№59
гр.
Силистра, 12.06.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Силистренският окръжен
съд, в открито заседание на трети юни две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен
Неделчев
ЧЛЕНОВЕ: 1. Кремена Краева
2. Огнян Маладжиков
с участието
на секретаря Антоанета Ценкова,
като разгледа докладваното от младши съдия Маладжиков в.гр.д. № 97 по
описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано e по въззивна жалба на „Банка ДСК” ЕАД с ЕИК 1218306161569,
чрез процесуален представител, против Решение № 516 / 16.01.2020 г. по гр.д.№
1017 / 2019 г. на Силистренския районен съд, с което са отхвърлени главният
установителен и евентуалният осъдителен иск против Ц.Д.П. наследница на Г.П.П.,
тъй като не се установява тя да дължи по Договор за издаване и обслужване на
кредитна карта с револвиращ кредит на физическо лице от 11.06.2007 г.,
съответно не следва да плаща на ищеца, следните суми: 629,32 лв, представляваща
1/3 от дължимата главница, заедно със законната лихва от 24.10.2017 г.; 1008,37
лв – договорна лихва за периода 20.11.2008-20.09.2018 г.; 278,72 лв –
наказателна лихва за периода 08.03.2012-24.10.2017 г.
Установителният иск е по реда на чл. 422 от ГПК, предявен след възражение
от ответницата срещу Заповед № 3232 за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 от ГПК, издадена по ч.гр.д.№ 1795 / 2017 г. на
СсРС.
За да отхвърли исковете, районният съд е приел, че със смъртта на
наследодателя на ответницата цялото вземане на банката става изискуемо и на
основание чл.110 от ЗЗД е погасено по давност.
Въззивникът счита решението за неправилно, моли за неговата отмяна и
уважаване на главния установителен иск, евентуално – да се уважи осъдителната
му претенция за същото вземане. Доводите му са насочени срещу решаващите мотиви
на първата инстанция, че исковете са погасени по давност. Счита, че началният ѝ момент е настъпването на изискуемостта на вземането, който
съвпада с изпадането на длъжника в забава по плащанията, а оттогава до момента
на подаване на заявлението по заповедното производство не са изтекли пет години.
В постъпилия отговор въззиваемата страна оспорва жалбата като
неоснователна, моли въззивният съд да я остави без уважение и да потвърди
обжалваното решение. Претендира разноски за въззивното производство.
От фактическа и правна страна Силистренският окръжен съд намира следното:
Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно, а въззивната жалба
срещу него – неоснователна.
На 11.06.2007 г. между ищцовото дружество и Г.П. е сключен валиден
договор за издаване и обслужване на кредитна карта с револвиращ кредит.
Съгласно чл. 8, ал. 1 от договора срокът му е определен в Условията, а в
тях е посочено, че срокът за ползване на кредита е „Без краен срок за погасяване“.
В рамките този безкраен срок кредитната карта се преиздава автоматично след
изтичане срока ѝ на
валидност, който е една година. Действието на договора се продължава
автоматично, макар да не е ограничено във времето, ако някоя от страните не го
прекрати по някой от начините, посочени в общите условия (ОУ). Прозиращата
липса на правна логика в разпоредбите от ОУ е в резултат на несъобразяването им
с клаузите на конкретния договор между страните.
Съгласно чл. 69, т. 4 от ОУ в случай на смърт на клиента договорът
се прекратява след окончателното изплащане на дължимите суми към банката, от
деня на постъпване и завеждане в банката на писмено уведомление от
наследниците. Тоест, фактическият състав за прекратяване на договора между
банката и починалия кредитополучател, според ОУ, включва три юридически факта:
смърт на клиента, погасяване на дължимите суми към банката, без значение от
кого, и писмено уведомление от наследниците. Под уведомление съдът приема, че
наследниците трябва да информират банката за смъртта на своя наследодател, а не
че я уведомяват за желанието им да прекратят договора. Не е ясно от
формулировката на тази клауза дали прекратяването на договора е право на
наследниците, или поставя задължение за тях да уведомят банката за смъртта на
наследодателя им. Уведомяването не може да е задължение за наследниците, при
положение че те не са страни по договора – арг. от чл. 21 от ЗЗД. Ако е тяхно
право да прекратят безсрочния договор, трябва при неупражняването му, ефектът
да е правосъхраняващ – договорът да не се счита прекратен. Това означава
наследниците да встъпят в правата и задълженията на своя наследодател така
сякаш те са сключили договора. Съгласно чл. 2 и чл. 6 от ОУ обаче кредитната
карта представлява средство за достъп на клиента до отпуснатия кредит, както и
до собствените му средства, внесени за увеличаване на достъпната наличност.
