РЕШЕНИЕ
№ 260037 09.02.2021г., гр. П.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПАЗАРДЖИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданска колегия, в открито заседание на двадесети януари две хиляди и двадесет и първа година:
Председател: Минка Трънджиева
Членове: Венцислав Маратилов:
Д. Бозаджиев
в присъствието на секретаря Лилия Кирякова, като разгледа докладваното
от съдията Бозаджиев в.гр.дело №790 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе
предвид следното :
Производството е въззивно, по реда на чл.258
и сл. от ГПК.
С Решение от 18.04.2017г.,
постановено по гр.д.№148/2017г. по описа на РС- В. са осъдени Г.И.М., ЕГН **********
и П.Г.М., ЕГН ********** ***, да заплатят на Д.С.Ц., ЕГН ********** ***, на
основание чл.59 от ЗЗД, сумата от общо 5197лв.
или по 2598,50лв. всеки един от двамата или всеки един от двамата-
обезщетение за неоснователно ползване на недвижим имот, еднолична собственост
на ищеца Д.С.Ц., представляващ апартамент с площ от 51.65кв.м., със самостоятелен
достъп откъм стълбищна клетка и състоящ се от коридор, баня, кухня, дневна със
спалня и общо помещение в югоизточната му част, находящ се в източната част на
първия етаж от жилищната сграда, цялата със застроена площ от 274кв.м., застроена в УПИ ХV- 3718, в
кв.130 по плана на гр.В., при граници и съседи на УПИ- от двете страни- улици,
ПИ №3720, ПИ №3719 и ПИ №3717, ул.„Св.Св.К.И М.“, ведно със съответните общи
части на сградата и правото на строеж, за периода от 20.01.2015г. до 27.09.2019г., с която сума
ответниците Г. и П. М. са се обогатили без основание за сметка на
обедняването на ищеца Д.Ц. със същата сума, ведно със законна лихва, считано от
датата на завеждане на исковата молба- 04.10.2019г. до окончателното изплащане, както и сумата от 776лв.- разноски
по съразмерност, като е отхвърлен иска до пълния претендиран размер от 6400лв.
и за законната лихва върху разликата, като неоснователен.
Осъден е Д.С.Ц., ЕГН **********
***, да заплати на Г.И.М., ЕГН **********
и П.Г.М., ЕГН **********,***, сумата от 300,80лв.- направените по делото
разноски по съразмерност.
Против това решение е постъпила
въззивна жалба от Г.И.М. и П.Г.М., чрез адв.А.В., преупълномощена от Адвокатско
дружество „П.И Х.“.
Твърди се, че решението е
неправилно и необосновано, постановено в нарушение на процесуални правила и
материалния закон.
Във връзка с допуснатите
процесуални нарушения се визира, че докладът по делото не съдържа правна
квалификация на иска.
Сочи се, че дадената правна
квалификация в решението- чл.59 от ЗЗД е неправилна, доколкото посочения ред за
защита съставлява субсидиарен иск,
приложим единствено доколкото не е налице друг ред на защита на правата
на ищеца.
Приема се, че в случая такъв е
искът по чл.31, ал.2 от ЗС, която е и правилната квалификация на предявената
претенция.
Твърди се, че съдът не е
извършил правилно разпределение на доказателствената тежест, съобразно
действително предявения иск- чл.31, ал.2 от ЗС и не е дал указания на ищеца и
ответниците, кои обстоятелства попадат в тяхна доказателствена тежест.
Съответно не са изследвани и всички процесуални предпоставки за уважаване на
иска по чл.31, ал.2 от ЗС, които са различни спрямо предпоставките за уважаване
на иска по чл.59 от ЗЗД.
Твърди се, че
първоинстанционният съд е постановил решение, което е в противоречие с
нормативните разпоредби на чл.235, ал.2 от ГПК и чл.236, ал.2 от ГПК.
Сочи се, че от разпита на
вещото лице, както и от мотивите на обжалваното решение, което го
възпроизвежда, ясно личи, че експерта не може да обоснове заключението си за намалението
на наемната цена с 20%, било с използвана методика или с приложени експертни
познания. Независимо от това, съдът е кредитирал заключението изцяло, като
правилно и обосновано и не е допуснал извършването на повторна експертиза.
Твърди се, че решаващият
съдебен състав голословно е затвърдил в мотивите си, че както ответниците
възразяват, използваните в случая пазарни аналози са за отдавани апартаменти
под наем в гр.П., поради невъзможност вещото лице да открие жилища със сходни
параметри в гр.В.. Това възражение на ответниците е цитирано в мотивите на
решението, като се сочи, че съдът затвърждава, че вещото лице действително
използва пазарни аналози от друг град, но без да коментира възражението по
същество и последиците от така изготвеното заключение.
Твърди се, че съдебното решение
е необосновано и немотивирано. В този смисъл се сочи, че не е ясно, кои
доказателства по делото са поставени в основата на решаващите изводи на съда.
Визира се, че не е налице от
доказателствата по делото да се установява възпрепятстване на ищеца от ползване
на имота, посредством което ответниците да са се обогатили. Не се установява,
че ответниците използват имота лично, като същото е затвърдено посредством
заключението на вещото лице.
Сочи се, че съдът не е посочил,
дали кредитира свидетелските показания, събрани чрез разпит на свидетелите
посочени от ищеца, но е обобщил и възпроизвел същите в мотивите си.
Счита се, че същите не следва
да бъдат кредитирани, както и че нямат отношение към спорния предмет.
Твърди се, че не са налице
доказателства установяващи, че ищецът е обективно възпрепятстван да използва
процесния имот.
Приема се, че същият не е
лишен, а се е лишил от възможността да реализира доход посредством отдаване на
процесния имот под наем, доколкото не е предприел необходимите дейности за
фактическо въвеждане в експлоатация на процесната част от апартамента.
Визира се, че доколкото имотът
няма пазарна стойност и не подлежи на ползване се счита, че противно на
възприетото от съда, по делото не е доказан при условията на пълно и главно
доказване размера на обезщетение за лишаване от ползване на имот с процесните
му характеристики.
Сочи се, че първоначалното и
допълнителното заключение на вещото лице работило по техническата експертиза са
оспорени, като необосновани и пораждащи съмнения относно тяхната правилност. В
тази връзка се приема, че са изтъкнати редица съображения, които решаващият съд
не е взел предвид и не ги е разгледал в обжалвания акт.
В тази насока се излагат
доводи.
Искането е за цялостна отмяна
на обжалваното решение.
Моли се за присъждане на
жалбоподателите на сторените от тях разноски за настоящата инстанция.
В срокът по чл.263, ал.1 от ГПК
е постъпил писмен отговор от другата страна в процеса- Д.С.Ц., чрез
пълномощника му адв. Ф..
Твърди се, че подадената въззивна жалба е неоснователна. В тази
насока са изложени съображения.
Искането е за
потвърждаване на обжалваното решение.
Моли се за присъждане на направените по делото разноски.
В съдебно заседание, жалбоподателите Г. И.М. и П.Г.М., редовно
призовани не са явяват. Същите се представляват от упълномощения от тях адв.В..
От страна на последната се поддържа подадената въззивна жалба. Искането е да
бъде отменено първоинстанционното решение. Претендират се съдебни разноски.
