Р Е Ш Е Н И Е
№……………
гр.Варна, 8.01.2020
в името на народа
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, Vс-в, в публично съдебно заседание на осми октомври 2019,
в публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕСПИНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТИНА КАВЪРДЖИКОВА
ИВАНКА ДРИНГОВА
при секретар Дим.Георгиева,
като разгледа докладваното от съдия ГЕОРГИЕВА
в.гр.д.№ 1360 по описа на ВОС за
2019г,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Въззивният съд е сезиран с жалба вх. №
42961/13.06.2019г на ВОЕННО ФОРМИРОВАНИЕ 32 140–Варна срещу решението на ВРС-ХХI с-в № 2331/29.05.2019г по гр.д.№ 3181/ 2016г, с което е осъдено В.ф. 32140–Варна
като част от структурата на МО на РБ да заплати на Д.В. сумата от 12 968,92лв, съставляващи незаплатено трудово възнаграждение за
положен от ищеца извънреден труд за
периода 01.04.2001г–30.06.2015г, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от депозиране на ИМ-23.03.2016г до окончателно изплащане на
задължението, както и сумата от 10 637,84лв - мораторна лихва
върху уважената главница за периода от 01.06.2001г–22.03.2016г, на осн.чл.203
ал.3 ЗОВСРБ (отм.), чл. 194 ал.3 вр. ал.1 ЗОВСРБ (ДВ.бр.35/2009г) и чл.86 ал.1 ЗЗД, сумата от 2000лв
- възнаграждение за процесуално представителство, на осн.чл.78 ал.1 ГПК,
както и сумата от 1812,58лв, от
която 944.26лв - дължими по делото
държавни такси и 868,32лв-заплатени
от бюджета на съда съдебно–деловодни разноски по назначената СЧЕ, на осн. чл.78
ал.6 ГПК.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК е
постъпил писмен отговор от Д.В. с вх. № 52389/17.07.2019г със становище за неоснователност на въззивната
жалба. Претендират се присъждане на сторените разноски за въззивното
производство, вкл. и заплатено адв.възнаграждение.
В
исковата си молба Д.Н.В. излага, че на
18.09.2000г бил назначен при ответника на длъжност „Артилерийски радиометрист”,
като през 2014г бил преназначен на друга длъжност „Старши охранител” поради
здравословни причини.
Със Заповед № ЛС-01-5/18.01.2016г бил
прекратен договорът му за кадрова военна служба, а със Заповед от 4.02.2016г
бил отчислен от числения състав на В.Ф.
При прекратяване на
правоотношението са му били изплатени 13 354,50лв, на осн.чл.227 ал.1 ЗОВСРБ,
както и сумата от 551,20лв - обезщетение за неизползван платен годишен отпуск
за 2009г и 2016г.
Твърди, че за периода
1.04.2001г-30.06.2015г бил положил извънреден труд с фактическа продължителност
в размер на 2736 часа, представляващи
разликата между фактическата продължителност на работното му време и нормативно
определената месечна продължителност на служебното му време, за които не бил компенсиран с регламентирани
почивки след изпълнявани от ищеца дежурства по график.
Затова претендира заплащане на
трудово възнаграждение в размер на сумата от 12 968,92лв (след допуснато изменение), съставляваща незаплатено
трудово възнаграждение за положен извънреден
труд за периода 01.04.2001 – 30.06.2015г, ведно със законната лихва върху
главницата считано от депозиране на исковата молба в съда-23.03.2016г. до
окончателно изплащане на задължението, както и сумата от 10 637,84лв (след
допуснато изменение), представляваща мораторна лихва и съставляваща сбор от
всеки един отделен падеж на задължението за заплащане на трудово възнаграждение
за извънреден труд при общ размер на главницата 12 968,92лв и с начален момент
– месецът, следващ месеца, през който е бил положен и некомпенсиран
извънредният му труд, считано от 1.06.2001г до завеждане на ИМ в съда - 22.03.2016г.
В условията на евентуалност се
претендира осъждане на ответника да заплати сумата от 22 062,08лв
(след допуснато изменение) съставляваща дължимо обезщетение при прекратяване на
служебното правоотношение на ищеца за отработени от последния работно време в
размер на 3968 часа, което не е било компенсирано с почивка, за периода
01.04.2001г– 30.06.2015г, ведно със законната лихва върху главницата, считано
от датата на ИМ–23.03.2016г до окончателното изплащане на задължението, както и
сумата от 288,37лв (след допуснато изменение) - мораторна лихва върху
претендираната в условията на евентуалност главница за периода 4.02.2016г –
22.03.2016г,.
Претендира и сумата от 288,37лв - мораторна
лихва върху главницата, чийто падеж настъпва считано от прекратяване на
договора за кадрова военна служба, т.е. от 4.02.2016г до сезирането на съда с ИМ
на 22.03.2016г.
В срока по чл.131 ГПК е депозиран
отговор от ответното ВОЕННО ФОРМИРОВАНИЕ 32 140 със становище за
неоснователност на претенциите.
Излагат се възражения за
недължимост на претендираната сума за извънреден труд, тъй като същият е бил
надлежно компенсиран с намалено служебно време в рамките на съответния месец
или в рамките на следващия месец, като по този начин служебното време на ищеца
не е надхвърляло общата продължителност на служебното време за съответния
месец.
