Р Е Ш Е Н И Е N 187
гр. Сливен, 23.10.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в откритото заседание на двадесет и трети октомври през двехиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ
мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА
при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от Надежда Янакиева въз.гр. д. N 499 по описа за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
Обжалвано е частично първоинстанционно решение № 229/15.07.2019г. по гр.д. № 461/19г. на НзРС.
С него е прекратен граждански брак като дълбоко и непоправимо разстроен по вина на двамата съпрузи, предоставено е упражняването на родителските права спрямо малолетните деца на майката и при нея е определено местоживеенето им, като на бащата е определен режим на лични контакти с децата, осъден е да заплаща за децата издръжка занапред, постановено е съпругата да продължи да носи предбрачното си фамилно име, предоставено е на съпругата ползването на семейното жилище и са присъдени съответните такси и разноски по делото.
Това решение е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство само в частите относно вината за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брака, родителските права спрямо малолетните деца, местоживеенето и издръжката им.
Въззивникът твърди в жалбата си, че първоинстанционното решение е незаконосъобразно и неправилно в тези части, като заявява, че съдът необосновано е приел, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака носят двамата съпрузи. Сочи факти и обстоятелства, които счита за неправилно интерпретирани от РС, излага фактологията и й прави обстоен анализ, като развива детайлно виждането си относно изключителната вина на ищцата за непоправимото разстройство на брака, която извежда от конкретни събития. Обсъжда събраните доказателства и твърди, че те категорично водят до това заключение.
Въззивницата счита, че първоинстанционният съд е постановил неправилно решение и касателно родителските права, като също е направил погрешни фактически констатации, не е анализирал вярно и пълноценно свидетелските показания и е игнорирал становището на социалния работник. Излага своето виждане, като го обосновава със събраните доказателства и счита, че е безспорно, че той е по-добрият родител и на него следва да се възложи упражняването на родителските права.
По отношение на присъдената издръжка твърди, че определеният за детето И. размер от 200 лв., дължими от него, е завишен.
С оглед изложеното въззивникът моли настоящата инстанция да постанови решение, с което отмени атакуваното в посочените части и вместо това постанови ново, с което признае, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака има само съпругата, предостави на него упражняването на родителските права спрямо малолетните деца, а ако евентуално не уважи това искане – да намали определения на 200 лв. размер на издръжката, която е осъден да заплаща за детето И., няма заявена претенция за разноски.
Във въззивната жалба не са направени доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор. С него оспорва въззивната жалба и заявява, че всички изложени оплаквания са неоснователни, като се аргументира по всяко от тях. Обосновава наличието на вина на двамата съпрузи за непоправимото и дълбоко разстройство на брака. Развива доводи във връзка с родителските права и издръжката, като счита, че и в тези части атакуваното решение не страда от пороци и няма основание за уважаване на въззивната жалба, която моли да бъде отхвърлена, а решението на НзРС - потвърдено в обжалваните му части. Претендира разноски за тази инстанция, няма нови доказателствени искания.
В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з., въззивникът, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК и по реда на преупълномощаването, който поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи, оспорва отговора на насрещната страна. Не претендира разноски.
В с.з. въззиваемата, редовно призована, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата като неоснователна и моли въззивния съд да не я уважава, поддържа представения отговор и иска потвърждаване на атакуваникте часит от обжалваното решение. Претендира разноски за тази инстанция.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния му обхват – и допустимо.
При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалванотно решение е неправилно в атакуваните си части, поради което следва да бъде отменено в тях.
Този състав възприема най-общо хронологията, очертана в мотивите на ревизираното решение, но не споделя изградените въз основа на нея правни изводи на РС като необосновани.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са основателни.
По отношениена въпроса за ДНРБ:
Първоинстанционният съд е приел, че вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака е в равна степен на двамата съпрузи, което настоящата инстанция счита за неправилно.
Бракът между съпрузите представлява динамична и сложна система от функционално обвързани отношения, намиращи израз в цялостното поведение, в отделни постъпки и различни действия, които не могат и не следва да се разглеждат изолирано едно от друго.
Единственото, според нашата правна доктрина, основание за прекратяване на брака с развод по искане на единия съпруг е настъпило “дълбоко и непоправимо разстройство на брака”.
