№ 1198
гр. Варна, 13.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ТО, в публично заседание на
петнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Галина Чавдарова
Членове:Ралица Ц. Райкова
мл.с. Гинка Т. Иванова
при участието на секретаря Мая Т. Иванова
като разгледа докладваното от Ралица Ц. Райкова Въззивно гражданско дело
№ 20243100501561 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 48570/17.06.2024г. /вх. No на
ВРС/, подадена от „Вива Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес:
гр. София, ж.к. Люлин 7, бул. Джавахарлал Неру № 28, бл. Силвър център, ет.
2, ап. 73Г, представлявано от С П. П.- изп. директор, срещу Решение №
1855/22.05.2024г., постановено по гр.д.№ 1161/2024г. по описа на ВРС, с което
е прието за установено, че Т. Р. Г., ЕГН **********, с адрес: ***, не дължи на
„ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, район Люлин, ж. к. Люлин 7, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, АТЦ
„Силвър Център“, ет. 2, офис 73 Г, сумата 839.28 лв., представляваща
неустойка за непредставено обезпечение, предвидена в чл. 4, ал. 2 от Договор
за паричен заем Standart 14 № 5825275 - 30.05.2022, сключен между страните
на 01.06.2022г., на основание чл. 124, ал. 1 ГПК.
В жалбата се излага, че решението е неправилно и незаконосъобразно.
Първоинстанционният съд се бил произнесъл по решен вече между страните
1
спор по същото правоотношение и със същите правни последици за
потребителя. Посочва се, че по гр.д.№5862/2023 г. по описа на ВРС ищцата
била сезирала съда с искане да бъде установено, че не дължи заплащане такса
за експресно разглеждане на документи. По това дело дружеството предявило
насрещен иск за осъждане на Т. Г. да заплати дължимите по договора главница
и договорна лихви. В същото това производство ищцата оспорила предявения
насрещен иск, като навела доводи за недействителност на целия договор,
както и за недействителност на договорната неустойка. И въпреки вече
висящия спор между страните, Г. образувала делото, чието решение се
обжалва пред настоящата инстанция. След като „Вива кредит“ АД навела
твърдения за висящ спор пред първоинстанциония съд, ищцата представила
решение по първото дело. Счита, че първоинстанционният съд не се бил
запознал с него, доколкото не бил взел под внимание, че с вече постановеното
решение съдът обявил процесният договор за нищожен, като на стр.4 бил
обсъдил и вземането за неустойка по чл.4, ал. 2 от договора – предмет на
настоящото дело, която счел също за нищожна, а противно на всякаква логика
бил решил вече решен спор. Твърди се, че първоинстанционният съд не бил
обсъдил доводите на ответника, изложени в отговора на исковата молба и в
молбата за съдебно заседание, нито прочел решението на другия състав на
същия съд, а постановил решение, което абсолютно било в противоречие с
правото. След като веднъж съдът се бил произнесъл, че договорът е нищожен
и бил направил прихващане с платените от ищцата суми за неустойка, като ги
отнесъл към главницата, възниквал въпроса какъв би бил правният интерес от
водене на друго дело, доколкото резултатът бил същият като този, който вече е
постигнат с предходното дело. Счита, че с това се цели да се трупат разноски в
полза на ищцата Г. и на нейния адвокат. Моли съда да вземе под внимание, че
по този начин създава нова възможност за порочна практика при определена
група адвокати, които завеждат множество дела само по един договор само и
единствено с цел печелене на хонорари по чл. 38 от ЗА. Поддържа се, че в
настоящия случай не е имало интерес от завеждане на второто дело, но дори и
ищецът под страх да не загуби първото дело и да бъде осъден да заплати
неустойка, да е образувал същото, съдът би следвало да го прекрати в неговия
край или да отхвърли иска. Моли съда да отмени решението, като постанови
ново, с което да отхвърли исковете и да присъди разноските за двете
инстанции.
