№
гр. София, 05.03.2019 г.
Софийски
градски съд, Гражданско отделение, ІІІ-В въззивен състав, в публично заседание
на пети декември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
АНЕТА ИЛЧЕВА
при участието на секретаря Юлия Асенова, разгледа
докладваното от мл. съдия Илчева в. гр. д. № 8101 по описа за 2018 г. по описа
на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 393924 от 25.04.2018 г., постановено
по гр. д. № 41677/2015 г. на СРС, 75 състав, са отхвърлени предявените от В.К.К.
искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ срещу „А.7.” ЕООД за
признаване на уволнението, извършено със заповед от 28.05.2014 г., за незаконно
и неговата отмяна, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ за заплащане на сумата от 2760 лева, представляваща обезщетение за оставане
без работа за периода 03.07.2015 г. – 03.01.2016 г. и с правно основание чл.
213 КТ за заплащане на сумата от 6247.60 лева, представляващи обезщетение за
недопускане до работа при действието на трудов договор за периода 13.05.2014 г.
– 03.07.2015 г.
Недоволен от постановеното решение е останал ищецът
В.К.К., който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подал въззивна жалба срещу
първоинстанционното решение, в която излага съображения за незаконосъобразност
и необоснованост на решението и постановяването му в нарушение на процесуалния
закон. Твърди, че заповедта за уволнение му е била връчена на 03.07.2015 г. и
неправилно съдът е приел, че е без значение датата, на която физически е
получена. Излага, че неправилно е бил приложен чл. 46, ал. 2 ГПК, тъй като
ищецът живее в София, а заповедта е връчена на майка му в с. С., Врачанско.
Намира, че заповедта не е връчена от работодателя, а от съда като приложение
към искова молба по друго дело, поради което и давностният срок не е изтекъл. Счита,
че искът по чл. 213 КТ се погасява с давност от три години. Сочи, че изобщо не
са били обсъдени показанията на разпитания свидетел. Претендира разноски.
Подаден е отговор на въззивната жалба в
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК от ответника „А.7.” ЕООД, в който
жалбата се счита за неоснователна и необоснована. Сочи се, че след предвидения
в чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ двумесечен срок ищецът е загубил правото си на
съдебна защита срещу незаконното уволнение. Излага, че заповедта е била
изпратена до ищеца по пощата с обратна разписка на посочения от него адрес и е
била получена от майка му на адреса му по лична карта. Твърди, че заповедта е
издадена при наличие на всички предпоставки. Сочи, че след прекратяване на
процесното правоотношение, ищецът е работил по други два трудови договора, при
което причинната връзка между уволнението и оставането без работа се прекъсва.
Намира, че от претендираната сума следва да се приспадне размерът на получените
от ищеца възнаграждения по трудовите договори. Излага, че не са били установени
твърденията на ищеца за искане от работодателя на сума от 400 лева за започване
на работа, за това, че е имал ключ и че е идвал в магазина след изтичане на
отпуска му по болест. Счита, че свидетелят не е възприел лично и непосредствено
заявените от него факти, а е възпроизвел чутото от ищеца.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, поради което е допустима, но разгледана по същество се явява неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не са нарушени и
императивни материални норми.
Пред първоинстанционния съд са били предявени
обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ и
чл. 213 КТ.
Безспорно по делото обстоятелство е, че страните
са били обвързани от безсрочно трудово правоотношение, установено чрез сключен
на 09.10.2013 г. между тях трудов договор, по силата на което ищецът е
изпълнявал в магазин на ответното дружество длъжността продавач - консултант. Не
е спорно и че това трудово правоотношение е прекратено с приложената по делото заповед
№ 01-28/28.05.2014 г., с която на ищеца е наложено дисциплинарно наказание
„уволнение”, а нарушението на трудовата дисциплина, послужило като основание за
налагане на дисциплинарното наказание е неявяване му в продължение на 4
последователни работни дни на работа.
По делото са приложение 2 броя обратни разписки –
едната с дата на връчване 20.05.2014 г., в която е посочено, че се връчва искане
за даване на писмени обяснения на адрес гр. София, ж.к. „*******, но адресът е
непълен. Другата е с дата на връчване 30.05.2014 г., в която е посочено, че се
връчва заповед за дисциплинарно уволнение на адрес гр. София, ж.к. „*******, но
адресът е непълен.
С молба за постъпване на работа В.К. е посочил
адрес по лична карта: с. С., ул. „*******” и адрес по местоживеене:***, както и
телефон.
Със съобщение до ищеца на адрес: обл. Враца, общ.
Мизия, с. С., ул. „*******е изпратена искова молба с приложенията по гр. д. №
135/2015 г. на Районен съд – гр. Оряхово, което е получено на 23.04.2015 г. от П.В.–
майка на ищеца.