Констатацията за наличието му се извършва на базата на обективно осъществени факти, които обаче съдът преценява чрез субективното им въздействие върху всеки от съпрузите, което пък съответно води до правното заключение относно възлагането на вината за настъпването му.
Вината в брачния процес е понятие, чието съдържание се различава значително от приетото в правната доктрина значение на термина „вина”. Без да има твърда дефиниция, то тангира повече с устойчивите житейски, социални и морално-етични възгледи, наложили се трайно в обществените отношения. За ориентир служи идеята, че бракът е средството за постигане на общоцелен краен резултат – семейство, за чието нормално съществуване носят еднаква отговорност двамата партньори. По тези причини, за да се избегне елемента на субективизъм в процеса, константната съдебна практика е да се извършва преценка само на фактическото поведение, обективирано в конкретни действия на всеки от съпрузите. Значението на тези действия пък се отчита само от гледна точка на взаимоотношенията съпруг-съпруга, /а при наличие на непълнолетно дете – и връзките на всеки родител с него/, въплъщаващи същността на условното качество „семейственост” у всеки съпруг.
Съответно вината по смисъла на СК, се възлага на този от съпрузите, чието поведение е предизвикало дестабилизация или пълно разрушаване на тези отношения чрез въздействието му върху очакванията, възприятията и състоянието на другия, надминаващо способността му да го толерира /като степента на обществена приемливост на това поведение не е решаваща/.
Всички прояви на индивидуалния характер и личност на съпрузите са специфични за всеки отделен случай и те не могат да се приведат под общ знаменател. Това, което съдът обсъжда и преценява, е само дали и доколко те нарушават хармонията в семейството и влияят негативно на отношенията вътре в него. Тоест – едно и също поведение в някои случаи може да доведе до разстройство на брачните отношения, а в други – не – според характера, възпитанието, мирогледа на лицата, тяхната толерантност и въобще - нагласата и вижданията им за същността на брака.
Задълженията на съда се свеждат до това да изолира конкретни постъпки и да ги съпостави с отношението, първо - на всеки от съпрузите, и после – на обществото, към съдържанието на брака, а след като констатира разминаване, да прецени по въздействието, което са оказали, дали това води и в каква степен до разстройство на брачните отношения, както и кой е носителят на брачната вина.
Казаното дотук в конкретния случай има следното изражение:
Посредством събраните гласни доказателствени средства – показания, депозирани от свидетели, ангажирани и от двете страни и намиращи се в аналогична степен на родство с всеки от съпрузите, пред съда се разкрива действително картина на непоправимо разстроен брак: отношенията между съпрузите са крайно обтегнати, до степен на непоносимост, липсва доверие и привързаност, няма общи цели и планове, двамата не изпитват желание да предприемат опити за възстановяване и заздравяване на връзката и нейният разпад е необратим. Изчерпани са емоционалните ресурси, поддържащи стабилитета на семейството и няма градивност в посока на общо бъдеще.
Всичко това попада в законовата рамка, даваща основание за прекратяване на брака.
Тъй като е направено искане за произнасяне и по въпроса за вината за настъпването на това му състояние, съдът е длъжен да разгледа поведението на страните в светлината на горепосочените критерии. Въззивната инстанция счита, че вината за неотвратимото дестабилизиране на брачните отношения носи изцяло въззиваемата, в чиито постъпки е генезисът на това положение
В исковата си молба ищцата релевира като причини за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брачните отношения единствено ревността на ответника и проявяване от негова страна, в резултат на това, желание за обсебване и контрол над нея и социалното й общуване.
В хода на производството обаче тези твърдения остават недоказани по начин да убеди съда, от една страна – че са верни сами по себе си и от друга – че действията на ответника съставляват брачна вина в гореописания смисъл.
На първо място твърдението на ищцата, че ответникът проявявал ревност и ограничавал социалните й контакти, остава изолирано като принципна постановка, поради което съдът не може да изведе заключение за наличие на неоправдана психична девиация, въздействаща негативно върху душевното или върху физическото състояние на ищцата.