Ответникът по жалбата- Д.С.Ц.,
редовно призован не се явява. За него се явява адв.М., редовно преупълномощена
от адв.Ф.- пълномощник на първия. Процесуалният представител изразяван
становище с което оспорва подадената въззивна жалба по съображенията изложен в
писмения отговор. Моли за постановяване на съдебно решение, с което се потвърди
обжалвания съдебен акт, като правилен и законосъобразен. Моли за присъждане на
разноски, съгласно представен списък.
Пазарджишкият окръжен
съд, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, ведно с доводите и становищата на страните и в съответствие с
правомощията си, регламентирани в чл. 269 от ГПК, намира за установено
следното:
Производството пред
първоинстанционният съд е образувано по искова молба на ищецът Д. С. Ц. ***, против Г. И. М. и
П.Г.М. ***, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл.59,
ал.1 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД- за осъждане на ответниците да заплатят на ищеца
сумата от общо 6400лв.- всеки един по 3200лв.- обезщетение за ползваният от тях
недвижим имот за периода от 20.01.2015г. до датата на завеждане на исковата
молба- 04.10.2019г., ведно със законната лихвата от датата на завеждане на
исковата молба до окончателното плащане.
Твърди се от страна на ищецът,
че с Решение постановено по гр.д.№35/2009г. по описа на РС- В. което е влязло в
сила, ответниците са били осъдени да
предадат на ищеца владението и
собствеността на следният недвижим имот, а именно: Апартамент с площ от 51.65кв.м., със самостоятелен
достъп от към стълбищна клетка и състоящ се от коридор, баня, кухня, дневна със спалня и
общо помещение в югоизточната му част, находят се в източната част на първият
етаж от жилищна сграда, цялата със
застроена площ от 274кв.м., застроена в
УПИ ХV-3718 в кв.130 по плана па гр.В.,
при граници и съседи на УПИ: от две
страни улици, ПИ №3720, №3719 и
ПИ №3717, гр.В., ул.“Св.Св.К. и М.“, ведно със съответните общи части на сградата и правото на строеж.
Сочи се, че след снабдяването с
изпълнителен лист по гр.д.№35/09г. по описа на РС- В. било образувано
изпълнително дело за въвод във владение №20135210400203, по описа на ДСИ при РС-
В.. Към момента на предявяване на настоящият иск изпълнителното дело било
прехвърлено при ЧСИ- Г. С..
Твърди се, че с Решение
постановено по гр.д.№35/09г. по описа на РС- В., ответниците в настоящето
производство били осъдени да предадат собствеността и владението на описаният
по- горе недвижим имот. Решението било атакувано от ответниците пред ОС- П.,
който в свое Решение отменил Решението на РС- В., като е приел, че не е налице хипотезата на
чл.108 от ЗС, а е налице предварителен договор за покупко- продажба на недвижим
имот.
Сочи се от страна на ищецът, че
последния е обжалвал това Решение пред ВКС, който в свое Решение постановено по
гр.д.№680/11г. е отменил Решението на ОС- Пазарджишки, като е осъдил
ответниците да предадат владението и собствеността на описаният по- горе
недвижим имот.
Визира се, че ищецът бил
претендирал и да му бъде заплатено обезщетение, тъй като е лишен правото на
ползване па описаният недвижим имот. В тази връзка с Решение постановено по
гр.д.№44/15г. по описа на РС- В. е отхвърлен така предявеният иск. Това решение
било обжалвано от страна на ищецът, като с Решение постановено по гр.д.№148/2017г.
по описа на ОС- П. е отменено Решението на РС- В., като са осъдени ответниците
да заплатят обезщетение на ищеца- всеки един от тях по 3 370,50лв.- обезщетение
за ползване на недвижим имот: апартамент с площ от 51.56 кв.м., със самостоятелен
достъп от към стълбищна клетка и състоящ се от коридор, баня, кухня, дневна със
спалня и общо помещение в югоизточната му част, находящи се в източната част на
първият етаж от жилищната сграда, цялата
със застроена площ от 274кв.м., застроена в УПИ ХV-3718. в кв.130 по
плана на гр.В., при граници и съседи на
УПИ: от две страни улица, ПИ №3720, №3719 и ПИ № 3717, гр.В., ул.“Св.Св.К.И
М.“, ведно със съответните общи части на сградата и правото на строеж.
Твърди се, че ответниците са
атакували решението на окръжния съд до ВКС, който със свое Определение не е допуснал
до разглеждане касационната жалба.
Твърди се, че за периода, от
постановяване на Решението на РС- В. по гр.д.№44/15г. до 27.09.2019г.,
ответниците ползвали собственият на ищеца недвижим имот, което не се отричало
от тях.
Искането е, всеки един от
ответниците да заплати на ищеца
обезщетение за ползваният от тях недвижим имот за периода от 20.01.2015г.
до датата на завеждане на исковата молба в размер на общо 6400лв.- всеки един
по 3200лв., ведно е лихвата от датата на завеждане на исковата молба до
окончателното изплащане на сумата.
В срока по чл.131 ГПК е
постъпил писмен отговор от ответниците.
В него се оспорват исковете, като неоснователни и недоказани по основание и
размер, като искането е да се се оставят без
уважение.
Твърди се, че доколкото са
предявени главен иск за заплащане на обезщетение за ползване на недвижим имот и
акцесорен иск за заплащане на законна лихва за периода от датата на иска до окончателното
плащане, чиято допустимост и основателност зависела от основателността на
главния иск, то настоящият отговор ще разглежда основателността само на
главната искова претенция.
Твърди се, че исковата молба е
нередовна относно периода, като се иска ищеца да поясни ясно и точно периода,
за който търси процесното обезщетение, както и да посочи конкретна сума, на
колкото оценява средния пазарен месечен наем на процесното жилище за търсения
период. В тази насока се сочи, че на
няколко места в исковата молба информацията в тази връзка се различавала- един
път се сочела като крайна дата датата на завеждане на иска /кой иск?/, друг път-
датата 27.09.2019г. По отношение на началната дата също имало неяснота- на едно
място се сочело „За периода от постановяването на Решението на В.ския районен
съд по гр.д.№44/15г.“, а в петитума вече имало и конкретна дата- 20.01.2015г.
Освен това, търсената сума било посочена в общ размер на 6400лв., по 3200лв. за
всеки от ответниците. Настоява се на
това, че в исковата молба се излагала една неотносима към конкретния правен
спор фактология и се цитирани съдебни актове от приключили съдебни дела между
страните, решенията по които не би могло да се оспорят от ответниците, предвид
влизането им в сила. Неяснотата в периода на претенцията и изобщо в твърденията
на ищеца затруднявало защитата на ответниците, като същите не са в състояние да
преценят и да възразят, както по същество на претенциите, така и за изтекла
погасителна давност за част от вземанията, след като не било безспорно ясно от
изложението на ищеца за какъв период претендира обезщетението и на колко
възлиза претендираното обезщетение за ползване за всеки месец.
По допустимостта на исковите претенции
се счита, че исковете са недопустими, поради погасяването им по давност. Цитира
се разпоредбата на чл.111, б.„в“ от ЗЗД, съгласно която, вземанията за наем, за
лихви и за други периодични плащания се погасяват с изтичане на 3 годишен срок.
Ако ищецът претендира вземания срещу ответниците за период повече от 3 /три/
години преди датата на исковата молба, то вземанията му за периода, надхвърлящ
трите години били погасени по давност, съответно в тази си част исковете били
недопустими, а в евентуалност- неоснователни.