2
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, с
който се сочи, че решението е правилно и законосъобразно, а въззивната
жалба неоснователна и недоказана. Счита, че въззивникът неправилно приема,
че мотивите на съдебното решение индивидуализират правния спор и имат
сила на пресъдено нещо. Отбелязва, че предметът на посоченото от него дело
е различен от предмета на настоящото, въпреки, че произтичат от едно и също
облигационно правоотношение, а именно Договор за паричен заем Standart 14
No 5825275/30.05.2022г. Сочи, че с разпоредбата на чл. 236 ГПК е направено
ясно разграничение между понятия „решение“ и „мотиви“, от което следвало,
че са две различни неща, които са неразривно свързани. Поддържа, че
мотивите на съдебния акт отразяват само начина формиране на волята на съда
и нямат задължителна сила, както диспозитивът, който представлява
същинското решение. В този смисъл счита, за необосновано твърдението на
въззивника, че настоящият правен спор вече е бил разглеждан и по него е
имало произнасяне на съда. От извода на първоинстанционния съд, че по гр.д.
№ 5862/2023 г. по писа на ВРС, не е предявен иск за нищожност на целия
договор за кредит, а се цели само установяване на недължимостта на сума,
представляваща такса за допълнителна услуга „експресно разглеждане на
документи за отпускане на паричен заем“, следва, че ищцата Т. Г. е имала
правен интерес от водене на второто по ред производство. Моли съда да
остави без уважение подадената жалба, да потвърди първоинстанционното
решение, като правилно и законосъобразно и да присъди разноски в полза на
въззиваемата страна.
В открито съдебно заседание, страните не се явяват и не се
представляват. Въззивникът депозира молба преди датата на насроченото осз,
с която поддържа въззивната жалба, моли за отмяна на решението и за
присъждане на разноски за първа и въззивна инстанция, като не представя
списък с разноски. В молбата му е направено и възражение за прекомерност
на претендираното адвокатско възнаграждение от насрещната страна. От
въззиваемата страна, също е депозирана писмена молба, с която оспорва
жалбата, моли да бъде оставена без уважение и да бъде потвърдено
първоинстанционното решение, като бъдат присъдени разноски за въззивната
инстанция по представен списък.
За да се произнесе по подадената въззивна жалба, настоящият състав
3
съобрази следното:
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на Т.
Р. Г., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез процесуалния й представител – адв.
П. Н., срещу „ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район Люлин, ж. к. Люлин 7, бул. „Джавахарлал Неру”
№ 28, АТЦ „Силвър Център“, ет. 2, офис 73 Г, с която е предявен иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за установено в отношенията между
страните, че ищцата не дължи на ответника сумата 839.28 лв., представляваща
неустойка за непредставено обезпечение, предвидена в чл. 4, ал. 2 от Договор
за паричен заем Standart 14 № 5825275 - 30.05.2022, сключен между страните
на 01.06.2022г.
ИЩЦАТА Т. Р. Г. излага, че на 01.06.2022 г. е сключила Договор за
паричен заем Standart 14 № 5825275 - 30.05.2022 с ответника, по силата на
който й е отпуснат заем в размер на 2100 лв., с лихвен процент по кредита –
40.32 % и ГПР – 49.36 %. В чл. 4, ал. 1 от договора е предвидено, че
заемателят се задължава в 3-дневен срок от усвояване на сумата по договора
да предостави обезпечение на задълженията си под формата на поръчителство
или банкова гаранция. В чл. 4 от договора е посочено, че в случай на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, дължи
неустойка в размер на 839.28 лв., която следва да се разсрочи и заплаща на
равни части към всяка вноска от погасителния план. Поддържа, че тази клауза
противоречи на добрите нрави и като такава е нищожна. Посочва, че в Глава
четвърта на ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на
договора за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на
потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на договора
изобщо или в искания размер на заема. Счита, че клаузата, съдържаща се в чл.
4, ал. 1 от договора се намира в пряко противоречие с преследваната от закона
цел и съответното задължение на потребителя. Чрез тази клауза на длъжника
се вменява задължение да осигури гаранция, която да обезпечи кредита, след
като той вече е отпуснат, което противоречи на разпоредбата на чл. 16 ЗПК,
съгласно която оценката на платежоспособността се извършва преди
разрешаване отпускането на кредита. Твърди, че в чл. 4 от договора формално
е уговорена неустойка, представляваща по същността си допълнителна
печалба за кредитора. Със същата се цели неоснователно да се обогати
заемодателя. Счита, че тази неустойка излиза извън присъщите й функции и се
4
превръща само в средство за обогатяване на кредитора, още повече, че
плащането й трудно би се избегнало, съгласно условията на договора. По
изложените съображения моли предявеният иск да бъде уважени. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил ПИСМЕН ОТГОВОР от
ответника „ВИВА КРЕДИТ“ АД, чрез процесуалния му представител – адв. А.
Н.. Не оспорва обстоятелството, че между страните е сключен процесният
договор за паричен заем. Излага, че на ищцата е предоставен Стандартен
европейски формуляр, описващ всички условия по договора, съгласно
изискванията на ЗПК. На основание чл. 4 от договора и поради непредставяне
на допълнително обезпечение по договора за заем на заемателя /ищцата в
настоящото производство/ е начислена неустойка в общ размер от 839.28 лв.,
която е разпределена на равни части по всяка вноска. Посочва, че ищцата е
сезирала ВРС с искова претенция за обявяване на нищожността на клаузата,
обективирана в чл. 1, ал. 3 от договора за експресно разглеждане на
документи, предмет на воденото между страните гр. д. № 5862/2023 г. по
описа на ВРС, 9 състав. По това дело дружеството е депозирало насрещен иск
за осъждане на г-жа Г. да заплати дължимите по договора главница и
договорна лихва, като не е претендирало предвидената в чл. 4 от договора
неустойка. В същото това производство ищцата, чрез процесуалния й
представител, оспорва предявения насрещен иск, като навежда доводи за
недействителност на целия договор. В тази връзка счита, че ищцата няма
правен интерес от водене на настоящия иск. По изложените съображения
моли производството по делото да бъде прекратено, а в условията на
евентуалност – да бъде отхвърлен предявеният от ищцата иск. Претендира
разноски.
В проведеното по делото открито съдебно заседание пред първата
инстанция процесуалните представители на страните депозират нарочни
молби, в които поддържат становищата си по съществото на спора.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от активно
легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, процесуално
допустима е и отговаря на останалите съдържателни изисквания на чл.260 и
чл. 261 ГПК и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
5
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. В
обхвата на така посочените въззивни предели, ВОС намира обжалваното
решение за валидно, но същото е недопустимо.
Съгласно задължителната практика на ВКС /ППВС № 1/10.11.1985г. и
ТР № 1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС/ недопустимо е това съдебно решение,
което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по
същество, а именно когато решението е постановено въпреки липсата на
право на иск или ненадлежното му упражняване и ако съдът е бил десезиран.
Недопустимо е и решението, когато съдът е разгледал непредявен иск.
Въззивната инстанция намира, че при постановяването на обжалваното
решение, първоинстанционният съд се е произнесъл, въпреки наличието на
отрицателна процесуална предпоставка за съществуване право на иск.
Страните не спорят, а и от представените доказателства се установява,
че преди завеждане на настоящото производство, ВРС е бил сезиран и
съответно е разгледал насрещен иск по гр.д. 5862 /2023г., с който кредиторът
„Вива Кредит“ АД е отправил искане за осъждане на длъжника Т. Р. Г. за
вземания за главница и възнаградителна лихва по Договор за паричен заем
Standart 14 № 5825275 - 30.05.2022, сключен между страните на 01.06.2022г.
Постановено е и решение, с което съдът се е произнесъл по осъдителната
претенция, като е разгледал и наведените от длъжника възражения за
недействителност на отделни клаузи от договора и съответно на целия
договор. Изрично в мотивите на решението съдът е посочил и служебното си
задължение да се произнесе по действителността на договора за кредит. След
обстойно обсъждане на клаузите от договора, вкл. и на тази за неустойка /чл.4
ал.2/, ВРС е приел, че договорът е недействителен и се дължи само чистата
стойност на кредита, като е приспаднал всички заплатени суми до момента
/вкл. тези събрани въз основа на клаузата за неустойка/ от дължимата
главница по кредита и е осъдил длъжника да заплати само разликата.