Обратното – от показанията както на нейната майка, така и на свидетелите на ответника, се установява еднозначно, че тя реално и обективно е имала през последните няколко месеца, предхождащи подаването на исковата молба, конкретно поведение, представляващо закономерна причина за изпитване на естествени човешки емоции от страна на ответника както огорчение, ревност и възмущение, съответно – предизвикващи желание да узнае фактите, да си изясни обстоятелствата, да потърси проблема, да поиска да го обсъдят и евентуално – да го отстранят, като едновременно с това – запази и достойнството си като личност.
Настоящият въззивен състав счита, че е непререкаемо и категорично доказано, че ищцата в продължение на значителен период от време е провеждала почти ежедневно разговори, траещи до няколко часа, с друг мъж /не роднина или общ на семейството познат/, с когото е споделяла отегчението и безразличието към мъжа си, често е излизала късно вечер без съпруга си, оставяйки грижите за двете малолетни деца или на него, или на бабите и дядовците им, прибирала се е нощем или на другия ден, проявявала е вербална агресия към ответника в присъствието както на родителите на двамата, така и на децата им, отправяла е обидни, унизителни, подигравателни и язвителни реплики към него, не е проявявала системни и качествени грижи за децата, демонстрирала е неангажираност към дома и домакинството.
Този състав е приел за доказани и несъмнени само тези факти и обстоятелства, за които констатира едновременно пряко или косвено потвърждение в свидетелските показания.
Така от една страна отделните действия и цялостното поведение на съпругата-въззиваема, показват нейната трайна и последователна дивергенция от семейството. Тя е започнала демонстративно да поставя своите желания и потребности на първо място, изолирала се е от близост със съпруга си и е създала алтернативна такава с друг мъж. Тук следва изрично и ясно да се подчертае, че е напълно безразлично за съда, дали отношенията й с последния имат сексуален характер – за да се приеме, че те съставляват брачна вина, не е необходимо да се докаже „изневяра“ във физическия /житейски/ смисъл на понятието. Изневярата има различни проявления и доколкото подмяната на фигурата на съпруга в емоционален, духовен и синергичен план с чуждо на брака лице представлява неприемливо поведение от гледна точка на общоприетото съдържание на брака, то може да се приравни по последици на физическата изневяра, като акт на нелоялност, неуважение, егоизъм, незачитане на личността и преживяванията на другия съпруг, и водещ до засягане на устоите на брачната връзка. В този смисъл от значение е само това, че действията на ищцата не са били единични, спорадични или с някаква значима причина /да помогне на приятел, да реши проблем и т.н./, а са били за нейно собствено удоволствие, нараняващо съпруга й и са се превърнали в система, че те са били първоначално съзнателно укривани от ответника, че не са преустановени след неговата конфронтация и изрично изразено неодобрение и че са довели до окончателно унищожаване на близостта между съпрузите.
За това е допринесло и обстоятелството, че ищцата е започнала да прекарва все повече от свободното си време самостоятелно, без да търси начини да го споделя със съпруга си и това е било за сметка и на ежедневните домашни дейности, /които поначало били споделяни и от ответника/, и на комфорта на децата.
От своя страна не се констатираха конкретни действия, съставляващи брачни провинения на съпруга, той не е проявявал реципрочно държание, показвал е толерантност и търпеливо отношение, запазил е изрядно брачно и семейно поведение, като устойчиво и последователно е поставял като приоритет интересите на децата, изпълнявайки добросъвестно всички задължения към тях и дома. Конкретни действия, осъществени от него и уронващи брачната връзка, не са ясно и несъмнено доказани. Дори показанията, ангажирани очевидно в тази насока от ищцата и депозирани от майката и сестрата на ищцата, всъщност илюстрират именно горните заключения на съда – поведението на ответника е било обратна реакция на постъпките на ищцата, без да излиза от границите на естественото, оправданото и приетото от обществото за нормално – давайки израз на огорчението, обидата и възмущението си, той не е пренебрегнал задълженията си към дома и семейството и не е допуснал неговите действия да се диктуват от гняв и да се превърнат в акт на отмъщение или насилие и по никакъв начин не е поставялРррр съществуването на семейството в опасност. Това, на свой ред, показва липса на брачна вина.
Неодобрение на поведението на ищцата показва и нейната майка, която недвусмислено го отчита като вредящо на брачните отношения. Сами по себе си пък показанията на сестрата на ищцата са ненадеждни, тъй като пресъздават малко лични и непосредствени възприятия /фокусирани са върху изолирани събития около Великден/, в по-голямата си част възпроизвеждат чуто от други лица и съдържат неприемливи обобщения, предположения и собствени изводи, които не могат да се ценят безкритично. По същия начин въззивният съд третира отчасти и показанията на бащата на ответника.
Разбира се, не може да не се отчете, че от една страна близката степен на родство на свидетелите със страните влияе върху тяхната обективост и безпристрастност, но от друга – именно те са най-добре и в пълнота запознати със семейната история и взаимоотношения, както и с конкретни факти, поради което съдът е потърсил приемлив баланс между тези фактори при анализа на показанията. В тази връзка може да се отбележи само, че дори да е имало настъпило още преди описаните събития разстройство на семейните отношения, по различни от посочените причини, то конкретни твърдения за това липсват, такива факти не са въвеждани на спорното поле и доказателства в тази насока не са събрани. Поради това съдът се е концентрирал само върху доказаните по надлежен ред обстоятелства и е изградил фактическите си констатации въз основа на тях.
В обобщение – въззивната инстанция приема, че бракът между страните е дълбоко и непоправимо разстроен по изключителна вина на съпругата, въззиваема в това производство.
По отношение на въпросите за родителските права, местоживеенето, личните контакти и издръжката на двете малолетни деца, този състав намира следното:
Разпоредбата на чл. 59 ал. 4 от СК дава примерните критерии, които следва да се приложат при решаване на въпроса при кого от двамата родители да живее детето и на кого да се предостави упражняването на родителските права. Като такива са посочени: възпитателските качества на родителите, полаганите до момента грижи и отношение към детето, желанието на родителите, привързаността на детето към родителите, пола и възрастта на детето, възможността за помощ от трети лица – близки на родителите, социално обкръжение и материалните възможности.
Най-напред изрично и категорично следва да се подчертае, че във всеки конкретен случай задължително се вземат под внимание висшите интереси на детето в пределите на предоставената на държавата свобода на преценката по съответния въпрос. Легалната дефиниция на понятието „най-добър интерес на детето”, е дадена в ДР на пар. 1 т. 5 от ЗЗДт, според която той се изразява в преценката на: желанията и чувствата на детето, физическите, психическите и емоционалните потребности на детето, възрастта, пола, миналото и други негови характеристики, опасността или вредата, която е причинена на детето или има вероятност да му бъде причинена, способността на родителите да се грижат за детето, последиците, които ще настъпят за него при промяна на обстоятелствата и други факти, имащи отношение към детето. Налице е широк и единодушен консенсус, че във всички съдебни решения, отнасящи се до децата, техните интереси трябва да бъдат от първостепенно значение, което налага засилен и по-критичен анализ на всеки един фактор, на който нормотворецът придава правно значение, тъй като той е относителен и зависи от взаимодействието на всички отделни обстоятелства.Съдът разполага със свобода в преценката си, изразяваща се в това, да приложи общо и относително определените критерии към всеки конкретен случай, като ги подреди по степен и тежест индивидуално, без да е обвързан с някакви императивни правила.
В случая материалните аспекти не са решаващи. Установено е, че семейното жилище – апартамент в гр. Нова Загора, е собственост на ищцата и тя живее там в момента с двете деца - момичета на 6 и 11 години, жилищните условия са добри. Към момента ответникът живее в ***** в къщата на родителите си, в жилището има самостоятелна стая за децата и домът също разполага с всички удобства. Освен това ответникът е съсобственик с ищцата на апартамент в гр. Нова Загора, прехвърлен на двамата по време на брака им от неговите родители, имуществените отношения по повод на който не са уредени. И двама съпрузи работят като доходите на ищцата са в размер на минималната работна заплата, тези на ответника – около 1 200 лв. месечно. Работното време на първата е стандартното, на втория е разпределено в 12 часови дежурства през ден. Родителите на ищцата живеят в гр. Нова Загора и те, както и родителите на ответника, оказват безусловна помощ при отглеждането на децата, като отношенията на бащата с родителите на майката са добри и комуникативни, а ищцата не общува с неговите родители. Децата имат изградени връзки с роднините си и по майчина и по бащина линия.
Всичко това сочи, че отявлено предимство по отношение на възможностите и условията за отглеждане на децата няма никой от двамата родители – значително по-високите доходи на бащата се компенсират с по-удобното към момента работно време на майката, но помощта от бабите и дядовците, която никой от тях не е поставял под въпрос, елиминира риска момичетата да остават без надзор и грижа. Тяхното отношение и здравословното им състояние позволява гъвкаво и динамично осигуряване на необходимата подкрепа за децата. С оглед техните нужди, второто жилище в град Нова Загора отговаря на изискванията за задоволяване на потребностите им от сигурно място и близост до местата за учене, извънкласни занимания и забавления.
Следователно съдът трябва да търси друг критерий, по който да извърши преценката си и той да е значим за интереса на децата. Така към конкретния момент такъв се явява отношението на родителя към децата и отражението му върху тях.
От цялата доказателствена съвкупност се налага изводът, че бащата последователно и трайно се е утвърдил като родителя, полагащ лично и съвестно грижите в най-широк диапазон, включващи и ежедневните, рутинни домакински дейности. Постоянно и неотменно е до децата и представлява авторитетната фигура, на която могат да разчитат за помощ, подкрепа и съвет, с него се чувстват обичани, сигурни и защитени. Проявява търпение, а при нужда – твърдост. Характерът му е спокоен и уравновесен, което допринася за по-леко преодоляване на конфликтни ситуации, както и за приобщаването към средата, в която децата живеят, и на техните баби и дядовци по майчина и по бащина линия. Установява се също, че бащата е проявявал и добри възпитателски качества, като един от изразите на това е запазване на спокойствие по време на дрязгите с майката. Не се доказа той да е реагирал пред децата с грубо или обидно поведение, нито да е въздействал върху мнението им за нея. Липсват както индикативи, така и доказателства, че той се отнася лошо или безразлично към момичетата, че влияе зле на възпитанието им, че им вреди морално или им създава неподходящи, непристойни, или обществено неприемливи навици, както и че не им отделя внимание. Обратното – почти цялото му свободно време е организирано така, че да може максимално гъвкаво да реагира на нуждите на децата и не само, че не ги ограничава от контакти с родителите на съпругата си, а ги насърчава и включва активно помощта им.
Всички тези констатации се извличат от показанията на свидетелите не само на ответника, но и на ищцата – нейните сестра и майка вплитат данни за това поведение дори когато фокусират изявленията си върху друг аспект от семейния живот – коментирайки въпросите, касаещи отношенията между съпрузите и стремейки се да обосноват брачна вина, на заден план се проявяват именно фактите, свързани с действията и отношението на всеки от двамата родители към малките деца.
Освен това част от тази фактология представлява и твърдения, релевирани от ответника с отговора на исковата молба, които ищцата не е оспорила или дори отрекла, а те косвено се подкрепят от останалите доказателства.
Като натежаващ в полза на майката фактор биха могли да се вземат предвид полът и възрастта на децата, но само при положение, че се установеше тъждественост по отношение на горния критерий. Не така стоят нещата обаче в случая.
Установява се, че майката, давайки предпочитание на своите лични интереси, нужди и удобство, е свела грижите си за децата до минимум, отнася се към таях по-скоро като към тежест, допуска настроението й да влияе върху поведението й към децата, проявява рязкост, раздразнение или грубост, демонстрирала е пред тях негативно и неуважително отношение към баща им, понякога е показвала равнодушие спрямо преживяванията и емоциите им, проявявала е непостоянство и неохота към ежедневните домакински дейности, включващи и битовите нужди на децата.
Характеровите и поведенчески особености на всеки от двамата родители са отразени в социалните доклади, приети като доказателство по делото. Вярно е, че препоръките на съответните социални служители не са задължителни за съда, още повече, че в случая такива на практика липсват, с оглед недостатъчния брой срещи, но преценката на специалистите съвпада и с личните и непосредствени впечатления на съда, изградени в резултат на изслушването на двамата родители.
За бащата може да се направи извод, че той има спокойно и уравновесено поведение, проявява искрена привързаност и грижа за децата, демонстрира готовност да съхрани тяхното душевно спокойствие с цената на търпение и дори жертви от своя страна, като поставя тяхното щастие пред своите непосредствени желания, не коментира личността и поведението на майката.