Счита се, че в случая е приложима
кратката 3- годишна давност, доколкото се касае за периодични плащания,
свързани с твърдяно използване на чужд имот без правно основание. Търсените
обезщетения за ползване на имота, които се претендирали за всеки месец от общия
процесен период, представлявали периодични плащания, по смисъла на чл.111, б.“в“
от ЗЗД, където давността е 3- годишна.
Иска се и всички изложени
аргументи по допустимостта на иска да бъдат взети предвид и при разглеждане на
неговата основателност, в случай че съдът прецени, че не е налице основание за
прекратяване на производството.
На първо място се иска съдът да
се произнесете по направеното възражение за недопустимост на исковете и
възражението за изтекла погасителна давност- в случай че се прецени, че
въпросът не касае допустимостта, а основанието на исковете.
Във връзка с възражението за
давност ответниците твърдят, че има основание да се приложи кратката 3- годишна
давност, доколкото се касае за претенции за обезщетение за ползване в размер на
пазарния наем за имота. Макар основанието да било извъндоговорно, обезщетението
за ползване било еквивалентна престация на вземането за наем, което вземане
било с периодичен характер. Тоест, налице е хипотезата на чл.111, ал.1, б.„в“
от ЗЗД.
По основателността на исковете
не се оспорват твърденията на ищеца, че с влязло в сила Решение по
гр.д.№35/09г. ответниците са били осъдени да предадат владението и
собствеността на описания имот. Вярно било и, че с Решение по гр.д.№44/15г.
ответниците са били осъдени да заплатят обезщетение за ползване на същия имот
за периода от м.02.2010г. до 20.01.2015г. в размер на общо 6741лв., което е
влязло в сила, като не е допуснато от ВКС до касационно обжалване. Вярно било
и, че принудителния въвод във владение на имота бил извършен на дата
27.09.2019г., както и изпълнителния лист да бил издаден на ищеца на
05.03.2013г. и цели 6 години той да не го бил привел в изпълнение.
Оспорва се позоваването на
ищеца на факти, обстоятелства и доказателства, установени и събрани във вече
приключилите между страните производства. В тази връзка се счита, че
представените от ищеца съдебни решения не обвързват съда при решаване на
настоящия спор.
Твърди се че не е било вярно,
че ответниците са ползвали имота преди или след 2015г. и това ползване да не се
отрича от тях, както и да са упражнявали фактическа власт върху този имот.
В тази връзка ответниците
отричат правото на собственост на ищеца върху обекта, който той претендира, тъй
като претенциите му касаели технически и юридически необособена в самостоятелен
обект съвкупност от помещения на първия етаж от сграда в режим на етажна
собственост. Тази съвкупност от помещения била част от един по- голям
апартамент, който по архитектурен проект представлявал едно самостоятелно
жилище- апартамент и се намирал на първия жилищен етаж на сградата. Не били
извършвани действия по преустрояване откакто сградата била построена. Съдът
описвал имота като ЧАСТ от апартамент, целият с площ от 89,95 кв.м., находящ се
на първи етаж на сградата, при положение че на първия етаж няма жилища, а само
магазини и кафенета. Въпросният „Апартамент” не представлявал самостоятелен
обект, а бил реална част от Апартамент №2, която част не можела да бъде предмет
на самостоятелно прехвърляне със сделка и владението върху която не можело да
бъде валидно самостоятелно предадено на лице, различно от собственика на
Апартамент 2. Тоест в конкретния случай, в най- добрия случай би могло да се
говори за отношения на съсобственост между собствениците на апартамент 2 /а
именно ответниците, по силата на Нотариален акт за учредяване на право на
строеж. Приложение 1 към отговора/ и ищеца. Следователно, дори и да се приемело
хипотетично, че ищецът има някакви вещни права върху такъв обект,
индивидуализиран в исковата му молба, тези права в най- добрия случай биха
касаели права в режим на съсобственост с ответниците. Като изправени в режим на
съсобственост, би следвало да се приложи чл.31 от Закона за собствеността,
който гласял следното: „Когато общата вещ се използва лично само от някои от
съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са
лишени, от деня на писменото поискване. Такова писмено поискване до момента
ищецът не бил отправял към ответниците. Основателността на горното твърдение се
установявало от диспозитива на Решението на ВКС по гр.д.№680/12г., което ищецът
представил, а именно, че „Апартаментът“, който би следвало ответниците да
предадат на ищеца е следния: „апартамент със застроена плот от 51,65кв.м.,
състоящ се от коридор, баня и тоалетна, килер, кухня, дневна със спалня в общо
помещение, заедно с правото на строеж за този апартамент, който по архитектурен
проект представлява източната част на апартамент №2 /две/, целият със светла
площ от 89,95кв.м., находящ се на първия етаж от жилищната сграда, построена в
УПИ ХУ-3718, кв.130 по плана на В., която реална източна част от апартамент №2
е със самостоятелен достъп от стълбищна клетка и включва следните помещения по
архитектурен проект: коридор №3 с площ от 5.4кв.м.; санитарен възел №6 с площ
от 2.7 кв.м. /до коридор №3/; спалня №4 с площ от 11.5 кв.м. /преустроена в
кухня/, спалня №5 с площ от 31,2кв.м. /преустроена в дневна със спалня/ и килер
№8 с площ от 0,85кв.м., при съседи на дворното място, в което е построена
сградата: от две страни улици. ПИ №3720; ПИ №3719 и ПИ №3717“.
В Решението на ВКС се сочело,
че „Апартаментът“ се намира на първия етаж на сградата, а на този етаж на
сградата нямало изобщо жилищни обекти, както станало дума по- горе. Всъщност,
цялата сграда по одобрени архитектурни проекти от 2005г. представлява пет
етажна „Жилищна сграда за отдих с ателиета“. Въвеждането й в експлоатация било
направено етапно, както следва:
С Удостоверение №61/05.09.2006г.
са въведени в експлоатация „Три броя ателиета на първия етаж в жилищна сграда
за отдих и ателиета“; С Удостоверение № 62/05.09.2006г. са въведени в
експлоатация „Първи и втори жилищни етажи в жилищна сграда за отдих и
ателиета“; С Удостоверение №81/17.11.2006г. е въведен в експлоатация строеж „Преустройство
на съществуващи помещения на първи етаж в кафе- аперитив“; С Удостоверение №38/23.07.2008г.
са въведени в експлоатация „Трети и четвърти жилищни етажи в „Жилищна сграда за
отдих и ателиета“. От така цитираните и приложени към настоящото изложение
удостоверения за въвеждане в експлоатация е видно, че: На първи етаж (партер)
на кота 0.00 м. са разположени кафе- аперитив и два броя ателиета /магазини/; На
втория етаж. на кота + 3.10 м. се намира жилищна част- апартамент №1 и
апартамент №2, част от който е предмет на спор между страните по нотариален акт
№84 от 1993г.; На третия етаж, на кота + 6.00м. се намира жилищна част,
апартамент № 1 и апартамент № 2; На четвърти етаж, кота + 8.90 м. се намира
жилищна част. апартамент № 1 и 2; На пети етаж. кота + 11.80 м. се намира
жилищна част. апартамент № 1 и 2. Видно е, че на първия етаж от сградата са
разположени магазини и кафе- аперитив, като няма жилищна част. Съгласно пар. 5,
т. 47 от ЗУТ, „Етаж“ е част от сграда или постройка между две последователни
подови конструкции. Между понятията „първи етаж“ и „първи жилищен етаж“ не може
да има тъждество. „Първи жилищен етаж“ се използва в практиката, когато първия
етаж на сградата /партер/ представлява обект с предназначение, различно от
жилище - гараж, търговски обект и др. В случая се касаело за грешно
индивидуализиран имот в изпълнителния титул, с което се е опорочило
изпълнението. Всички тези неясноти в изпълнителния титул били пречка за
привеждането му в изпълнение. Самият ищец също нито веднъж не бил поканил
ответниците да уредят извънсъдебно отношенията си или доброволно да му заплатят
обезщетение за частта му на съсобственик, от чието ползване са го лишили, нито
е предприемал каквито и да било активни действия за уреждане на отношенията
преди въвода от 27.09.2019 г.