По отношение на главния иск за
сумата от 12 968,92лв и мораторната лихва от 10 637,84лв прави възражение за
погасяване на претенцията по давност, на осн.чл.111 б.”а” ЗЗД, за периода
01.04.2001г – 04.02.2013г.
По съществото на спора излага
становище за неоснователност на предявения главен иск доколкото на ищеца не се
дължи трудово възнаграждение, а възнаграждение за труд, положен по служебно
правоотношение. Затова не намират приложение общите разпоредби на КТ, а тези на
специалния закон – ЗОВСРБ.
Възражение за погасяване по давност
е направено и по отношение предявената в условията на евентуалност претенция за
осъждане на ответника да заплати сумата от 22 062,08лв – главница и сумата от
288,37лв - мораторна лихва за периода 01.04.2001г – 22.03.2013г.
Затова счита предявения в условията
на евентуалност иск също счита за неоснователен като погасен по давност за
посочения период, а по същество излага възражения за неоснователност и на тази
претенция.
Така предявените в условията на кумулативно обективно
съединяване искове намират правното си основание в разпоредбите на чл.203 ал.3
ЗОВСРБ (отм.) и чл.194 ал.3 вр.ал.1 ЗОВСРБ /ДВ.бр.35/2009г/ и чл. 86 ал.1 ЗЗД.
СЪДЪТ,
като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани с
въззивната жалба, възраженията на въззиваемата страна и всички събрани по
делото доказателства, приема за установено от
фактическа страна:
От договор за кадрова военна служба № 3316/16.08.2000г е видно че ищецът е бил назначен
на длъжност „Артилерийски радиометрист” с продължителност срок на
обучение до три месеца, и срок от три години за изпълнение на кадровата военна
служба след завършване срока на обучение, продължен с ДС № 862/16.12.2004г,
съответно № 802-31/22.02.2013г.Впоследствие от 2006 до 2014г е заемал
длъжността „старши артилерийски радиометрист“ и звание „старши матрос“.
От 2014г поради заболяване „захарен диабет“ със Заповед
на командира от 1.07.2015г е бил преназначен в друго военно формирование №
54940-Варна на длъжност „старши охранител“ в в охранително отделение на втори
охранителен взвод.
Със Заповед № ЛС-01-5/18.01.2016г на Командира на ВМС е бил
прекратен договорът за военна служба с ищеца и същият е бил освободен от
длъжност.
Със Заповед № РД-01-89/04.02.2016г на Командира на ВМС на
ищеца е разпоредено изплащането на обезщетения в размер на 15 брутни
възнаграждения, обезщетение за неизползван 13 дни платен годишен отпуск, от
които 9 дни за 2009г и 4 дни за 2016г.
По делото е приета като доказателства трудова книжка № 006806,
от която е видно, че ищецът е прослужил в Под.№ 32 140 в качеството си на
военнослужещ 14 години, 9 месеца и 13 дни за периода 18.09.2000г до
30.06.2015г, съответно в Под.№ 54940 7 месеца и 3 дни за периода от 1.07.2015г
до 3.02.2016г.
От заключението на в.лице С.Димитрова по
допуснатата ССчЕ от 10.12.2018г /л.694-І/, прието в о.с.з. на 18.01.2019г, и допълнително
такова от 16.04.2019г /л.994-І/, прието в о.с.з. на 3.05.2019г, изготвено след
уточнения, се установява следното:
В основното си заключение от 10.12.2018г в.лице
посочва, че след осъществена проверка в счетоводството на ответника е констатирала,
че в издаваните заповеди за полагане на дежурства са били включени всички
военнослужещи. Във всяка заповед се посочвало часът, от който се застъпва дежурството,
както и дните за ползване на компенсации, но не било посочено дали това условие
било спазено или били ползвани други дни. Компенсациите /почивките след
дежурства/ следвало да бъдат само в работни дни, като при натрупване на много
компенсации почивните дни били измествани за следващия месец. В заповедите след
2011г изрично било посочено кое дежурство с кои дни за почивка се компенсира, а
за периода от 2005г до 2010г били посочени само дължимите дни за компенсация,
но не и коя компенсация за кой ден дежурство се отнасяла.
За установяване фактическата продължителност
на служебното време, вещото лице е разработило два варианта, достигайки до
извод, че и в двата посочени варианта крайният резултат е еднакъв. За процесния
период 01.04.2001г-30.06.2015г ищецът бил положил труд 9056часа, равняващи се на 1132 дни дежурства,
за които е ползвал компенсация в размер на 5088 часа или 636 дни, като са останали за компенсиране 3968 часа,
които се равнявали на 496 дни. Нормалната продължителност на
служебното време се извеждала от чл.194 ал.1 ЗОВСРБ и е в размер на 8 часа
дневно при 5 дневна работна седмица или 40 часа седмично.