От своя страна майката показва напрежение и раздразнение, насочва изявлението си към поведението на бащата и своето мнение за него, не представя чувствата и емоциите си спрямо децата, не коментира своето отношение или бъдещи намерения, пречупени през техния интерес, а прави критика на постъпките на другия родител.
Що се отнася до самите деца – те са разколебани в чувствата си към нея, тъй като едновременно с естествената обич към майката, те изпитват страх и притеснение от нея, докато по отношение на баща си нямат резерви. Това тяхно отношение се констатира посредством гласните доказателствени средства, събрани в о.с.з. в първоинстанционното производство, а данни за наличие на конфликт на лоялност се извличат и от представените социални доклади. Няма никакви индиции, че децата са били заплашвани, настройвани или манипулирани от бащата, но колебанието в избора им при кого биха живели се дължи не толкова на съмнение относно желанието им, а на притеснение да не огорчат когото и да е от родителите си.
Поради това този въззивен състав категорично е счел, че не следва да изслушва 11 годишното дете И. и при условията на чл. 15 ал. 1 пр. посл. от ЗЗДт, тъй като не може да си позволи да възложи върху крехкото му съзнание представата, че е предало и разочаровало майка си или баща си, след като има достатъчно, макар и косвени, но убедителни доказателства за детската нагласа. В конкретния случай съдът счита, че при никаква „подходяща обстановка“ на изслушване няма да е в интерес на детето да бъде принудено да изрече на глас думи, които според него биха му навредили, а не помогнали, още повече, че този страх /който е изразило и пред баба си, и пред леля си/, ще компрометира достоверността на изявлението му. На тази възраст то няма изградено собствено критично мислене и съдът не може да разчита на обща обективност в преценката му, която е променлива и се влияе от всеки рязък обрат, за да приеме за нужно изслушването му.
В този смисъл въззивният съд счита, че доколкото все още не е създадена поляризация на чувствата у двете деца, въпросът с установяването им при родителя, който няма да задълбочи вътрешния конфликт, а ще се постарае да го заличи, следва да се разреши радикално.
Така, при съпоставяне на двете съвкупности от обстоятелства в полза на всеки родител, съдът намира, че, предвид изложените съображения, превес има този от тях, който в по-голяма пълнота може да осигури едновременно и физическия и душевния комфорт на децата в оптимално съотношение, и в случая това е бащата. Присъствието му в живата им като доминанта към настоящия момент е по-оправдано и не е в ущръб на висшия им интерес.
Следва да се подчертае, че при извършването на тази преценка, съдът се е абстрахирал от въпроса за вината, като фактор за дълбокото и непоправимо разстройство на брака между страните. Приел е, че брачната вина в случая, не влияе върху качествата на родител на никой от двамата и се е ръководил изцяло и единствено от интереса на малолетните деца, който е поставил в основата на разсъжденията си, и още при обективната съпоставка между двете възможности, е констатирал къде безспорно той ще бъде максимално защитен.
Съдът не отрича качествата на майката, възможностите й и готовността й да прояви всеотдайност, любов, търпение, желанието й да поддържа връзка с децата. Това може и следва да стане, независимо от правното положение, което ще създаде съдебният акт – той не контролира чувствата между родителя и детето, и не въз основа на него майката ще формира отношението и поведението си занапред. Поради това, ако настъпят обстоятелства, променящи коренно настоящото фактическо положение, няма пречка правното положение също да се промени, като се приведе в съответствие с новосъздадената обстановка – като определящ отново ще е интересът на децата, до навършване на пълнолетието им.
Горното обуславя и определяне на местоживеенето на децата при бащата. Тъй като не се касае за драстична промяна нито в географски, нито в социален аспект, съдът счита, че стресът, който децата могат да изживеят, би бил минимален, краткотраен и лесно преодолим. Не се налага промяна на учебните заведения, прекратяване на създадени контакти и отношения както с приятели, така и с роднините им по майчина линия.
При така постановеното по въпросите за родителските права и местоживеенето на децата, се налага да се разрешат и обусловените от тях въпроси, касаещи личните отношения на децата с другия родител и издръжката, която той следва да заплаща, независимо от липсата на изрично искане, формулирано във въззивната жалба.
Въззивната инстанция счита, че на майката следва да се осигури широк режим на контакти с децата, съобразен и с предложеното от бащата в отговора на исковата молба – да ги взима всеки първи и трети петък, събота и неделя от месеца от 19.00ч. на първия ден до 17.00 ч. на последния ден с преспиване, да ги взима един месец през лятото, който да не съвпада с платения годишен отпуск на бащата, да ги взима всяка четна година на Коледните празници и по време на всички официални празници, обявени за страната, както и на рождените дни на децата, да ги взима всяка нечетна година на Великденските празници и по време на училищните им ваканции, без лятната такава, както и да ги взима на собствения си рожден ден всяка година, като децата се взимат и връщат от майката на бащата по местоживеенето на децата.
Разбира се, този режим е само пожелателен и родителите могат, в условията на доброволен и градивен диалог, да го променят и адаптират към своите и тези на децата нужди и желания, без намесата на съда.
Що се отнася до издръжката, както вече бе посочено, съдът има задължение и без направено изрично искане във въззивната жалба, служебно да се произнесе по този въпрос, с оглед охраняване висшия и най-добрър интерес на децата.
При определянето на размера й най-общо следва да се прецени едновременното наличие на няколко предпоставки. От една страна – нуждите на искащия издръжка и от друга – възможността на задълженото да я дава лице. Тъй като задължението за издръжка на непълнолетно дете е безусловно от гледна точка на възможността на детето да се издържа с имуществото си, съдът следва да констатира и прецени само правопораждащите факти във връзка с обективните нужди на двете деца – на 11 и 6 години. Последните, според своето естество, са сведени само до най-необходимото за живот в границите на човешкото достойнство – храна, облекло, елементарно домакинство, учебници, помагала и играчки, евентуално – разходи за развлечения и лични интереси. Следва също да се вземат предвид и потребностите, произтичащи от все още ниската възраст на децата, свързани с бързото им израстване. Макар да няма данни за отклонения в общото им здравословно състояние, то трябва да се контролира по-внимателно, предвид посочената възраст.
Следва да се съобрази и факта, че родителят, при когото децата ще живеят – техният баща, освен в пари, ще участва в тяхната издръжка и в натура и като полага лични и непосредствени, ежедневни физически грижи за тяхното отглеждане и възпитание.
За двамата родители се установява, че майката има месечни доходи в размер минималната работна заплата, а бащата – около 1 200 лв. месечно и нямат задължения към други низходящи или лица с право на издръжка. Не е доказано наличие на други, утежняващи материалното им състояние факти - като заболяване, неработоспособност или намалена такава.
При това положение с оглед обективните икономически условия, приложени към нуждите на двете малолетни деца и възможностите на родителите, минимално достатъчният размер за месечната издръжка, с оглед пола и възрастта им, е 270 лв. за И. и 240 лв. за К., от които следва да се възложат 140 лв. за първото и 125 лв. за второто дете на майката, която не полага лични грижи и няма други безусловни задължения, а остатъкат от 130 лв. за И. и 115 лв. за К. – на бащата, който ще полага ежедневните физически грижи за отглеждането и възпитанието на децата. Следва да се посочи изрично, че така определената сума за всяко дете тангира с минимума, заложен от правната норма на чл. 142 ал. 2 от СК, който към момента е в размер на 127, 50 лв. Положението на ответницата на млад, здрав и работоспособен индивид, съчетано с качеството й на майка на малолетни деца, е достатъчна предпоставка и мотивация тя да положи необходимите и ефективни усилия да осигури елементарни средства за съществуване за децата си и себе си, без да превръща своите нужди във водеща цел.
Издръжката следва да се присъди от влизане в сила на решението до настъпване на правоизменящи или правопрекратяващи я факти, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху всяка просрочена вноска до окончателното й изплащане.
Поради тези съображения въззивната жалба се явява основателна и следва да бъде уважена.
Атакуваното решение следва да бъде отменено в обжалваната му част, както и относно присъдената д.т. върху издръжката, и вместо това бъде постановено ново, с което бъде признато за установено, че вина за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брака има само съпругата, родителските права спрямо малолетните деца бъдат предоставени на бащата, при когото се определи и местоживеенето им, на майката се определи режим на лични отношения с децата и тя бъде осъдена да им заплаща месечна издръжка до настъпване на правоизменящи или правопрекратяващи я факти.
В необжалваните си части решението е влязло в сила.
С оглед изхода на процеса и съгл. чл. 329 ал. 1 от ГПК, отговорността за разноски и за двете инстанции следва да бъде възложена на въззиваемата и тя следва да понесе своите, както са направени и заплати държавна такса върху присъдената издръжка в размер на 381, 60 лв. Въззивникът не е претендирал разноски за тази инстанция и такива не следва да му се присъждат, не е поискал и промяна на първоинстанционното решение в частта за разноските.
Ръководен от гореизложеното съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 229/15.07.2019г. по гр.д. № 461/19г. на НзРС В ЧАСТИТЕ с които:
- е признато за установено, че вина за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брака имат двамата съпрузи,
- е предоставено упражняването на родителските права върху малолетните деца И., р. на 15.03.2008г. и К., р. на 26.07.2013г. на майката К.С.П. и е определено местоживеенето им при майката,
- определен е режим на лични контакти на бащата И.Д.И. с децата И. И.И.и К. И.И., както следва: всяка първа и трета събота и неделя от месеца с преспиване от 9.00ч. в съботния ден до 17.00 ч. в неделния ден, да взима децата за зимната ваканция, коледните и новогодишните празници през всяка нечетна година, за пролетната ваканция и Великденските празници през всяка четна година, както и за един месец през лятото, който да не съвпада с платения годишен отпуск на майката, като децата се взимат и връщат от бащата на майката по местоживеенето на децата в гр. Нова Загора
- осъден е И.Д.И. да заплаща на малолетното дете И. чрез неговата майка и законен представител К.С.П. месечна издръжка в размер на 200 лв. от влизане в сила на решението до настъпване на законните основания за изменянето или прекратяването й, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху всяка просрочена вноска и
- е осъден И.Д.И. да заплаща на малолетното дете К. чрез неговата майка и законен представител К.С.П. месечна издръжка в размер на 160 лв. от влизане в сила на решението до настъпване на законните основания за изменянето или прекратяването й, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху всяка просрочена вноска, като НЕПРАВИЛНО и вместо това
П О С Т А Н О В Я В А :
ПРИЗНАВА ЧЕ ВИНА за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брака има съпругата К.С.П. с ЕГН **********.
ПРЕДОСТАВЯ упражняването на родителските права върху малолетните деца И., р. на 15.03.2008г. с ЕГН ********** и К., р. на 26.07.2013г., с ЕГН ********** на бащата И.Д.И. с ЕГН ********** и
ПОСТАНОВЯВА местоживеенето на децата да бъде при бащата И.Д.И..
ОПРЕДЕЛЯ режим на лични контакти на майката К.С.П. с ЕГН ********** с децата И. с ЕГН ********** и К. с ЕГН **********, както следва: да ги взима всеки първи и трети петък, събота и неделя от месеца от 19.00ч. на първия ден до 17.00 ч. на последния ден с преспиване, да ги взима един месец през лятото, който да не съвпада с платения годишен отпуск на бащата, да ги взима всяка четна година на Коледните празници и по време на всички официални празници, обявени за страната, както и на рождените дни на децата, да ги взима всяка нечетна година на Великденските празници и по време на училищните им ваканции, без лятната такава, както и да ги взима на собствения си рожден ден всяка година, като децата се взимат и връщат от майката на бащата по местоживеенето на децата.
ОСЪЖДА К.С.П. с ЕГН ********** да заплаща на малолетното дете И., с ЕГН **********, чрез неговия баща и законен представител И.Д.И. месечна издръжка в размер на 140 лв. от влизане в сила на решението до навършване на пълнолетие или до настъпване на други правоизменящи или правопрекратяващи я факти, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху всяка просрочена вноска.
ОСЪЖДА К.С.П. с ЕГН ********** да заплаща на малолетното дете К., с ЕГН **********, чрез неговия баща и законен представител И.Д.И. месечна издръжка в размер на 125 лв. от влизане в сила на решението до навършване на пълнолетие или до настъпване на други правоизменящи или правопрекратяващи я факти, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху всяка просрочена вноска.
ОСЪЖДА К.С.П. да заплати по сметка на СлОС д.т. върху присъдената издръжка
в размер на 381, 60 лв.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: