РЕШЕНИЕ
Номер 22316.10.2020 г.Град Перник
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – ПерникТрети граждански състав
На 16.09.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:МИЛЕНА Р. ДАСКАЛОВА
Членове:РЕНИ П. КОВАЧКА
КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ
като разгледа докладваното от МИЛЕНА Р. ДАСКАЛОВА Въззивно
гражданско дело № 20201700500414 по описа за 2020 година
С решение № 189/20.01.2020г., постановено по гр.д. № 163/2019г. по описа на
Радомирския районен съд е осъден В. О. Д. да заплати на Р. М. С. на основание чл.45 от ЗЗД
сумата от 500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени в резултат на нанесена на
*** г. от В. О. Д. лека телесна повреда, във връзка с която е образувано и водено НЧХД №
182 по описа на РРС за 2018 г., сумата от 0.14 лв., представляваща мораторна лихва върху
главницата, считано от датата на увреждането – *** г. до датата на предявяване на иска –
21.02.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване
на иска – 21.02.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлен искът за
разликата до пълния предявен размер от 2500.лв., както и искът за мораторна лихва за
разликата до пълния предявен размер от 229.17 лв.
Р. М. С. е обжалвала в срок решението в частта му, с която искът е отхвърлен, като
твърди , че размерът на присъденото обезщетение е занижен.
В. О. Д. е обжалвал в срок решението в частта му, с която искът е уважен, като твърди,
че не са били налице предпоставките за ангажиране на отговорността му.
Пернишкият окръжен съд, след като прецени събраните по делото доказателства и
доводите на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Пред районния съд е предявен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД.
Ищцата, Р. М. С. , е поискала да бъде осъден ответникът В. О. Д. да й заплати сумата
от 2 500лв., представляваща обезщетение за неимуществени в резултат на нанесена на *** г.
от В. О. Д. лека телесна повреда, във връзка с която е образувано НЧХД № 182/2018г. по
описа на РРС, 229,17 лв. - мораторна лихва върху главницата за периода от датата на
1
увреждането – *** г. до датата на предявяване на иска – 21.02.2019 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното
изплащане на обезщетението.
Ответникът е оспорил иска с твърдения, че не е нанасял побой над ищцата, а
описаните в исковата молба увреждания са в резултат на самонараняване, като е направил и
възражение за съпричиняване.
С обжалваното решение районният съд е приел, че са налице елементите от
фактическия състав на чл. 45 ЗЗД и е уважил частично предявения иск.
Във въззивната жалба на В. О. Д. се поддържа, че районният съд не е взел предвид
всички събрани по делото доказателства, в резултат на което е направил неправилния извод,
че уврежданията на ищцата са причинени от ответника. Поддържа твърденията си, че
описаните в исковата молба увреждания са причинени от самонараняване, както и че е
налице съпричиняване.
По делото е приложена влязла в сила присъда № 187/18.10.2018 г., постановена по
НЧХД № 182/2018 г. на РРС, с която Р. М. С. е призната за виновна в това, че на *** г.,
около 22:00 часа, в ***, в частен имот на ул. "***” №**, е причинила лека телесна повреда
на ответника, изразяваща се в кръвонасядане и охлузване по шията в дясно, кръвонасядане
и лек оток в дясна тилна област на главата – престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК, но тъй
като пострадалият В. О. Д. й е отвърнал веднага със също такава телесна повреда,
изразяваща се в охлузване по челото, лек оток в тилната област на главата в дясно,
кръвонасядане по гърба в ляво, по ляво коляно, по лява подбедрица, дясно коляно и дясна
подбедрица – престъпление по чл.130, ал.1 НК, на основание чл. 130, ал. 3 от НК и двамата
са е освободени от наказание.
По силата на чл. 300 от ГПК, влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския
съд, разглеждащ последиците от деянието относно това извършено ли е деянието, неговата
противоправност и вината на дееца. Ако фактическият състав на деянието включва и
наказателната отговорност се определя с оглед настъпването на различни по вид и тежест
вреди, то задължителната сила на присъдата обхваща и тези вреди и съответно присъдата
обвързва гражданския съд и относно конкретно установения вид вреда, настъпила в резултат
на поведение на делинквента.
Следователно, въз основа на приложената по делото присъда по НЧХД № 182/2018 г.
на РРС и на основание чл. 300 ГПК, е установено, че в резултат на виновното поведение на
В. О. Д. на ищцата е причинена лека телесна повреда, изразяваща се в охлузване по челото,
лек оток в тилната област на главата в дясно, кръвонасядане по гърба в ляво, по ляво
коляно, по лява подбедрица, дясно коляно и дясна подбедрица , от което и следва, че
предявеният иск с правно основание чл. 45 ЗЗД е доказан по своето основание.
2
Доводите, че уврежданията на ищцата са причинени при самонараняване, са
неоснователни, тъй като видът, характерът на уврежданията и техният причинител са
установени в наказателния процес и тяхното ревизиране, предвид разпоредбата на чл. 300 от
ГПК, е недопустимо от гражданския съд.
Имайки предвид, че задължителната сила на влязлата в сила присъда е само относно
обстоятелствата по чл. 300 ГПК, то съдът дължи произнасяне по направеното възражение за
съпричиняване. Това е така, защото поведението на пострадалия /съпричиняването/ не е
елемент от фактическия състав на деянието, за което деликвента е признат за виновен и
съответно не се обхваща от задължителната сила на присъдата.
Наличието на съпричиняване подлежи на доказване от страна на ответника по иска,
който е въвел това възражение. Във въззивната си жалба последният се позовава на приетото
в мотивите на присъдата, че ищцата е нахлула в дома му и му е причинила лека телесна
повреда.
Съгласно решение № 36 от 21.04.2012 г. на ВКС по т. д. № 319/2011 г., фактът на
съпричиняване подлежи на самостоятелно доказване в гражданското производство и за този
факт гражданският съд не може да гради изводите си въз основа събраните в наказателното
производство доказателства, нито въз основа интерпретацията им от наказателния съд в
присъдата относно деянието, в причинна връзка с която се претендира обезщетение за вреди.
Т.е. приетото от наказателния съд в мотивите на присъдата относно поведението на
пострадалата не може да бъде основание за приложение разпоредбата на чл. 51, ал.2 ЗЗД от
гражданския съд , освен в хипотезите, когато фактическият състав на престъплението
включва в себе си и поведението на пострадалия, като елемент от установяване
извършеното от дееца, какъвто не е настоящият случай.
Доколкото обаче във въззивната жалба се поддържа, че районният съд не е обсъдил в
съвкупност всички събрани по делото доказателства, то въззивният съд дължи произнасяне
относно това налице ли е съпричиняване въз основа на всички доказателства.
От показанията на свидетеля Е. И. А., се установява, че вечерта на ***г. той е бил в
дома на ответника, когато са се чули силни удари по вратата и тогава излезли в коридора и
видели ищцата. Тя наричала ответника с обидни думи. Последното се установява и от
свидетеля К. Т. Й..
Видно от диспозитива на приложената по делото присъда , наказателният съд е
постановил, че ищцата е нанесла лека телесна повреда на ответника и той й е отвърнал с
нанасянето на също такава телесна повреда, т.е. с влязла в сила присъда е установено, че
ищцата първа е предприела непосредствено противоправно поведение.
Съгласно приетото в решение № 93 от 5.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 373/2011 г., II т.
о., както и в решение № 106 от 15.10.2012 г. на ВКС по т. д. № 618/2011 г., съпричиняване
3
на вредоносния резултат ще е налице, ако поведението на увредения е станало причина или
е повлияло по някакъв начин върху действията на причинителя на вредата.
По делото е доказано, че ищцата е отишла в дома на ответника, отправила му е обиди и
първа е нанесла телесна повреда на същия, като той й е отвърнал с нанасянето на
уврежданията, описани по- горе, от което и следва, че е установено поведение на ищцата,
което е повлияло на действията на ответника и следователно е налице хипотезата на чл. 51,
ал.2 ЗЗД. Предвид факта, че от заключението на вещото лице се установява, че уврежданията
на ищцата не са разположени на една и съща плоскост на тялото, се налага извод, че
процентът на съпричиняване не може да бъде голям, защото ответникът е отвърнал с
нанасяне на удари в различни части на тялото на ищцата. Липсват доказателства, че ищцата
непрекъснато в продължение на целия конфликт е нанасяла удари на ответника и съответно
той й е причинил увреждания, провокиран и предизвикан от едно такова продължително
поведение. В този смисъл съдът определя съпричиняването на 20 %.
Ищцата обжалва решението в частта му, с която искът й е отхвърлен, като твърди, че
размерът на обезщетението е завишен. Съдът, вземайки предвид вида и степента на
причинените увреждания, намира, че сумата от 625 лв. справедливо би я обезщетила за
претърпените вреди. Този извод съдът прави на база заключението на вещото лице, видно от
което периодът на възстановяване е една седмица, като по- силни болки ищцата е търпяла в
началото на този период, които са намалявали по интензитет по време на възстановителния
период, както и въз основа на показанията на свидетелите М. и С., които установяват
начина, по който ищцата е преживяла случилото се.
Установява се от събраните доказателства, че след инцидента ищцата е напуснала ***
и се е преместила да живее в ***, но от показанията на св. К. М. С. е видно, че ищцата е
изпитвала страх от заканите на ответника, че ще я пребие и ще й вземе детето. Т.е. тези
показания сочат, че преместването на ищцата в друго населено място е в резултат на трайно
влошените й отношения с ответника, а не е конкретно провокирано от нанасянето на
телесните повреди, за които се иска присъждане обезщетение за неимуществени вреди.
Следователно оплакванията в жалбата, че съдът при определяне обезщетението не е взел
предвид обстоятелството, че ищцата е напуснала ***, са неоснователни.
Неоснователно е и позововането на ищцата на представената по делото съдебно-
психиатрична консултация, доколкото последната съдържа специализирано становище във
връзка с основния предмет на доказване в процеса и по съществото си съставлява частна
експертиза, каквато не е сред допустимите доказателствени средства, съобразно
действащите разпоредби на ГПК, поради което и съдът не може да гради изводите си въз
основа на същата. Относно начина, по който деянието на ответника се е отразило на
емоционалното състояние на ищцата по делото са разпитани свидетели, показанията на
които съдът взема предвид при определяне обезщетението.
Предвид горното и намалявайки определеното от въззивния съд обезщетение с
4
процента на съпричиняване, следва извод , че обжалваното решение следва да се потвърди.
С оглед изхода на делото разноските трябва да останат в тежест на страните така, както
са направени.
Водим от гореизложеното Пернишкият окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 189/20.01.2020г., постановено по гр.д. № 163/2019г. по
описа на Радомирския районен съд
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5