№ 7
гр. София, 03.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Красимир Машев
Членове:Златина Рубиева
Петя Алексиева
при участието на секретаря Невена Б. Георгиева
като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело
№ 20221000501558 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 681/30.03.2022 г., постановено по гр. д. № 8376/2021 г. по описа на
СГС, I ГО, 19 с-в, изцяло е отхвърлен предявеният от А. Н. И. срещу ЗК „Лев Инс” АД
осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане
на сумата от 100000 лв. (част от глобално претендираната сума от 200000 лв.),
представляваща застрахователно обезщетение за причинените неимуществени вреди
(изживени болки и страдания) при настъпило на 31.10.2020 г. застрахователно събитие,
ведно със законната лихва върху главното парично притезание от 01.07.2021 г. до
окончателното му изплащане.
За да постанови решението, първоинстанционният съд е приел, че в процеса на
доказване не е установен по несъмнен начин (чрез пълно доказване) от ищцата един от
правопораждащите спорното материално право юридически факти, а именно че водачът на
л. а. „Рено Меган”, с рег. № ******** - В. Я. Я., е извършил твърдяното противоправно
деяние, вследствие на което е настъпил тежкият вредоносен резултат – множеството
травматични увреждания на ищцата.
Така постановеното решение в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е обжалвано изцяло от
ищцата - за присъждане на заместващо обезщетение за причинените й от получените
травматични увреждания неимуществени вреди в размер на сумата от 100000 лв.
Въззивницата поддържа, че решението е необосновано, тъй като, макар и от събраните по
делото доказателства, вкл. и от изслушаната САТЕ да се установява по несъмнен начин, че
причина за настъпване на процесното ПТП, при което са и причинени травматични
увреждания, да е виновното поведение на водача на л. а. „Рено Меган”, СГС е достигнал до
правния извод, че този водач на МПС не е извършил твърдяното противоправно деяние. В
тази насока излага правни съображения за предотвратимостта на релевантното ПТП, в
1
случай че водачът на л. а. „Рено Меган” е бил съобразил съществуващата опасност на
пътното платно – пешеходеца, при установената добра видимост от уличното осветление той
е могъл да възприеме ищцата като опасност и своевременно да намали скоростта на
автомобила с готовност да спре преди да настъпил ударът с пешеходеца.
Въззиваемият е подал в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК отговор на
въззивната жалба, с който я оспорва, като счита, че първоинстанционният съд обосновано -
въз основа на правилното анализиране на събраните по делото доказателства, е достигнал до
законосъобразния извод за неустановеност на твърдяното противоправно поведение на
водача на процесния л. а. „Рено Меган”.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във
въззивните жалби пороци на оспорения съдебен акт.
СГС, I ГО, 19 с-в, е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1
КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Правната норма, регламентирана в чл. 432, ал. 1 КЗ, урежда и гарантира правната
възможност на увреденото лице да предяви пряк иск за обезщетяване на претърпените вреди
срещу застрахователя, с когото делинквентът или отговорно за неговото противоправно
деяние лице е сключил договор за застраховка „Гражданска отговорност”, обезпечаваща
неговата деликтна отговорност. Фактическият състав, от който възниква имуществената
отговорност на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение на увреденото
лице, обхваща следните две групи материални предпоставки (юридически факти): 1)
застрахованият виновно да е увредил ищеца, като му е причинил имуществени или
неимуществени вреди, които от своя страна да са в пряка причинно-следствена връзка с
противоправното поведение на застрахования и 2) наличие на застрахователно
правоотношение, произтичащо от договор за застраховка „Гражданска отговорност” между
делинквента и ответника - застраховател.
От Констативен протокол с № К-552/31.10.2020 г., издаден от компетентен орган при
ОД на ТПТП- О „ПП”-СДВР на МВР, се установява, че на 31.10.2020 г., около 17,45 ч., в гр.
София, на ул. „Околовръстен път” в района на изхода на кв. „Филиповци”, л. а. „Рено
Меган”, с рег. № ******** е ударил ищцата, която е пресичала отляво надясно спрямо
посоката на движение на автомобила.
От Протокола за оглед, изготвен от разследващия полицейски орган на 31.10.2020 г.,
се установява, че огледът на местопроизшествието е извършен в 18,20 ч., при облачно време,
но с добра видимост – при изкуствено (улично) осветление.