От писмо на НОИ се установява, че В.К. е бил
страна по следните трудови договори: с ЕТ „Н.И.– 94” – от 18.06.2014 г. до
03.09.2014 г., с „МС – Т.**” ЕООД – от 28.10.2014 г. до 04.11.2014 г., със „С.**”
ООД – от 06.03.2015 г. до 29.07.2015 г., с „Ч.Б.” АД – от 14.08.2015 г. до
01.10.2015 г.
По делото е приета ССчЕ, според която брутното
трудово възнаграждение за пълен отработен месец при процесния работодател, е в
размер на 493.50 лева, поради което обезщетението по чл. 213, ал. 2 КТ би се
равнявало на 7228.31 лева, а обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ – на 2961 лева.
Прието е допълнително заключение на ССчЕ, което, след като е взело предвид
разликата в получените от ищеца възнаграждения при другите работодатели и това
при процесния работодател, е посочило, че обезщетението по чл. 213, ал. 2 КТ за
периода 13.05.2014 г. – 03.07.2015 г. би се равнявало на 5281.70 лева, а
обезщетението по чл. 225, ал. 2 КТ за периода 03.07.2015 г. – 03.01.2016 г. –
на 1876.04 лева.
По делото са събрани и гласни доказателствени
средства. Св. О.К.е посочил, че ищецът му се е обадил и му е казал, че му
искали пари, за да го върнат на работа в „А.7.” ЕООД, което той го посъветвал
да не прави. Не знае ищецът да е работил някъде след това. Разпитана е и св. С.М.,
която сочи, че след като ищецът е излязъл в болничен в началото на май, не се е
явявал на работа. Казва, че последният е нямал ключ от магазина, както и че
няма спомен за правени ревизии през май 2014 г. Излага, че ищецът не е идвал в
магазина през времето, докато свидетелката е била на смяна, както и че не е
чувала от колеги, дали ще продължи да идва на работа.
При така установената по делото фактическа
обстановка, съдът намира от правна страна следното:
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ:
Оплакването в жалбата е относно спазване на
двумесечния давностен срок по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ за предявяване на иска,
тъй като районният съд е приел, че този срок не е спазен и на това основание е
отхвърлил иска.
Според чл. 358, ал. 2, т. 1 КТ срокът за искове за
отмяна на дисциплинарни наказания започва да тече от деня, в който на работника
или служителя е била връчена съответната заповед. Съдът е приел, че заповедта е
била връчена на ищеца с получаване на съобщението от майка му за връчване на
исковата молба по гр. д. № 135/2015 г. на Районен съд – гр. Оряхово, като заповедта
е била приложение към молбата. Съгласно чл. 195, ал. 2 и ал. 3 КТ, изявлението
на работодателя за налагане на дисциплинарно наказание поражда действие с
достигането му до адресата, т.е. съобразно общите правила на ЗЗД за действие на
договорите – правилата за пораждане на правно действие на изявленията на
страните по договора. Писменото изявление на работодателя за налагане на
дисциплинарно наказание може да бъде връчено лично срещу подпис на лицето или
чрез пощенска услуга – чрез изпращането на препоръчано писмо с обратна
разписка. В последния случай за да се приеме, че изявлението е достигнало до
адресата, работодателят следва да е изпратил препоръчаното писмо на адреса,
посочен от работника и пощата да удостовери доставянето на писмото на адреса.
Обстоятелството, дали работникът е променил адреса, посочен от него на работодателя
или не е предприел действия за получаване на пощенската пратка, е без правно
значение. С достигане на изявлението на посочения от работника адрес,
работодателят е изпълнил задължението си за връчване на заповедта за налагане
на дисциплинарно наказание и изявлението му е породило правно действие (решение
№ 35 от 07.05.2012 г. по гр. д. № 1877/2010 г. на ВКС, IV г. о.). В този смисъл
ВКС се е произнесъл и с решение № 283 от 06.04.2010 г. по гр. д. № 5078/2009 г.
на ІІІ г. о. и решение № 39 от 09.02.2012 г. по гр. д. № 410/2011 г. на ІІІ
г.о., в които е прието, че при невъзможност заповедта да бъде връчена на
работника, работодателят му я изпраща с препоръчано писмо с обратна разписка и
в този случай наказанието се смята за наложено от деня на нейното получаване,
че за да е осъществено надлежно връчване по пощата не е необходимо то да е
извършено лично на получателя, че редовно е и всяко друго връчване, което е
допустимо съобразно общите правила, уредени в чл. 46 и чл. 47 ГПК.
