№ 422
гр. Плевен, 10.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на девети декември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:ЕКАТЕРИНА Т. ГЕОРГИЕВА-
ПАНОВА
Членове:МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ
ЖАНЕТА Д. ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря ИВАЙЛО П. ЦВЕТКОВ
като разгледа докладваното от ЕКАТЕРИНА Т. ГЕОРГИЕВА-ПАНОВА
Въззивно гражданско дело № 20214400500888 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. От ГПК .
С решение № 1043 от 30.09.2021 г по гр. дело № 2312/21г по описа на РС – Плевен
състав на същия съд е ПРИЗНАЛ ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ответницата ИЛ. КР.
ИВ. от гр. Плевен, ЕГН **********, че същата дължи на ищеца „КРЕДИ ЙЕС” ООД, ЕИК
***, със седалище и адрес на управление гр. ***, ул. „***” № 12, представлявано от В.М.И.,
сумата от 694, 70 лв., представляваща задължение по запис на заповед от 14. 11. 2019 год. и
формирана от сумата от 628, 99 лв., представляваща главница по договор за паричен заем №
429624/ 14. 11. 2019 год., и сумата от 65, 71 лв., представляваща договорна лихва, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 12. 02. 2021 год. до окончателното изплащане
на сумата КАТО за разликата до 1 160, 00 лв. Е ОТХВЪРЛИЛ предявения иск като
неоснователен. Съдът се е произнесъл и по въпроса за разноските по заповедното и
исковото производство.
Въззивна жалба срещу решението е постъпила от адв. В.В. в качеството й на
процесуален представител на ИЛ. КР. ИВ. ,в която се възразява, че решението на Пл РС е
неправилно.Възразява се, че по делото е установено по категоричен начин, че е уговорена
възнаградителна лихва в размер почти 40% при утвърдена съдебна практика за размер на
лихвата, който да не надвишава 30%. Възразява се ,че в този смисъл се касае за нищожност
1
на клаузата, която не може да се замести от повелителни норми на закона, договорът не
може да се сключи без тази клауза, поради което следва да се приеме ,че целият договор за
кредит е нищожен. В този смисъл се възразява, че по договора е заплатена сумата от 1000
лв, която представлява чистата сума, която е предоставена и която при недействителност на
договора се дължи. Претендира се отмяна на постановеното решение и постановяване на
друго, с което да се отхвърли предявения иск.
Въззиваемата страна оспорва въззивната жалба. Възразява, че клаузата за
договаряне на възнаградителна лихва е действителна и отразява свободата на договаряне
между страните. Възразява се, че е налице съдебна практика, която приема ,че е допустимо
уговаряне и на 5 пъти по – голяма лихва от законната ако е единствен разход по кредита.
Претендира се постановяване на решение, с което да се потвърди атакувания съдебен акт.
Въззивният съд, като обсъди оплакванията в жалбата,взе предвид направените
доводи, прецени събраните доказателства и се съобрази със законовите изисквания, намира
за установено следното:
СПОРНИТЕ ВЪПРОСИ касаят наличието на облигационна връзка между
страните, предоставянето и получаването на процесната сума, изпълнение на задълженията
за погасяване на отпуснатия кредит, действителност на договора за кредит
ЖАЛБАТА е ДОПУСТИМА И ОСНОВАТЕЛНА
РС е приел, че вземането на „КРЕДИ ЙЕС” ООД гр. *** произтича от запис на
заповед от 14. 11. 2019 год., който обезпечава сключения между страните договор за паричен
заем № 429624/ 14. 11. 2019 год. По силата на цитирания по- горе договор за заем
ответницата ИЛ. КР. ИВ. като заемател се е задължила да погаси задължението си на 12
месечни погасителни вноски, всяка от които на стойност 102, 45 лв. /а с включена неустойка
по чл. 8 от договора- на стойност 180, 00 лв./. Между страните не е имало спор, че към
датата на приключване на съдебните прения от страна на ответницата по процесния договор
за паричен заем е изплатена сума в размер на 1 000 лв., като остава непогасено задължение в
размер на 1 160 лв., от които 628, 99 лв. представляващи непогасен остатък от главница, 65,
71 лв. представляващи непогасен остатък от договорна лихва и 465, 30 лв. представляващи
непогасен остатък от неустойка по чл. 8 от договора за заем. Основното възражение,
намерило отражение в отговора на исковата молба, е за наличието на неравноправни клаузи
в процесния договор за заем, които са нищожни и рефлектират при определянето на размера
на задължението на ответницата. Съдът е приел, че разпоредбата на чл. 3 от договора за
заем, касаеща размера на месечния лихвен процент и годишния процент на разходите, не
нарушават нито закона, нито добрите нрави. Видно е било , че с горните разпоредби
страните са договорили фиксиран месечен лихвен процент в размер на 3, 330 % и годишен
процент на разходите 47, 682 %. Съдът е приел, че към датата на сключване на договора е
действала разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от Закона за потребителския кредит, която
2
предвижда, че годишният процент на разходите, включващ и лихвите съгласно ал. 1, не
може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и валута, определена с постановление на Министерския съвет. Уговорените в
договора лихва и годишен процент на разходите не надвишават петкратния размер на
законната лихва, поради което в тази му част процесният договор не е нищожен и е породил
своето действие. Различно е положението с претендираната от ищеца неустойка за
непредоставено в срок обезпечение, отразена в чл. 8 от 3 сключения договор. Тази
неустойка е предвидена за неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение на
заема чрез поръчители /гаранти/, ипотека върху недвижим имот, особен залог върху
движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на заемодателя,
като е въведен изключително кратък срок за представяне на тези обезпечения- 3-дневен от
сключване на договора, както и са въведени редица сложни условия, на които да отговарят
поръчителите, в голямата си част несъобразени с конкретния размер на предоставения заем,
като дори го превишават. При съобразяване на тези характеристики следва, че неустойката
очевидно не съответства на въведените й функции да служи за обезпечение, обезщетение и
санкция в случай на неизпълнение на договорните задължения. На първо място горното
следва от това, че на заемателя е отпуснат заем в размер на 1 000 лв., а уговорената и
начислена неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е в
размер на 930, 58 лв., т. е. почти в размер на главницата по заема. Освен това неустойката се
начислява еднократно и за неизпълнение на непарично задължение /компенсаторна
неустойка/, т. е. неустойката не е уговорена за забава за неизпълнение на вноските по заема
и за периода на неизпълнението, поради което е изключено да се приеме, че размерът й се
получава твърде висок в сравнение с дължимата сума и с реалните вреди и това се дължи на
периода на неизпълнение от страна на ответника. На практика неустойка би се дължала и
при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените
вноски. Основното задължение на длъжника по договора за паричен заем е да върне
предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното възнаграждение за
ползването им и съответно реалните разходи по събирането на задължението, но с
процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с
неустойката не се осъществява обезщетителната й функция. Според РС липсва и
обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би
покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да бъде
надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните задължения, като
проверката за кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на
решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени редица
правомощия да изисква и събира информация /чл. 16 и сл. ЗПК/ и едва след анализа й да
прецени дали да 4 предостави заемната сума. С така въведеното задължение за представяне
на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за
възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в
тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение. Не може да
се приеме, според РС, че изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на
3
заемателя, отнасящо се до осигуряване на поръчители, не е определено като предварително
условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите съдът
преценява като утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално
изпълнение е невъзможно в предвидения 3- дневен срок от подписване на договора за заем,
като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на
страните. Това цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка
от периодичните вноски е включена част от нея – т. е. води до оскъпяване на заема.
Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за
връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от която кредиторът би бил лишен
при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за заем задължение на длъжника,
което не е свързано с изпълнение на основното задължение на длъжника по договора, а
възниква впоследствие от липса на обезпечение чрез поръчителство или по друг начин.
Претендираната неустойка противоречи и на чл. 143 т. 5 от ЗЗП , който предвижда забрана
за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите задължения
да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. По тези съображения съдът е
приел, че посочената клауза на чл. 8 от процесния договор за заем, на която ищецът
основава претенцията си за неустойка, се явява нищожна и като такава не поражда права и
задължения за страните по заемното правоотношение. В този смисъл ответницата пред РС
не дължи претендираната на нищожно правно основание сума, а именно: неустойка в размер
на 465, 30 лв. Оттам следва изводът, че към момента на приключване на съдебните прения
непогасеното задължение на ответницата остава в размер на 694, 70 лв., от които 628, 99 лв.
главница и 65, 71 лв. договорна лихва.
РЕШЕНИЕТО на РС е незаконосъобразно
РС е изложил мотиви, които не се споделят изцяло от въззивната инстанция.
Основателно е възражението във въззивната жалба, че съдът не е обсъдил размера
на възнаградителната лихва. Съдът е изложил мотиви относно ГПР и е съобразил
действащата към момента на сключване на договар разпоредба на чл. 19 ал.4 от Закона за
потребителския кредит.
Видно от процесния договор за кредит при уговорен лихвен процент от 3,330% на
ден годишният такъв е в размер на 39,96 %, който лихвен процент надвишава с почти 10 %
трикратния размер на основния лихвен процент, по отношение на който съдебната практика
приема, че е допустим като съответен на добрите нрави и целта на договора. Следва да се
прави разлика между ГПР и уговорения лихвен процент за възнаградителната лихва. РС
правилно е посочил размера на ГПР и е съобразил разпоредбата на чл. 19 ал.4 от ЗПК, но не
е коментирал размера на договорения лихвен процент, който е завишен. При този извод на
въззивния съд следва да се приеме недействителност на клаузата за определяне на лихвения
процент като завишен и противоречащ на добрите нрави. В този случай клаузата не може да
бъде заместена с императивна законова норма поради което следва да се приеме, че се дължи
получената чиста сума по договора за кредит, която е 1000 лв. Безспорно е било между
4
страните, че сумата в този размер е платена при плащането на 5-те вноски по 180 лв и една
от 100 лв.
