Р Е Ш Е Н И Е
гр. Плевен 26.02.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Плевенски Окръжен съд, І-ви въззивен
граждански състав, в открито заседание на четиринадесети февруари през две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕФАН ДАНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА БЕТОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
при секретаря Дафинка Борисова като разгледа докладваното
от съдията Димитрова в.гр.д. № 800 по описа за 2018 г. и на основание данните
по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение №117
от 15.06.2018 г. по гр.д. №105/2018 г. Левченски Районен съд е:
ОТХВЪРЛИЛ предявения от СД „***”-гр. К., с
ЕИК:***, чрез адв. В.М.С., срещу
ЦЪРКОВНО НАСТОЯТЕЛСТВО към ХРАМ „С***”-гр. Б., с БУЛСТАТ:***, иск с
правно основание чл. 422, вр. чл. 415 от ГПК с петитум: да бъде признато за
установено, че ответникът дължи на ищеца сума в размер на 8 705.11 лв.,
съставляваща неизплатен остатък по Договор за СМР от 01.07.2011 г., Допълнителни споразумения към него от
13.07.2011 г., от 01.08.2011 г. и от 20.09.2011 г. и издадените във връзка със
същия договор фактура № **********/08.03.2012 г. и фактура №**********/08.03.2012
г., като ПОГАСЕН ПО ДАВНОСТ.
Недоволен от
решението е останал ищецът СД „***” и е подал въззивна жалба срещу него, в
която се моли то да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде
постановено решение, с което да бъде уважен предявения установителен иск.
Твърди се, че ответникът като възложител по договора от 01.07.2011 г. не е
оспорил извършването на процесните СМР и ги е приел, подписвайки протоколите от
08.03.2012 г.
Според
въззивника, счетоводното отразяване на задължението следва да се третира като
негово признание. Моли факта на счетоводното отразяване на процесното
задължение да бъде приет за доказан, предвид обстоятелството, че ответникът е
създал пречки за събиране на допуснати доказателства, като не е предоставил на
ВЛ нужната му счетоводна информация. Обръща се внимание на вътрешното
противоречие на обжалваното решение, според което хем се сочи, че ответникът не
е предоставил счетоводните си регистри и отчети, хем – че не е осчетоводил
процесните фактури, който извод може да се направи само ако бяха предоставени
счетоводните регистри и отчети.
Не на последно място въззивникът поддържа
тезата, че извършените от ответника частични плащания съставляват признание на
цялото вземане.
Препис от
въззивната жалба е връчен на ХРАМ „С***” на 02.10.2018 г., но в указания срок не е депозиран отговор.
В първото
о.с.з. пред въззивната инстанция, проведено на 13.12.2018 г., исковата молба е
оставена без движение и на ищеца са дадени указания да уточни дали иска му е
насочен срещу ЦЪРКОВНОТО НАСТОЯТЕЛСТВО като представителен орган на ХРАМ „С***”
или срещу самия ХРАМ „С***”, който именно като самостоятелно юридическо лице
може да бъде надлежен ответник.
В молба от
16.01.2019 г. СД „***” е уточнило, че исковата му претенция е насочена срещу ХРАМ
„С***”, представляван от ЦЪРКОВНОТО НАСТОЯТЕЛСТВО.
Според
въззивната инстанция, не се касае до насочване на иска срещу ненадлежна страна,
а до непрецизно посочване на името на ответника, като съмнението във връзка с
пасивната процесуална легитимация е напълно преодоляно чрез направеното с молбата
от 16.01.2019 г. уточнение.
В о.с.з. на
14.02.2019 г. представител на въззивното дружество не се е явил. Процесуалният
представител на въззиваемия храм – адв. Т. е заявила, че лично е посредничила
на ВЛ при получаване на достъп до счетоводството на храма. Пледирала е за
потвърждаване на обжалваното решение. Не е претендирала разноски.
Съдът, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства, намира за установено следното:
Видно от
приложеното ч.гр.д. №789/2017 г. по описа на Левченски Районен съд, въз основа
на заявление по чл.410 от ГПК от 15.11.2017 г. в полза на СД „***” е издадена
заповед за изпълнение №442 от 16.11.2017 г., с която е разпоредено ХРАМ „С***”, представляван от ЦЪРКОВНОТО
НАСТОЯТЕЛСТВО, да заплати в
полза на дружеството сумата от 8 705.11 лв., останала неразплатена по
договор за СМР и три анекса към него от 2011 г., както и по фактури № **********/08.03.2012 г. и №**********/ 08.03.2012 г., ведно със
законната лихва върху главницата от 8 705.11 лв., считано от 15.11.2017 г.
до окончателното и изплащане.
ХРАМ „С***”, представляван от ЦЪРКОВНОТО НАСТОЯТЕЛСТВО, е подал
възражение по чл.414 от ГПК, в което се позовава на изтекла погасителна
давност.