В конкретния случай, обаче, е основателен доводът,
че заповедта не е връчена от работодателя, а от съда и то като приложение към
искова молба по друго дело. Настоящият състав приема, че не е изпълнено условието
заповедта да е връчена от работодателя, тъй като това е станало опосредено чрез
друго лице, чиято основна функция не е връчването на пратки. Допълнително
основание в подкрепа на този извод е и обстоятелството, че в конкретния случай
не е връчена самата заповед, а искова молба по друго дело срещу ищеца, към
която е приложена процесната заповед, което няма как да изпълни изискването на
закона за редовно връчване на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание
„уволнение”. Поради това съдът приема, че заповедта от 28.05.2014 г. не е била
връчена надлежно на ищеца на 23.04.2015 г., а на 03.07.2015 г., когато ищецът
сам признава, че я е получил. С оглед на това срокът по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ
е спазен, тъй като исковата молба по настоящото дело е подадена на 16.07.2015
г.
Жалбоподателят оспорва уволнението като твърди, че
работодателят не е спазил императивната норма на чл. 193, ал.1 КТ, според която
работодателят е длъжен преди налагане на дисциплинарното наказание да изслуша
работника или служителя или да приеме писмените му обяснения и да събере и
оцени посочените доказателства. Работодателят е изпратил искането си по чл. 193, ал. 1 КТ за даване на писмени
обяснения до ищеца с писмо от 19.05.2014 г. с обратна разписка, което е върнато
поради непълен адрес и е отбелязано, че лицето не вдига на посочения телефон. По
същия начин е било върнато и писмото с обратна разписка за връчване на
заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”. При това
положение, за да се приеме, че писмото не е получено по вина на ищеца, следва
да се установи, че то е изпратено на адрес, който самият ищец е посочил като
свой на работодателя. Това именно в настоящия случай е налице, тъй като в молба
за постъпване на работа В.К. е посочил, че адресът му по местоживеене ***, ж.
к. „*******, който адрес е вписан и върху обратната разписка. В този смисъл са
и доводите на въззивника във въззивната жалба, че той е живял и продължава да
живее в София, а не на адреса си по лична карта, отбелязан в трудовия договор. Следователно
неполучаването на писмото се дължи на действия или бездействия на ищеца, а не на
действия на ответника, който правилно е адресирал писмото до адрес, посочван от
ищеца като негов. Също така се установява и че ищецът не е отговорил на
посочения от него в същата молба до работодателя телефон, вписан в обратната
разписка. Ето защо е налице хипотезата на чл. 193, ал. 3 КТ, поради което и следва
да се счита, че обясненията на служителя не са били изслушани или дадени по
негова вина и законосъобразността на заповед № 01-28/28.05.2014 г. следва да се
разгледа по същество.
Дисциплинарното наказание на ищеца е наложено със заповед
№ 01-28/28.05.2014 г. на управителя на „А.7.” ЕООД. Нормата на чл. 195, ал. 1 КТ гласи, че наказание се налага с мотивирана
писмена заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението и кога е
извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага. Трайно
установена е съдебната практика, обективирана в решение по гр. д. № 278/2011 на
ВКС, IV г. о. и решение № 363 от 10.01.2012 г. по гр. д. № 354/2011 г., III г.
о. на ВКС, че задължението на работодателя да мотивира заповедта за
дисциплинарно наказание е въведено с цел преценка на изискването за
еднократност на наказанието, за съобразяване на сроковете по чл. 194 КТ и за
възможността на наказания работник или служител да се защити ефективно. Ето
защо, когато изложените в заповедта мотиви са достатъчни за удовлетворяване на
тези изисквания, заповедта е мотивирана по смисъла на чл. 195, ал. 1 КТ. В
обстоятелствената част на процесната заповед за уволнение е посочено, че
извършеното от ищеца нарушение се изразява в неявяването му на работа за 4
последователни работни дни. Поведението на служителя е оценено като тежко, тъй
като се касае за неизпълнение на основно трудово задължение на служителя, който
е проявил незаинтересованост към трудовите си ангажименти. Наказанието е
наложено заради това, че в следствие неявяването му в предприятието са
настъпили сериозни затруднения от организационно естество. При тези обстоятелства,
настоящият състав намира, че заповедта за уволнение е мотивирана съгласно
изискването на чл.195, ал. 1 КТ. В нея е посочено по ясен и разбираем начин
нарушението на трудовата дисциплина, индивидуализирано по време и място.
Изложените в нея обстоятелства са в достатъчна степен ясни, за да може служителят
да разбере, кое конкретно негово действие работодателят счита за неправомерно и
кои задължения във връзка с изпълняваната от него трудова функция счита за
нарушени. Мотивите на заповедта са достатъчни, за да може служителят да изгради
защитната си позиция по твърдяното от работодателя нарушение. След като
уволнителната заповед отговаря на изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ, искът за
отмяна на уволнението следва да бъде разгледан по същество, по въведените от
ищеца основания за незаконосъобразност.