Страните нямат спор, че решението е влязло в законна сила, а и от
направената от съда служебна справка се установява, че същото е влязло в
сила на 17.04.2024г.
Разпоредбата на чл. 299 от ГПК ал.1 от ГПК предвижда, че спор,
разрешен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван освен в
случаите, когато законът разпорежда друго. В този случай, законодателят е
6
предвидил съдът, пред който е образувано повторно заведеното дело, да го
прекрати служебно, след като констатира недопустимостта на предявения иск.
В случай, че предпоставките недопустимостта на посоченото основание бъде
констатирана от въззивната инстанция, прекратяването на делото е
правомощие на въззивния съд, който следва да обезсили недопустимото
решение на първата инстанция.
За да се приложи най-тежката санкция, обаче, и да се приеме за
недопустимо производството по делото, то следва да има пълен субективен и
обективен идентитет между двете производства. Субективен идентитет в
процесната хипотеза е налице, т.е. двете дела са между същите страни –
противопоставените субекти на материалното правоотношение, които са
ищецът и ответникът и които вече са обвързани от силата на пресъдено нещо
по първото дело. Настоящият състав намира, че е налице и обективен
идентитет, т.е изправени сме пред хипотеза на пълно съвпадане на предмета
на делата, пълна идентичност на спорното материално право, претендирано
или отричано от ищеца /предходно заведеният осъдителен иск предпоставя
произнасяне и по предявения в настоящото производство отрицателен
установителен иск/. В рамките на предходно заведеното пред ВРС гр.д. 5862
/2023г. е предявен осъдителен иск, в рамките на който е разгледана, както
служебно от съда, така и по възражение на длъжника, действителността на
клаузата за неустойка по чл. 4 ал.2 от процесния договор. Именно и тази
действителност се оспорва от длъжника чрез отрицателен установителен иск в
настоящото производство.
Отделно следва да се съобрази и че със сила на пресъдено нещо към
деня на приключване на устните състезания на съдебната инстанция, след
което решението е влязло в сила, се установява съществуването или
несъществуването на заявеното от ищеца право - предмет на делото. В този
смисъл и въведената от законодателя непререшаемост на спора преклудира
възможността съществуването на правото да се оспорва въз основа на факти,
които са възникнали преди този момент. Тази невъзможност страната да
оспорва съществуването на правото се отнася до фактите, които са релевантни
за съществуването, в частност действителността, изискуемостта,
принадлежността или размера на съдебно признатото вземане.
Преклудиращото действие настъпва независимо дали тези факти са били
известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици. В
7
този смисъл и недопустимо е в последващ процес, в който макар и искането да
е различно, да се разглежда въпрос за действителността на процесния договор
за кредит, за което вече веднъж със сила на пресъдено нещо, съдът се е
произнесъл по дължимостта на суми във връзка с неговото реално
изпълнение. Преклудирани са фактите, представляващи основания за
нищожност на договора за кредит, доколкото именно на него се основава
съдебно признатото право. / в този смисъл решение № 115 по т.д.№ 883 / 2010
год. на І т.о. на ВКС/. Длъжникът е следвало да изчерпи всички свои
възражения по действителността на договора, а следва да се съобрази и
характера на претенцията – такава срещу потребител и служебното
задължение на съда да разгледа действителността на договора, в частност и на
клаузата за неустойка. В случая, не се касае за нарушаване на правата на
потребителя, като ВРС изрично е изпълнил служебното си задължение за
преценка за неравноправност и за действителността на договора.