В евентуалност се визира, ако
се приеме, че не е налице хипотеза на съсобственост, предвид че ищецът няма
сключен договор с ответниците, във връзка с ползването на имота, основанието на
исковете му не можело да бъде друго освен извъндоговорно. В тази връзка
твърдят, че не е установен фактическия състав и на чл.59 от ЗЗД. Не било настъпило
обедняване в патримониума на ищеца в резултат на невъзможността да използва
процесния имот през исковия период. Не се установявало и обогатяване на
ответниците, доколкото същите никога не били живели в процесния „Апартамент“,
нито са правили изявления и признания, че го владеят, както неоснователно
твърди ищецът.
Настоява се на това, че
ответниците не упражняват и фактическа власт върху „Апартамента“. Единствените
дейности, които са извършвали в имота били свързани с въвеждането му в
експлоатация след построяването на сградата и оттогава и до сега същият не се
обитавал и използвал по какъвто и да е начин от тях. От повече от 6 години
ответниците живеели в сграда на адрес: бул.„Съединение“ №77 в близост и под
грижите на дъщеря си. Обедняване за ищеца не било настъпило и нямало как да
настъпи и поради факта, че самият „Апартамент“ бил недовършен и негоден за
използване по предназначение, тъй като нямало партида за водоснабдяване и
канализация и електроснабдяване, нямало паркет, не бил обзаведен и той не
можело да бъде използван пълноценно и самостоятелно. Евентуалният му месечен
наем би бил много под пазарния за региона, като дори не считат, че е пазарно
оценим и конкурентен.
Твърди се, че ищецът съзнателно
не е упражнил правото си да получи „Апартамента“, който му е бил присъден,
толкова дълъг период от време след приключване на съдебните дела между
страните, именно с цел да упражнява натиск върху ответниците и да ги принуди да
го закупят при явно неизгодни условия.
Твърди се, че е посещавал
ответниците и им е предлагал да го закупят срещу много висока цена, като в
противен случай ги е заплашвал със съд. Предлаган му бил друг имот в сградата,
с характеристики, на 3- тия етаж и съответстващи на присъдения му, но той е
отказал да го приеме.
Злоупотребявайки с правата си и
недобросъвестно упражнявайки задълженията си по закон, ищецът би могъл да
продължи да възпрепятства и бави получаването обратно на владението и да
претендира и занапред плащане на обезщетение за имот, който ответниците не
използват, а и който е реално негоден и непълноценен за живеене. Налице била
забава на кредитора от страна на ищеца, тъй като неоправдано не приемал и
отказвал съдействие на предложеното от ответниците доброволно уреждане на
отношенията. Бездействието на ищецът не можело да е основание за търсене на
отговорност от ответниците и за обуславяне на причинна връзка с обедняването
му, доколкото ако същият беше упражнил своевременно правата си по закон, то не
биха настъпили твърдението от него последици, свързани с лишаване от
ползването.
С оглед горното и независимо
дали поведението на ищеца е оправдано и в този смисъл дали може да се
квалифицира като забава на кредитора, при всички положения се приема, че не е
изпълнен фактическия състав на чл.59 от ЗЗД, тъй като липсвало обедняване на
ищеца, обогатяване у ответника, както и липсвал общ юридически факт, който да
свързва едновременно обогатяването на ответника с обедняване на ищеца.
Оспорват исковете и по размер. Посочва
се, че възражението в тази връзка ще се конкретизира след поясняване от страна
на ищеца на периода на исковата си претенция, тъй като в момента същият бил
ясен и не можели да преценят на каква сума възлиза претендираното месечно
обезщетение за ползване, съобразно с броя на месеците в процесния период.
Първоинстанционният съд е приел
за неоснователно възражението на ответниците досежно нередовност на искова
молба, поради неяснота на периода за който се търси обезщетение за ползване на
чужд имот, тъй като в петитума на искова молба този период е ясно посочен и е от
20.01.2015г. до датата на завеждане на исковата молба- 04.10.2019г. Прието е и
за неоснователно е и възражението на ответниците за недопустимост на иска
поради погасяването му по давност, тъй като институт на давността е въпрос на
доказване, тоест от предмета на делото, а не въпрос свързан с допустимостта на
иска, за разлика от преклузивните срокове. Ето защо и тези възражения са
оставен без уважение, като неоснователни.
От фактическа страна, настоящата страна приема за установено следното:
Не е спорно между страните по
делото, че на 23.01.2009г. пред РС- В. е иницииран исков процес по подадена
искова молба от ищците И.Д.Ц. и С.М. Ц. ***, чрез пълномощника им Д.С.Ц.- техен
син и настоящ ищец, против ответниците П.Г.М.
и Г.И.М.- ответници по настоящия иск с искане за приемане на установено, че
двамата ищци са собственици на процесния апартамент, предмет и на настоящия спор,
описан по следния начин- Апартамент от 65-70кв.м. намиращ се на първи жилищен
етаж, югоизточно изложение на лицевата част на новопостроена жилищна сграда,
въведена в експлоатация на 05.09.2006г., находяща се в имот пл.№3718 в кв.130
от плана на гр.В., състоящ се от две преходни стаи, кухня и сервизни помещения,
и мазе в жилищната сграда, със застроена площ от 20кв.м., заедно със
съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж и
да се осъдят ответниците да предадат на ищците владението и собствеността на
описания недвижим имот. Правното основание на иска е по чл.108 от ЗС.
С Решение №330/14.12.2009г.
постановено по гр.д.№35/2009г. по описа на РС- В., по заявената ревандикационна
претенция е прието за установено по отношение на ответниците П.Г.М. и Г.И.М.,
че ищците И.Д.Ц. и С.Д. Ц., са собственици на апартамент с площ от 51.65кв.м.,
със самостоятелен достъп откъм стълбищна клетка и състоящ се от коридор, баня,
кухня,дневна със спалня в общо помещение в югоизточната му част, находящ се в
източната част на първия етаж от жилищната сграда, цялата със застроена площ от
274кв.м., застроена в УПИ ХV-3718 в кв.130 по плана на гр.В., при граници и
съседи на УПИ: -от две страни- улици; ПИ №3720, ПИ №3719, ПИ №3717, с адрес гр.В.,
ул.“Св.Св.К.И М.“, ведно със съответните общи части от сградата и от правото на
строеж. Ответниците са осъдени да предадат в полза на ищците И. и С.Ц.
владението върху процесния недвижим имот и да им заплатят разноски, като
ревандикационната претенция е отхвърлена по отношение на мазето от 20кв.м.
намиращо се в същата сграда. Решаващите мотиви на първоинстанционният съд, с
които ревандикационната претенция на ищците по отношение на процесния
апартамент е изцяло уважена са, че същият апартамент представлява самостоятелно
обособено жилище от общо две такива обособени на етажа жилища, които в своята
съвкупност формират апартамент №2 по одобрения строителен проект; че процесното
обособено самостоятелна жилище е с площ от 51.65кв.м. и представлява източно
разположеното жилище, че същото това самостоятелно обособено жилище, състоящо
се от антре, баня, кухня и две съседни в общо помещение стаи, реално се ползва
от ответниците по спора още от 1997г. и до момента.
