№ 2114
гр. София, 10.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ
при участието на секретаря ЕЛИЦА В. ДАНОВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело
№ 20241110113049 по описа за 2024 година
РЕШЕНИЕ
10.02.2025 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав, в открито публично
заседание на тридесети януари през две хиляди и двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ
при секретар Елица Данова, като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр.
дело № 13049/2024 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Подадена е искова молба от ЗД „БИ“ АД срещу И. Г. П., като се твърди, че на
11.10.2018 г. в гр. София, на бул. „Г. М. Димитров“, при кръговото на 4-ти километър,
ответника като неправоспособен водач при управление на лек автомобил „Опел Зафира“,
рег. № СВ **** АР, поради несъобразена скорост бил блъснал пресичащата пешеходка М.а
МК, която била получила множество травматични увреждания. Поддържа, че причината за
ПТП-то било не само обстоятелството, че водачът е неправоспособен, но последният се бил
отклонил виновно от проверка за алкохол и други упойващи вещества. Навежда доводи, че
за инцидента бил съставен констативен протокол за ПТП, като се установявало, че ПТП-то
било настъпило поради виновното и противоправно поведение на ответника. Излага
съображения, че към момента на ПТП-то за автомобил „Опел Зафира“, рег. № СВ **** АР е
била налице валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите,
1
обективирана в застрахователна полица № BG/02/118002097667, като на постаралата след
решение на съда била изплатена сумата от 14579,69 лева, представляващи обезщетение за
неимуществени вреди. Твърди, че с оглед правилото на чл. 500 КЗ, доколкото ответника бил
неправоспособен и бил напуснал мястото на ПТП-то преди идването на органите на МВР,
ищецът имал регресно вземане за заплатеното застрахователно обезщетение. Иска ответника
да бъде осъден да заплатени претендираното вземане, както и деловодни разноски.
В срока по чл. 131, ал .1 ГПК е подаден отговор на исковата молба от ответника, чрез
особения представител, като е направен отвод за нередовност на исковата молба, поради
непълнота в обстоятелствената част, а отделно от това не били посочени ясно и точно
компонентите на регресното вземане. Твърди, че застрахователят не е доказал пълно и
главно, че е заплатил претендираната сума на пострадалото лице, поради което не било
възникнало правото му на регресно вземане, което обосновава. Поддържа, че претенцията
освен това не била доказана и по размер. Иска отхвърляне на предявения иск.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
СРС, 156-ти състав е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 500, ал.1, т. 1,
т. 3 и ал. 2 КЗ, във вр. чл. 45 ЗЗД.
Застрахователят по договор за застраховка „Гражданска отговорност”, който е
заплатил застрахователно обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност” на
увредено лице, респ. на встъпилия в неговите права застраховател по имуществено
застраховане, застрахователно обезщетение, може да се суброгира в правата на
удовлетворения кредитор срещу причинителя на вредата, който е обезпечил своята деликтна
отговорност при ищеца, в случай че ответникът виновно е причинил вредоносния резултат
при управление на МПС.
Спорното материално право е обусловено от проявлението в обективната
действителност на следните материални предпоставки (юридически факт): 1) породени
права на увредения срещу причинителя на вредата на основание на чл. 45, ал. 1 ЗЗД – т.е.
вредите да са причинени от делинквента, чрез негово виновно и противоправно поведение;
2) възникнало действително договорно правоотношение между делинквента и ищеца по
договор за „Гражданска отговорност” и заплащане от страна на застрахователя по
застраховка „Гражданска отговорност” на застрахователно обезщетение на увреденото лице
или на встъпилото в неговите права лице при настъпване на застрахователно събитие и 3)
делинквентът при настъпването на пътнотранспортното произшествие е извършил
нарушение по Закона за движението по пътищата, като е управлявал моторното превозно
средство под въздействие на алкохол с концентрация на алкохола в кръвта над допустимата
по закон норма или под въздействието на наркотици или други упойващи вещества или е
отказал да се подложи, или виновно се е отклонил от проверка за алкохол, наркотици или
други упойващи вещества, или да е напуснал мястото на произшествието, когато
посещението е било задължително от страна на органите на МВР, или е управлявал МПС-то
без да притежава надлежна правоспособност.