Според чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ дисциплинарно
уволнение може да се налага за неявяване на работа в течение на два
последователни работни дни. Посоченото нарушение на трудовата дисциплина е
извършено в периода 13.05.2014 г. – 16.05.2014 г., а именно за 4 работни дни.
Ищецът твърди, че до 12.05.2014 г. е бил в отпуск поради болест, но не твърди и
не представя доказателства, които да оправдават отсъствието му след това, а
именно през периода, за който му е наложено дисциплинарно наказание. Излага
доводи, че работодателят не го допуснал до работа, но от свидетелските
показания на св. М.се установява, че същият не се е явявал на работа след
изтичането на срока на отпуска му по болест.
Така установените нарушения на трудовата
дисциплина, могат да послужат като основание за налагане на дисциплинарно
уволнение при спазване на критериите по чл. 189, ал. 1 КТ. Цитираната норма
гласи, че при определяне на дисциплинарното наказание се вземат предвид
тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, както и
поведението на работника или служителя. В решение № 372 от 01.07.2010 г. по гр.
д. № 1040/2009 г. IV г. о., решение № 516 от 28.06.2010 г. по гр. д. № 94/2009
г. III г. о. и решение № 227 от 29.06.2012 г. по гр. д. № 1417/2011 г., III г.
о. на ВКС е застъпено становището, че преценката на тежестта на нарушенията
следва да се основава на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното
дисциплинарно нарушение, в това число характера на извършваната дейност и
значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение с оглед
настъпилите или възможни неблагоприятни последици за работодателя,
обстоятелствата, при които е осъществено неизпълнението, както и субективното
отношение на служителя към конкретното неизпълнение. Изложените съображения
мотивират настоящия състав да приеме, че е налице тежко нарушение на трудовите
задължения, което съответства на наложеното най-тежко дисциплинарно
наказание.
С оглед приетото, всички доводи, въз основа на
които ищецът е оспорил с исковата молба уволнението, се явяват неоснователни.
Волеизявлението на работодателя е направено при наличието на предвидените в КТ
предпоставки, поради което искът за обявяването му за незаконосъобразно следва
да бъде отхвърлен. Съответно следва да бъдат отхвърлени и акцесорните искове по
чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на ищеца на заеманата преди
уволнението длъжност и по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ за
заплащане на обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение.
По иска с правно основание чл. 213, ал. 2 КТ:
Предвидена е имуществена санкция за работодателя,
когато незаконно недопуска до работа работника или служителя през времето,
когато трае изпълнението на трудовото правоотношение. В тежест на служителя е
да докаже, че се е явявал на работа /поне еднократно/, за да престира труд, а
работодателят да установи, че го е допускал да работи. За последният съществува
задължението да осигури на работника нормални условия за изпълнение на работата
по трудовото правоотношение, за която са се уговорили - чл. 127, ал. 1 КТ. Обезщетението
е в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за
времето на незаконното недопускане на работа, но за не повече от 6 месеца.
От събраните гласни доказателства не се установява,
че през месец май 2014 г. ищецът се е явявал на работа след отпуска му по
болест, но работодателят да не го е допускал да работи.
Ищецът твърди, че ще през време на отпуска поради
болест, продължил до 12.05.2014 г., занесъл болничните си листове, но му била
поискана сума от 400 лева за направена ревизия и след отказ от негова страна да
я заплати му било отказано предаването на ключ за магазина, което го поставило
в невъзможност да продължи да работи. От свидетелските показания на св. М.се
установява, че ищецът не е имал ключ от магазина и след като излязъл в болничен
в началото на май, не се е явявал на работа. Съдът намира, че показанията на
тази свидетелка са логични, непротиворечиви и няма основание на същите да не
бъде дадена вяра. От анализа им може да се направи извод, че ищецът не се е
явил на работа след приключване на отпуска му по болест, за да изрази готовност
да продължи да изпълнява заеманата от него длъжност. Св. М.е работила в същия
магазин, където е било и работното място на ищеца и според нейните показания
последният не е идвал в магазина през времето, докато последната е била на
смяна, както и че не е чувала от колеги, дали ще продължи да идва на работа.
Показанията на св. К. съдът не намира, че следва да кредитира, тъй като същите
не са непосредствени и не установяват факти, които свидетелят лично е възприел,
а пресъздават информация, преразказана от самия ищец.
С оглед изложеното не се установява основната
предпоставка, нужна за уважаване на предявения иск, а именно явяването на ищеца
на работа /поне еднократно/, за да престира труд, поради което искът е
неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
При този изход на спора първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение.
При този изход на спора разноски биха се дължали
на въззиваемата страна, но същата не е поискала присъждането им, поради което
такива не ѝ се дължат.
По арг. чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК настоящото
решение подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд, ІІІ-В
въззивен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 393924 от 25.04.2018 г., постановено по гр. д. № 41677/2015 г. на СРС, 75
състав.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при
условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
2.