Р Е Ш Е Н И Е

                                                     №

                                        град София, 14.04.2020 год.

 

Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-г въззивен състав, в съдебно заседание на  четвърти март  през две хиляди и двадесета година, в състав :

 

                                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА Д.

                                                                                 ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА

МЛ.СЪДИЯ СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ

 

като разгледа докладвано от съдия Д.  гр. д. № 4786 по описа на СГС за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Със съдебно решение от 02.11.2017 г., постановено по гр.д. № 75762/15г. СРС  признава за установено, в отношенията между страните, по иска с правно основание чл. 422, във вр. чл. 415 от ГПК, предявен от „А.з.с.н.в.” АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** *******, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от М.Д.Д.и Н.Т.С. срещу Ц.С.С., ЕГН **********, с адрес: ***, че Ц.С.С. дължи н. „А.з.с.н.в. ” АД, следните суми: сумата в размер на .629,45 лева /шестстотин двадесет и девет лева и четиридесет и пет стотинки/, представляваща „невърната сума по договор за паричен заем № 1606961/25.04.2012г„ сключен между „И.А..М.” АД и Ц.С., вземането по който е цедирано н. „А.з.с.н.в.” ООД, правоприемник на което е „А.з.с.н.в.” АД, сумата от 278, 11 лева /двеста седемдесет и осем лева и единадесет стотинки/, договорна лихва, за периода от 26.04.2012г. до 20.02.2013г„ сумата в размер на 227,08 лева /двеста двадесет и седем лева и осем стотинки/, законната лихва върху главницата за периода от 02.05.2012г. до 30.07.2015г„ ведно със законната лихва върху главницата до окончателното и изплащане, считано от 31.07.2015г. до окончателното изплащане на сумите, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение от 24.08.2015г„ издадена в производството по ч.гр.д. № 45646/2015г. по описа на СРС, 45-ти състав. Съответно разпределя разноските между страните по правилата на чл. 78 от ГПК.

Недоволен от съдебното решение е останал ответникът Ц.С.С., която в срок е подала настоящата въззивна жалба, с която твърди неправилност на съдебното решение. В тази връзка излага, че договора за заем е нищожен поради противоречие с добрите нрави, евентуално поради наличие на неравноправни клаузи. Представя подробно становище в подкрепа на твърденията си.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от страна н. „А.з.с.н.в.” АД, с която се твърди неоснователност на същата. Моли се да се потвърди първоинстанционното съдебно решение като правилно и законосъобразно.

Софийски   градски   съд,   като   обсъди   събраните   по   делото  доказателства, становищата и доводите на страните и съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:

Жалбата е допустима като подадена от легитимирано лице, срещу акт, подлежащ на обжалване и в законоустановения срок.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността   на  решението,  по  допустимостта  му  –  в  обжалваната  част,  като  по  останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, освен по отношение на приложението на относимите към правния спор императивни правни норми.

Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо, а по отношение на неговата правилност съдът намира подадената въззивна жалба за основателна. Съображенията за това са следните:

Страните не спорят, че на 25.04.2012г. между Ц.С.С. и „И.А..М.”АД е сключен договор за паричен заем под № 1606961, по силата на който дружеството предоставило в заем на ответника сумата от 1 000 лева, която тя следвало да върне в срок от 43 седмици на равни погасителни вноски в размер на 50,42лв. всяка, първата от която дължима на 02.05.2012г., или общо дължимата сума от ответницата възлизала на сумата в размер на 2 168,06 лева. Съгласно чл. 3 от договора, сумата се отпуска при фиксиран лихвен процент в размер на 217% и годишен процент на разходите 742,81%.

Няма спор, че заемната сума е предоставена от заемодателя, както и че заемателят е заплатил на същия сумата от 1260,50 лв., от които 889,95 лв. договорна лихва и 370,55 лв. за главница.

Безспорно е установено, че договор за цесия кредитодателят „И.А..М.”АД е прехвърлил в полза н. „А.з.с.н.в.” АД вземането си по процесния договор за заем, като за това длъжникът е редовно уведомен.

При така установеното от фактическа страна, съдът намира следното:

Съобразно приетото с т.1 и  т.3 от ТР № 1/09.12.2013 г.  на ВКС, въззивната инстанция може да приложи императивни правни норми дори и да не е направено възражение във връзка с приложението им във въззивната жалба и в отговора на исковата молба, какъвто е настоящия случай. Съдът намира, че нормите, уреждащи валидността на правните сделки са императивни, предвид което за тях съдът следи служебно, когато противоречието с императивната правна норма може да се установи от текста на самия договор. В тази връзка, при преценка на представените по делото доказателства, и в частност на договор за кредит от 25.04.2012 г. и общите условия към него, съдът намира, че същия се явява нищожен на основание чл. 26 от ЗЗД поради противоречие с добрите нрави, предвид което първоинстанционното съдебно решение следва да бъде отменено като неправилно и вместо това следва да се постанови решение, с което исковите претенции да бъдат отхвърлени. Съображенията за това са следните:

Съгласно практиката на ВКС, няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва. Съгласно чл. 9 от ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Макар в действащото законодателство да няма определен максимален размер на договорните лихви, максималният им размер е ограничен винаги от втората хипотеза на чл. 9, касаеща добрите нрави. Така според ВКС ( в тази връзка решение № 906/30.12.2004 г. по гр.д. № 1106/2003 г. на IIг.о на ВКС, решение № 1270/09.01.2009 г. по г.д. № 5093/2007 г.  на II г.о. на ВКС, Определение № 901/10.07.2015 г. по гр.д. № 6295/2014 г. на IV г.о. на ВКС и други), за противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр. Прието е, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва по договор за заем, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и по друг начин заем (напр. ипотека), противно на добрите нрави е да се уговаря лихва, надвишаваща двукратния размер на законната лихва.

Безспорно е установено по настоящето дело, че в процесния договор за заем, който е и безпечен такъв чрез издаден в полза на кредитора запис на заповед, е договорен фиксиран годишен процент от 217% (чл.3, ал.1, т.6 от Договора). Съобразно допусната пред въззивната инстанция и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза договорената възнаградителна лихва надвишава законната лихва за периода с 21,61 пъти. От това следва, че при подписването на договора за заем са били нарушени правилата на добрите нрави като икономически по –слабата страна е била поставена в положение да заплати цена за предоставяната й услуга в пъти по-висока от това, което е морално допустимо. В същото време цената, срещу която се предоставя услугата е съществен елемент от договора за заем и без нейното уговаряне този договор не би бил сключен изобщо, предвид това недействителността на клаузата за дължимата възнаградителна лихва влече след себе си недействителност (нищожност) на целия договор.

С оглед горното, доколкото липсва валидно основание, на което да е възникнала претенцията на ищеца(въззиваемия) исковете му следва да се приемат за неоснователни. При приетата от съда недействителност на договора, страните следва да уредят отношенията си във връзка с вече предоставените между тях суми по правилата на неоснователното обогатяване и в частност чл. 55 от ЗЗД( при липса на основание).

По разноските:

Въззивникът има право на направените от него разноски във въззивното производство в размер на 300 лв. заплатено адвокатско възнаграждение и 300 лв. депозит за експертиза.  Доколкото в съдебно заседание от 04.03.2020 г. съдът е увеличил размера на депозита за СЧЕ с 170 лв., които е следвало да се заплатят от ищеца, но това не е сторено до настоящия момент, въззиваемият следва да заплати сумата от 170 лв. по сметка на СГС с цел изплащане на възнаграждението на вещото лице и с оглед изхода на спора. Въззивникът не е представил доказателства за реализиране на разноски в първоинстанционното и заповедното производство.

Мотивиран от горното, Софийски градски съд

 

                                                       Р  Е  Ш И  :

 

ОТМЕНЯ съдебно решение от 02.11.2017 г., постановено по гр.д. № 75762/15г. по описа на СРС  и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от „А.з.с.н.в.” АД, ЕИК ******* срещу Ц.С.С., ЕГН ********** иск с правно основание чл. 422 от ГПК за признаване за установено, че Ц.С.С., ЕГН ********** дължи н. „А.з.с.н.в.” АД, ЕИК ******* следните суми: сумата в размер на 629,45 лева /шестстотин двадесет и девет лева и четиридесет и пет стотинки/, представляваща „невърната сума по договор за паричен заем № 1606961/25.04.2012г„ сключен между „И.А..М.” АД и Ц.С., вземането по който е цедирано н. „А.з.с.н.в.” ООД, правоприемник на което е „А.з.с.н.в.” АД, сумата от 278, 11 лева /двеста седемдесет и осем лева и единадесет стотинки/, договорна лихва, за периода от 26.04.2012г. до 20.02.2013г., сумата в размер на 227,08 лева /двеста двадесет и седем лева и осем стотинки/, законната лихва върху главницата за периода от 02.05.2012г. до 30.07.2015., ведно със законната лихва върху главницата до окончателното и изплащане, считано от 31.07.2015г. до окончателното изплащане на сумите, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение от 24.08.2015., издадена в производството по ч.гр.д. № 45646/2015г. по описа на СРС, 45-ти състав.

ОСЪЖДА „А.з.с.н.в.” АД, ЕИК ******* да заплати на Ц.С.С., ЕГН ********** сумата от 300 лв. заплатено адвокатско възнаграждение и сумата от 300 лв. депозит за експертиза на основание чл. 78, ал.1 от ГПК.

ОСЪЖДА „А.з.с.н.в.” АД, ЕИК ******* да заплати по сметка на СГС сумата от 170 лв., представляваща доплащане за счетоводна експертиза пред въззивната инстанция.

Решението не подлежи обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                                  ЧЛЕНОВЕ : 1.                        2.