Констативният протокол и Протоколът за оглед на местопроизшествието съставляват
годни доказателствени средства, тъй като по своята правна природа те представляват
официални свидетелстващи документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК – съставени са от
2
компетентно длъжностно лице (разследващия орган), в кръга на службата му по
установената форма и ред, поради което тези документи се ползват с обвързваща съда
материална доказателствена сила за обстоятелствата, които това длъжностно лице е
възприело непосредствено.
От приетата от СГС като компетентно изготвена и неоспорена от страните
първоначална САТЕ, изготвена въз основа на събраните по делото писмени доказателствени
средства, вкл. и съставения в образуваното досъдебно производство Протокол за оглед на
местопроизшествие, се изяснява правнорелевантният факт, че процесният транспортен
инцидент е настъпил на 31.10.2020 г., около 17,45 ч., в гр. София, ул. „Околовръстен път”,
района на изхода на кв. „Филиповци”, между л. а. „Рено Меган”, с рег. № ******** и
ищцата като пешеходка. Установява се, че участъкът от пътното платно е еднопосочен – с
три пътни ленти, на 12,60 м. вляво от десния край на пътното платно се намира затревен
разделителен остров и метална еластична ограда с височина 0,5 м. и пешеходен парапет с
височина 1,70 м. с край на 35 м. от ориентира. Вещото лице констатира, че разрешената за
пътния участък скорост е 90 км./ч., като произшествието е настъпило в тъмната част на
денонощието, при облачно време, мокра пътна настилка, но с добра видимост при
изкуствено осветление. В момента на настъпване на процесното ПТП лекият автомобил се
е движел в средната пътна лента със скорост от около 70 км./ч., а когато автомобилът се е
намирал на около 43 м. от мястото на удара, пострадалият пешеходец е предприел
пресичане на пътното платно на Околовръстния път с посока отляво надясно, считано от
посоката на движението на автомобила – с начин на движение спокойно бягане. Изяснява
се, че водачът на л. а. „Рено Меган” е имал техническата възможност да спре преди мястото
на удара при управление със скорост равна или по-ниска от 53 км./ч., а при управление със
70 км./ч. обективно не е могъл да предотврати удара – към момента на навлизане на
пешеходеца на пътното платно (опасната зона за спиране е била 62,52 м., а ищцата е
предприела пресичане на пътното платно, по което се е движил автомобилът, при отстояние
от 43 м.). Липсват данни по делото за препятствия на пътното платно, които биха
ограничили видимостта на участниците в процесното ПТП. Осветеността от левия фар на
автомобила е 45 м. и на разстояние 4-5 м. встрани от левия габарит.
От допълнителната САТЕ, допусната от САС, се установява, че на 31.10.2020 г.
слънцето залязва в 17,20 ч., а процесното ПТП е настъпило по заздрачаване.
При изслушването на САТЕ в проведеното пред въззивния съд на 15.11.2022 г. о. с. з.
вещото лице пояснява, че видимостта е била добра, вкл. и поради осветеността от
изкуственото осветление, като водачът на процесния л. а. е имал техническата възможност
да възприеме визуално пешеходци, вкл. и извън участъка на пътното платно. Но не се
изяснява откъде пешеходецът е дошъл преди да е застанал на затревения остров –
„Заграждението е с височина 1,70 м. и краят му е на 35 метра след приетия му ориентир. За
тези 35 метра дали е минала, дали е прескачала, нямаме никакви данни по делото”.
Установява правнорелевантното обстоятелство, че сумракът е след залез слънце, като е
възможно да се вижда пътното платно („При сумрак видимостта е до някаква степен
3
намалена, но все пак е добра видимост. От разстоянието, на което се е намирал водачът
към момента на навлизане на пешеходеца на уличното платно, той е могъл да го възприеме
като опасност”). При повторното изслушване в проведеното на 22.11.2022 г. о. с. з. вещото
лице пояснява, че произшествието е настъпило при добра видимост съгласно Протокола за
ПТП, а при добро улично осветление видимостта на водача извън осветената зона на
фаровете е приблизително от 60-80 м. – „Опасната зона е 62,52 м. – при това разстояние е
имал възможност да спре преди мястото на удара”.
Съдът възприема изцяло доказателствените (фактически) изводи на вещото лице, тъй
като експертизите са изготвени компетентно и добросъвестно, като в. л. е изследвало пълно
и задълбочено представените по делото доказателства, вкл. и при преглед на Протокола за
оглед на процесното местопроизшествие, и е отговорило изцяло на поставените задачи,
предмет на допуснатите САТЕ. От друга страна, то се основава и на опитните правила,
които са носители на съществена информация за обичайно съществуващите в обективната
действителност обстоятелства и взаимовръзките между тях, а именно че при сумрак
видимостта, макар и да е ограничена, е добра – водачът на лекия автомобил е могъл да
различи предметите и техните цветове на разстояние поне между 60-80 метра.
Съгласно дадените по т. 6 от ТР № 28/28.XI.1984 г. по н. д. № 10/84 г., ОСНК
ръководни указания на съдилищата по точното тълкуване и прилагане на закона
задължението за намаляване на скоростта или за спиране на превозното средство е в
зависимост от момента на възникване на препятствието за движението, независимо дали
същото е на платното за движение, или извън него. За начало на възникване на
опасността следва да се приеме моментът, когато например един пешеходец се насочва от
тротоара или банкета към платното за движение, преди още да е стъпил на него, и с
поведението си явно или очевидно показва, че във всички случаи ще навлезе в платното за
движение. Отдалечеността от платното за движение е без значение, щом като логичното
развитие на пътната ситуация ще доведе до навлизане в него непосредствено след това.
Моментът на възникване опасност за движението е въпрос фактически и той не може да
бъде свързан с формалния критерий - определена част от пътя.
Тези тълкувателни разяснения са възприети и в практиката на ВКС – напр. Решение
№ 359 от 12.11.2014 г. на ВКС по н. д. № 1129/2014 г., III н. о., НК, в което се приема, че
„тогава, когато пешеходецът се намира на платното за движение на такова място от него,
което не е предназначено за престои и преминаване /напр. пешеходни пътеки, острови за
безопасност и др./, той всякога представлява опасност за движението, която е по-висока,
когато пешеходецът е по-близо до лентата, по която се движи автомобилът. Само тогава,
когато пешеходецът се намира на такова място, което е предназначено за него, без да
показва предстоящо намерение за проява на неправомерно поведение, той няма да бъде
опасност за движението… В конкретният случай, пострадалият пешеходец и неговият баща
не са се намирали на място от платното за движение, което е предназначено за престои и
преминаване /такова място не е двойната непрекъсната линия - съгласно чл. 63, ал. 2, т. 2
значението на двойната непрекъсната линия е в това, че на ППС е забранено да я застъпват и
4
пресичат/, поради което тяхното поведение, демонстриращо липса на намерение за
пресичане, е без значение. Подсъдимият е бил длъжен да вземе мерки за безопасността на
пострадалия още в момента, в който той обективно е могъл да го възприеме, стоящ върху
двойната непрекъсната линия, още повече, че той е бил в непосредствена близост до лентата
/лявата за неговата посока на движение/, по която се е движел управлявания от него
автомобил и обърнат с гръб към посоката му на движение, поради което не е могъл да
възприеме приближаващото се превозно средство. Независимо, че ударът е настъпил в
опасната зона за спиране на превозното средство и, че подсъдимият е управлявал
автомобила със скорост, която е била в границите на разрешената, от значение за преценка
виновността на Й. И. е обстоятелството, че пешеходецът е бил забелязан от разстояние по-
голямо от опасната зона за спиране на автомобила /когато всъщност пострадалият е
станал опасност за движението/ и когато водачът е имал техническа възможност да спре
преди мястото на удара или да намали скоростта на движение до нулева и да пропусне
намиращите се върху пътното платно пешеходци. Ето защо възражението на защитата, че
подсъдимият не е бил длъжен и не е могъл да предвиди движението на пешеходеца, е
лишено от основание. Като не е предприел действия за намаляване на скоростта или
спиране още към момента на възникването на опасността /възприемането на пешеходеца на
двойната разделителна линия/, когато пострадалия пешеходец е бил извън опасната зона за
спиране на автомобилът му, подсъдимият сам се е поставил в невъзможност да
предотврати удара, респективно настъпилия вредоносен резултат, като следва да се
отбележи, че в случая е без значение, че пострадалият е бил в пияно състояние и с лека
умствена изостаналост. Ето защо, допуснатото нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗДП е в
причинна връзка със съставомерния резултат /в т. см. Р № 273/2010 г. по н. д. № 167/2010 г.
на II н. о. на ВКС; Р № 1204/74 г. на III н. о. на ВС/”.
При съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства и установените
по правилата на логическото мислене, научните достижения и опитните правила
взаимовръзки между явленията и обстоятелства в обективната действителност (арг. чл. 153,
предл. 2 ГПК) – чрез приетите САТЕ, настоящата съдебна инстанция достига до
категоричния правен извод, че деянието на водача на л. а. „Рено Меган”, с рег. № ******** -
В. Я. Я., е противоправно, защото е извършено в противоречие с изискванията на правилата
за движение по републиканските пътища на Република България (чл. 20, ал. 2 ЗДвП,
съгласно който той е следвало да избере скорост на движението, съобразена с характера и
интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, което да му позволи да
спре пред всяко предвидимо препятствие. Именно когато възникне опасност за
движението, водачът е длъжен да намали скоростта, с готовност да спре.
Изяснява се, че преди да предприеме пресичане на пътното платно пострадалият
пешеходец се е намирал по неговата средна линия – на затревен разделителен „остров”, на
който са били монтирани метална еластична ограда с височина 0,5 м. и пешеходен парапет с
височина 1,70 м. Вещото лице от приетата от въззивния съд САТЕ установява
правнорелевантния факт, че видимостта е била добра, вкл. и поради осветеността от
5
изкуственото осветление, като водачът на процесния л. а. е имал техническата възможност
да възприеме визуално пешеходци, вкл. и извън участъка на пътното платно. Макар и да
не е изяснено по делото откъде пешеходецът е дошъл преди да е застанал на затревения
остров, от САТЕ, както и от опитните правила е доказано, че при сумрак (след залез слънце)
видимостта е добра, поради което водачът на лекия автомобил обективно е могъл да
възприеме пешеходеца от разстояние 60-80 м., извън опасната зона за спиране – „Опасната
зона е 62,52 м. – при това разстояние е имал възможност да спре преди мястото на удара”. А
самото пътно платно е било високоскоростно (при разрешена скорост от 90 км./ч.), като по
средата му освен мантинела е бил изграден пешеходен парапет, за да възпрепятства
преминаването на пешеходци по този опасен пътен участък, поради което на това място не е
следвало въобще да има преминаващи пешеходци. В този смисъл, всеки водач на МПС
трябва да е изключително внимателен, когато в такъв пътен участък се намира пешеходец
(арг. чл. 5, ал. 2, т. 1 ЗДвП и чл. 116 ЗДвП) – при обективната възможност да възприеме
пешеходеца като опасност, дори и той да е спрял на разграничителния „остров”, водачът е
длъжен да намали скоростта на автомобила с готовност да спре.
В конкретния случай преди да навлезе в лентата за движение на процесния
автомобил, пешеходецът се е намирал вече на пътното платно – т. нар. затревен
разделителен „остров” е бил част от пътното платно, тъй като той само е разделял двете
пътни платна, но не е бил предназначен за престояване на пешеходци. Но дори и да се
приеме, че той е бил „пътен остров”, и този участък е представлявал пътно платно по
смисъла на § 6, т. 7 от ДР на ЗДвП – „Пътно платно” е общата широчина на банкетите,
тротоарите, платното за движение и островите на платното за движение”. Следователно,
намиращият се на пътното платно пешеходец винаги представлява опасност и водачите на
ППС са длъжни да съобразят неговото поведение, т.е. да го възприемат като съществено
предвидимо препятствие на пътя.
Тъй като водачът на процесния л. а. е имал обективната възможност (при сумрак,
респ. при добро улично осветление) да възприеме пешеходеца като опасност на пътното
платно (поне от 60-80 метра), той е могъл и е бил длъжен да предвиди и предотврати
общественоопасните последици, като съобрази конкретната пътна обстановка (сумрачна
част от денонощието, пешеходец на затревен разделителен „остров”). Но вместо да намали
значително скоростта – 70 км./ч., с готовност да спре, той е продължил своето линейно
движение (не е установено управляваният от него автомобил да е оставил спирачни следи,
поради което трябва да се приеме, че делинквентът не е забелязал пешеходеца преди да се
появи пред автомобила; вкл. и преди да навлезе в неговата пътна лента – в най-лявата лента
за движение), поради което неговото противоправно поведение се явява една от причините
за настъпване на процесния противонормен резултат. А както бе изяснено от фактическите
(доказателствените) изводи на вещото лице от допуснатата допълнителна САТЕ, в случай че
водачът на МПС бе забелязал стоящият на затревения разграничителен „остров” като
значителна опасност (а той е могъл и е бил длъжен да го възприеме като предвидимо
препятствия на пътното платно – арг. чл. 20, ал. 2 ЗДвП, поне от 60 м.), при разстояние от
6
60 м. той е имал техническата възможност да спре преди мястото на удара.
При така приетите за установени правнозначими факти настоящата съдебна
инстанция приема, че водачът на л. а. „Рено Меган” е извършил противоправно деяние -
макар да е бил длъжен и е могъл съобразно конкретната пътна обстановка да предвиди
настъпването на общественоопасните последици – причиняване телесна повреда на
преминаващ на неразрешено за това място пешеходец (с бърз ход – подтичвайки), той не е
изпълнил своето правно задължение, регламентирано в правата норма на чл. 20, ал. 2 ЗДвП.
Вината се предполага – чл. 45, ал. 2 ЗЗД, като тази презумпция не бе оборена в
настоящото производство чрез обратно доказване от ответника. Тъй като причинените
травматични увреждания на ищцата са закономерна, естествена, необходима последица от
противоправното поведение на делинквента, настоящата съдебна инстанция счита, че
всички елементи на фактическия състав, пораждащ деликтната отговорност на водача на л.
а. „Рено Меган”, с рег. № ******** - В. Я. Я., са осъществени в обективната действителност.
Обстоятелството, че през релевантния период ответното застрахователно дружество е
обезпечавало деликтната отговорност на собственика, ползвателите, държателите, вкл. и на
водачите на този лек автомобил, не е спорно между страните (този факт се доказва и от
удостоверените обстоятелства в Констативния протокол за ПТП и в Справката от
Гаранционния фонд). Следователно, в процеса на доказване ищецът установи чрез пълно и
главно доказване възникването на всички юридически факти (материални предпоставки),
при чието проявление е породено предявеното спорно материално право.
При определяне размера на обезщетението е необходимо да се отчете начинът на
извършването на противоправното деяние, претърпените от ищеца болки и страдания
вследствие на причинените му травматични увреждания, периодът за пълното
възстановяване, неговата възраст, причинените му неудобства и дискомфорт при социални
контакти, социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на
застрахователното събитие, както и високият нормативно определен лимит на
обезщетението за настъпили неимуществени вреди, виновно причинени от застраховано
лице по застраховка „Гражданска отговорност” – до 10 млн. лв., независимо от броя на
пострадалите лица (арг. чл. 492, т. 1 КЗ, в редакцията на тази правна норма към релевантния
момент).
Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на
лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона
обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите,
предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно ППВС №
4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е
свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които
трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението.
При определяне на това заместващо обезщетение следва да се вземе предвид
обстоятелството, че от процесното ПТП на ищцата А. Н. И. е причинено 1) навяхване и
изкълчване на ставите и ставните връзки в шийния отдел на гръбначния стълб; 2) фрактура
на ностните кости; 3) счупване на таза, съставляващо фрактура на двете рамена на двете
срамни кости и счупване на кръстната кост (сакрум); 4) открито счупване на костите на
дясната подбедрица; 5) фактура на 7-мо ребро (вляво); 6) пневмотракс,
7
пневмомедиастиниум, плевралев излив (отляво); масивен подкожен емфизем вляво
(простиращ се от нивото на шията до нивото на малкия таз), като в съвкупност тези
травматични увреждания са довели до разстройство на здравето, временно опасно за живота
и до трайно затруднение на движенията на долните крайници (за срок повече от 30 дни).
Първоначално е била поставена дренажна тръбичка в гръдния кош и вакуум система за
отстраняване на навлезлия въздух в гръдната кухина. Наличието на кръв и въздух в
гръдната кухина (извън белия дроб) е представлявало животозастрашаващо състояние, тъй
като този въздух блокира белия дроб и той не може нормално да функционира. Извършена е
оперативна интервенция – 3 см. разрез на нивото на 5-то междуребрие вляво по средна
аксиларна линия. За лечението на счупването на дясната подбедрица е била поставена
гипсова имобилизация (мануална репозиция на фрактурата), а за навяхването на шията –
имобилизация с шийна яка за 7 дни и обезболяване с локално приложение на медикаменти.
При консултацията с ортопед непосредствено след приемането на ищцата в лечебното
заведение се установява, че е употребила алкохол; в съзнание, грубо контактна,
елементарно адекватна.
На 19.11.2020 г. е проведено оперативно лечение на дясната подбедрица, при което е
поставена остеосинтензис металика (фиксация с инграмедуларен заключващ пирон).
Вещото лице изяснява, че общият лечебен и възстановителен период е бил около 8
месеца, вкл. за зарастване на фрактурата на таза (6-8 месеца), като през първите 30 дни
болките са били с по-интензивен характер.
От показанията на свидетеля Г. Д. (позната на ищцата) се установява, че
първоначално пострадалата е била в критично състояние, като се е лекувала в болничното
заведение около 2 месеца, а по-късно е извършена операция. Спомня си, че ищцата била
неподвижна около 2-3 месеца. Първоначално започнала да се движи с проходилка,
оплаквала се от болки в десния крак, имала затруднено дишане. Травмата се отразила тежко
и върху нейната психика.
Съдът приема за достоверни показанията на свидетеля, тъй като, преценени с всички
други събрани по делото доказателства - арг. чл. 172 ГПК, те не са вътрешно противоречиви,
житейски логични са, потвърждават се и от останалите събрани по делото доказателства,
като субективните възприятия за последиците върху психиката на ищцата и изживените
след кончината на нейния баща болки и страдания са непосредствени.
При така изяснените правнорелевантни факти въззивният съд приема, че
заместващото обезщетение на ищцата за причинените й от противоправното поведение на
делинквента В. Я. Я. неимуществени вреди е в размер на 90000 лв. Наистина, законодателят
е определил висок нормативен максимум на застрахователното обезщетение за причинените
от застрахованото лице неимуществени вреди – в размер до 10,400 млн. лв., независимо от
броя на пострадалите лица (арг. чл. 492, т. 1 КЗ, в редакцията на тази правна норма към
релевантния момент). Следователно, по този начин той е целял заместващото обезщетение
да отговаря на действително претъпените болки и страдания. Но заместващото обезщетение
представлява парично право, като неговата обезщетителна функция е насочена към
получаване на имуществени блага, чрез които да бъде морално удовлетворен пострадалият,
като емоционално да бъдат потиснати изживените неблагоприятни последици от
причинените му болки и страдания. В този смисъл съобразно обществено-икономическите
условия в страната към момента на настъпване на процесното застрахователно събитие –
края на 2020 г., и наложилите се морални норми в обществото, респ. съобразно съдебната
практика справедливият размер за заплащане на заместващо обезщетение при подобни
травматични увреждания (1. навяхване и изкълчване на ставите и ставните връзки в шийния
отдел на гръбначния стълб; 2. фрактура на ностните кости; 3. счупване на таза,
съставляващо фрактура на двете рамена на двете срамни кости и счупване на кръстната кост
8
(сакрум); 4. открито счупване на костите на дясната подбедрица; 5. фактура на 7-мо ребро
(вляво); 6. пневмотракс, пневмомедиастиниум, плевралев излив (отляво); масивен подкожен
емфизем вляво (простиращ се от нивото на шията до нивото на малкия таз), като в
съвкупност тези травматични увреждания са довели до разстройство на здравето, временно
опасно за живота и до трайно затруднение на движенията на долните крайници (за срок
повече от 30 дни), при наложително оперативно лечение на счупената подбедрица (с
поставяне на остеосинтеза), при общ лечебен и възстановителен период около 8 година на
пострадал на 34 годишна възраст при настъпване на процесното застрахователно събитие),
настоящата съдебна инстанция приема, че заместващото обезщетение за преживените от
ищеца болки и страдания вследствие на настъпилото ПТП възлиза на сумата от 90000 лв.
Основателно е обаче релевираното в отговора на исковата молба възражение от
ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца (т. нар. „компенсация на
вини”, уредена в чл. 51, ал. 2 ЗЗД). За да се определи дали е налице съпричиняване на
вредоносните последици, респ. степента на участие на пострадалия в цялостния
съпричинителен процес, е необходимо да се изследва механизмът на настъпване на
процесното ПТП. Процесуалното задължение (доказателствената тежест) за установяването
на този правнорелевантен факт принадлежи на страната, която навежда това частично
правоизключващо възражение, като доказването трябва да е пълно (несъмнено, безспорно)
съобразно правилата, предписани в правната норма на чл. 154, ал. 1 ГПК. В този смисъл е и
задължителната за въззивните и първоинстанционните съдилища практика на ВКС,
формирана по реда на чл. 290 ГПК с Решение № 98/24.06.2013 г. на ВКС по т. д. № 596/2012
г., II т. о., ТК; Решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, II т. о.; Решение №
59/10.06.2011 г. по т. д. № 286/2011 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 99 от 8.10.2013 г. на ВКС
по т. д. № 44/2012 г., II т. о., ТК; Решение № 169 от 2.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 1643/2013
г., II т. о., ТК и пр.
От приетата като компетентно изготвена и неоспорена от страните САТЕ се
установява по несъмнен начин, че пострадалата е предприела пресичане на пътното платно
на място, където не е разрешено за движение на пешеходци, и е изключително рисковано и
опасно, при все че тя е била длъжна да се съобрази с приближаващите пътни превозни
средства (арг. чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП). И вместо да изчака преминаването на процесния
автомобил (тя е била силно повлияна и от алкохолно опиянение – това обстоятелство се
установява от събраните по делото медицински документи, които са анализирани от СМЕ), е
предприела с притичване преминаване на пътното платно – на забранено място, при
очаквано силен пътен трафик на скоростен път (при разрешена скорост от 90 км./ч.).
Установява се, че дори и да бе навлязла в пътното платно с нормален ход, процесният
автомобил би се разминал с ищцата и не би настъпил процесният пътен инцидент.
Следователно, по несъмнен, безспорен, категоричен начин бе установено в процеса
на доказване от ответника, комуто принадлежи процесуалното задължение
(доказателствената тежест), че при настъпване на процесното застрахователно събитие
ищцата чрез своето противоправно поведение е допринесла във висока степен за настъпване
на вредоносния резултат. В случай че не бе преминала над или около предпазен парапет на
пътно платно с интензивен трафик (при вече пресечени три ленти от насрещното пътно
платно) и не бе навлязла в пътната лента, по която се е движел процесният лек автомобил, с
бърз ход (подтичвайки), респ. в случай че бе съобразила скоростта и разстоянието на
преминаващите автомобили, не биха настъпили тежките травматични увреждания. Нейната
внезапна поява, при предприетото пресичана с бързи крачки, е довело в значителна степен
до невъзможността делинквентът да предприеме действия за предотвратяване настъпването
9
на процесното ПТП.
При така изяснените правнорелевантни факти, при съобразяване с казуалния принос
на всички участници в процесното ПТП, настоящият съдебен състав достига до правния
извод, че ищцата чрез своето противоправно поведение е допринесла в съвкупния
съпричинителен процес с 4/5 за настъпване на тежките травматични увреждания, поради
което претендираното застрахователно обезщетение за причинените й неимуществени вреди
в размер на 90000 лв. следва да бъде намалено с 80%, като то възлиза на сумата от 18000 лв.
(90000 лв. х 20%).
Следователно, предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във
вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД трябва да бъде уважен до размера от 18000 лв., като обжалваното
решение бъде отменено в частта, в която предявеният иск е отхвърлен до тази сума.
При основателност на иска, следва да се присъди и претендираното акцесорно
вземане - за заплащане на законната лихва върху главното парично задължение от момента,
от който то се претендира (01.07.2021 г.). По отменения КЗ застрахователят отговоря за
дължимата от делинквента законна лихва (от момента на настъпване на увреждането –
застрахователното събитие) – арг. чл. 227, т. 2 КЗ (отм.), във вр. с чл. 223, ал. 2, изр. 2 КЗ
(отм.), а по действащия КЗ застрахователят дължи законна лихва, за която отговаря
делинквентът, считано 1) от датата на уведомяването от застрахования за настъпването на
застрахователното събитие или 2) от датата на уведомяване или на предявяване на
застрахователна претенция от увреденото лице, която от датите е най-ранна – чл. 429, ал. 3
КЗ. Съгласно правната норма, уредена в чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ, в застрахователното
обезщетение се включват и лихвите за забава, дължими от делинквента, поради което по
силата на чл. 497, ал. 1 КЗ застрахователят дължи законната лихва за собствената си забава
върху размера на застрахователното обезщетение, включваща и лихвата за забава на
делинквента, ако не го е определил и изплатил в срок, считано от по-ранната от двете дати:
1. изтичането на срока от 15 работни дни от представянето на всички доказателства по чл.
106, ал. 3 КЗ и 2. изтичането на срока по чл. 496, ал. 1 КЗ (не повече от 3 месеца от
предявяване на т. нар. застрахователна претенция по чл. 380 КЗ). В този смисъл е и
практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК - напр. Решение № 128/04.02.2020 г.
на ВКС, ТК, I отд. по т.д. № 2466/2018 г.
Установява се, че т. нар. застрахователна претенция - за заплащане на дължимото
застрахователно обезщетение, е отправена от ищцата до ответното застрахователно
дружество на 31.03.2021 г. (л. 54 от кориците на първоинстанционното дело), поради което
от този момент се дължи и законната лихва. Но с оглед на основания принцип в българския
граждански процес - диспозитивното начало (арг. чл. 6, ал. 2 ГПК), тази акцесорна
претенция трябва да бъде уважена от поискания в исковата молба момент, т.е. от 01.07.2021
г. до окончателното изпълнение на главното парично задължение.
Първоинстанционното решение трябва да бъде отменено и в частта, в която на
основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК в полза на ответника са присъдени съдени разноски
(сборът от заплатените възнаграждения за изготвяне на САТЕ и СМЕ, и дължимото
10
юрисконсултско възнаграждение) над сумата от 560 лв. до присъдения размер от 700 лв.
При този изход на спора, съобразно уважената и отхвърлена част от предявения иск,
на основание чл. 38, ал. 2 ЗА трябва в полза на процесуалния представител на ищцата адв.
Я. Д. Д. от САК да се присъди адвокатско възнаграждение за процесуално представителство
пред СГС в размер на сумата от 635,40 лв. - на основание чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба №
1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както и същата
сума - за процесуално представителство пред САС.
Съобразно отхвърлената част от предявената въззивна жалба на основание чл. 78, ал.
8 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП в полза на въззиваемия-
ответник следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата от
200 лв. за процесуално представителство пред САС (съобразно действителната правна и
фактическа сложност на делото). Не трябва да се заплаща претендираното адвокатско
възнаграждение, тъй като, от една страна, през цялото въззивно производство юрк. М. В. е
осъществявала процесуално представителство на ответното застрахователно дружество, вкл.
и тя е взела становище в устните състезания пред САС, а от друга, би се достигнало до
превратно упражняване на процесуални права по смисъла на чл. 3 ГПК, а именно да се
затрудни процесуалната защита на ищци срещу застрахователи поради изключително
високите минимални адвокатски възнаграждения по действащата Наредба (съвършено
различен е въпросът дали те не противоречат на нормативен акт от по-висок юридически
ранг, поради което не следва да се прилагат – арг. чл. 15, ал. 3 ЗНА).
Тъй като ищцата е била освободена от процесуалното задължение за заплащане на
държавна такса и съдебни разноски на основание чл. 83, ал. 2 ГПК, ответникът трябва да
бъде осъден по правилата на чл. 78, ал. 6, във вр. с чл. 83, ал. 2 ГПК да заплати държавна
такса за разглеждане на иска пред СГС в размер на 720 лв., респ. сумата от 72 лв. - съдебни
разноски, а в полза на бюджета на САС сумата от 360 лв. - държавна такса за разглеждане
на въззивната жалба, респ. сумата от 54 лв. - съдебни разноски.
Мотивиран от горното, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 681/30.03.2022 г., постановено по гр. д. № 8376/2021 г. по
описа на СГС, I ГО, 19 с-в, в частта, в която е отхвърлен предявеният от А. Н. И. срещу ЗК
„ЛЕВ ИНС” АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД до сумата
от 18000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за причинени неимуществени
вреди от настъпило на 31.10.2020 г. застрахователно събитие по договор за застраховка
„Гражданска отговорност” на автомобилистите, ведно със законната лихва от 01.07.2021 г.
до окончателното й заплащане, както и в частта, в която А. Н. И. е осъдена на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на ЗК „ЛЕВ ИНС” АД сумата над 560 лв. до присъдения размер
от 700 лв., като ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ЗК „ЛЕВ ИНС” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, бул. „Черни връх” № 51Д да заплати на А. Н. И., ЕГН **********, с адрес гр.
***, ул. „***” № ** по иска с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД
сумата от 18000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за причинени
неимуществени вреди от настъпило на 31.10.2020 г. застрахователно събитие по договор за
застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, ведно със законната лихва от
11
01.07.2021 г. до окончателното й заплащане.
ПОТВЪРЖДАВА Решението в останалата част.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 ЗА ЗК „ЛЕВ ИНС” АД да заплати на адв. Я. Д.
Д. от САК, с адрес гр. София, ул. „Алабин” № 36, ет. 2 сумата от 635,40 лв., представляващо
адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство пред СГС, както и сумата от
635,40 лв. - адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство пред САС.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, чл. 37 ЗПП и чл. 25,
ал. 1 НЗПП А. Н. И. да заплати на ЗК „ЛЕВ ИНС” АД сумата от 200 лв. – юрисконсултско
възнаграждение за процесуално представителство пред САС.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6, във вр. с чл. 83, ал. 2 ГПК ЗК „ЛЕВ ИНС” АД
да заплати сумата от 720 лв. държавна такса и сумата от 72 лв. съдебни разноски – в полза
на бюджета на СГС, а на основание чл. 78, ал. 6, във вр. с чл. 83, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 273
ГПК сумата от 360 лв. държавна такса и 54 лв. съдебни разноски – в полза на бюджета на
САС.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен
съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото Решение да се връчи на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12