Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
гр. София, …..05.2018
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, IV-А състав, в публично заседание на тринадесети май две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
Мл. с-я ПАВЕЛ ПАНОВ
при секретаря АНТОАНЕТА ЛУКАНОВА, като разгледа
докладваното от мл. съдия Павел Панов в.гр.дело № 16839 по описа за 2018 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 516645 от 25.10.2018 г. по гр.д.№ 12963/2018 г. по описа на СРС, 169 с-в са отхвърлени евентуално съединените искове на ищеца с правно основание чл.55 ал.1 предл.3 и предл.1 от ЗЗД за заплащане на сумата 1 116,21 лева - получена от ответника на отпаднало основание, респ. без основание.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца с оплаквания за неправилност на съдебното решение. Излага подробни аргументи, че съдът е следвало да зачете влязлата в сила оправдателна присъда на Софийски градски съд, с която ищецът е оправдан за извършено престъпление по чл.343б ал.1 от НК. Сочи, че гражданският съд не следва да пререшава въпросът дали ищецът е реализирал ПТП в пияно състояние. Моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи исковата претенция. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна „Л.И.“ АД, с който оспорва въззивната жалба. Излага подробни аргументи за правилност на първоинстанционното решение.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и във връзка с изтъкнатите от страните доводи, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с евентуално съединени искове по чл.55 ал.1 предл.3 и по чл.55 ал.1, предл.1 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми във връзка с правилността на решението.
По същество, настоящият въззивен състав намира, че решението на СРС е неправилно поради следните аргументи:
В исковата молба на ищеца се твърди, че е сключил застраховка“гражданска отговорност на автомобилистите“ с ответника за лек автомобил Опел Астра, с ДКН ****** със срок на действие 20.06.2013 г. - 19.06.2014 г. В срока на застрахователното покритие било реализирано ПТП (30.04.2014 г.) с участници ищеца и л.а. марка „Пежо“, 301“, ДКН ****** в водач Р.А.Р.. Ищецът отказал да бъде тестван за наличие на алкохол в кръвта с техническо средство, като му бил даден талон за медицинско изследване. С протокол за химическа експертиза № 760/07.05.2014 г. било установено съдържание на 1,8 промила на алкохол в кръвта. Ищецът бил привлечен в качеството на обвиняем за престъпление по чл. 3436, ал. 2, вр. ал. 1 НК и било образувано НОХД № 22506/2014 г. по описа на СРС, 122 състав. С присъда от 10.10.2017 г. по ВНОХД № 2917/2017 г. по описа на СГС, НО, XIII възз.състав, влязла в законна сила на 26.10.2017 г., първоинстанционната присъда била отменена и вместо това ищецът бил признат за невиновен. Във връзка с настъпилото ПТП била заведена щета при ответника и били установени имуществени вреди в размер на сумата от 1116,21 лв. За посочената сума на ищеца била връчена покана за доброволно изпълнение от 12.02.2015 г., която сума се претендирала на основание регресно вземане по изплатено застрахователно обезщетение – чл.274 от КЗ /отм/. На 16.03.2015 г. между страните било сключено споразумение и процесната сума следвало да бъде изплатена на вноски, които ищецът Д. погасил в периода 30.03.2015 г. - 01.07.2016 г. Ищецът твърди на базата на така постановената оправдателна присъда, че в полза на ответника не е възниквало правото на регрес за заплатеното от него застрахователно обезщетение. С оглед на това, сумата в размер на 1 116,21 лв. била заплатена на отпаднало основание или без основание в условията на евентуалност, поради което претендира платената сума, както и разноски.
Ответникът оспорва предявения иск като неоснователен. Сочи, че ищецът е сключил споразумение и е заплатил претендираното вземане. Моли исковете да бъдат отхвърлени изцяло като неоснователни, като претендира и разноски.
За да постанови решението си, с което отхвърля исковете, СРС е приел, че са налице елементите от фактическия състав на регресното вземане, съответно сумата не е била платена на отпаднало основание, съответно без основание. Съдът е счел, че няма идентитет между деянието, за което ищецът е оправдан и противоправното поведение, обусловило деликната отговорност, доколкото отговорността към ответника е за предизвикано ПТП, а наказателната отговорност на дееца е била ангажирана за управление на МПС с концентрация на алкохол в кръвта над 1,2 на хиляда.
Като безспорно между страните е прието, че наличие на валидно застрахователно правоотношение по застраховка ГО с полица № 22313001620393 със срок на действие 20.06.2013 г. - 19.06.2014 г.; настъпило в срока на застрахователното покритие ПТП, между ищеца в качеството му на водач на л.а. марка „Опел“, модел „Астра“, с per. № ****** и л.а. марка „Пежо“, модел „301“, с per. № ******, управляван от Р.А.Р.; сключено на 16.03.2015 г. споразумение по щета № 03565/2014 г. и личен регрес № 10834, заплащане от ищеца в полза на ответника сума в обща размер на 1116,21 лв. на 16 бр. погасителни вноски за периода 30.03.2015 г. - 01.07.2016 г., постановяване на влязла в сила на 26.10.2017 г. оправдателна присъда по ВНОХД № 2917/2017 г. по описа на СГС, НО, , с която ищецът е признат за невиновен за това, че на 30.04.2014г., около 11:10 часа в гр. София, на ул. „Слатинска“, с посока на движение от бул. „Гео Милев“ към ул. „Боян Магестник“ е управлявал лек автомобил марка „Опел“, модел „Астра“ с ДК № ******, с концентрация на алкохол в кръвта си над 0.5 %о, а именно- 1.8 %о, установена по надлежния ред- с протокол за химическа експертиза № 760/07.05.2014г. на МБАЛ „Св. Анна“- гр. София.
Настоящият въззивен състав обаче не споделя аргументите на първоинстанционния съд, че липсата на идентитет между деянието, обусловило регресната отговорност на ищеца спрямо застрахователя и деянието, за което ищецът е оправдан, е основание за незачитане на влязлата в сила присъда и съответно за отхвърляне на иска.
Съгласно чл. 274 от КЗ /отм/ освен в случаите по чл. 227, застрахователят има право да получи от застрахования платеното от застрахователя обезщетение, когато застрахованият при настъпването на пътнотранспортното произшествие е управлявал моторното превозно средство след употреба на алкохол с концентрация на алкохола в кръвта над допустимата по закон норма или под въздействието на наркотично вещество или негов аналог, или е отказал да се подложи, или виновно се е отклонил от проверка за алкохол, наркотично вещество или негов аналог. В този смисъл фактическият състав, по силата на който възниква регресната отговорност на водача на МПС изисква наличието да два юридически факта – настъпване на ПТП по вина на водача на автомобила, застрахован при ответника и управление на МПС с концентрация на алкохол в кръвта над допустимата.
В случая се установява, че регресната отговорност на ищеца е ангажирана във връзка с настъпило ПТП на 30.04.2014г. с участници ищеца и л.а. марка „Пежо“, 301“, ДКН ****** в водач Р.А.Р., като се претендира сумата 1116,21 лева, доколкото се твърди в поканата за доброволно изпълнение, че ищецът е управлявал МПС след употреба на алкохол над допустимата норма по закон. Оправдателната присъда от своя страна е по обвинение, че на 30.04.2014г. около 11:10 часа е управлявал мек автомобил Опел Астра с ДКН ******с концентрация на алкохол в кръвта си над 0,5 промила, а именно – 1,8 промила. Не могат да бъдат споделени аргументите на СРС за липса на връзка между поведението на водача на МПС и настоящ ищец, обусловило регресната му отговорност и деянието, за което е повдигнато обвинение, с аргумента, че задължението към застрахователя по задължителната застраховка е деликт изразяващ се в предизвикване на ПТП, а обвинението е било за управление на моторно превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта.
На първо място следва отново да се посочи, че невинаги, когато водач на МПС реализира виновно ПТП той дължи възстановяване на платените от неговия застраховател по застраховката „Гражданска отговорност на автомобилистите“ суми. Юридическият факт, обуславящ регресната отговорност в случая е употребата на алкохол в кръвта. Ирелевантно е, че в диспозитива на оправдателната присъда не е засегнат въпроса за реализирано ПТП. Това е и логично с оглед факта, че престъпният състав, обективиран в диспозицията на чл.343б НК не съдържа от обективна страна признак, свързан с реализиране на пътнотранспортно произшествие. Напротив, престъплението е такова на формално извършване и за осъществяването на визирания в нормата състав се изисква от обективна страна да се управлява МПС с концентрация на алкохол в кръвта над 1,2 на хиляда. Не е необходимо с оглед обективната съставомерност да е настъпило ПТП, което би превърнало престъпление в резултатно. Следва да се уточни, че разпоредбата в НК, която инкриминира непредпазливите деяния, които от обективна страна имат характеристиките на ПТП съгласно легалната дефиниция, посочена в ЗДвП, е чл.343 от НК. Необходимо е обаче да се има предвид, че деянието би било съставомерност по този текст само и единствено в следствие на осъществяването му са причинени значителни имуществени вреди, средна или тежка телесна повреда или смърт. Съгласно ал.3 на същия член употребата на алкохол е квалифициращ признак, но сам по себе си той не може да обуслови наказателната отговорност на дееца ако не са налице признаците от обективна страна на престъплението по основния състав – значителни имуществени вреди, средна или тежка телесна повреда или смърт. По настоящето дело е установено, че в следствие на реализираното ПТП са настъпили единствено имуществени вреди в размер на 1116,21 лева, като същите не са „значителни“ по смисъла на НК. Ето защо повдигнатото обвинение е по чл.343б от НК, а не за реализираното ПТП. Поради това в оправдателния диспозитив не фигурира реализираното ПТП не защото такова не е възникнало, а защото то не е част от повдигнатото с обвинителен акт обвинение, доколкото този факт не е част от обективната съставомерност на престъплението по чл.343б от НК. Неправилно е да се приеме, че след като наказателната отговорност на ищеца е ангажирана само и единствено за управление на МПС в пияно състояние, то гражданският съд не следва да се съобрази с оправдаването му по това обвинение и да приеме този юридически факт за неосъществил се. Напротив, безспорно е по делото, че е налице реализирано ПТП, като спорно се явява единствено дали водачът е управлявал МПС след употреба на алкохол.
Управлението на МПС, визирано в присъдата, съответно реализираното ПТП, са едно и също поведение, доколкото и двете са реализирани на 30.04.2014г. а и в настоящето дело не се спори, че медицинското изследване за наличие на алкохол в кръвта е свързано именно с реализираното ПТП, предмет на регресната претенция. Именно и във връзка с това изследване е повдигнато обвинение, по което е постановена оправдателна присъда.
Съгласно чл.300 от ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Аналогичен е и чл.413 ал.2 от НПК и ал.3, според който влезлите в сила присъди и решения са задължителни за гражданския съд по въпросите: 1. извършено ли е деянието; 2. виновен ли е деецът; 3. наказуемо ли е деянието, като тези правила се прилагат и за актовете на районния съд по глави двадесет и осма - освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание ( чл.413 ал.3 от НПК).
В Решение № 14 от 4.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1493/2009 г., IV г. о., ГК е прието, че Съгласно чл. 300 ГПК, влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца.
В случая, въззивния съд, съобразявайки постановената оправдателна присъда, приема, че ищецът, реализирал ПТП, не е управлявал МПС с концентрация на алкохол в кръвта над допустимата. След като по делото се установява, че по един от елементите на фактическия състав, обуславящ регресната отговорност на застрахования водач по чл.274 от КЗ /отм/ наказателният съд се е произнесъл с оправдателна присъда, то не може за това обстоятелство да бъдат събирани доказателства, тъй като съдът не може да приеме друго. В случая не следва да се преценява сключеното споразумение между страните в светлината на чл.175 от ГПК, съответно не е възможно да му се придаде характеристиката на извънсъдебно признание. Поради това следва да се приеме, че пътнотранспортното произшествие не е извършено в пияно състояние, което от своя страна обуславя извода, че платените суми са получени при липса на основание, доколкото никога не са били налице предпоставките на чл.274 от ГПК за тяхното плащане.
По първия предявен иск по чл.55 ал.1 предл.3 от ЗЗД:
Предпоставките за уважаване на претенцията с правно основание чл. 55,
ал. 1, пр. 3 ЗЗД са 1) извършено плащане по определено правоотношение и 2)
отпадане на това правоотношение с обратна сила. Характерна особеност на
хипотезата по пр. 3 спрямо останалите хипотези на неоснователно обогатяване,
уредени в чл. 55 ЗЗД е, че към датата на разместването на благата е било налице
основание за извършването му, което, обаче, е отпаднало впоследствие.
Доколкото основание за плащане на съответната сума никога не е
възниквало, съответно такова не е отпадало с обратна сила, то искът се явява
неоснователен. Съдът следва да разгледа съединеният в условията на евентуалност
иск.
По иска по чл. 55 ал.1 предл.1 от ЗЗД:
За да бъде уважен искът по чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД е необходимо ищецът да докаже в условията на пълно и главно доказване, че е заплатил сума на ответника, като това плащане следва да е извършено без наличието на годно правно основание.
Доколкото се твърди, че правното основание за плащането е регресната отговорност по чл.274 от КЗ /отм/, за която съдът приема, че не са налице предпоставките, то искът се явява основателен. Това е така, защото по делото безспорно се установява и самото имуществено разместване – представени квитанции и служебна бележка от ответника. Това обстоятелство е отделено и като безспорно от първоинстанционния съд. Поради това и с оглед неосъществяването на юридическите факти, обуславящи регресната отговорност на ищеца, платеното от него се явява дадено при начална липса на основание, вследствие на което ответникът се е обогатил неоснователно.
Следва
да се уважи и претенцията за лихви върху сумите от датата на подаване на исковата
молба до окончателното плащане, което се явява законна последица от уважаването
на иска.
С оглед на изложеното първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, в която искът по чл.55 ал.1 пр.1 е отхвърлен, както и в частта за разноските, а исковата претенция следва да се уважи в цялост.
По разноските:
С оглед
изхода на делото въззивникът има право на разноски за първоинстанционното и за въззивното разглеждане на делото. Видно
от списък, находящ се на лист 30 от първоинстанционното дело, ищецът претендира
600 лева адвокатски хонорар и 50 лева платена държавна такса, като и за двата
разхода са представени доказателства. В отговора на исковата молба се прави
възражение за прекомерност по смисъла на чл.78 ал.5 от ГПК, което въззивният
съд намира за основателно с оглед ниската фактическа и правна сложност на
делото. На страната следва да се присъди в цялост платената държавна такса пред
СРС и адвокатски хонорар в минимален размер – 310 лева.
Пред въззивната инстанция се претендират 700 лева адвокатски хонорар и 25 лева държавна такса, видно от списък на лист 20 по делото. За разходите са представени надлежни доказателства. Направено е и възражение за прекомерност в проведеното открито съдебно заседание, което съдът намира за основателно поради ниската фактическа и правна сложност, както и липсата на нови доказателствени искания. Поради това на страната следва да се присъди в пълен размер платената държавна такса, както и 310 лева адвокатски хонорар.
Така мотивиран, Софийски градски съд,
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 516645 от 25.10.2018 г. по гр.д.№ 12963/2018 г. по описа на СРС, 169 с-в. в частта, в която е отхвърлен искът на ищеца с правно основание чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД за заплащане на сумата 1 116,21 лева - получена от ответника без основание, както и в частта за разноските и вместо това постановява:
ОСЪЖДА З. „Л.И.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на основание чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД на Д.А.Д., ЕГН **********, с адрес: *** сумата от 1 116,21 лева - получена от ответника без основание, ведно със законната лихва от датата на пдоаване на исковата молба – 23.08.2018г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА З. „Л.И.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на основание чл.78 ал.1 от ГПК на Д.А.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 360 лева разноски пред първоинстанционния съд и 335 лева разноски пред въззивната инстанция.
ПОТВЪРЖДАВА решението в частта, в която искът по чл.55 ал.1 предл.3 от ЗЗД е отхвърлен.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.