Клиентът е задължен да ползва картата само лично – чл. 29 от ОУ, което
означава, че наследниците не могат с пасивното си поведение да встъпят в
правата на техния наследодател картодържател и да започнат да ползват правата
му по договора, като теглят отпуснатия заем с картата на негово име. В
процесния случай със или без упражняване на правото да се прекрати договорът,
наследниците не биха могли да встъпят в правоотношението на мястото на
наследодателя им. Необходимо е изрично волеизявление в този смисъл, за да могат
освен да плащат дълговете по кредита, да се възползват от условията, при които
е отпуснат. Щом неуведомяването на банката не би могло да прехвърли всички
права на наследодателя по договора върху неговите наследници, значи
универсалното правоприемството ще касае само имуществените права по процесния
договор, разбирани като пасиви и активи на наследството към момента на
откриването му, но не и другите права и задължения по него. В т.ч. няма да се
придобие задължението по чл. 39 от ОУ, на което се позовава ищецът в исковата
молба, за револвиране на кредита съобразно ежемесечното извлечение, чието
неполучаване не освобождава заемополучателя от задължението да внесе в
определения срок минималната сума за револвиране.
Другото условие за прекратяването на договора – погасяване на дължимите
суми по отпуснатия кредит, също не би могло да доведе до правоприемство на
наследниците в правоотношението, ако не бъде изпълнено. Съображенията са
същите, няма как наследниците да ползват отпуснатия револвиращ заем, ако не са
заявили изрично, че желаят това, с което да им се издаде кредитна карта на
тяхно име.
Следователно, от трите предпоставки на чл. 69, т. 4 от ОУ за прекратяването
на договора, достатъчна е само смъртта на кредитополучателя. Другите две следва
да се считат за ненаписани, тъй като неизпълнението им няма юридическите и
практически последици, към които сочи буквалният смисъл на разпоредбата. Този
извод е в съответствие с чл. 146, ал. 1 от Закона за защита на потребителите
(ЗЗП), който приравнява на нищожни неравноправните клаузи, ако не са уговорени
индивидуално. От анализа на чл. 69, т. 4 от ОУ личи, че клаузата не е уговорена
индивидуално, защото касае по-скоро стандартните потребителски кредити с
погасителен план. Погасителният план поставя рамки, отвъд които наследникът,
който не е информиран за задължението на своя наследодател, е защитен, защото
няма да е изпаднал в забава и ще дължи само погасителните вноски (главница с
възнаградителна лихва). За процесното правоотношение клаузата на чл. 69, т. 4
от ОУ е неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 20 във връзка с т. 9 от
ЗЗП. Според т. 9 неравноправна е клауза, която предвижда автоматично
продължаване на срочен договор, ако потребителят не заяви желание за
прекратяването му, и срокът, в който трябва да направи това, е прекалено
отдалечен от датата, на която изтича срочният договор. Според допустимата по т.
20 аналогия неравноправна ще е също така клауза, която предвижда продължаване
на безсрочен договор, когато наследникът на една от страните по него не е
заявил желание за прекратяването му. Процесната уговорката е във вреда на
наследниците на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя,
тъй като възнаградителната лихва, която биха дължали наследниците по револвиращ
кредит, не е ограничена във времето, както е при потребителски кредит с
погасителен план. При револвиращия заем сумата се отпуска на заемателя, който я
усвоява според нуждите си и дължи лихва само върху изтеглените суми – чл. 7 от
ОУ. Впоследствие може многократно да възстановява изтеглените суми и отново да
ги ползва до размера на отпуснатия заем, без да е поставен краен срок за това
(според клаузите на договора). Това обяснява защо главницата е 629,32 лв, а
възнаградителната лихва за периода 20.11.2008-20.09.2018 г. е по-голяма нея, в
размер на 1008,37 лв.
От удостоверението за наследници става ясно, че ответницата е била
съпруга на Георги Пейчинов, който е починал на 19.11.2008 г.
От същата дата процесният договор следва да се счита за прекратен и на
основание чл. 70 от ОУ всички вземания по него са станали изискуеми.
Този извод не противоречи на приетото от Върховния касационен съд в
Решение № 63 от 29.07.2019 г. по т.д.№ 1528 / 2018 г. на II т.о., ТК, че:
„Договорът за кредит не прекратява действието си със смъртта на
кредитополучателя, ако това обстоятелство не е предвидено изрично в него. Той
запазва действието си по отношение на наследниците, които придобиват правата и
задълженията по него в качеството си на универсални правоприемници…При наличие
на знание за задълженията по кредита наследниците на кредитополучателя са
длъжни да погасяват съответните погасителни вноски на съответния падеж съгласно
договорените клаузи…В настоящия случай с молба…ответницата изрично е заявила…,
че поема издължаването на потребителския кредит…“. За разлика от цитирания казус,
в процесния смъртта е посочена като правопрекратяващ факт, но няма нито молба
от ответницата, нито съгласие между страните за встъпването ѝ в
договорното правоотношение. Нито има доказателства за наличие на знание у нея за
размера на дълга и че револвиращите вноски се определят по реда на чл. 39 от ОУ:
с изхождащи едностранно от кредитора ежемесечни извлечение, които не е нужно да
бъдат получавани от насрещната страна, за да дължи определените в тях суми.