В мотивите на съдебния акт е
отхвърлен като изцяло несъстоятелен довода на ответниците за придобиване на
имота в собственост по давностно владение, продължило повече от 10години, тоест
поддържаната позиция от ответниците е била, че те упражняват трайно
самостоятелна фактическа власт върху този имот и се намират в него.
Видно от Решение №409 от
28.09.2010г., постановено по в.гр.д.№266/2010г., по описа на ОС- П., цитираното
по- горе първоинстанционното решение е отменено в уважената част на
ревандикационния иск за апартамента и претенцията е отхвърлена. В останалата
отхвърлителна част решението на районния съд е потвърдено.
По отношение на въпроса за
индивидуализацията на процесния апартамент се установява, че въззивният съд в
решаващите си мотиви е приел, че се касае за самостоятелно и обособено източно
жилище с полезна площ от 51.65кв.м. от апартамент №2, като западната част от
този апартамент №2 също представлява самостоятелно обособено жилище с полезна
площ от 38.30кв.м.
Не е спорно, че пред въззивната
инстанция е настъпила промяна в страните, по повод настъпила смърт на С. Ц., като
на негово място са конституирани наследниците му- преживяла съпруга И. Ц.,
досегашен участник в процеса и син Д.С.Ц..
Видно от Решение №202/13.07.2012г.
по гр.д.№680/2011г., ВКС е отменил частично въззивното решение относно
отхвърления ревандикационен иск досежно процесния апартамент, като е постановил
ново решение, с което е осъдил ответниците П.Г.М. и Г.И.М., да предадат на
основание чл.108 от ЗС на И.Д.Ц. и Д.С.Ц.,***, следния недвижим имот:
апартамент със застроена площ от
51.65кв.м., състоящ се от коридор, баня и тоалетна, кухня, дневна със спалня в
общо помещение, заедно с правото на строеж за този апартамент, който по
архитектурен проект представлява източната част на апартамент №2/две/, целият
със светла площ от 89.95кв.м., находящ се на първия етаж от жилищната сграда,
построена в УПИ ХV-3718, в кв.130 по плана на гр.В., която реална източна част
от апартамент №2 е със самостоятелен достъп от стълбищна клетка и включва
следните помещения по архитектурен проект: коридор №3 с площ от 5.4кв.м.;
санитарен възел №6 с площ от 2.7кв.м./до коридор №3/; спалня №4 с площ от
11.5кв.м. /преустроена в кухня/; спалня №5 с площ от 31.2кв.м. /преустроена в
дневна със спалня/, при съседи на дворното място, в което е построена сградата: от две страни улици, ПИ №3720; ПИ
№3719 и ПИ №3717.
В мотивите на касационната
инстанция за да уважи така предявения ревандикационен иск по отношение на
процесния апартамент е визирано, че този апартамент представлява самостоятелно
обособен обект на правото на собственост и е със самостоятелен вход; че такива са
били уговорките между страните по сключения от тях договор за прехвърляне на
ответниците правото на собственост върху дворното място срещу поетото от
последните задължение да построят на прехвърлителите /ищците/ със собствени средства апартамент със застроена
площ от 67- 70кв.м. с югоизточното или
югозападно изложение; възникнало право на собственост за ищците върху обектите,
за които са си запазили правото на строеж с факта на построяването на жилищната
сграда; постигнато между страните съгласие с договора, кое от множеството
жилища в новопостроената сграда е предмет на договора; установеното право на
собственост за ищците върху процесния апартамент към датата на предявяване на
ревандикационния иск, което е било налично предвид уговорките в сключения договор,
още от момента на построяването на четириетажната жилищна сграда, въведена в експлоатация през
2006г.
Не е спорно, че от настоящите
ответници по спора е инцииран, исков процес за прогласяването на нищожността на
постановеното от ВКС Решение №202/13.07.2012г. по гр.д.№680/2011г. по чл.270,
ал.2 от ГПК поради неговата пълна неразбираемост, както и поради допуснати от
съда нарушения на материалноправни норми, регламентиращи в ЗУТ
индивидуализацията и обособяването на процесния апартамент в самостоятелен обект на правото на
собственост. В тази връзка, видно от Решение №369 от 30.10.2014г. постановено
по гр.д.№695/2013г. по описа на РС- В. се установява, че първата инстанция е
отхвърлила на иска.
Видно от Решение №63 от
20.02.2015г., постановено по в.гр.д.№55/2015г. по описа на ОС- П. е потвърдено
цитираното по- горе решение. Съдебния акт на въззивният съд, не е допуснат до
касационно обжалване. В тази връзка е Определение №531 от 02.11.2015г. на ВКС,
І г.о. постановено по гр.д.№ 3837/2015г. по описа на същия съд).
Не е спорно по делото, че през
2015г. ищецът Д.С. е предявил против ответниците П. и Г. ***- иск за заплащане
на обезщетение за ползване процесния имот- апартамент от 51,65кв., находящ се
на първия етаж от жилищна сграда построена в УПИ ХV-3718, в кв.130 по плана на
гр.В. в размер на общо 6000лв. за периода от м.02.20210г. до 20.01.2015г.
Първоинстанционният съд е отхвърлил така предявения иск, видно от Решение
№5/09.01.2017г., постановено гр.д.№44/2015г. по описа на съда.
Видно от Решение
№165/18.04.2017г., постановено по в.гр.д. е отменил постановеното решение на РС-
В., като е уважил иска по чл.59 от ЗС. Съгласно същото са осъдени П. и Г. М.,
да заплатят на ищецът Д.С. сумата от общо 6741лв. /по 3370,50лв. за всеки от
тях/, с която сума са се обогатили без основание за сметка на С., ползвайки
апартамента в периода от м.02.20210г. до 20.01.2015г.
Това решение е влязло в сила на
02.02.2018г., тъй като то не е допуснато от ВКС до касационно обжалване съгласно
Определение №75/02.20.2018г.
Не е спорно, че въз основа на
решенията по иска по чл.108 от ЗС е издаден в полза на ищците по гр.дело
№35/2029г. по описа на РС- В.- И. и Д. Ц. срещу П. и Г. М., изпълнителен лист
от 05.03.2013г.- за предаване владението върху процесния имот.
От материалите по
изп.д.№203/2013г. по описа на ДСИ при РС- В. се установява, че на 12.03.2013г.
с молба от страна на ищецът Д.Ц. е инициирано изпълнително производство, с
искане да бъде принудително въведен във владение на процесния имот като негов
собственик. Като длъжници по
изпълнението са посочени П. и Г. М.. В тази насока е представен пред ДСИ, Изпълнителен
лист от 05.03.2013г., издаден от РС- В. по гр.д.№35/2009г. въз основа на
постановените съдебни решения на РС- В., ОС- П. и на ВКС на РБ, с които окончателно е прието за
установено, че Д. и И. Ц. са собственици
на процесния имот и ответниците М. са осъдени да им предадат владението върху
обособеното жилище.
Следва да се отбележи, че процесният
апартамент е индивидуализиран в изпълнителния лист по начина, по който това е
направено с Решение №202 от 13.07.2012г. по гр.д.№ 680/2011г., І г.о. на ВКС.
Не е спорно, че преди
подаването на молбата по чл.426 от ГПК до ДСИ, другият признат за собственик на
процесния апартамент правен субект И.Д.Ц. е починала на 23.01.2012г. и е
оставила за единствен наследник по закон Д.С.Ц.- син, т.е изпълнителният процес
е иницииран от едноличния към този момент собственик на апартамента в лицето на
Д.Ц..
Видно от Покана за доброволно
изпълнение на 02.04.2013г., длъжниците по изпълнението са уведомени от ДСИ за
задължението си. Не се установява, същите да са взели отношение по искането на
взискателя за принудително извършване на въвод във владение на присъденото
жилище чрез ДСИ. Не се установява, същите да са заявили, че вече не обитават
апартамента и повече не упражняват фактическа власт върху жилището или че вече
са го предали на взискателя или че са готови незабавно да го освободят в
изпълнение на постановеното окончателно решение на ВКС на РБ от 13.07.2012г. за
ревандикиране на имота в полза на взискателя
Д.С. Ц..
Не е спорно, че от страна на последните
е представена пред ДСИ, обезпечителна заповед от 16.07.2013г., издадена в тяхна
полза от РС- В. за спиране на изпълнителното производство, като обезпечение на
бъдещ иск за прогласяване нищожност на съдебното решение, което се изпълнява по
така образуваното изпълнително дело.
С акт на ДСИ от 17.07.2013г. се
установява, че изпълнението е спряно, като взискателят е поискал възобновяване
на производството на основание влязло в сила окончателно съдебно решение по
гр.д.№695/ 2013г. по описа на РС- В. на 19.01.2016г.
Видно от Разпореждане от
20.01.2016г. производството е възобновено от ДСИ при РС- В., като липсват данни
по приложеното изпълнително дело на ДСИ да е извършен надлежен въвод във
владение в полза на взискателя по изпълнението.
Не е спорно, че въз основа
същия изпълнителен лист е било образувано и следващо изп.дело №20188850400770
по описа на ЧСИ- Г.С..
Видно от Протокол за въвод във
владение №3020/27.09.2019г. на ЧСИ Г.С., ищеца Д.С. е въведен във владение на
процесния имот- апартамент от 51,65кв., находящ се на първия етаж от жилищна
сграда построена в УПИ ХV-3718, в кв.130 по плана на гр.В. на 27.09.2019г.
В показанията си св.П.
установява, че е бил нает от ищеца Д.Ц. да извърши строителни работи в
апартамента през 2008г., който бил готов, но имало да се довършва. Работите
които е извършил се изразявали в преправяне на ВиК тръби в банята, прекарване
на нова инсталация, осигуряване на вентилация на парата от банята. В банята било извършено премахване на
плочки, за да се преместят изводите за бойлера, възстановяване на плочките и
надграждане с един ред, направен ревизионен отвор за скриване тръбите за
мръсната вода. Твърди, че апартаментът не е бил напълно обзаведен, като нямало
кухня, но имало диван, телевизор, маса с 6 стола, имало и ток, вода, но имал
проблем с ел. захранването в една от
стаите, като ел. захранването било объркано и давало накъсо. Сочи се от страна
на свидетеля че се е занимавал и с фаянсови дейности. Според него в апартамента
на ищеца тогава имало мазилка, шпахловка, подови настилки и мебели, но е нямало
направена кухня със кухненски шкафове и мивка, като такава не имало обособена.
Твърди, че по времето когато правил ремонта ищецът бил в София. Уговорката за
извършените работи била само с Д.Ц.. Твърди, че след 2008г. не е ходил в
апартамента.
В показанията си св.Д. установява,
че е познават с ищеца от 2007г. Тъй като свидетелката със семейството си идвали
редовно на почивка във В. и тъй като ищецът имал апартамент във В., през 2008г.
се уговорили да им покаже същия с цел да остават повече време на почивка. През
есента на 2008г.- септември или октомври месец, когато свидетелката и съпругът
й били в гр.В., направили такава среща с ищеца във връзка с апартамента, на
която отишла само свидетелката. Двамата с ищеца отишли до един вход на жилищна
кооперация, намиращ се на пешеходна улица. Там обаче ищецът не могъл да отключи
вратата и затова звъннал по телефона и говорил с някого. След разговора и
споделил, че няма да могат да видят апартамента му, тъй като имало проблеми със
съкооператори. Повече не била ходила на това място. Виждали се били с ищеца и
от него знаела, че води дела за това жилище. Миналата година есента ищецът й
споделил, че вече го има този апартамент.
В показания на ангажираните от
страна на ответниците свидетели- Е.Д.Б. и Г.П. М.- син на ответниците се установява,
че сградата, която са построили ответниците М.
се състои от северна хотелска
част и южна жилищна част, като всяка част е със самостоятелно вътрешно
стълбище. В жилищната част на втори пореден и първи жилищен етаж на сградата се
намира апартамент с обособени в него две части, които нямат връзка една с друга
и имат самостоятелни входове. В едната част, която е по- малка, живее от почти
десет години сина на ответниците М.- св.Г.М., тъй като неговите родители са му
го дали да живее там. Между двете части е имало врата, която Г.М. твърди че е
зазидал. В другата част не живеел никой. Свидетелят твърди, че другата част от
апартамента, т.е. тази на ищеца била недовършена, като нямало ток и вода,
поради което и като била необитаема, там никой не живеел, а и той самия не
ползвал тази част. Входната врата на другата част от жилището, до неговото не
била заключена, а стояла така. Свидетелят твърди, че неговите родители били
собственици на всички апартаменти от следващите горни етажи. Самата жилищна част на сградата
имала врата към улицата, която била
заключена. Той имал ключ от тази врата, а ключове имали и родителите му-
ответниците М.. Посочва, че след като ищецът бил въведен във владение на
процесния апартамент, вече входната врата за него била заключена, а и му бил
даден ключ от вратата на входа за жилищната част. Твърди, че през годините на
два пъти били осъществявани срещи между страните. Първата през 2007г. и втората
през 2016г. Първата среща била когато
бащата на ищеца бил още жив и той се срещнал с майка му и сестра му. Тогава
ответниците му предложили да вземе жилище на първия етаж, но се разбрало, че те
искат апартамента на първия етаж. На втората среща ищецът предложил да уредят
отношенията си, като ответниците закупят от него апартамента му на първия етаж
за сумата от 75000 евро. Но до сделка не се стигнало, тъй като М. нямали тези
пари, а и не им бил трябвал още един апартамент .
Видно от съдебно- техническата
експертиза изготвена от в.л.Б. се установява, че процесният апартамент се
намира в източната част на първия жилищен етаж на жилищната сграда, цялата със
застроена площ от 274кв.м., построена в УПИ ХV-3718 в кв.130 по плана на гр.В.. Установено е, че самата жилищна сграда се
състои от северна хотелска част и южна жилищна част, като всяка част е със
самостоятелно вътрешно стълбище и че всъщност описаният в исковата молба имот
се намира на втори пореден и първи жилищен етаж на сградата, като първият етаж
на сградата е изцяло с търговско предназначение; че в него /първия етаж на
сградата/ няма жилищна част, а са разположени търговски обекти: магазини,
заведение- кафе, ателие, заложна къща. Констатирано е от вещото лице, че според
проекта на сградата в част „Архитектура“, одобрен от Община В. на 16.02.2005г.,
за втори пореден етаж и първи жилищен етаж, са предвидени два апартамента:-
апартамент №1 /в северната, хотелска част/, с площ от 147.80кв.м. и апартамент
№2 /в южната, жилищната част/, с обща площ 89.95кв.м., проектиран с обособени в
него две части, които нямат връзка една с друга и имат самостоятелни входове,
като частта от апартамента към лицето на имота на бул.“Съединение“ /западната
част/ се състои от дневна, санитарен възел и коридор с обща площ от 38.30м., а
частта от апартамента към вътрешността на имота /източната част/ съдържа две
спални от 11.5кв.м. и 31.2кв.м., коридор от 5.4кв.м., килер от 0.85кв.м. и
санитарен възел от 2.7кв.м. с обща площ от 51.65кв.м.- или това е процесният
самостоятелен обект, еднолична собственост на Д.Ц. и представляващ описания в
исковата молба апартамент.
Констатирано се от вещото лице,
че местоположението на апартамента е такова какво е било и по приключилия
ревандикационен исков процес, воден от Д.
и И. Ц. срещу ответниците Г. и П. М.- самостоятелен обект на правото на
собственост, намиращ се на втори пореден и първи жилищен етаж на сградата с
първи етаж на сградата имащ търговско предназначение. Установено е още от
вещото лице, че процесният апартамент е завършен, но не е захранен с електроенергия и вода, както и
че ищецът Д.Ц. няма открита партида за ползване на
електроенергия и вода.
Относно определянето на
месечния наем за процесния имот, вещото лице установява, че имотът се намира в
населено място от ІІ-ра категория, съгласно ЕКАТТЕ, имащо характеристиките на
общински център и национален курорт; намира се в търговския и пешеходен център
на гр.В., в кв.“Лъджене“, като районът е с много добри търговска достъпност и
инфраструктура и е привлекателен за наематели. Процесният апартамент, като част
от ап.№2 може да се ползва самостоятелно и отделно от останалата част от ап.№2.
Към момента обаче не се ползва и не възможно да се ползва, тъй като е
необходимо да се изпълнят някой работи, а именно: да се поставят санитарни
уреди, ел.контакти и ел.ключове, подова настилка, да се обособи кухненски кът,
като се поставят кухненски мивка и шкафове, тъй като в санитарния възел няма
тоалетна чиния, мивка и душ батерия, а само настилка, ВиК инсталацията е на
тапи, а ел.инсталацията е без контакти и
ключове. Като негатив за имота е отчетен факта, че той е непълноценен в този си
вид, не е захранен с електроенергия и вода и не е мебелиран. Отчитайки всички
тези фактори, влияещи пряко върху формирането на пазарната стойност на месечния
наем, използвайки сравнителния метод за средни продажни цени на подобни обекти
в района и на наемните взаимоотношения, вещото лице приема една средна пазарна
наемна цена за подобен имот от 150лв месечно, но че намира за необходимо да
редуцира стойността с 20% за липса на захранване с електроенергия и с вода, и
на мебелировка, на съответно: 110лв. на месец за периода м.01-м.12.2015г.; 116лв.
на месец за периода м.01-м.12.2016г.;
123лв. на месец за периода
м.01-м.12.2017г.; 131лв. на месец за
периода м.01- м.12.2018г. и за периода 20.01.2019г.- 04.10.2019г. или общия
размер на наема за целия период е равен
на 6961лв.
Уточнява се от страна на вещото
лице, че първият етаж на сградата, имащ търговско предназначение е всъщност партерния
етаж и в него няма жилищна част, както и че в процесното жилище няма сложен
фаянс.
Видно от допълнително
заключение по съдебно- техническата експертиза се установява, че използвайки
сравнителен метод за отдавани апартаменти под наем в гр.П., тъй като във В.
няма данни за се отдават под наем необзаведени апартаменти, по оферти за
обзаведен и необзаведен апартамент, при цени на кв.м. от съответно 5,0лв. и
3,0лв. е изведен коефициент за намаление на наема от 40% за необзаведен
апартамент. В този случай наемът за 51,65кв.м. при средна наемна цена за кв.м.
от 2,77лв. =(4,62лв.х0,60) ще бъде следния: 111лв. на месец за периода м.01- м.12.2015г.;
118лв. на месец за периода м.01- м.12.2016г.;
126лв. на месец за периода м.01-
м.12.2017г.; 134лв. на месец за периода м.01- м.12.2018г. и 143лв. за периода
20.01.2019г.- 04.10.2019г. или общия размер на наема за целия период е равен на 7068лв. Изчислена е също и
стойността на необходимите за извършване довършителни работи за да може
апартамента да се ползва, посочени по видове в таблица №1 от констативно- съобразителна
част, чиято стойност е общо 1871лв. посочено
е, че като се приспадне стойността на довършителните работи от 1871лв. от
определения размер на месечния наем за процесния период от 7068лв. се получава
сумата в размер на 5197лв.
При така възприетата фактическа обстановка и след като разгледа спора
по същество, настоящата въззивна инстанция намира от правна страна следното:
Жалбата за редовна и допустима-
отговаря на изискванията на чл.260 и
чл.261 от ГПК, подадена е в срок, от процесуално легитимиран субект, срещу
подлежащ на обжалване акт.
При извършване на въззивен
контрол за законосъобразност и правилност на първоинстанционното съдебно
решение, в рамките поставени от въззивната жалба, съдът след преценка на
събраните от първата инстанция доказателства намира, че решението е правилно, а
подадената въззивна жалба е неоснователна.
Настоящата
инстанция не приема, че първоинстанционният съд е допуснал съществено
процесуално нарушение, като не е спазил изискваният на чл.146 от ГПК, като в
изготвения доклад не е дадена правна квалификация на иска.
В случая следва
да се отбележи, че районният съд е спазил процесуалния закон, като не се
констатират съществени пропуски в изготвения от него доклад, което да повлия
при разглеждане на спора по същество. Действително в последния липсва дадената
правна квалификация, но реално правилно е разпределена доказателствената тежест,
именно по иска по чл.59 от ЗЗД, който е обсъждан впоследствие в постановения съдебен
акт. В тази връзка няма основание и за настоящата инстанция да не приеме, че от
изложението в подадената искова молба се извежда извод, че правното основание
на претенцията е по чл.59 от ЗЗД.
На практика е
претендирано обезщетение за лишаването на собственика на един недвижим имот от
правото да ползва този имот по неговото предназначение, да упражнява фактическа
власт, да го владее, ползва, управлява и да се разпорежда от него по начин, по
който сметне за необходимо.
В случая няма
основание да се приеме, че е налична искова претенция с правно основание по
чл.31 ал.2 от ЗС.
Не са налице
съсобственици, за да се приеме хипотеза на чл.31, ал.2 от ЗС, а е налице лишаване
от ползите на които едноличният собственик на недвижимия имот по право има от
едно трето, чуждо на правото на собственост на имота лице.
В конкретният
казус, за ищецът Ц. е налице правен интерес да иска да установи не само правото
си на собственост върху имота, но и че без основание той не е допускан до имота
си, като по този начин е лишен от ползите от този имот съизмерими с размера на
средномесечния пазарен наем за исковия период от време за такъв апартамент и
което представлява обедняването за собственика
и с размера на който наем ползвалият без основание апартамент се е
обогатил за сметка на обеднилия се.
В този аспект
следва да се посочи, че категорично е установено, че ищецът Д.Ц. е собственик
на процесния недвижим имот.
В тази връзка е
и постановеното решение на ВКС, постановено по гр.д.№6890/11г., Іг.о. от
13.07.2012г.
В случая е
налице влязло в сила съдебно решение, което е задължително и за страните,
участвали в процеса, и има действие и за наследниците на страните и техните
правоприемници. Правата на ищеца като едноличен собственик на процесния
апартамент са установени със сила на присъдено нещо и с това правно положение
следва да се съобразяват всички останали прави субекти, включително и
ответниците по исковете. Спорът относно правото на собственост, респективно
факта дали процесният апартамент представлява самостоятелен обект на правото на
собственост не може да бъде пререшаван, освен ако има евентуално настъпили нови
факти и обстоятелства и то след влизането в сила на съдебното решение по
ревандикацията или в случая, настъпили
след 13.07.2012г., което евентуално да доведе до нов исков процес
относно собствеността. Такива в случая не са налице.
Следва да се
отбележи, че процесният правен спор е облигационен и в него спорове относно
индивидуализацията на обекта, това дали представлява самостоятелен обект на
правото на собственост и кой е титуляр на правото на собственост не могат да се
пререшават след като са установени със сила на присъдено нещо.
В този аспект
отново следва да се посочи постановеното Решение №202 от 13.07.2012г. по гр.д.№680/2011г.-
І г.о. на ВКС, в което е дадена индивидуализацията на процесния апартамент. Категорично
е установено, че процесният апартамент представлява самостоятелен и обособен
обект на правото на собственост-жилище в жилищен етаж. Фактът, че този
индивидуален обект на правото на собственост е част от апартамент №2 на първи
жилищен етаж от жилищната сграда според твърденията на жалбоподателите, не го
трансформира в несамостоятелен и необособен обект на правото на собственост и
не му придава характер и естество на съсобствен между ищеца и ответниците
обект. Касае се за напълно самостоятелно жилище, имащо необходимите помещения и
индивидуализирано като такова- самостоятелен вход откъм стълбищна клетка,
коридор, санитарен възел, кухня и дневна със спалня, с обща застроена площ от
51.65кв.м.
Няма и как да се
игнорира обстоятелството, че ищецът по силата на наследственото правоприемство
е станал изключителен собственик на процесния апартамент. На практика, правото
му на собственост съществува в обема, в който е заявен с исковата молба- едноличен
собственик на процесното жилище.
След като ищецът
е материално- правно и процесуално- правно легитимиран да предяви настоящия иск
с факта на влязлото в сила решение по предявения ревандикационен иск и вече и
като едноличен титуляр на правото на собственост, с оглед на настъпилата смърт
на майка му, след като е лишен от трети, чужди на правото на собственост върху
апартамента, лица от възможността да го ползва има основания да претендира да
му бъде заплатено обезщетение.
Налице е по
делото изпълнителен лист, по силата на които ответниците, са осъдени да
предадат владението в полза на ищеца, съгласно постановеното съдебно решение за
ревандикация на процесното жилище. В тази насока следва да се посочи, че
липсват данни от ангажираните от страна на ответниците доказателства, същите
своевременно да са го изпълнили, съответно и към настоящия момент.
Самият факт, че
от страна на ищецът Ц. се предприети действия в насока иницииране на
изпълнителен процес срещу ответниците Г.
и П. М. за да получи чрез съответния съдебен изпълнител фактическата власт
върху присъдения му имот чрез принудителното му въвеждане във владение, което
все още не е реализирано означава, че и до момента ответниците продължават без
основание да ползват този чужд за тях имот и да препятстват възможността
едноличния му собственик да обладава този имот по начин който той сметне за
необходим и да получава ползите от него. Гласните доказателства изразени в
показанията на Б. и М.- син на ответниците определено не опровергават горните
констатации.
В тази насока
следва да се посочи, че не са опровергани фактите излагани на ангажираните от
ищеца гласни доказателства изразени в показанията на П. и Д., в насока извършен
ремонт през 2008г. от страна на първия и съответно невъзможно посещение в
процесния имот и налични дела за него от страна на последната.
На практика няма
основание да не се приеме, че е установено несъмнено лишаване на действителния
собственик от ползите по отношение на този имот в претендирания период от време,
съизмерими най- малкото с размера на средномесечния наем за процесното жилище.
От
доказателствата по делото се установява, че процесното жилище е завършено като
такова, но се явява непълноценно поради факта, че не е захранено с ел. енергия
и вода, както и липса на мебелировка. От разпита на свидетеля П. се установява,
че жилището има изградена ел. инсталация и В и К, като от него са извършвани
единствено ремонти по отношение на В и К тръбите, поставяне на фаянс и избиване на отвор за отвеждане на парата от
банята, поставяне на ревизионна шахта.
Ето защо, с
оглед данните, че липсва захранване с ел.енергия на жилището, липсата на вода и мебелировка
е дало основание на вещото лице
инж. Б. да квалифицира имота като непълноценен и да редуцира размера на
евентуалния месечен наем с 20%, който би се дължал за ползването му в този вид
и който за исковия период, от месец януари 2015г. до 27.09.2019г. е в размер на
6961лв. Това, че е извършено такова намаляване на наемните цени в гр.В., не
може да доведе до необоснованост на съдебното решение, тъй като липсват аналози
в този град, предвид на което са използвани тези в гр.П. за определяне на
наемната цена.
Константна е
практиката на ВКС, че лицето което държи без основание чужда вещ, дори да е
негодна за обитаване, винаги дължи обезщетение на собственика за ползите от
които го е лишил.
Принципно
ирелевантно е обстоятелството, дали вещта реално е ползвана и получени ли са от
това приходи, тъй като ползването на вещта от несобственик може да се
осъществява по различен начин.
В случая,
правилно е възприето от първоинстационният съд, че от размерът на нужните
средства за изпълнение на довършителните работи, който възлиза на общо сумата от 1871лв. се приспадне
стойността на довършителните работи от определения размер на следния месечен
наем за процесния период от 7068лв., разликата е за сумата в размер на 5197лв.
Реално с последно
цитираната сума се е обеднил ищецът Ц., предвид лишаването му от ползата да
използва жилището си по предназначение и по начин евентуално за това време да
го направи примерно изцяло пълноценен, като реализира доходи поне от отдаването
му под наем по средна пазарна цена. Със същата тази сума са се обогатили
неправомерно ответниците с факта на осъщественото от същите без основание лично
ползване на имота и лишаването на истинския собственик от възможността да го
ползва съобразно неговото
предназначение.
Именно в
последно посочения размер, исковата претенция се явява основателна и следва да
се уважи.
При тези съображения и
споделяне изводите на първата инстанция, съответно неприемане на възраженията
на жалбоподателите, то настоящата инстанция намира, че подадената въззивна жалба,
като неоснователна следва да се остави без уважение, а решението, като правилно
и законосъобразно бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото, следва в тежест на Г.И.М. и П.Г.М., да се
присъдят направените от страна на Д.С.Ц., съдебно- деловодни разноски пред въззивната
инстанция в размер на 400лв.- адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното,
Пазарджишкият окръжен съд
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение №260001/26.08.2020г., постановено по гр.д.№1044/2019г. по описа на РС- В..
ОСЪЖДА Г.И.М.,
ЕГН ********** и П.Г.М., ЕГН ********** ***, да ЗАПЛАТЯТ на Д.С.Ц.,
ЕГН ********** ***, сумата от 400лв.-
адвокатски хонорар пред първата инстанция.
Решението подлежи на касационно
обжалване в едномесечен срок от съобщението до страните пред ВКС на РБългария.
Председател:
Членове:1.
2.