По отношение остойностяване на останалите за
компенсиране дежурства вещото лице в т.2.5 от заключението е представило два
варианта : І вар-на база положено дежурство в почивен или празничен ден, като същото
се компенсирало с 3 дни, а дежурство в делничен ден се компенсирало с 2 дни
почивка ; ІІ вар - при него се прилагал принципът, че сдалият дежурство се
освобождавал до края на работното време, т.е. той се намира в режим на
компенсация в редовното служебно време, което му се заплаща по договор, при
който вариант компенсациите са с един ден по-малко. В тази втора хипотеза за дежурство в делничен
ден се осъществява компенсация с едни ден допълнително, доколкото след
дежурство военнослужещият не е на работа, а полагащото му се дневно
възнаграждение е включено в МБТВ. При дежурство в неработен ден, компенсацията
е в размер на два дни, като през времето, за което военнослужещият почива, не
се осъществява калкулация на това време в работната му заплата. Принципът е
изведен от разпоредбата на чл.247 ал.7 от Устава за войсковата служба. При остойностяване в първата хипотеза в.лице изчислило, че стойността на
некомпенсирано дежурство в размер на 3968 часа, представляващи 496 дни, възлизала
на 9811,03лв, а при втория вариант за същите
3968 часа или 496 дни възлиза на 12 995,38лв. Посочено
още в заключението, че за периода 4.02.2013-30.06.2015г на ищеца не е бил заплащан
извънреден труд. За този период били положени общо 1216часа дежурства, които
представляват 152дни, от които били компенсирани 1160часа, а това се равнява на
145 дни или за компенсация оставали 56 часа, равни на 7 дни, които се равняват на
277,76лв при спазване принципа на Устава за войсковата служба.
Размерът на мораторната лихва за
некомпенсираните дежурства за периода от 4.02.2016г (датата на прекратяване на
правоотношението) до 22.03.2016г (депозиране на ИМ в съда) в.л. изчислява в
размер на 64,03лв за периода 1.04.2001 – 3.02.2013г, тъй като не е установено
изплащане на извънреден труд поради ползвани компенсации.
Общата продължителност на нормативно
определеното служебно време за периода 1.04.2001–30.06.2015г възлизало на 28 744
часа, което се равнява на 3 593 дни за период от 171 месеца. Фактическата
продължителност на служебното време след приспадане на компенсациите за целия
период възлиза на 32 712часа или 4 089 дни. Разликата между действителната
продължителност на служебното време и нормативно определената продължителност
за периода 01.04.2001г.-30.06.2015г се определя в два варианта:
Първият -
когато първо са компенсирани дежурствата от месеца, последвали от предходния
месец и накрая останалите компенсации отнесени към най старите дежурства, при
което разликата с некомпенсирани дежурства възлиза на 496 дни или 3968 часа,
които съставляват 9811,03лв. Вторият вариант - когато компенсациите се отнасят
към най старите дежурства, без спазване на условието първо да се компенсират
дежурствата, дадени в месеца, отново се установяват 496 некомпенсирани дни или
3968 часа, които възлизат в паричен еквивалент на 12 995,38лв. Разликата на
незаплатения труд в първия вариант възлиза на 9811,03лв – главница и 12 122,35лв
- мораторна лихва, а при втория
вариант 12 995,38лв – главница и 10 644,43лв - мораторна лихва.
Същевременно в заключението е посочено, че на ищеца не
е бил заплащан извънреден труд доколкото положените дежурства са били компенсирани
с почивки. За периода 4.02.2013–30.06.2015г вещото лице установява, че всички
положени дежурства са компенсирани с почивки, като са останали 49 почивки в
повече, срещу които няма положени дежурства. Във варианта, когато дежурството е
положено през делнични дни и се компенсира с едни ден компенсация, респ. когато
е положено в неработен ден и се компенсира с два дни почивка, за периода
1.04.2001-3.02.2013г, както и за подпериод 4.02.2013г-30.06.2015г, всички
дежурства били покрити с компенсации, като останали още 110 почивки, срещу
които няма положени дежурства.
В допълнителното заключение от 16.04.2019г, прието в
о.с.з. на 3.05.2019г вещото лице излага, че при прекратяване на
правоотношението на ищеца са били изплатени 13 354,50лв – обезщетение в размер
на 15 брутни работни заплати в размер от по 890,30лв. М.01.2016г се явява
последен пълен работен месец преди прекратяване на правоотношението, при който
нормалната продължителност на работното време е възлизала на 160 часа. Така
часовата ставка от 5,56лв на час се определя при разделяне на БТВ на ищеца на
продължителността на работното време за този месец.
В
хипотезата на първия вариант на заключението останалите некомпенсирани 3968
часа, умножени по получената часова ставка от 5,56лв, съставляват 22 062,08лв,
като тази стойност се получава и при втория вариант на даденото заключение.
Лихвата и
за двата варианта е една и съща от по 288,37лв за периода
5.02.2016–22.03.2016г. Не се установявали непокрити с компенсации дежурства
за периода 4.02.2013г-30.06.2015г.
За периода 1.04.2001-03.02.2013г се установяват 229
дежурства, които не били компенсирани с почивки, които дежурства представляват
1832 часа или 4587,36лв, лихвата за забава възлиза на 5893,17лв. В
допълнителното заключение се посочва, че размерът на дежурствата и
компенсациите в първи вариант възлиза на 9 818,17 лв, съответно лихва за забава
в размер на 1 1743,83лв, а във втория вариант - неизползваните компенсации
възлизат на 12 968,94лв, и съответно 10 637,84лв
лихви.
Въз основа на горната фактическа установеност, съдът прави следните правни изводи:
За да бъде уважен иск за заплащане на неизплатено трудово възнаграждение на
кадрови военнослужещ за положен от същия извънреден труд, следва да бъде
установено, че ищецът е изпълнявал кадрова военна служба за посочения период и
че действително е положил труд, който се счита за извънреден и същият не му е бил
заплатен.
По първата предпоставка няма спор и от доказателствата по делото се
установи, че през процесния период 2000-2015г ищецът е бил на кадрова военна служба, т.е. намирал се е
в служебно правоотношение с Военно формирование 32 140-Варна, явяващо се
разпоредител с бюджетни кредити, по силата на което
ищецът е заемал длъжността „Артилерийски радиометрист” и звание
„матрос“, а впоследствие „старши артилерийски радиометрист“ и звание „старши
матрос“ при ответника. Същото е било прекратено със заповед от 18.01.2016г и от
4.02.2016г е бил отчислен от числения състав на Поделението. Вписването е удостоверено
от трудова книжка, от чието съдържание е видно, че ищецът в качеството си на
военнослужещ за периода 18.09.2000г-30.06.2015г има прослужени 14 години, 9
месеца и 13 дни в Поделение № 32 140.
В рамките на исковия период ищецът е полагал дежурства по график по силата
на заповед от командващия Военното формирование.
Предвид, че твърденията на ищеца, че при даване на 24-часови дежурства
фактически е полагал труд над нормативно установената месечна продължителност
на служебното време, който не е бил компенсиран, спорният въпрос се концентрира
върху това дали и доколко положеният от ищеца труд е надвишавал нормативно
определения и дали е бил компенсиран с почивки или не, а ако е бил компенсиран,
то в какъв размер. Затова в тежест на ищеца е установяването на труда, положен
извън нормативно определеното служебно време, а за ответната страна - че ищецът
е бил компенсиран с дължимата почивка.
Правната уредба на спорните отношения за процесния период 1.04.2001-30.06.2015г обхваща
действието на разпоредбите на различни нормативни актове, част от които са
отменени.
Така за
периода 1.04.2001-12.05.2009г намират приложение разпоредбите на
отменения Закон за отбраната и въоръжените сили на РБ /ЗОВСРБ, отм./- чл.203 ал.1, 2 и 3 и чл.204; Правилник за кадровата военна служба, приет с ПМС № 277/22.12.2000г и отменен с ПМС № 141/4.06.2009г за приемане
на Правилник за прилагане на ЗОВСРБ, в сила от 12.06.2009г; Наредба за определяне
размера на възнаграждението за извънреден труд на кадровите военнослужещи, приета с ПМС № 74/23.03.2001г, издадена въз
основа на чл.203 ЗОВСРБ.
За периода след 12.05.2009г до 30.06.2015 са приложими нормите на новия Закон за отбраната и
въоръжените сили РБ /ЗОВСРБ/, в сила от 12.05.2009г, - чл.194
ал.1, 2, 3 и 4 и чл.195; Правилника за неговото
прилагане – първият с действие от 2009г и отменен през 2010 с последващия
Правилник за прилагане на закона, влязъл в сила от 30.03.2010г; Наредба № Н-12/12.04.2010 за условията и реда за изплащане
на възнагражденията и обезщетенията на военнослужещите; Наредба №
Н-18/19.12.2012г /в сила от 8.01.2013/
за реда за разпределяне на служебното време на военнослужещите, неговото
отчитане извън нормалната му продължителност и определяне на допълнителното
възнаграждение за изпълнение на възложени задължения над общата
продължителност на служебното време и за изпълнение на службата през почивни
дни и в дните на официални празници (загл.изм.ДВ бр.85/2018, в сила от 16.10.2018)
Както нормите в закона /чл.203 и чл.204 ЗОВСРБ, отм./, така и тези на ПКВС/отм./-гл.VІІ
„Служебно време, почивки, почивни дни и отпуски“ /чл.151–160/ определят, че военнослужещите
могат да бъдат назначавани за носене на дежурства, какъвто е процесният случай,
както се установи от данните по делото. Носенето на дежурства става по
предварително утвърден от командира на поделението месечен график. Времето на
дежурството се явява служебно време. За служебното време е посочено, че
нормалната му продължителност за ден е 8 часа и 40 часа на седмица /чл.151 ал.1
и ал.2 ПКВС, отм./. Почивката за хранене с продължителност не по-малко от половин
час, не се включва в общата продължителност на служебното време. Съгласно ал.1 на чл.152 от ПКВС общата продължителност на служебното време в денонощие
може да бъде увеличавана с не повече от 4 часа. Увеличаване продължителността на служебното време в посочените рамки се допуска по изключение
и при обоснована необходимост за извършване на неотложни дейности,
свързани с осигуряване изпълнението на основните функции и задачи на
поделенията. Това става с писмена мотивирана заповед на
съответния командир /началник/, която съдържа указаните в чл.152 ал.3 ПКВС,
отм., реквизити. Казано с други думи, при наличието на предвидените в чл.152
ал.2 ПКВС /отм/ предпоставки, общата продължителност на служебното време може
да бъде увеличена до 4 часа в денонощие, но в границите на нормалната месечна
продължителност на служебното време, определена по реда на ал.6 на чл.152
ПКВС/отм/. Това е т.нар. увеличено
служебно време. Както при служебното време с нормална продължителност, така
и при увеличеното служебно време, организацията на работата се извършва при осигуряването на непрекъсната междудневна почивка, която не може да
бъде по-малко от 12 часа; и седмична почивка от 48 часа.