На 17.03.2014 г. в производство по чл. 51 от Закона за наследството ЗН)
по гр.д.№ 364 / 2014 г. на СсРС ответницата е призована към наследяване и е
заявила, че приема наследството на своя съпруг.
Съгласно чл. 48 от ЗН приемането на наследството произвежда действие от
откриването му. Става въпрос за действие спрямо материалноправните юридически
факти. Погасителната давност е институт на материалното право. Чл. 114, ал. 1
от ЗЗД поставя началото на погасителната давност от деня, в който вземането е
станало изискуемо. За разлика от ал. 3 на същия член, която поставя началото на
давностния срок при вземания от непозволено увреждане от момента на откриването
на дееца, при наследяването няма такова изискване – да е от приемането на
наследството. В основата на това законодателно разрешение стои идеята за по-засилена
защита на пострадалите от деликт, тъй като техните вземания са възникнали не по
тяхна воля. За останалите вземания законът държи сметка за интересите на
длъжника. Ето защо кредитор с вземане, което
не е възникнало от деликт, следва да прояви активност при събирането му
и когато установи, че длъжникът е
починал, дори да не знае кои са наследниците му, разполага с възможност да
инициира охранително производство по чл. 51 от ЗН и своевременно да ги издири,
да ги призове към наследяване и да предяви вземанията си срещу тях, преди да е
изтекла давността.
Неоснователно е становището на ищеца, че изискуемостта настъпва с
изпадането на длъжника в забава по плащанията. Изискуемостта и забавата
съвпадат в хипотезата на чл. 84, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, когато денят за
изпълнението е определен. В хипотезата на ал. 2 – когато няма определен ден,
вземането е изискуемо с възникването му съгласно чл. 69, ал. 1 от ЗЗД, но длъжникът изпада в забава, след като бъде
поканен от кредитора. Приложима за процесния случай е хипотезата описана във
второто изречение на чл. 84, ал. 1 от ЗЗД, където изрично се казва, че когато
този ден (за изпълнение) е изтекъл след смъртта на длъжника, неговите
наследници изпадат в забава след изтичането на 7 дни от поканата. Нотариалната
поканата до ответницата да плати дълга е получена от нея на 22.09.2017 г. и от
30.09.2017 г. тя е в забава. Но изпадането ѝ в забава
от този момент не влияе върху започналата да тече давност още от смъртта на
нейния наследодател, защото именно с нея е прекратен договорът и изрично сам
кредиторът е поставил в общите си условия, че изискуемостта настъпва от момента
на прекратяването – чл. 70 от ОУ. Но дори да не го беше сторил, а беше
уговорено, че вземането ще стане изискуемо спрямо наследниците от тяхната
покана, пак от прекратяването на
договора (който момент съвпада с откриването на наследството) щеше да тече
погасителната давност, защото тогава за ответницата възниква задължението ѝ спрямо кредитора да погаси наследения дълг – арг. от
чл. 114, ал. 2 от ЗЗД.
В настоящия случай става ясно, че ищецът е бездействал в продължение на
повече от пет години от смъртта на Георги Пейчинов, преди да предяви вземането
си в заповедното производство на 24.10.2017 г. срещу неговата преживяла
съпруга, наследила го до размера от 1/3 част от наследството. Без значение е
кога кредиторът е инициирал производството по чл. 51 от ЗН, кога е изпратил
нотариалната покана, в която не е посочен размерът на дълга, нито има значение
въпросът за предсрочната изискуемост и всички останали доводи изтъкнати в
исковата молба и въззивната жалба. Предсрочната изискуемост би имала значение
само ако е налице правоприемство в договорното правоотношение, а такова, както
стана ясно, няма.
Възражението на ответницата за изтекла погасителна давност е предявено
своевременно с отговора на исковата молба и се явява основателно, поради което
следва да се отхвърли както установителният иск по реда на чл. 422 от ГПК, така
и евентуалният осъдителен иск за претендираното главно вземане и произтичащите
от него допълнителни вземания – арг. от чл. 119 от ЗЗД. Като е сторил същото,
Силистренският районен съд е постановил правилен съдебен акт с мотиви,
съответстващи на изложените от въззивната инстанция.
Обжалваното решение следва да се потвърди, а на въззиваемата да се присъдят
сторените разноски за процесуален представител в размер на 360 лева.
Водим от гореизложеното, Силистренският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 516 от 16.01.2020 г. по гр.д.№ 1017 / 2019 г. на
Силистренския районен съд.
ОСЪЖДА „Банка ДСК” ЕАД с ЕИК 1218306161569 да плати 360 лева (триста и
шестдесет лева) на Ц.Д.П. за разноските в производството по в.гр.д.№ 97 / 2020
г. на СсОС.
Решението е окончателно, не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.