Възраженията на длъжника, че евентуално със сила на пресъдено нещо
се ползвало само решението, но не и мотивите към него, а именно в мотивите
била обсъдена действителността на клаузата за неустойка са неоснователни:
Съгласно т. 18 от Тълкувателно решение № 1 от 4. 01. 2001 г. на ВКС по
т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК със сила на пресъдено нещо се ползва само
решението по отношение на спорното материално право, въведено с
основанието и петитума на иска като предмет на делото. Със сила на
пресъдено нещо се установява съществуването или несъществуването на
заявеното от ищеца право, предмет на делото и на съдебното решение, с
белезите, които го индивидуализират – юридически факт, от който произтича,
съдържание, субекти и правно естество. Във времево отношение спорното
право е установено за съществуващо или несъществуващо към деня на
приключване на съдебното дирене, след което решението е влязло в сила, т. е.
след което е възникнала силата на пресъдено нещо. От нормите на чл. 235, ал.
3 ГПК и чл. 439, ал. 2 ГПК се извежда т. нар. преклудиращо действие на
силата на пресъдено нещо спрямо фактите, които са настъпили до този
момент. Преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо се отнася до
фактите, които са релевантни за съществуването, изискуемостта,
принадлежността или размера на съдебно признатото вземане, независимо
дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни
8
правни последици. Преклудирани са фактите, представляващи основания за
нищожност на правните сделки, за погасяване на вземанията или пораждащи
права за унищожаване или разваляне на сделки, на които се основава съдебно
признатото право. След влязло в сила решение, което установява със сила на
пресъдено нещо вземане на договорно основание, длъжникът не може да
въведе в нов процес между него и кредитора твърдения за нищожност на
договора, съответно да заведе иск за обявяване на тази нищожност /в този
смисъл е константната практика на ВКС, обективирана в решение № 115 от 10.
01. 2012 г. по т. д. № 883/2010 г. на ВКС, I т. о., решение № 335 от 13. 11. 2018
г. по т. д. № 2477/2017 г. на ВКС, II т. о. и др./.
Предвид изложеното, произнасянето на първоинстанционния съд е при
наличие на отрицателната процесуална предпоставка за съществуване на
правото на иск –сила на пресъдено нещо, с което се ползва решението по
предходно заведено дело, по което е разгледана осъдителната претенция,
поради което и производството е недопустимо. Решението на ВРС следва да
бъде обезсилено и делото прекратено.
По разноските:
На ответника се дължат разноски за първа и въззивна инстанция. За
първа инстанция страната е представила доказателства единствено за
заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв., като за
въззивната инстанция не се представя списък с разноски, а за заплатени
такива са налични доказателства само за дължимата държавна такса в размер
на 25 лв. Ищецът е направил възражение за прекомерност на претендираното
адвокатско възнаграждение, което въззивната инстанция намира за
основателно и сумата, която следва да се присъди следва да бъде намалена до
предвидения с Наредба No 1 от 09.07.2004г. минимален размер от 400 лв.
Водим от горното, съдебният състав
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 1855/22.05.2024г., постановено по гр.д.№
1161/2024г. по описа на ВРС, като недопустимо.
ПРЕКРАТЯВА производството по предявения от Т. Р. Г., ЕГН
9
**********, с адрес: ***, срещу „ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, район Люлин, ж. к. Люлин 7, бул.
„Джавахарлал Неру” № 28, АТЦ „Силвър Център“, ет. 2, офис 73 Г, иск с
правно основание чл. 124 ал.1 от ГПК, съдът да приеме за установено, че
ответникът не дължи на ищцата сумата 839.28 лв., представляваща неустойка
за непредставено обезпечение, предвидена в чл. 4, ал. 2 от Договор за паричен
заем Standart 14 № 5825275 - 30.05.2022, сключен между страните на
01.06.2022г.
ОСЪЖДА Т. Р. Г., ЕГН **********, с адрес: ***, ДА ЗАПЛАТИ на
„ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, район Люлин, ж. к. Люлин 7, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, АТЦ
„Силвър Център“, ет. 2, офис 73 Г, сумата от 400 лв. /четиристотин лева/,
представляващи сторените от ответника разноски в първоинстанционното,
както и сумата от 25 лв. /двадесет и пет лева/, представляваща сторените от
ответника разноски за въззивната инстанция, на основание чл. 78 ал.3 от
ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване (чл. 280, ал.3, т.1
ГПК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10