РЕШЕНИЕ
№ 77
гр. Смолян , 12.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в публично заседание на дванадесети март, през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Росица Н. Кокудева
Членове:Петранка Р. Прахова
Зоя С. Шопова
при участието на секретаря Софка М. Димитрова
като разгледа докладваното от Зоя С. Шопова Въззивно гражданско дело №
20215400500060 по описа за 2021 година
Производството е по чл.258-273 ГПК.
С Решение № 20206/17.11.2020 г. по гр.дело № 63/2020 г.,
Девинският районен съд ОСЪЖДА на основание чл.286 – 288 ТЗ, във връзка с
чл.258 и сл. ЗЗД, във вр с чл.79 и чл.86 ЗЗД, „Р." ЕООД-с.М. да заплати на „В.
– 77“ ЕООД-гр. Д. сумата за главница в общ размер от 12 728.57 лева, от
която: главница 3 608,57 лв. по фактура № 1181/06.02.2018 г. и 9 120 лв.
главница по фактура № 1188/16.03.2018 г., ведно с обезщетение за забавено
плащане по фактура № 1181/06.02.2018 г. в общ размер 1984.06 лева от
06.02.2018 г. до 15.03.2020 г., и обезщетение за забавено плащане по фактура
№ 1188/16.03.2018 г. в размер 1 682 лева за периода от 16.03.2018 г. до
08.01.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата 3 608,57 лв. по
фактура № 1181/06.02.2018 г. от 16.03.2020 г. до окончателно плащане и
законната лихва върху главницата в размер 9 120 лв. от 09.01.2020 г. до
окончателно заплащане, както и сторените в заповедното производство
разноски в размер от 1497,47 лв. и в исковото производство в размер от 2
1
537,36 лв.
Срещу това решение е подадена допустима въззивна
жалба от „Р.“ ЕООД-с.М., чрез пълномощника му адв.Д. П., с искане да бъде
обезсилено, респективно – отменено и исковете на „В.-77“ ЕООД – оставени
без разглеждане, съответно – отхвърлени изцяло. Претендира и за разноските
по делото.
В съдебно заседание за дружеството-жалбоподател, редовно
призовано, не се явява представител. От пълномощника му адв. Д. П. жалбата
се поддържа чрез изпратено писмено становище-защита.
С отговор по чл.263, ал.1 ГПК въззиваемият
„В.-77“ ЕООД-гр.Д., чрез пълномощника адв.Ан. Б., оспорва въззивната
жалба с подробни доводи по оплакванията на жалбоподателя, моли
решението да бъде потвърдено, както и да му се присъдят разноските.
В съдебно заседание за въззиваемото дружество
пълномощникът адв.Бадев продължава да оспорва жалбата, като представя и
писмени бележки.
Съдът установява следното:
Решението е недопустимо и следва да се обезсили, като
делото се върне на РС-Девин за произнасяне по предявените установителни
искове.
По ч.гр.дело № 5/2020 г. Девинският районен съд издава
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК с № 3/10.01.2020 г. за осъждане на „Р.“
ООД-с.М. да заплати на полза на „В.-77“ ООД-гр.Д. за сумите: 2 714.48 лева
по фактура № 1173/28.12.2017 г. на обща стойност 7 560 лева, с включено
ДДС; 9 300 лева по фактура № 1181/06.02.2018 г. на стойност 9 300 лева, с
включено ДДС; 9 120 лева по фактура № 1188/16.03.2018 г. на стойност 9 120
лева, с включено ДДС; 1 743.14 лева законна лихва за периода от 28.12.2017 г.
2
до 06.01.2020 г. по фактура № 1173/28.12.2017 г.; 1 813.65 лева законна лихва
за периода от 06.02.2018 г. до 08.01.2020 г. по фактура № 1181/06.02.2018 г., и
1 682.00 лева законна лихва за периода от 16.03.2018 г. до 08.01.2020 г. по
фактура № 1188/16.03.2018 г., общо задължения за мораторна лихва 5 238.79
лв., ведно със законната лихва върху главницата от 21 134.48 лева от подаване
на заявлението в съда – 09.01.2020 г. до изплащане на задължението и
разноски по делото в размер 1 497.47 лева, от които 527.47 лева - държавна
такса и 970 лева адвокатско възнаграждение.
Видно е обаче, че още в заявлението и съответно - в
заповедта, е допусната грешка, тъй като сборът на поисканите главници по
трите фактури / 2 714,48 лв.+9 300 лв.+9 120 лв./ възлиза не на 21 134,48 лв., а
на по-малко: 12 134,48 лв., т.е., разменени са първата и втората цифри.
Въпреки това, със заповедта е присъдена законната лихва върху по-голямата,
погрешно сборувана сума от 21 134,48 лв.
С разпореждане № 178/23.01.2020 г., поради
постъпило в срок възражение от дължника „Р.“ ООД, е указано на заявителя
„В. 77“ ООД, че може да предяви иск относно вземането си в едномесечен
срок от получаване на съобщението, като довнесе дължимата държавна такса.
В определения срок са предявени исковете по
чл.422, ал.1 ГПК, по които е образувано настоящото дело, за установяване
съществуване на вземанията по горната заповед.
По тях ищецът „В. 77“ ООД, че между страните е
възникнало и съществувало облигационно търговско правоотношение, по
което ищецът е изпълнил точно, изцяло и реално задълженията си по
сделката, като е извършил изработка, представляваща зимна поддръжка на
път III / - 866, км 50+300 - 60+300. Изработката е приета и одобрена от
ответника без възражения и рекламации. Твърди, че ответникът „Р..“ ООД не
е изпълнил задължението да заплати изработката по договореностите, за
което са били издадени три фактури, че е изпаднал в забава за заплащане на
паричното си задължение, като неизпълнението се дължи на причина, за
която ответникът носи отговорност.
3
Твърди, че ответникът не е изпълнил задълженията
си по издадените фактури: 1/ фактура № 1173/28.12.2017 г.; 2/ фактура №
1181/06.02.2018 г. и 3/ фактура № 1188/16.03.2018 г., които са същите
фактури, упоменати в заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК. Сочи се от
ищеца, че те са подписани от страните и са осчетоводени от тях. Ответникът е
бил длъжен от датата на издаване на фактурите да заплати стойността на
изработките по сделката, но не е изпълнил това си парично задължение.
По фактура № 01173/28.12.2017 г. задължението на
длъжника по главницата до 06.01.2020 г. сочи да е в размер на 7 560 лева, с
включено ДДС. С банково извлечение ответникът на 07.01.2020 г. е превел по
сметка на ищеца сумата от 4 845.52 лева за погасяване на част от главницата,
като след приспадане на тази сума от дължимата главница 7 560 лева,
остатъкът на паричното задължение по главницата е в размер от 2 714.48 лева.
Претендира обезщетение за забавено плащане в размер на законна лихва от
датата на подписване на фактурата - 28.09.2017 г., от която дата задължението
е било изискуемо, до 06.01.2020 г., върху главница в размер на 7 560 лева, в
размер 1 743.14 лева.
По фактура № 1181/ 06.02.2018 г. паричното
задължение на ответника по главницата е в размер 9 300 лева, с включено
ДДС, заедно с обезщетение за забава в размер на законната лихва от датата на
подписване на фактурата - 06.02.2018 г., от която дата задължението е
изискуемо, до 08.01.2020 г. - дата на внасяне на заявлението по чл.410 ГПК в
Pайонен съд – Д., мораторна лихва в размер 1 813.65 лева.
По фактура № 1188/16.03.2018 г. паричното
задължение на ответника по главницата е в размер на 9 120 лева, с включено
ДДС, което претендира заедно с обезщетение за забава в размер на законната
лихва от датата на подписване на фактурата - 16.03.2018 г. до 08.01.2020 г.,
дата на внасяне на заявлението по чл.410 ГПК в Pайонен съд - Девин,
мораторна лихва в размер на 1 682 лева.
Отново обаче грешката при сборуването им е пренесена в
4
исковата молба, като вече се твърди, че общо задълженията на ответника са
21 143,47 лв., което е различно и от сбора, посочен в заповедта – 21 134,48 лв.
Посоченият в исковата молба сбор не отговаря на сбора, получаващ се при
събиране на сумите по трите фактури, както са отразени в исковата молба,
като той е все същият: 12 134,48 лв.
Със заявлението е поискано и със заповедта е присъдена и
лихва за забава върху главницата от 2 714,48 лв. по фактура №
1173/28.12.2017 г. по фактурите: 1 743,17 лв. върху главницата от 2 714,48
лв., претендирана за периода 28.09.2017 г./ която била дата на изискуемостта
на задължението/ – 06.01.2020 г., когато има частично плащане от длъжника.
По заявлението сумата е същата, но началният момент на периода е различен
– 28.09.2017 г., като със заповедта е присъдена същата сума, но началният
момента н периода е посочен да е 28.12.2017 г. Претенцията за лихвата за
забава и по исковата молба е еднаква с тази по заявлението, като разликата
със заповедта е не в размера на сумата, а в началния момент на периода на
забава. Както се сочи и в заключението по ССчЕ, а се вижда и от твърденията
на ищеца, налице е грешка в посочване на началния момент на забавата.
Ищецът твърди, че тя настъпва от датата на подписване на фактурите, като
първата процесна фактура с № 1173 е от дата 28.12.2017 г. /касае се за зимно
поддържане на път/, поради което няма причина началната дата на забавата да
е три месеца по-рано – 28.09.2017 г.
Независимо от това, претенцията за лихва за забава по
исковата молба е идентична с тази по заповедта, която произтича от първата
фактура № 1173/28.12.2017 г., с изключение на началния момент на забавата.
Със заявлението е поискано и със заповедта е присъдена и
лихвата за забава в размер на 1 813,65 лв. върху главницата от 9 300 лв. по
втората фактура с № 1181/06.02.2018 г. за периода 06.02.2018 г. – 08.01.2020 г.
Претенцията по исковата молба е същата - 1 813,65 лв. върху същата
главница за същия период и фактура.
Идентично е положението по отношение лихвата за забава
по третата фактура с № 1188/16.03.2018 г. – 1 682 лв. върху главницата от
9 120 лв. е поискана със заявлението и присъдена със заповедта за периода
16.03.2018 г. – 08.01.2020 г. Тази сума със същото основание, размер и период
5
се търси и с исковата молба.
Сборът от лихвите за забава по трите фактури по заповедта
възлиза на 5 238,79 лв. и правилно е посочен в нея: 5 238,79 лв. В исковата
молба обаче погрешно е посочено, че сборът на лихвите е 5 239,27 лв.
Петитумът на исковата молба е да се признае за
установено спрямо ответника съществуването на изискуемо парично вземане
в полза на ищеца в размер на 21 143.47 лева с ДДС по главници,…. 5 239,27
лв. за мораторните лихви, както и законна лихва върху главницата от 21
143.47 лева, считано от 08.01.2020 г. - датата на внасяне на заявлението по
чл.410 ГПК в съда до изплащане на вземането, заедно с разноските по
заповедното производство държавна такса в размер на 567.47 лева и адв.
възнаграждение в размер на 970 лева. Претендира сторените разноски в
исковото производство.
След изслушани две заключение по счетоводната
експертиза, изготвени от вещите лица Ст. В. и М. Р., ищецът чрез
пълномощника адв.Анастас Бадев подава молба с вх.№ 21551/12.10.2020 г. да
се допусне изменение на исковете в следния смисъл: промяна на размера на
претенциите и преминаване от установителни към осъдителни искове.
Относно размера иска намаляване по главниците от 21 143,47 лв. на 21 134,48
лв. / или с 8,99 лв. по-малко/, колкото счита, че сборът на главниците по
заповедта за изпълнение, като пояснява, че е допуснал грешка при
изчисляване сбора от дължимите главници по фактурите. В същото време
прави частичен отказ по чл.233 ГПК относно тази разликата от 8,99 лв. в
сбора на главниците.
Иска също така намаляване на претенцията и за
мораторните лихви от 5 239,27 лв. на 5 049,77 лв., поради грешка в периода,
за който са начислени, като посочва, че новата сума от 5 049,77 лв. е с оглед
други начален момент на забавата по първата фактура, а именно : 28.12.2017
г., при което лихвата за забава по нея за действителния период сочи да е
1 554,12 лв. Останалите суми и периоди на лихвите посочва да са
непроменени. Прави отказ по чл.233 ГПК по претенцията за лихвите за забава
за разликата от 189,02 лв.
6
На следващо място, сочи, че прави искане по чл.214, ал.2
ГПК за добавяне на изтекли лихви, като вече претендира от ответника и
лихвите за забава, които са изтекли след подаване на заявлението, а именно:
от 09.01.2020 г. до датите на направени от ответника две частични плащания
от по 5 000 лв. подробно обяснява какъв размер лихви е получен, какви суми
за главници и лихви счита за погасени с двете плащанията от по 5 000 лв.
Посочва и краен размер на задълженията на ответника за главници по трите
фактури – 12 728,57 лв. главници по тях /като сочи, че вземането по първата
фактура с № 1173 от 28.12.2017 г. е изцяло погасено с плащанията, както и
претенцията му за лихвите върху главницата по тази фактура; т.е., това е сбор
от главниците по останалите две фактури/ и т.н. Всичко това е обаче е
формулирано като осъдителна претенция, т.е., за сумите по този петитум,
иска ответникът да бъде осъден да му ги заплати. Същевременно в същата
молба претендира и за разноските по заповедното производство.
Решението е недопустимо, тъй като е постановено по
недопустимо уважено искане на ищеца за преминаване от установителния
иск по чл.422, ал.1 ГПК към осъдителен за вземанията, за които е издадена
заповедта по чл.410 ГПК, без тази заповед да е обезсилена, тя е валидно
съществува, макар влизането и в сила да е обусловено от резултата по иска.
Съгласно Решение № 1 от 10.04.2018 г. на ВКС по т. д. №
335/2017 г., II т. о., ТК, а и мн.други, е прието следното: „ По правния въпрос,
по който касационното обжалване е допуснато: Със задължителните за
съдилищата разяснения в т. 11 б. на TP № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. ОСГТК на
ВКС приема, че искът по чл. 422 ГПК се разглежда по правилата на общия
исков процес, но с оглед спецификата на това производство и обусловеността
му от издадена в заповедното производство заповед за изпълнение,
неприложими се явяват правилата за изменение на иска по чл. 214, ал. 1 ГПК
- за изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго
основание, от което произтича вземането по издадената заповед за
изпълнение, както и за увеличение размера на иска. Посочено е, че
въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от
това, въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се
заяви чрез предявяване на осъдителен иск, но при условията на евентуалност.
7
Затова и преминаването от установителен към осъдителен иск за вземане,
предмет на издадената заповед за изпълнение, е недопустимо. Наред с това
според задължителните постановки в т. 13 на TP № 4/2013 г. от 18.06.2014 г.
на ОСГТК на ВКС с решението по установителния иск по чл. 422 ГПК се
формира сила на пресъдено нещо относно съществуването на вземане, но с
изпълнителна сила се ползва издадената вече заповед за изпълнение. Затова
ако с решението по иска бъде признато съществуване на вземането, предмет
на издадената заповед за изпълнение, тя влиза в сила и това вземане подлежи
на изпълнение. Ако с решението исковата претенция по чл. 422 ГПК бъде
отхвърлена, то в хипотезата на издадена заповед за изпълнение въз основа на
документ по 417 ГПК, съгласно чл. 422, ал. 3 ГПК изпълнението се
прекратява, без да е необходимо обезсилване на издадената заповед за
изпълнение и изпълнителен лист. При прекратяване на исковото
производство по чл. 422 ГПК, извън хипотезите на постигната между
страните по делото спогодба и на констатирано от решаващия съд влизане на
заповедта за изпълнение в сила, издадената заповед за изпълнение и
изпълнителен лист подлежат на обезсилване. В съгласие с горецитираните
задължителни постановки е формирана практика на касационната инстанция,
която обективирана в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на
ВКС: № 141 от 06.11.2014 г., по т. д. № 2706/2013 г., № 41 от08.04.2015 г., по
т. д. № 653/2014 г. на II т. о.. № 168 от 01.10.2013 г., по т. д. № 1332/13 г. на II
т. о., № 88 от 27.05.2011 г. по т. д. № 598/10 г. на II т. о., № 78 от 16.05.2012 г.,
по т. д. № 511/2011 г. на II т. о., № 152 от и др., е в смисъл, че правният
интерес от предявен по реда на чл. 422 ГПК установителен иск би отпаднал
само ако заповедта за изпълнение е обезсилена в хипотезите на 3 и т. 4 ГПК,
по чл. 415, ал. 2 ГПК с актове на съда в заповедното производство, респ. на
въззивния съд в съответствие с разясненията в TP № 4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС. Посочено е още, че за да са налице предпоставките на чл. 214, ал. 1, пр.
3 ГПК за преминаване от установителен към осъдителен иск, тези актове за
обезсилване на издадената заповед за изпълнение трябва да са влезли в сила
до приключване на съдебното дирене в първата инстанция в производството
по иска, основан на чл. 422 ГПК. Следователно в исковото производство по
чл. 422 ГПК е недопустимо преминаване от установителен към осъдителен
иск по реда на чл. 214, ал. 1, пр. 3 ГПК, когато разпореждането за незабавно
изпълнение е отменено по реда на чл. 419, ал. 1 ГПК и е обезсилен издадения
8
въз основа на него изпълнителен лист, тъй като те нямат за последица
обезсилване на заповедта за изпълнение. В този см. при издадена заповед за
изпълнение, която не е обезсилена, кредиторът няма право на избор относно
вида на иска. чрез който следва да защити вземането си, предмет на същата.“
В настоящия случай фактическото положение е много по-
опростено, защото тук заповедта е по чл.410 ГПК, т.е., не е подлежала на
незабавно изпълнение, което да е впоследствие отменено по жалба по чл.419
ГПК, тя не е обезсилена, такова обстоятелство не се твърди и не се
установява, поради което ищецът няма никакъв правен интерес да иска
преминаване от установителен към осъдителен иск. След като заповедта за
изпълнение не е обезсилена по предвидения от законодателя процесуален ред,
допуснатото по реда на чл. 214, ал. 1, пр. 3 ГПК от Районен съд-Девин
изменение на иска по чл. 422 ГПК в осъдителен е в нарушение на
процесуалния закон и е довело до постановяване на недопустим
първоинстанционен съдебен акт. С оглед вида на констатирания порок делото
следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на същия съд, който да
вземе отношение към молбата на ищеца от 12.10.2020 г. без частта, с която се
иска преминаване от установителен към осъдителен иск; както и да съобрази
постановките на т.10 и т.11б от ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. №
4/2013 г., ОСГТК.
Действително, необходимо е да има идентичност
между претенцията по заповедта и по исковата молба, но ищецът може да
реши да не предявява иск за цялото вземане по заповедта. Също така, ако са
настъпили плащания след подаване на заявлението, те се вземат предвид
съобразно разрешението по т.10 от посоченото тълкувателно решение, като,
естествено, не е задължително искът по чл.422 ГПК да е изцяло основателен,
за да е допустим. Ето защо, при необезсилена заповед за изпълнение, е
несъстоятелно да се оправдава преминаване от установителен иск по чл.422
ГПК към осъдителен, ако има плащания след подаване на заявлението, в
резултат на които е видно, че дългът на ответника е намалял.
Разноските в настоящото въззивно производство следва да
се съобразят от първоинстанционния съд при новото разглеждане на делото
според резултата от решението по предявените искове.
9
По изложените съображения Смолянският окръжен съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА изцяло Решение № 20206/17.11.2020 г.
по гр.дело № 63/2020 г. на Девинския районен съд и ВРЪЩА делото на
същия съд за ново разглеждане от друг състав на съда на установителните
искове по чл.422, ал.1 ГПК, предявени от „В. 77“ ЕООД-гр.Девин против „Р.“
ООД-с.М., за съществуване на вземанията по заповед № 3/10.01.2020 г. по
ч.гр.дело № 5/2020 г. на Девинския районен съд.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните, което да се
извърши чрез техните пълномощници.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10