Следва да се отбележи, че заповедното производство е по заявление за издаване на
заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед, който обезпечава изпълнението по
договора за кредит. Съгласно разрешенията, дадени в т. 17 от ТР 4/2013 г от 18.06.2014 г по
т.д. №4/2013 г на ОСГТК на ВКС на РБ въвеждането на твърдения или възражения от
поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във
връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото
задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга. В тази хипотеза в
производството по чл.422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение
доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица
погасяване на вземането по записа на заповед. При липса на спор между страните относно
наличието на конкретно каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с
издадения запис на заповед, съдът разглежда заявените от ответника – длъжник релативни
възражения, като например: за невъзникване на вземането, за погасяването му или за
недействителност на основанието по каузалното правоотношение. Ако страните спорят
относно конкретното каузално правоотношение и връзката му с издадената ценна книга,
като сочат различни каузални правоотношения, по повод или връзка с които е издаден
записът на заповед, съдът обсъжда в мотивите на решението този въпрос. При доказана
връзка между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение, независимо от коя
страна е въведено в делото, съдът разглежда заявените от длъжника релативни възражения,
относими към погасяване на вземането по издадения запис на заповед. При въведено
твърдение на ищеца с исковата молба по чл.422 ГПК, че вземането му по издадената заповед
за изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е
било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя предметът на делото. Ищецът
– кредитор сочи обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното
правоотношение, като доказва вземането си, основано на менителничния ефект. При заявени
релативни възражения от ответника се прилагат посочените правила за разпределение на
доказателствената тежест.
Предвид гореизложеното следва да се отмени първоинстанционното решение в
частта, в която е уважен частично предявения иск по чл. 422 от ГПК и да се постанови друго
решение, с което се отхвърли изцяло предявения иск . В този смисъл следва да се отмени
решението и в частта относно присъдените разноски за заповедното и исковото
производство.
Следва да се осъди въззиваемата страна да заплати и допълнителни разноски за
исковото производство пред първата инстанция на осн. Чл. 38 ал.2 от ЗА на адв. В.Т. В. в
размер още на 175,17 лв.С оглед изхода на делото следва да се осъди въззиваемата страна да
заплати на осн. Чл. 38 ал.2 от ЗА на адв. В.Т. В. от АК – Благоевград възнаграждение за
въззивната инстанция в размер на 300 лв съобразно чл. 7 ал.2 т.1 от Наредба № 1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения или общо възнаграждение за адв. В.
5
в размер на 475,17лв.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ РЕШЕНИЕ № 1043 от 30.09.2021 г по гр. дело № 2312/21г по описа на РС –
Плевен В ЧАСТТА, В КОЯТО същия съд е ПРИЗНАЛ ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на
ответницата ИЛ. КР. ИВ. от гр. Плевен, ЕГН **********, че същата дължи на ищеца
„КРЕДИ ЙЕС” ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. ***, ул. „***” № 12,
представлявано от В.М.И., сумата от 694, 70 лв., представляваща задължение по запис на
заповед от 14. 11. 2019 год. и формирана от сумата от 628, 99 лв., представляваща главница
по договор за паричен заем № 429624/ 14. 11. 2019 год., и сумата от 65, 71 лв.,
представляваща договорна лихва, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
12. 02. 2021 год. до окончателното изплащане на сумата КАТО НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО
И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА :
ОТХВЪРЛЯ ПРЕДЯВЕНИЯ от „КРЕДИ ЙЕС” ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр. ***, ул. „***” № 12, представлявано от В.М.И. ИСК с пр. осн. Чл. 422 от ГПК
за признаване за установено, че ИЛ. КР. ИВ. от гр. Плевен, ЕГН ********** дължи на
ищеца „КРЕДИ ЙЕС” ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. ***, ул. „***”
№ 12, представлявано от В.М.И., сумата от 694, 70 лв., представляваща задължение по запис
на заповед от 14. 11. 2019 год. и формирана от сумата от 628, 99 лв., представляваща
главница по договор за паричен заем № 429624/ 14. 11. 2019 год., и сумата от 65, 71 лв.,
представляваща договорна лихва, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
12. 02. 2021 год. до окончателното изплащане на сумата КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН
ОТМЕНЯ РЕШЕНИЕ № 1043 от 30.09.2021 г по гр. дело № 2312/21г по описа на РС –
Плевен В ЧАСТТА, В КОЯТО същия съд е ОСЪДИЛ ИЛ. КР. ИВ. от гр. Плевен, ЕГН
********** ДА ЗАПЛАТИ на „КРЕДИ ЙЕС” ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр. ***, ул. „***” № 12, представлявано от В.М.И. сумата от 224,58 лв деловодни
разноски в заповедното производство и сумата от 14,97 лв направени деловодни разноски в
исковото производство
ОСЪЖДА „КРЕДИ ЙЕС” ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.
***, ул. „***” № 12, представлявано от В.М.И. ДА ЗАПЛАТИ на осн. Чл. 38 ал.2 от ЗА на
адв. В.Т. В. от АК – Благоевград възнаграждение в размер на 475,17 лв съобразно чл. 7 ал.2
т.1 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване
Председател: _______________________
6
Членове:
1._______________________
2._______________________
7