С оглед твърденията на страните, ищецът носи доказателствената тежест да установи
пълно и главно посочените материални предпоставки за възникване на регресното му право,
а ответникът носи тежестта да докаже, че е заплатил претендираното от ищеца
застрахователно обезщетение, съответно да проведе обратно доказване, като обори
презумпцията за вина, съответно да установи, че е бил надлежно правоспособен за
управление на съответното МПС, или че в случай, че е напуснал мястото на
произшествието, то е поради причина допустима в закона – т.е. наложително е било да му
2
бъде оказана медицинска помощ или по друга неотложна причина.
Между страните не се спори, поради което на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК с
доклада по делото е отделено за безспорно, че: 1) че на 11.10.2018 г. в гр. София, на бул. „Г.
М. Димитров“, при кръговото на 4-ти километър, ответника като неправоспособен водач при
управление на лек автомобил „Опел Зафира“, рег. № СВ **** АР, поради несъобразена
скорост бил блъснал пресичащата пешеходка М.а МК, която била получила множество
травматични увреждания; 2) че причината за ПТП-то било не само обстоятелството, че
водачът е неправоспособен, но последният се бил отклонил виновно от проверка за алкохол
и други упойващи вещества, 3) както че ПТП-то било настъпило поради виновното и
противоправно поведение на ответника; 4) към момента на ПТП-то за автомобил „Опел
Зафира“, рег. № СВ **** АР е била налице валидно сключена застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите, обективирана в застрахователна полица №
BG/02/118002097667.
Представено е Решение № 20045373/17.02.2021 г., постановено по гр. д. № 21306/2020
г. по описа на СРС, II Г. О., 179-ти състав от което се установява, че ЗД „БИ‘ АД е било
осъдено да заплати на М.а МК, по предявен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, сумата
от 10000,00 лева, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди –
болки, страдания и негативни емоции, резултат от ПТП, настъпило на 11.10.2018 г., по вина
на водача на лек автомобил „Опел Зафира“, рег. № СВ **** АР – И. Г. П., ведно със
законната лихва от 01.06.2020 г. до окончателното плащане, както и деловодни разноски –
сумата от 650,00 лева. В решението на СРС е посочено, че ответникът в настоящото
производство – И. Г. П. е бил конституиран като трето лице-помагач на страната на
ответника ЗД „БИ“ АД.
С оглед изясненото от представените по делото и посочени в настоящите мотиви,
съдебно решение на СРС, то следва извод, че ответника е участвал по делото, като трето
лице-помагач на ищеца в настоящото производство, поради което с оглед нормата на чл. 223,
ал. 2 ГПК, решението се ползва с установителна сила на мотивите в отношенията между
подпомаганата и подпомагащата страна. Според правилото на чл. 223, ал. 1 и ал. 2 ГПК,
постановеното решение има установително действие в отношенията на третото лице и
насрещната страна. Това, което съдът е установил в мотивите на решението си, е
задължително за третото лице в отношенията му със страната, на която помага или която го е
привлякла. То не може да го оспорва под предлог, че страната зле е водила делото, освен ако
последната умишлено или поради груба небрежност е пропуснала да предяви неизвестни на
третото лице обстоятелства или доказателства.
Обвързващата сила на мотивите не формира сила на пресъдено нещо между
подпомагащата и подпомаганата страна, тъй като СПН е последица и се образува само по
спора между срещупоставените страни. Обвързващата сила на мотивите цели да защити
интересите при спорно правоотношение между подпомоганата и подпомагащата страна,
поради което е една особена форма на проявление на защитното действие на исковия процес
спрямо едно нарушено материално правоотношение. Въпреки това за разликата от СПН,
която формира регулативно действие и непререшаемост на материалния спор между
страните, при обвързващата сила на мотивите между подпомаганата и подпомагащата
страна последните нямат за задължение да съобразят последващото си поведение с мотивите
на съдебното решение, нито последните могат да предотвратят правния спор, т.е. това което
бил направило СПН – да превърне правния спор в правен „мир“. Това обаче не означава, че
като форма на защита обвързващата сила на мотивите няма защитно-санкционна последица.
Същата касае дейността на съда по установяване на фактите и преюдициалните
3
правоотношения, която има за свой източник мотивите на съдебното решение.
Следователно, касае се за една публичноправна последица, като законът в чл. 223, ал. 2 ГПК
предвижда, че същата се поражда с влизане в сила на валидно и мотивирано съдебно
решение по същество на материалноправния спор постановен по дело, в което е била
конституирана подпомагащата страна, при наличието на правен интерес.