На 10.01.2018 г.
заявителят е уведомен за подаденото възражение по чл.414 от ГПК и му е дадена
възможност да предяви иск по чл.422 от ГПК за установяване съществуването на
вземанията си от ХРАМ „С***”, представляван от ЦЪРКОВНОТО
НАСТОЯТЕЛСТВО. Това е сторено
в срок - на 03.02.2018 г.
В исковото
производство не е спорно, че на 01.07.2011 г. ХРАМ „С***”, представляван от ЦЪРКОВНОТО
НАСТОЯТЕЛСТВО, като „възложител“ и СД „***”, представлявано от УПРАВИТЕЛЯ В.С.,
като „изпълнител“ са сключили договор за изпълнение на СМР в съответствие с
количествено-стойностна сметка – приложение №1. Това приложение №1 не е
ангажирано като доказателство по делото.
Не е спорно също, че с допълнителни
споразумения от 13.07.2011 г., 01.08.2011 г. и 20.09.2011 г. в приложение №1 са
добавени СМР. Посочените споразумения са представени и от тях се установява
още, че останалите договорни условия не са изменени.
Видно от приложения към исковата молба
договор, стойността на изпълнените работи възлиза на 12 126.69 лв. без
ДДС, като окончателното плащане на така договорената цена следва да бъде
извършено в срок до 10 дни от представянето на фактура и двустранно подписан
приемо-предавателен протокол.
Не е спорно,
че на 08.03.2012 г. страните по договора от 01.07.2011 г. са подписали два
протокола за установяване завършването и за заплащане на натурални СМР: първият
– относно СМР на стойност 3 605.20 лв. без ДДС, а вторият – на стойност
11 149.06 лв. без ДДС или общо 14 754.26 лв. без ДДС. Въз основа на
тези протоколи са издадени фактура №**********/08.03.2012 г. за 4 326.24
лв. с ДДС и фактура №**********/08.03.2012 г. за 13 378.87 лв. с ДДС или
общо са фактурирани 17 705.11 лв. с ДДС.
Страните не
спорят, че падежът на задължението за окончателно плащане на общата сума от
17 705.11 лв. е настъпил на 19.03.2012 г. /понеделник/.
Защитната теза на ответника е, че от 20.03.2012
г. е започнала да тече 5-годишната погасителна давност и че тя е изтекла преди
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Ищецът
твърди, че ответникът е правил частични плащания, последното от които е в
размер на 2 000 лв. и датира от 22.12.2015 г. Твърди също, че след тези
частични плащания е останал неиздължен остатък от 8 705.11 лв., от които
4 326.24 лв. по фактура №**********/ 08.03.2012 г. и 4 378.87 лв. по
фактура №**********/08.03.2012 г. В т.вр. са представени извлечение от банкова
сметка *** „***“АД и извлечение от сметка 411/ 1 – клиенти в лева, контрагент
881.
Ищецът се
позовава на чл.116, б.“а“ във вр. с чл.117 от ЗЗД и счита, че с последното
частично плащане на сумата от 2 000 лв. ответникът е признал цялото
процесно вземане, по отношение на което от 22.12.2015 г. е започнала да тече
нова 5-годишната погасителна давност, която не е изтекла към 15.11.2017 г.
Ищецът е
поискал и съдът е допуснал съдебно-счетоводна експертиза със задачи,
конкретизирани в исковата молба, сред които и такива, касаещи осчетоводяването
на двете фактури при ответника. ВЛ М.Д. е установила, че по договора са
извършени 4 частични плащания на общо 9 000 лв., с които е погасена част
от задължението по фактура №**********/08.03.2012
г. Последното частично плащане действително е в размер на 2 000 лв. и
датира от 22.12.2015 г. При това положение дължими са останали 8 705.11
лв., от които 4 326.24 лв. по фактура №**********/08.03.2012 г. и
4 378.87 лв. по фактура №**********/08.03.2012 г.
В
заключението си ВЛ е посочило, че не са му предоставени счетоводни регистри или
отчети, от които да е видно, че процесните две фактури са били осчетоводени от ХРАМ
„С***”.
В пледоарията
си по същество в първата инстанция адв. Т. е заявила, че за ХРАМ „С***” като
ЮЛНЦ разходите за заплащане на процесните СМР не са присъщи и по тази причина не са намерили отражение в отчета
за съответния счетоводен период.
При така
очерталия се правен спор и така установената релевантна за него фактическа
обстановка, Левченски Районен съд е приел, че в следствие на сключването на
договора от 01.07.2011 г. и неговото изпълнение от страна на „изпълнителя“, за
„възложителя“ е възникнало
задължението за заплащането на общата сума от 17 705.11 лв. Тук е мястото, според въззивната инстанция,
да се отбележи, че счетоводното отразяване на дълга от длъжника би имало
значение на признание за неговото съществуване, но към момента на неговото възникване. Включването на двете фактури
в отчетите на ХРАМ „С***” за съответния счетоводен период би било
доказателство, установяващо правоотношението между страните, в т.ч. основанието
и размера на задължението на „възложителя“ в момента на неговото възникване,
респ. в момента на настъпването на неговата изискуемост. Подобно счетоводно записване на дълга е
ирелевантно за установяването на неговото съществуване в определен размер към
момент, последващ момента на настъпване на изискуемостта /в т.см. е напр.
Решение №26 от 24.07.2018 г. на ВКС по т.д. №1853/2017 г., I т.о./. В процесния случай ищецът, сега въззивник, иска да бъде признато
съществуването на дълга не към 08.03.2012 г. /когато са издадени фактурите/ и
не към 20.03.2012 г. /откогато са изискуеми вземанията по фактурите/, а към
22.12.2015 г. /откогато датира последното частично плащане/ и след това – в
рамките на 5-годишния давностен срок. Ето защо е несъстоятелно искането на
въззивника на основание чл.161 от ГПК да бъде приет за доказан факта на отразяването в счетоводството на въззиваемия
на задълженията по двете фактури, предвид обстоятелството, че последният е
създал пречки за събиране на допуснати доказателства, като не е предоставил на
ВЛ нужната му счетоводна информация. Дори и да беше релевантно това искане, по
делото не се установи ХРАМ „С***” да е създавал пречки на ВЛ при изготвяне на
заключението. Достъп до счетоводството на ХРАМА е бил предоставен. Съвсем друг
е въпросът, че там не са открити счетоводни „следи“ от процесните две фактури,
каквото всъщност е заключението на ВЛ.
В обжалваното решение е прието, че една
част от задължението за заплащането на общата сума от 17 705.11 лв. – в размер на общо 9 000 лв. е погасена чрез плащане, а
процесният остатък от 8 705.11 лв. е погасен по давност. Според въззивната
инстанция, правилно Левченски Районен съд е счел, че извършените от ответника,
сега въззиваем, частични плащания не съставляват признание на цялото вземане по
смисъла на чл.116, б.“а“ от ЗЗД, имащо за последица прекъсване на давността относно
непогасената част от дълга. Според задължителната съдебна практика, обобщена в
Решение №26 от 24.07.2018 г. на ВКС по т.д. №1853/2017 г., I т.о., „признание, с последиците на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД, не е признание за възникване на
задължението, произхода или размера му, а за съществуването на задължението към
момента на самото признание, при условие, че е извършено до изтичане срока
на погасителната давност и е отправено до кредитора или негов представите“.
Във всеки конкретен случай с оглед
обстоятелствата се преценява дали волеизявлението на длъжника или неговото
конклудентно поведение манифестират в достатъчна степен волята му да потвърди
конкретен дълг към кредитора. В процесния случай няма изрично волеизявление на ХРАМ
„С***”, направено в момент, последващ момента на изискуемостта, че признава
дълга в определен размер. Има конклудентни действия – частични плащания, сред
които последното е от 22.12.2015 г. То означава само и единствено, че към тази
дата се потвърждава дълг в размер на 2 000 лв. Следва да се отбележи и
това, че ако това частично плащане беше намерило съответното отражение в
счетоводството на ХРАМА, то би следвало да се отчита като вътрешен акт на
предприятието на длъжника, а не като адресирано до кредитора признание на дълга
в съответния размер, каквото именно признание би било релевантно.
В заключение – Плевенски Окръжен съд
напълно споделя крайния извод в обжалваното решение, че с плащането на
22.12.2015 г. на сумата от 2 000 лв. не е прекъсната на основание чл.116,
б.“а“ от ЗЗД започналата да тече на 20.03.2012 г. 5-годишна погасителна давност
по отношение задължението на ХРАМ „С***” да плати в полза на СД „***”
процесната сума от 8 705.11 лв., явяваща се остатък след приспадане от дължимата по договор от 01.07.2011 г., допълнителни споразумения към него от
13.07.2011 г., 01.08.2011 г. и 20.09.2011
г. и фактури № **********/08.03.2012 г. и №**********/08.03.2012 г. сума –
17 705.11 лв. на частичните
плащания в общ размер на 9 000 лв.
Тази погасителна давност е изтекла на 20.03.2017 г., т.е. преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, въз основа на което е
образувано ч.гр.д. №789/2017
г. по описа на Левченски Районен съд. Към 15.11.2017 г. процесното вземане не
съществува, защото е погасено по давност и иска по чл.422 от ГПК правилно е
отхвърлен.
Водим от горното,
съдът
РЕ Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА на основание
чл.272 от ГПК като ПРАВИЛНО решение №117 от 15.06.2018 г. по гр.д. №105/2018 г. по описа на Левченски Районен
съд.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: