№ 743
гр. Пазарджик, 04.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на трети юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Мира Мирчева
при участието на секретаря Иванка Панчева
като разгледа докладваното от Мира Мирчева Гражданско дело №
20215220104214 по описа за 2021 година
взе предвид:
Производството е образувано по иск, предявен от Г. ЛЮБ. В. от гр. Пазарджик срещу
„Банка ДСК“ АД – гр. София за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника
поради погасяване по давност следните суми, произтичащи от договор за кредит „Експресо“
от 04.03.2013 г., сключен със „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД, вляла се впоследствие в
„Банка ДСК“ АД: главница от 9004,48 лв., 1254,13 лв. договорна лихва за периода от
20.01.2014 г. до 20.05.2015 г. и лихва 15,95% годишно върху неплатената главница за
времето от подаването на заявление по чл. 417 от ГПК до изплащането на главницата.
В исковата молба се твърди, че ищецът е получил покана за доброволно изпълнение от
частен съдебен изпълнител на 23.04.2021 г., а преди това, на 29.01.2021 г., върху банковите
му сметки в „Първа инвестиционна банка“ АД е бил наложен запор по изпълнително дело,
образувано на 14.01.2021 г. Заповедта за изпълнение, въз основа на която е издаден
изпълнителният лист, била връчена на ищеца на 09.10.2015 г. и е влязла в сила, тъй като
срещу нея не е подадено възражение. Оттогава до образуването на изпълнителното дело от
2021 г. срещу ищеца не са предприемани никакви изпълнителни действия. Падежът на
последната месечна погасителна вноска е настъпил на 20.05.2015 г. От влизането в сила на
заповедта до налагането на първата обезпечителна мярка са минали повече от пет години,
достатъчни, за да се погасят по давност задълженията както за лихвите – с 3-годишна
давност, така и главницата.
Било е поискано обезпечение на иска чрез спиране на изпълнителното производство, което е
оставено без уважение от съда.
1
Постъпил е отговор от банката ответник. Тя счита иска за недопустим, като се позовава и на
съдебна практика – определение на Варненския окръжен съд, в което се приема, че искът за
установяване, че едно вземане е погасено по давност, представлява фактически
установителен иск за факт, какъвто не е предвиден от закона, а на давност длъжникът може
да се позове само по възражение срещу осъдителен иск. Аналогични доводи развива по-
подробно в отговора и юрисконсултът – процесуален представител на банката. На второ
място, в отговора се сочи, че липсва правен интерес от иска, тъй като банката не е оспорвала
изтичането на давностния срок, а самият длъжник не оспорва съществуването на
задължението само по себе си. Заявява се, че изпращаните от банката покани за плащане не
означават оспорване на изтеклата давност, и се сочи практика, според която такова
изпращане на покани не е неправомерно и следователно не е повод длъжникът да се
защитава с установителен иск. По-нататък се сочи още, че дори предприемането на действия
за принудително изпълнение от страна на банката не би обосновало интерес от
установителен иск, тъй като длъжникът може да възрази за изтекла давност в
изпълнителното производство, а при отказ на съдебния изпълнител да прекрати
производството длъжникът може да обжалва действията му. Исковата защита е субсидиарна
и не се прилага при наличието на друг способ за защита. Освен това основание за
недопустимост банката счита, че е налице още едно – длъжникът е пропуснал срока да
подаде възражение срещу връчената му през 2015 г. заповед, а влязлата в сила заповед не
може да бъде преразглеждана и оспорвана от страните, освен с иска по чл. 424 от ГПК,
който обаче може да се предяви само на основание новооткрити обстоятелства или нови
писмени доказателства. Извън предвидените в заповедното производство способи
длъжникът не разполага с друг ред за защита. Изтеклата погасителна давност не
представлява ново обстоятелство, което да не е било известно на длъжника до изтичането на
срока за подаване на възражение. Сочат се решения на ВКС, в които съставите приемат, че
са недопустими искове за недължимост на вземания поради погасяването им по давност
след пропускане на срока за възражение по чл. 414 от ГПК, както и решения на други
съдилища. По същество ответникът счита иска и за неоснователен – изтичането на
погасителната давност не води до прекратяване на вземането, то продължава да съществува,
макар и без възможност за принудително осъществяване, и в този смисъл разбирането на
ищеца, че „не дължи“, противоречи на нормативната уредба на давността. Възражението за
давност предпоставя признаване на съществуването на вземането, затова и не може да бъде
уважен иск за несъществуването му, при положение, че самият ищец го признава. В този
смисъл – че изтичането на давността не води до основателност на установителния иск за
несъществуване на вземането, защото то продължава да съществува – се сочи решение на
Софийския районен съд, както и друго на същия съд, според което с установителен иск не
може да се предизвика погасяване на задължението по давност – установителният иск няма
конститутивни последици, такива имат конститутивните искове, които обаче са допустими
само в изрично предвидените случаи. Ако съдът все пак счете иска за основателен, банката
счита, че не следва да бъде осъждана за разноски – тя не е ставала повод за завеждането на
иска, тъй като действията и по събиране на вземането са правомерни, тя може да иска
2
изпълнение, а то зависи изцяло от волята и възможностите на длъжника. Приложим е чл. 78,
ал. 2 от ГПК, тъй като банката никога не е отричала изтичането на давностния срок.
Искът е с правно основание чл. 439 от ГПК.
В хода на делото страните поддържат твърденията и становищата си. Ответната банка,
извън изложеното в отговора, в хода на устните състезания подчертава, че самото
образуване на изпълнително производство малко преди изтичането на давността
представлява предприето изпълнително действие.
Съдът не споделя доводите на ответната страна за недопустимост на иска. Освен цитираните
решения и определения, приемащи, че не е налице правен интерес от установителен иск
поради наличие на възможност за защита чрез възражение за изтекла давност в
изпълнителното производство и обжалване на действията на съдебния изпълнител, ако той
не се съобрази с нея, съществуват и много други, които приемат, че искът е допустим и дори
– че само чрез него, а не чрез възражение в изпълнителния процес длъжникът може да се
позове на изтекла давност. Колкото до доводите, свързани с пропускането на срока за
възражение и стабилизирането на заповедта – давностният срок, започнал да тече и изтекъл
след влизането и в сила, представлява напълно нов факт от действителността по смисъла на
чл. 439 от ГПК. Цитираните решения във връзка с пропуснатия срок се отнасят до случаи, в
които длъжникът се позовава на давност, текла преди влизането в сила на заповедта за
изпълнение. Стабилизирането на заповедта с изтичането на срока за възражение не означава
изгубване занапред на възможността за бъдещо погасяване на вземането по давност. Вярно
е, че теорията, а с нея и практиката, единодушно приемат, че вземането продължава да
съществува и след погасяването си по давност, но лишено от възможността за принудително
изпълнение, в този смисъл установяването на несъществуване изглежда в логическо
противоречие с тази концепция. Затова и някои автори считат, че изтеклата давност би
следвало по-скоро да води до прекратяване на производството по осъдителен иск с предмет
вземането поради недопустимост, доколкото осъдителният иск е стъпка към принудително
изпълнение на вземането. На практика обаче се е наложило разрешението осъдителни или
положителни установителни искове, предявени от кредитора, да се отхвърлят по същество
като неоснователни, ако задължението се окаже погасено по давност, а отрицателните
установителни искове, предявени от длъжника – да се уважават по същество, и то –
предявени именно с предмет установяване на несъществуване на вземането, а не
установяване на факта на изтичането на давността, какъвто иск за факт наистина нашият
закон не предвижда, или например – установяване на несъществуване на право на
принудително изпълнение и т.н.
По делото от фактическа страна се установява следното:
За процесното задължение е подадено от „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК на 21.05.2015 г. Заповед за изпълнение
е издадена на 15.09.2015 г. след отмяна на първоначалното разпореждане за отхвърляне на
заявлението. Заповедта е връчена на длъжника – ответник в настоящото производство, на
09.10.2015 г., а изпълнителен лист е издаден на 21.01.2016 г. и получен от кредитора –
3
правоприемник след вливане, „Банка ДСК“ АД, на 13.01.2021 г. На 14.01.2021 г. е подадена
молба до частен съдебен изпълнител за образуване на изпълнително производство. По
образуваното производство на 25.01.2021 г. е изпратена до длъжника покана за изпълнение с
уведомяване за наложени запори върху негови банкови сметки в две банки и върху
трудовото му възнаграждение. На същата дата са издадени и изпратени запорни съобщения
до банките и до работодателя.
При така установените факти съдът намира следното от правна страна:
Заповедта за изпълнение е влязла в сила на 24.10.2015 г. с изтичането на двуседмичния към
онзи момент срок за възражение. След влизането и в сила започва да тече нова давност.
Възраженията за възможност на длъжника да се защити с възражение или с иск по чл. 424 от
ГПК нямат отношение към настоящия спор – те са свързани с факти, изключващи
дължимостта или изпълняемостта на задължението преди влизането на заповедта в сила,
каквито факти тук няма и не се твърдят. Нито влизането в сила на заповедта, нито липсата
на изключващи задължението факти към онзи момент могат да попречат да започне да тече
нов давностен срок или да настъпят последиците от неговото изтичане. Следва да се
прецени единствено дали след 24.10.2015 г. са настъпили събития, които прекъсват или
спират тази започнала да тече нова давност.
Според настоящия състав на съда издаването на изпълнителен лист по заповедното
производство на 16.01.2016 г. не попада в хипотезата на чл. 116, буква „в“ от ЗЗД и не
прекъсва давността: то не е действие на кредитора и не е отговор от съда на отделно
действие на кредитора, различно от вече подаденото заявление по чл. 410 от ГПК. Би
следвало да се приеме, че новата давност е започнала да тече на 24.10.2015 г. и е изтекла на
24.10.2020 г., тъй като никакви действия повече не са извършвани до подаването на молба
до съдебния изпълнител за предприемане на изпълнителни действия от 14.01.2021 г. (самото
получаване на изпълнителния лист от кредитора на предходния ден не е сред действията,
които прекъсват давността, дори тя да не е изтекла). Тази молба, макар да представлява
действие по принудително изпълнение, също не може да прекъсне вече изтеклата давност
или да заличи нейното действие.
Доводи относно основателността на иска във връзка с погасяването по давност само на
правото на принудително изпълнение, а не на вземането изобщо, се изложиха по-горе.
По отношение на разноските по производството не може да се сподели становището на
банката, че тя не е дала повод за завеждането на иска и не е отричала изтичането на
давността, поради което е приложим чл. 78, ал. 2 от ГПК. Вярно е, че давността се прилага
само по възражение на длъжника и при предприемането на действия по принудително
изпълнение през м. януари 2021 г. банката не би могла да знае със сигурност дали
длъжникът ще се позове на вече изтеклата давност, съответно за нея към момента няма
причина да не опита да събере вземането си и принудително. Тя обаче, предприемайки
такива действия при изтекъл вече давностен срок, носи и риска от бъдещо позоваване на
давността от страна на длъжника, което с обратно действие прави искането за принудително
4
изпълнение незаконосъобразно, неоснователно, а именно то е станало повод за завеждането
на иска. С отхвърлянето на иска следва да се приложи общото правило и разноските да се
възложат на банката ответник.
Ищецът не е направил разноски, освободен е от държавна такса и е защитаван безплатно от
адвокат на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата. Банката следва да заплати на съда
държавната такса, а на адвоката – възнаграждение в размера по Наредба № 1 на ВАдвС.
Поради изложеното съдът
РЕШИ:
Признава за установено, че ищецът Г. ЛЮБ. В., ЕГН **********, от гр. *******, не дължи
на ответника „Банка ДСК“ АД – гр. София, ЕИК *********, поради погасяване по давност
следните суми: главница в размер 9004,48 лв., 1254,13 лв. договорна лихва за периода от
20.01.2014 г. до 20.05.2015 г. и лихва 15,95% годишно върху неплатената главница за
времето от 20.05.2015 г. до изплащането на главницата – задължение, за което е бил издаден
изпълнителен лист от 16.01.2021 г. въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК с номер1517/15.09.2015 г. по ч.гр.д. 1469/2015 г. на Пазарджишкия районен съд
и е образувано изпълнително дело № 2 от 2021 г. на ЧСИ Васил Бараков – Пазарджик.
Осъжда „Банка ДСК“ АД – гр. София да заплати по сметката на Пазарджишкия районен съд
държавна такса в размер 410,35 лв.
Осъжда „Банка ДСК“ АД – гр. София да заплати на Х.Х. И., адвокат от Софийска
адвокатска колегия, възнаграждение в размер 1118 лв. на осн. чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Пазарджишкия окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
5