкуренцията“ с оглед на целта, като
такова при такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, като
във всеки случай, когато съдът установи, че е нарушена забраната по член 101,
параграф 1 ДФЕС е длъжен да откаже приложението на националната уредба.
Настоящият състав на съда приема, че за да се гарантира принципа на
добросъвестност, арг. чл. 3 ГПК, при съобразяване с легитимната цел на тежестта
за разноски и като взе предвид, че процесният правен спор не се отличава с особена
фактическа и правна сложност, както и обстоятелството, че делото е приключило в
едно о.с.з., то в настоящият случай съответното адвокатско възнаграждение, което
следва да бъде присъдено на процесуалния представител на ищеца е в размер на 600
лв.
С оглед изложеното, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на
адв. С. Т. сумата от 600 лева, а на ищеца сумата от 834,67 лв. за заплатена държавна
такса.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН по предявения иск на П. С. П., ЕГН
**********, с адрес: гр. С., ж.к. ****, блок **, ет. *, ап. * срещу „Ти Би Ай Банк“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ****** №
***, с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД във вр. с чл. 11, ал. 1 ЗПК, договор
6
за потребителски кредит № ******** от 07.04.2023 г. сключен между страните.
ОСЪЖДА „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. ******* № ***, да заплати на П. С. П., ЕГН **********, с
адрес: гр. С., ж.к. ****, блок **, ет. *, ап.*, сумата от 2817,30 лв. /две хиляди
осемстотин и седемнадесет лева и тридесет ст./, представляваща заплатена без
основание сума по договор за потребителски кредит № ******** от 07.04.2023 г.
сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба – 17.03.2025 г. до окончателното плащане на задължението.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. ***** № 52-52 да заплати
на П. С. П., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж.к. ****, блок **, ет. *, ап. *, сумата в
размер на 834,67 лв. /осемстотин тридесет и четири лева и шестдесет и седем ст./,
представляваща заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. ******* № *** да заплати на адв. С. С. Т., ЕГН **********,
на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗА, сумата от 600 лв. /шестстотин лева/,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатно адвокатска помощ и
съдействие на ищеца по производството.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Окръжен съд Габрово в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Банкова сметка, по която могат да бъдат платени сумите, присъдени в полза на
ищеца и адв. Т., съгласно чл. 236, ал. 1, т. 7 от ГПК: BG20BUIN95611000679018.
Съдия при Районен съд – С.: _______________________
7