От мотивите на Решение № 20045373/17.02.2021 г., постановено по гр. д. №
21306/2020 г. по описа на СРС, II Г. О., 179-ти състав от което се установява, че на 11.10.2018
г., около 07,25 ч. в гр. София, на бул. „д-р Г. М. Димитров“ на пешеходна пътека в района на
СГМТ № 0492 Републикански Невродиспансер между лек автомобил и пешеходец е
настъпило ПТП, като водачът е на автомобила е напуснал ПТП-то, като пострадалият
пешеходец М.а К е прегледана и настанена в болница „София мед“ с работна диагноза –
контузия на глава и тяло. Също така е посочено, че органите на СДВР – отдел „Пътна
полиция“ са установили нарушителят, който е написал местопроишествието, като същият е
И. Г. П., който е управлявал л. а. „Опел Зафира“, рег. № СВ **** АР, като към момента на
инцидента е имало валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите със ЗД „БИ“ АД.
Представена е покана за доброволно изпълнение по изп. дело № 20218480400515 по
описа на ЧСИ РА, рег. № 848 от КЧСИ с район на действие СГС, като с последната е
поканено ЗД „БИ“ да заплати суми по предствения и в настоящото производство
Изпълнителен лист от 18.06.2021 г. по гр. д. № 21306/2020 г., издаден въз основа на влязлото
в сила Решение № 20045373/17.02.2021 г., постановено по гр. д. № 21306/2020 г. по описа на
СРС, II Г. О., 179-ти състав. Освен това с поканата за доброволно изпълнение ищецът в
настоящото производство е поканен да заплати и сумата от 400,00 лева – адвокатско
възнаграждение за изпълнителното производство, както и сумата от 66,00 лева и сумата от
1137,40 лева – такси по изпълнителното производство.
От платежно нареждане реф. № FT21260542378905 от 17.09.2021 г. се установява, че
ищецът е заплатил сумата от 13584,09 лева по сметката на ЧСИ РА, с посочено основание
„ИД 20218480400515 – цялостно изплащане“.
С платежно нареждане реф. № FT 21260965950884 от 17.09.2021 г. се установява, че
ищецът е заплатил сумата от 995,60 лева по сметката на ЧСИ РА, с посочено основание „ИД
20218480400515 – цялостно изплащане“.
При извършването на паричен превод основният документ е платежното нареждане,
което по правната си същност представлява нареждане до банката от платеца да се извърши
определено правно действие – задължаване на сметката на платеца и тази на получателя на
банкови превод (когато се касае за сметка в една и съща банка, какъвто е процесният
случай). Макар и често под платежното нареждане между платеца и банката да са налице
конкретни каузални правоотношения, банката не се интересува от основанието за
превеждане, респ. от лицето по отношение на което се извършва банковия превод. В този
смисъл удостоверението за заверяване на банкова сметка, в което е вписано основанието за
плащане е официален свидетелстващ документ, издаден от частно-правен субект, който има
обвързваща материална доказателствена сила за фактите, за които законът е създал
удостоверителна компетентност на издателя (извън посоченото основание за плащане от
платеца). Съгласно чл. 55 – чл. 58 от Закона за платежните услуги и платежните системи
(ЗПУПС) доставчикът на платежни услуги предоставя на платеца/получателя информация за
регистрационния номер на платежната операция и платеца, стойността на платежната
операция, дата на получаване на платежното нареждане, вальор на заверяване на сметката
на получателя. От друга страна, съгласно чл. 14, ал. 2 и чл. 15, ал. 1, т. 9 от Наредба №
3/18.04.2018 г. на УС на БНБ за условията и реда за открИ.е на платежни сметки, за
изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти, платежното
4
нареждане се съставя от платеца и съдържа и „основание“ (информация за получателя).
Следователно информацията, която банката предоставя на платеца/получателя по реда на чл.
55-58 ЗУПСП, съставлява удостоверяване както на извършени от издателя (банката) и от
трето лице (платеца) действия, така и направени от третото лице изявления (относно
основанието за извършване на плащането). Това удостоверяване има официален характер за
действията извършени от и пред банката, но документът не е обвързващ относно верността
на частно-правното изявление на третото лице (в частта относно посоченото основание за
плащане удостоверяването обвързва съда единствено с факта, че такова основание е посочил
платецът, но не и че то е действителното). С особено практическо значение е
удостоверяването относно заверяване на сметката на получателя. Тъй като в тази част
документът удостоверява извършено от банката (издателя на документа) действие, то има
характер на официален документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК. В този смисъл
изчерпателно е аргументирано Определение № 169/19.02.2014 г. по ч. т. д. № 4520/2013 г.,
ТК, І т.о. на ВКС.
Приложено е съобщение (л. 44 в кориците на делото), с което ЧСИ РА е връчила на
ищеца постановление за приключване на изпълнителното дело.
С оглед гореизложеното и предвид данните от изпълнителното дело, съдът намира, че
безспорно ищецът е установил, че е заплатил главницата от 10000,00 лева, за която е бил
осъден да заплати като обезщетение за неимуществени вреди.
В разпоредбата на чл. 125, т. 1 ЗДвП е предвидено, че службите за контрол на
Министерството на вътрешните работи посещават задължително мястото на
пътнотранспортното произшествие, когато при произшествието има убит или ранен човек.
Следователно в процесният случай посещението на органите на МВР е било задължително,
защото е имало ранено лице.
Настоящият съдебен състав, като взе предвид събраните доказателства намира, че са
налице всички предпоставки за уважаване частично на предявеният иск до сумата от
10000,00 лева, като за разликата до пълния предявен размер от 14579,69 лева, претенцията
следва да бъде отхвърлена, като съображенията за това са изложени по-долу в настоящите
мотиви.
В правилото на чл. 500, ал. 1 е предвидено, че освен в случаите по чл. 433, т. 1 КЗ
застрахователят има право да получи от виновния водач платеното от застрахователя
обезщетение заедно с платените лихви и разноски.
Следователно в случая няма спор, че главницата за заплатеното застрахователно
обезщетение за неимуществени вреди се дължи. Основният спорен въпрос е обаче дали се
дължат разноските за съдебните и изпълнителните производства.
В случая трябва да се посочи, че ищеца в настоящото производство носи
обезпечително-гаранционната отговорност, която обаче е функционално обусловена от
обема на имуществената отговорност на делинквента – в този смисъл Определение № 247 от
8.02.2024 г. на ВКС по к. ч. т. д. № 2165/2023 г.
С оглед изложеното трябва да се направи извод, че доколкото отговорността за
деловодни разноски в исковия и изпълнителният процес е обективна и безвиновна и се родее
с деликтната отговорност, то в случая не може да се ангажира отговорността на ответника за
тези разноски, защото те са една по-далечна (опосредена) последица, която не следва пряко
от поведението на ответника в настоящото производство, а е пряка последица от поведение
на ищеца. Това е така, защото отговорността за разноските имайки обективен и деликтен
характер е последица от това, че страна по делото (независимо дали в хипотезата на исков
или изпълнителен процес) е ангажирала неоснователно имуществения патримониум на
насрещната страна с оглед възникналия правен спор. Предвид това само поведението на
ищеца в настоящото производство е станало причина за сторянето на разноски както в
5
исковите производства, така и в изпълнителните такива. Не само, че безпричинно ищецът не
е заплатил дължимите обезщетения на увредените лица, но и при наличието на влезли в
сила съдебни решения, очевидно (с оглед данните по делото) отново не е заплатил
доброволно, а едва при образуването на изпълнителни производства. Тези съждения
поставят обаче и въпроса, все пак дали и как може да се ангажира отговорността на
ответника в настоящото производство за разноски, предвид това, че той е имал качеството
на трето лице-помагач. Отговорът на този въпрос се извлича от чл. 78, ал. 10 ГПК, според
която новела на третото лице помагач не се присъждат разноски, но то дължи разноските,
които е причинило със своите процесуални действия.
На следващо място, за да се отговори напълно на поставения проблем, трябва да се
извърши граматическо, систематично и телеологическо тълкуване на правилото на чл. 500,
ал. 1 КЗ in fine.
В случая, доколкото се касае за отговорност на застрахователя по застраховката
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите граматическото, систематичното и
телеологическото тълкуване на закона изисква също да бъде извършено със сходни случай –
напр. отговорността на Гаранционен фонд.
От гледна точка на граматическото тълкуване има разлика между изразите разходи и
разноски. Действително разходите са вид разноска, но в случая разграничението се допълва
от последващите изрази „за определянето и изплащането му“. Това води до извод при
извършено систематично и телеологическо тълкуване с чл. 558, ал. 8 КЗ и чл. 557 КЗ, че
действителната законодателя воля, която съответства и на вида отговорност – по характера
си регрес при деликтна отговорност – е да се направи извод, че пряко делинквента би
отговарял за разходите за определянето и изплащането на обезщетението от Гаранционен
фонд или застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ при регресно вземане
по чл. 500 КЗ, но само тези, които са свързани пряко с поведението му или казано с други
думите – за разходите сторени извънсъдебно от Гаранционен фонд или застрахователя,
когато е определил обезщетение изплатено по посочения ред. Такива например биха могли
да бъдат чисто деловодните разходи (наричани често ликвидационни разходи) по самата
преписка, но също така и разходи необходими напр. за мнение на различни видове експерти,
за да се определи действителния и справедливия размер на обезщетението. Отговорността
на делинквента не може да бъде ангажирана за съдебните разноски, защото правният спор е
пряка последица не от неговото поведение, а от поведението на застрахователя, който или
необосновано не изплаща обезщетение, или заплаща такова в намален размер. Тоест,
систематиката и телеологията на тълкуването на посочените разпоредби на КЗ, води до
извод, че законодателят е целял да се обхване само и единствено разходите, т.е. вредите
който могат и са пряка последица от деликта, което се обвързва с обема на гаранционно-
обезпечителната отговорност на застрахователя, а не всички разноски, които последният е
сторил именно поради собственото си неправомерно поведение.
По отношение на лихвите в случая по делото няма данни ищецът да е бил осъден да
заплати такива, освен законната лихва, като последица от предявяването на иска, което се
установява от Решение № 20045373/17.02.2021 г., постановено по гр. д. № 21306/2020 г. по
описа на СРС, II Г. О., 179-ти състав. Формално обаче ищецът не е установил пълно и
главно, че е заплати претендираното вземане. От платежните нареждания по
изпълнителното дело не може да се направи извод, че е налице пълно и главно доказване, че
дължимата законната лихва е заплатена – подобно основание в платежните нареждания не е
посочено, като настоящият съдебен състав отчита и факта, че ответника изрично е въвел
оспорване за плащането на дължимите суми на увреденото лице – изобщо, още с отговора на
исковата молба. Следователно, с оглед неблагоприятните последици на доказателствената
тежест, съдът е длъжен да приеме недоказания факт за неосъществил се в обективната
действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.
6
Тук е мястото обаче да се постави на последно място и въпросът, дали при всички
регресни претенции по действащия КЗ въпросът е регламентиран еднакво.
От гледна точка на правната теория може да се спомене извода, че суброгацията
(често неправилно наричана „законна“) съдържа в себе си не само простото плащане, т.е.
римскоправното разбиране за beneficium cedendarum actiorum, а има своя граница. Границата
на суброгацията е регресната претенция, независимо от характера й. В застрахователното
право се наблюдават отклонения от това разбиране, тъй като застрахователят често не
изпълнява чуждо задължение, а собственото си правно задължение. Тоест, тук е мястото да
се отговори на въпроса, кои иск е регресен per se.
Регресни са само онези искове, които са регламентирани в позитивната уредба като
такива. Обстоятелството, че изразът „регресен иск“ се ползва, включително в съдебни
решения, когато не се касае за същински регресен иск, е въпрос на прецизност на изказа, а не
разкрива правната характеристика на иска като регресен.
Логиката на регресните претенции, ако се разгледа в по-общ план може да се
конципира върху общият принцип за забрана на неоснователното обогатяване – така напр.
такива регреси се регламентирани в чл. 229 КЗ (отм.), чл. 278 КЗ (отм.), чл. 435 КЗ, чл. 500
КЗ, чл. 557 КЗ, 565 КЗ и др.
При внимателният прочит на новелите, касаещи регресните претенции и при тяхното
граматическо, систематично и телеологическо тълкуване може да се направят изводи в
следните насоки:
- налице е ясно разграничение между регресните искове по чл. 410 КЗ и чл. 411 КЗ от
останалите регресни искове, което може да се изведе от техния обхват. Така напр. чл. 500, ал.
2 КЗ предвижда, че застрахователят има право да получи платеното обезщетение заедно с
платените лихви и разноски от лицето, управлявало моторното превозно средство, когато не
притежава правоспособност за управление на съответната категория моторно превозно
средство, или на което временно е отнето свидетелството за управление на моторното
превозно средство. Изречение първо не се прилага, когато превозното средство е учебно и е
управлявано от кандидат за придобИ.е на правоспособност за управление на моторно
превозно средство по време на обучението му по реда на наредбата по чл. 152, ал. 1, т. 3 от
Закона за движението по пътищата и при провеждането на изпита за придобИ.е на
правоспособността по реда на наредбата по чл. 152, ал. 1, т. 4 от Закона за движението по
пътищата.
Друг пример е правилото на 558, ал. 7 КЗ и чл. 557, ал. 1 и ал. 2 КЗ (вж. изложеното
по-долу в т. 3).
На следващо място е логиката на чл. 565, ал. 3 КЗ (Изм. – ДВ, бр. 101 от 2018 г., в
сила от 7.12.2018 г.), според която вземанията на лицата за лихва за забава на застрахователя
по изискуеми вземания по ал. 2 не се гарантират.
Посочването на тези примери не е самоцелно, а има телеологическа насоченост да
покаже, че самият законодател предвижда, че КЗ не предвижда регресна отговорност
„задължително“ на застрахователя, делинкветна или национален или чуждестранен
гаранционен фонд всякога. Напротив, при внимателният прочит на разпоредбите на закона
може да се направи извод, че при правилата за регресните претенции, когато се касае за
общите регресни искове (чл. 410 – чл. 411 КЗ, съответно чл. 213 КЗ (отм.)), при тях
отговорността на ответника по претенцията е ограничена до застрахователният лимит. Тази
принципна постановка касае и преките искове – чл. 226 КЗ (отм.), съответно чл. 432 КЗ.
С оглед на горното и per argumentum a contrario може да се направи обоснован извод,
че ако законодателят би искал да регламентира пълната отговорност по регресните
претенции, то тогава останалите текстове на закона практически биха се обезсмислили, ако
по всяка регресна претенция, в т. ч. пред национален или чужд застрахователен фонд се
7
носеше отговорност задължително в размера на заплатената сума.
По делото не са сочени и не са събрани доказателства, че ответника е заплатил
дължимата сума, поради което с оглед неблагоприятните последици на доказателствената
тежест, съдът е длъжен да приеме недоказания факт за неосъществил се в обективната
действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.
На следващо място трябва да се посочи, че ответника не е установи обстотелства по
чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ in fine, за което законът му разпределя доказателствената тежест, за да
обуслови извод за наличие на обективна необходимост, или изключение предвидено в
нормативен акт, за да може последният да напусне ПТП-то преди същото да бъде посетено
от органите на МВР, поради което с оглед неблагоприятните последици на
доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказания факт за неосъществил се в
обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.
При този изход на правния спор с правна възможност да претендират деловодни
разноски разполагат и двете страни.
Ищецът е поискал присъждането деловодни разноски, като е доказал, че
действително е сторил такива, поради с оглед уважената част от иска и на основание чл. 78,
ал. 1, във вр. ал. 8 ГПК, във вр. чл. 37 ЗПр.Пом., във вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП, сумата от 880,12
лева, представляващи деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение за
първоинстанционното производство.
Ответникът не е поискал присъждането на деловодни разноски и не е доказал, че
действително е сторил такива, поради което съобразно отхвърлената част от иска и на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК не следва да му се присъждат деловодни разноски.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
РЕШИ:
ОСЪЖДА И. Г. П., ЕГН: **********, с адрес: гр. ******************* да заплати
на ЗД „БИ“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. ***************,
на основание чл. 500, ал.1, т. 1, т. 3 и ал. 2 КЗ, във вр. чл. 45 ЗЗД, сумата от 10000,00 лева,
представляващи регресно вземане за заплатено застрахователно обезщетение по
застрахователна преписка (именувана „щета“) № ********** на М.а МК, за неимуществени
вреди – болки, страдания и негативни емоции, резултат от ПТП, настъпило на 11.10.2018 г.,
по вина на водача на лек автомобил „Опел Зафира“, рег. № СВ **** АР – И. Г. П., който е
напуснал мястото на настъпването на пътнотранспортното произшествие преди идването на
органите за контрол на движение по пътищата, когато посещаването на
местопроизшествието от тях е задължително по закон, освен в случаите, когато е
наложително да му бъде оказана медицинска помощ или по друга неотложна причина, ведно
със законната лихва от 07.03.2024 г. (датата на подаването на исковата молба) до
окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата над 10000,00 лева до пълния
предявен размер от 14579,69 лева.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1, във вр. ал. 8 ГПК, във вр. чл. 37 ЗПр.Пом., във
вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП И. Г. П., ЕГН: ********** да заплати на ЗД „БИ“ АД, ЕИК:
*********, сумата от 880,12 лева, представляващи деловодни разноски и юрисконсултско
възнаграждение за първоинстанционното производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от съобщението до страните с
въззивна жалба пред Софийският градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните!
8
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9