Понятието „увеличено служебно време“ не е тъждествено на
понятието „извънреден труд“. Това се извежда от разпоредбите
на ЗОВСРБ/отм./ и ПКВС/отм./: Разпоредбата
на ал.2 на чл.203 ЗОВСРБ /отм./, в
ред.от 2000г, има предвид удълженото
служебно време – „общата
продължителност на служебното време в денонощие не може да надвишава с повече
от една втора максималната продължителност на работното време, установена с
трудовото законодателство. А в разпоредбата на ал.3 от
същия член се има предвид извънреден
труд–„в случаите на
превишаване продължителността на служебното време извън посоченото в ал.2 се издава писмена заповед от командира/началника при условия, определени в ПКВС, и се заплаща
възнаграждение за извънреден труд в размер, определен от Министерския съвет.
Затова и в ПКВС
към гл.VІІ е предвиден отделен Раздел „Извънреден труд“, като чл.158 ал.2 съдържа легална дефиниция – „трудът, с
който се превишава продължителността на служебното време, определена в чл.203
ал.2 от ЗОВСРБ, и е положен над
определената месечна продължителност на служебното време, определена по реда на
чл.152 ал.6 . Полагането му се допуска по изключение /ал.1/ във връзка с изпълнението на функции и дейности,
утвърдени като основни в длъжностната характеристика за заеманата длъжност, както
и при извънредни обстоятелства по чл.3 ал.2 т.3 и чл.6 т.16 от ЗОВСРБ. А в хипотезата на ал.3 е
лимитирана общата продължителност на полагания извънреден труд - за 1 календарен месец не може да надхвърля 20 часа за
работните дни в месеца или 44 часа общо в работни и почивни (празнични) дни.
Продължителността на извънредния труд за 1 календарна година не може да
надвишава 150 часа.
Според чл.159
ПКВС извънреден труд в случаите на 24-часови дежурства по график се допуска само, когато наличният кадрови състав във
войсковата част не позволява изпълнението на утвърдения месечен график на
дежурствата. Полагането на
извънреден труд се допуска с писмено разрешение на висшестоящ командир,
издавано въз основа на представен месечен график, доказващ потребност от полагане
на извънреден труд при дежурства. Ал.3 лимитира общата продължителност на полагания извънреден труд. Разрешението за полагането на такъв се дава от висшестоящия орган въз основа
на писмено искане от съответния командир/началник, а самото полагане след получаване на писмено разрешение въз основа на заповед на командира на поделението,
съдържаща указаните в ПКВС реквизити.
Според чл.157 ПКВС в случаите, когато кадровият военнослужещ изпълнява
дежурство по график, той получава допълнително възнаграждение по чл.226 ал.1 от
ЗОВСРБ за часовете над
максималната продължителност на служебното време по чл.152 ал.1 /т.е. над 12-я час/ или за почивни
или празнични дни.
Сходни по
съдържание на отменените законови и подзаконови разпоредби са приетите с новия
ЗОВСРБ, действащ от м.май 2009г-чл.194 и чл.195, както и подзаконовите
нормативни актове-Правилник за прилагане на ЗОВСРБ и двете наредби, посочени по-горе, като са прецизирани правилата за
възмездяване на военнослужещите при превишаване общата продължителност на
служебното време, както и по време на почивните дни - да се заплаща
допълнително възнаграждение по чл.214
ал.1 т.3 от Закона /чл.194 ал.3 и ал.4/. В ал.5 на същия член /доп.ДВ бр.16/2010, в сила от 26.02.2010/, е указано, че алинеи 1-4 не се прилагат при военни учения, мероприятия и мобилизация, планирани с
продължителност, по-голяма от едно денонощие, както и при дежурства по
график, при обявяване на извънредно положение, военно положение или
положение на война. Съгл.ал.7 редът за разпределяне на служебното време и за неговото
отчитане извън нормалната продължителност се определя с акт на министъра на
отбраната.
Нормата на чл.195 от действащия закон визира носенето на дежурства, чиято максимална продължителност не може да
превишава 24 часа, а общо за един месец - 168 часа. Времето за дежурство е
служебно време. За процесния случай не намират приложение разпоредбите на ал.4
и ал.5, които са влезли в сила след прекратяването на служебното правоотношение
на ищеца.
Аналогично на
разпоредбите на ПКВС, в Устава за
войсковата служба на ВС на РБ /УВСВСРБ/, обн.ДВ бр.75/26.08.2008г, действащ и
към момента, в чл.247 е
посочено, че военнослужещите носят дежурства по предварително утвърден от
командира/началника месечен график, за който същите са уведомявани предварително
срещу подпис. Графикът за дежурствата се изготвя при отчитане месечната продължителност
на служебното време в часове, което се определя на базата на работните дни за календарния
месец и нормалната продължителност на служебното време, както и изискванията за
осигуряване на междудневна и седмична почивка на военнослужещите.
По повод позоваването
на ищеца на Заповеди на М-ра на отбраната, по делото са приложени копия от
същите :
В първата заповед
под № ОХ-241/10.04.2001 /л.20-І/ е указано, че да длъжностите, за които
дежурството не е изпълнение на основна служебна функция, за 24-часово дежурство
да се заплаща допълнително възнаграждение в процент за носене на дежурство в
работни дни, очевидно не намира приложение спрямо конкретния случай предвид
заеманата от ищеца длъжност и съответно естеството на служебните му задължения
– даване на дежурства на кораб.
С втората
заповед под № ОХ-313/ 8.05.2010 /л. 18-І/ са дадени инструкции по прилагането
на отменените ПКВС и ЗОВСРБ, като е указано, че за дневна нормална
продължителност на служебното време следва да се счита 8 часа при 5-дневна
работна седмица. Съгл. т.3 при увеличена продължителност на служебното време да
се прави сумарно отчитане на служебното време за месеца в рамките на месечната
продължителност на служебното време. Компенсирането на часовете служебно
време, положени над нормалната дневна продължителност за даден периода, да се
извършва в рамките на месеца, през който се полага трудът /т.3.5/. При носене
на 24-часови дежурства служебното време да се зачита в размер на 12 часа за всеки от дните, през които
се носи дежурството, независимо от разпределението му по часове в тези дни.
В обобщение
следва да се посочи че с допълнението на новите ал.3 и ал.4 на чл.204 ЗОВСРБ
/отм./ бе внесена яснота за вида на положения в повече от 24-часовите дежурства
труд, както и за начина му на възмездяване. Това е отразено и в действащата
нормативна разпоредба на чл.194 ЗОВСРБ. За времето до 2000г неяснотата в
разпоредбата на чл.203 и чл.204 ЗОВСРБ /отм./ бе преодоляна чрез трайно установената практика на ВКС по реда
на чл.290 ГПК, която приема, че часовете до максимално определеното като
допустимо служебно време, което не е било разрешено и отчетено като извънреден
труд, представляват удължено служебно време. Удълженото служебно време при
24-часови дежурства не представлява извънреден труд по смисъла на чл.203 ал.З
ЗОВСРБ/отм./и чл.194 ал.3 ЗОВСРБ от 2009. Затова при спор не следва да се
възлага установяването му чрез нарочна заповед, разрешение на висшестоящия
командир и вписване в отчетната книга за извънреден труд. А дори това да е
така, то административният орган е този, който има задължението да състави и
води книжата, съобразно изискванията на чл.160 и 162 ПКВС /отм./. Затова няма
основание да се очаква удълженото служебно време да бъде отразено в книгата за
извънреден труд, а тъкмо обратно - дължимостта му следва от несъответствието
между фактически отработеното време и общата нормативно установена
продължителност на служебното време, доколкото разликата между тези две
величини, не е била компенсирана с почивки към момента на прекратяване на
правоотношението. С други думи, не се касае за същински извънреден труд по
смисъла на специалния закон, а до приравнен на него труд, чието възмездяване се
дължи "като извънреден труд" в случай на прекратяване на
правоотношението преди компенсирането му с почивка - чл.136а ал.5 КТ.
За удълженото
служебно време се дължи компенсация чрез намалено работно време в рамките на
общата продължителност за същия, или най-късно за следващия месец. А когато, до
прекратяване на правоотношението положеният от военно служещия, удълженото
служебно време не е било компенсирано с почивка, то трудът следва да бъде
заплатен като извънреден по аналогия от чл.136а ал.5 КТ във вр. с чл.46 ал.2
ЗНА. Затова в тежест на ответника е да установи, че положеният при удължено
служебно време труд е бил компенсиран съгласно изискванията на Закона и
Правилника, като в противен случай ще дължи заплащането му като извънреден труд
/така решения по чл.290 ГПК под номера : № 389/31.05.2010 по гр.д. № 194/2009
на ВКС-ІІІІ ГО; № 128/26.05.2010 по гр.д.№ 282/2009 на ВКС-ІV ГО; № 437/1.07.2010 по гр.д. № 1333/2009 на
ВКС-ІІІ ГО; № 439/1.07.2010г по гр.д. №
1733/2009г на ВКС-ІІІ ГО; №
454/11.06.2010 по гр.д.№ 342/2009 на ВКС-ІІІ ГО; № 455/11.06.2010 по гр.д. № 706/2009 на
ВКС-ІІІ ГО/.
Във връзка с изложеното по-горе на първо място съдът
следва да се произнесе по въпроса за основателността на наведеното от ответната
страна възражение за изтекла погасителна
давност по отношение вземането на ищеца.
Действително, по въпроса от кой момент възниква
вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил труд повече от
нормативно определения при даване на 24-часови дежурства, некомпенсиран с
почивка, респ.от кой момент изпада в забава работодателят по отношение на това
вземане и съответно от кой момент започва да тече погасителната давност за
същото, включително и в случайните на прекратено служебно правоотношение, към
настоящия момент е налице противоречива практика на ВКС, по повод на която е образувано
тълк.д.№ 6/2017г на ОСГК на ВКС. По него към момента на приключване на
съдебното дирене пред настоящата съдебна инстанция няма постановено
тълкувателно решение.
Въззивният съд възприема практиката на ВКС, постановена
по реда на чл.290 ГПК, съобразно която правото на компенсация за положен труд при удължено служебно
по чл.194 ал.3
ЗОВСРБ /респ.чл.203 ал.3
ЗОВСРБ, отм./ възниква след полагането му за съответния месец на
кадрова военна служба и се погасява с изтичане на краткия тригодишен давностен срок по чл.111
б."а" ЗЗД. Това е така, защото нормата
намира приложение както за вземания по трудово правоотношение, така и за
вземанията, произтичащи от служебно правоотношение, доколкото в закона не е
предвидена друга давност - в този смисъл решение
№ 470/28.02.2014г на ВКС-ІV ГО по гр.д.№ 3253/2013г и решение № 427/3.11.2011
по гр.д. № 503/2010г на ВКС-ІV ГО/. В Решение № 197/24.11.2015г по гр.д.7210/2014
на ВКС-III ГО е застъпено разбирането за приложимост на хипотезата
на чл.136а КТ, съобразно която работодателят има задължение да осигури компенсация на
удълженото работно време, като в случай, че не стори това в четиримесечен срок, съгласно
нормата на чл.136а КТ /нормата е нова от 2001г и поради
непълнотата в закона е приложима и спрямо служебните правоотношения/, за военнослужащите възниква правото сами да определят времето на компенсацията. Аргумент за приложимостта на общото законодателства, установено в КТ, е
разпоредбата на чл.203 ал.2 ЗОВСРБ /отм/ „Общата продължителност на служебното време на кадровия военнослужещ в
денонощие не може да надвишава с повече от една втора максималната
продължителност на работното време, установена с трудовото законодателство“, на която кореспондира нормата чл.194 ал.2 от действащия закон.
Задължението на
работодателя да осигури компенсация става изискуемо от месеца, следващ месеца, през който е било
необходимо тя да бъде извършена.
Преди да бъде прекратено служебното правоотношение за
ищеца е съществувала възможността да упражни правото си да иска компенсация за
положения в повече труд чрез допълнителна почивка предвид забраната за
компенсирането с пари. На това потестативно право на ищеца кореспондира
задължението на ответната страна да осигури условията лицето да ползва
допълнителна почивка. При удълженото служебно време такава компенсация следва
да бъде извършена чрез намаляване работно време /респ.увеличаване времето за
почивка/ в рамките на общата продължителност за същия месец или най-късно за
следващия месец. В тази насока са и горецитираните подзаконови нормативни
разпоредби, както и издадените от министъра на отбраната заповеди. В съответствие
с това е и последващото изменение на Закона със създаването на нова ал.5 на чл.194 от 2016, съобразно която
императивно е въведено задължението за компенсиране на служебното време над нормалната му продължителност с
намалено служебно време при условия и по ред, определени с акта на Министъра на отбраната по ал.8.
С изтичането на крайния срок, в който работодателят е следвало
да изпълни задължението си за компенсация с почивка, възниква потестативното
право на ищеца да иска компенсация с почивка. Това потестативно право на работника се погасява с тригодишна давност.
С прекратяването на служебното правоотношение отпада ограничението
за компенсиране чрез почивка и правото се трансформира в право на вземане за
парично обезщетение за положен труд при удължено служебно време.
В процесния случай служебното правоотношение е било
прекратено с връчване заповедта на ищеца, в която е посочено, че от него момент
правоотношението се счита прекратено. От тогова започва да тече 3-годишната
погасителна давност за предявяване на вземането. Исковата молба е депозирана в
съда на 23.03.2016.
Въз основа на горното се налага изводът, че всички
претенции на ищеца за времето до три години назад от завеждането на исковата
молба, т.е. до 23.03.2013, са се погасили по давност. Това е така, защото до
него момент ищецът не е упражнил своевременно правото си да иска положеният в
повече труд да бъде компенсиран с почивка. За периода след посочената дата до
завеждането на исковата молба това му право не е било погасено и се е
трансформирало в право да се търси парично възмездяване на положения труд.
Аналогични са съображенията за изтеклата погасителна давност
по отношение акцесорното вземане за
мораторна лихва. Тук също намира приложение краткият тригодишен погасителен
срок по чл.111 б.„в” ЗЗД. С оглед това и мораторна лихва би се дължала само за
периода от 23.03.2013 до датата на подаване на исковата молба – 23.03.2016г.
Дори гореизложеното да не се възприеме, въззивният съд
намира претенциите за парично възмездяване на реално положения от ищеца труд по
удължено служебно време, за недоказани и по основание по причина, че данните по
делото сочат на фактическото му компенсиране с почивки докато е траело
служебното му правоотношение. Този извод се налага както въз основа
констатациите на в.лице по ССчЕ, че в заповедите, съхранявани в заповедните
книги, за определяне на дежурства за периода 2005-2010г, макар и непрецизно
изготвени, са били посочени дните за компенсация; в заповедите за дежурства,
съставени след 2010г, изрично е посочено коя компенсация за кое дежурство се
отнася, а след м.03.2012г е започнало дори отбелязване на датите за
компенсация. В.лице е посочило, че на ищеца не е бил
заплащан извънреден труд доколкото положените дежурства са били компенсирани с
почивки. За периода 4.02.2013–30.06.2015г всички положени дежурства са били
компенсирани с почивки, като са останали 49 почивки в повече, срещу които
нямало положени дежурства. За периода 1.04.2001-3.02.2013г, както и за
подпериод 4.02.2013г-30.06.2015г, всички дежурства са били покрити с
компенсации, като са останали още 110 почивки, срещу които нямало положени
дежурства. Затова в останалата част на заключението, обективираща
математически изчисления за предполагаеми часове невъзмезден труд при удължено
служебно време не следва да се вземат предвид.
Доводи в посока изпълнение на задължението от
работодателя се черпят и това, че предприетите от преките командири/началници
действия са били в изпълнение на издадените от Министъра на отбраната изрични заповеди
още от 2001г / на които се позовава и самият ищец/ с указания за компенсирането
на военнослужещите с почивки, и само когато бива прекратявано служебното
правоотношение, да бъдат парично възмездявани. Освен това, установи се, че за
времето, докато е бил на служба, на ищеца е било изплащано и допълнително
възнаграждение по чл.226 ал.1 от ЗОВСРБ /отм./, респ. чл.214 ал.1 т.3 ЗОВСРБ в случаите на превишаване общата продължителност на служебното време по
ал.2 на чл.214 ЗОВСРБ, т.е. когато общата продължителност на служебното време на военнослужещия в денонощие
е надвишавала с повече от една втора нормалната дневна продължителност на служебното време /което е 8часа и още 4часа, което се явява удълженото служебно време =
12часа, т.е. за часовете над 12-те часа/.
При това положение, както претенцията за вземания за
периода от 1.04.2001 до 23.03.2013, така и за времето след това до 30.06.2015г
следва за бъдат отхвърлени като неоснователни поради изпълнение от страна на
работодателя задължението му да компенсира ищеца с почивки.
Като последица от неоснователност на главните искове,
неоснователни са и акцесорните такива за обезщетение за забавено изпълнение.
Достигането до правни изводи,
различни от тези на ВРС, налагат отмяната но постановеното решение, включително
и досежно разноските, възложени върху ответната страна.
С оглед изхода на спора, на
осн.чл.78 ал.1 ГПК, в полза на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени
сторените от нея разноски за двете инстанции предвид своевременно отправеното
искане и представяне на доказателства за това, а именно: за първата - 450лв за юриск.възнагр-е
+ 252лв – общо внесен депозит за в.лице по ССчЕ; за въззивната - 476,13лв за заплатена
държавна такса+1,90лв - банк.такса за превод; 300лв запл.юриск.възнагр-е или
общо 1480,03лв
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решението на ВРС-ХХI с-в № 2331/29.05.2019г по гр.д.№
3181/2016г, с което е осъдено ВОЕННО
ФОРМИРОВАНИЕ 32140–Варна като част от структурата на МО на РБ да заплати на Д.В.
сумата от 12 968,92лв, съставляващи
незаплатено трудово възнаграждение за
положен от ищеца извънреден труд за
периода 01.04.2001г–30.06.2015г, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от депозиране на ИМ-23.03.2016г до окончателно изплащане на
задължението, както и сумата от 10 637,84лв - мораторна лихва
върху уважената главница за периода от 01.06.2001г–22.03.2016г, на осн.чл.203
ал.3 ЗОВСРБ (отм.), чл. 194 ал.3 вр. ал.1 ЗОВСРБ (ДВ.бр.35/2009г) и чл.86 ал.1 ЗЗД, сумата от 2000лв-възнаграждение
за процесуално представи телство, на осн.чл.78 ал.1 ГПК, както и сумата от 1812,58лв, от която 944.26лв - дължими по делото държавни
такси и 868,32лв-заплатени от
бюджета на съда съдебно–деловодни разноски по назначената СЧЕ, на осн. чл.78
ал.6 ГПК, като вместо него ПОСТАНОВЯВА
ОТХВЪРЛЯ предявените от Д.Н.В. ЕГН ********** ***, със
съд.адрес:***-адв. Мариана П., против
Военно формирование
32140–Варна с адрес в гр.Варна, 9000, п.к.194, като
част от структурата на МИНИСТЕРСТВО НА ОТБРАНАТА на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ – гр.София, 1000, ул.“Дякон Игнатий"
№ 3, искове за заплащане
на сумите от : 12968,92лв /дванадесет
хиляди деветстотин шейсет и осем лева и 92ст/, съставляваща незаплатено трудово
възнаграждение за положен от ищеца извънреден труд за периода
1.04.2001–30.06.2015г, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
депозиране на исковата молба в съда- 23.03.2016г до окончателно изплащане на
задължението, както и сумата от 10637,84лв
/десет хиляди шестстотин тридесет и седем лева и 84ст/ за периода от
1.06.2001г–22.03.2016г мораторна лихва върху уважената главница, на осн. чл.203
ал.3 ЗОВСРБ /отм./ и чл.194 ал.3 вр.ал.1 ЗОВСРБ от 2009г, както и чл.86 ал.1 ЗЗД.
Осъжда Д.Н.В. ЕГН ********** ***, съд.адрес:*** - адв. П., да заплати на Военно формирование 32140–Варна
с адрес в гр.Варна,
9000, п.к.194
като част от структурата на МИНИСТЕРСТВО НА ОТБРАНАТА на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ – гр.София, 1000,
ул."Дякон Игнатий" № 3, сумата от 1480,03лв /хиляда четиристотин и осемдесет лева и
3ст/ - сторени от ответника
разноски за двете инстанции, на осн.чл.78 ал.1 ГПК.
Решението може да се обжалва с
касационна жалба пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в едномесечен срок от
уведомяването на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: