№ 7784
гр. София, 08.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 74 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:МАРИЯ Т. ДОЛАПЧИЕВА
при участието на секретаря РАЛИЦА Т. КРУМОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ Т. ДОЛАПЧИЕВА Гражданско дело
№ 20211110142062 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Образувано е по искова молба на Ч. СТ. Г. срещу „Идеал Инженеринг“ ЕООД, с която
е предявен иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на сумата в общ размер на 8
442 лева – неплатено брутно трудово възнаграждение за периода 02.08.2019 г. – 05.01.2021
г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 16.07.2021 г. до
окончателното плащане.
Ищецът твърди, че се намирал в трудово правоотношение с ответника въз основа на
трудов договор от 02.08.2019 г., по което заемал длъжността „работник поправка на джанти
и гуми“, при месечно възнаграждение в размер на 603 лева. Поддържа, че трудовото
правоотношение с ищеца било прекратено на 05.01.2021 г., като за периода от 02.08.2019 г.
до 05.01.2021 г. уговореното трудово възнаграждение не му било заплатено в пълен размер,
поради което предявява разглеждания иск, включващ общо 14 работни заплати - за периода
02.08.2019 г. – 31.07.2020 г. и за периода 01.11.2020 г. – 05.01.2021 г.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника, с
който оспорва предявения иск. Не оспорва, че страните са се намирали в трудово
правоотношение, което е прекратено, както и че работникът е престирал труд. Оспорва
дължимостта на исковите суми. Поддържа, че е внасял дължимите за работника осигуровки
и че размерът на нетното месечно възнаграждение възлиза на 473,35 лева. Посочва, че е
предоставял суми на ищеца за закупуване на стоки и материали, които ищецът не е
използвал по предназначение, поради което са приспаднати от дължимото трудово
възнаграждение.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 124 КТ едно от основните задължения на работодателя е
да заплаща възнаграждение на работника или служителя, който въз основа на сключен
трудов договор е полагал труд. Следователно ищецът следва да установи в процеса на
доказване, че е предоставил реално трудовата си сила през процесния период при
работодателя, а в тежест на работодателя е да установи факта, че уговореното брутно
трудово възнаграждение е заплатено.
Между страните не се спори, а и от представения трудов договор № 017 от 02.08.2019
1
г., се установява, че страните са се намирали в трудово правоотношение, по което заеманата
от ищеца длъжност била „работник поправка на джанти и гуми“ с основно месечно трудово
възнаграждение в размер на 603 лева.
Не е налице спор и относно обстоятелството, че през процесния период ищецът е
полагал труд в ответното дружество, което обстоятелство е обявено за безспорно с доклада
по делото, поради което и на основание чл. 153 ГПК същото следва да се приеме за
доказано.
В разглеждания случай между страните не се спори и относно това, че ответникът не е
заплатил на ищеца претендираните трудовите възнаграждения за периода - за периода
02.08.2019 г. – 31.07.2020 г. и за периода 01.11.2020 г. – 05.01.2021 г.
Основният спорен по делото въпрос е относно дължимостта на претендираното
неплатено трудово възнаграждение на ищеца с оглед възраженията на ответника за
недължимост на процесната сума поради направено извънсъдебно прихващане на същата с
вземане на ответника за причинени му от ищеца вреди при изпълнението на трудовите му
задължения. Ответникът по същество се позовава на реализирана имуществена отговорност
на ищеца за причинени имуществени вреди, изразяващи се в предоставени на ищеца и
неотчетени средства за закупуване на стоки и материали, които значително надвишавали
размера на разглежданата претенция.
Имуществената отговорност на работника или служителя се прилага независимо от
дисциплинарната, административно-наказателната и наказателната отговорност за същото
деяние. Работникът или служителят отговаря имуществено за вредите, причинени на
работодателя по небрежност (непредпазливост) при или по повод изпълнението на
трудовите си задължения съобразно правилата на КТ, като в случаите, когато се касае за
вреда, която е причинена умишлено или в резултат на престъпление или е причинена не при
или по повод изпълнението на трудовите задължения, отговорността се определя от
гражданския закон. Размерът на отговорността е уреден в чл. 206, ал. 1 и ал. 2 КТ - тя е
ограничена до размера на месечното трудово възнаграждение, а по отношение на
ръководителите - до трикратния размер на месечното трудово възнаграждение. По-строга е
отговорността на отчетниците - те отговарят ограничено до размера на три месечни трудови
възнаграждения /чл. 207, ал. 1, т. 1 КТ/, а при липси - в пълен размер /чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ/.
Законодателят е предвидил специален ред за реализиране на имуществената
отговорност на работника или служителя за случаите, когато се касае за ограничена
имуществена отговорност (в която хипотеза попада и разглежданият спор). В тези случаи
съгласно разпоредбата на чл. 210 КТ работодателят издава заповед, с която определя
основанието и размера на отговорността на работника или служителя. Заповедта се издава в
едномесечен срок от откриването на вредата или от плащане на сумата на третото лице, но
не по-късно от една година от причиняването . Ако в едномесечен срок служителят не
оспори основанието или размера на отговорността, работодателят удържа дължимата сума
от трудовото възнаграждение на работника или служителя в размерите, посочени в ГПК. В
разглеждания спор нито се твърди, нито са представени доказателства от страна на
ответника да е предприел процедура по ангажиране на имуществената отговорност на
работника. Не се твърди работодателят да е издал предвидената в чл. 210 КТ заповед с
посочено основание и размер на отговорността на работника, нито същата да му е връчена
съобразно изискванията на чл. 210, ал. 3 от КТ, за да има същият възможност да я оспори
писмено, респ. да предяви иск в съда срещу нея. Доколкото не е налице влязла в сила
заповед на работодателя, с която размерът на имуществената отговорност да е установен по
основание и размер, то не е налице и основание за извършване на каквото и да било
прихващане.
Нещо повече - по делото не е представено каквото и да се доказателство, в което да е
обективирано соченото от ответното дружество извънсъдебно прихващане на дължимото
трудово възнаграждение на ищеца за периода от 02.08.2019 г. – 05.01.2021 г. с вземането на
работодателя за причинени имуществени вреди. В тази връзка следва да бъде съобразена и
разпоредбата на чл. 272 КТ, съгласно която работодателят не може да прави удръжки от
трудовото възнаграждение на работника без неговото съгласие освен в изрично
предвидените в разпоредбата случаи, което означава, че работодателят няма право
самоволно и едностранно да спира изплащането на трудовото възнаграждение. Доколкото
2
по делото не се твърди и не се установява ищецът да е дал съгласие и доколкото
разглежданият случай предвид изложеното не попада в изключенията на чл. 272 ГПК, се
налага извод, че не е налице основание за извършване на твърдените от ответника удръжки
от трудовото възнаграждение на ищеца. С оглед липсата на твърдения и данни последното
да е заплатено, се налага извод за основателност на предявения иск.
Съдът намира за неоснователно и възражението на ответника, че на ищеца му се дължи
нетното, а не брутното възнаграждение поради заплащане на дължимите осигурителни
вноски, тъй като същото не е доказано. Представените от ответника макар и след срока по
чл. 312, ал. 2 ГПК преводни нареждания не установяват при дължимото от него главно и
пълно доказване твърдението му за надлежно заплащане на дължимите от работодателя
осигурителни вноски, като други доказателства в тази връзка не са ангажирани. Отделно от
това следва да бъде отбелязано, че при иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ може да се
присъди брутното трудово възнаграждение или остатъка от чистата сума за получаване след
приспадане на дължимия данък и обществени осигуровки, като решението трябва да е ясно
дали се присъжда брутното трудово възнаграждение или се присъжда остатъкът след
приспадане от брутното трудово възнаграждение на дължимия данък върху общия доход
и осигурителните вноски. Когато е присъдено брутното трудово възнаграждение,
дължимият данък и осигурителни вноски ще се изплатят от събраните суми в
изпълнителното производство. За да се съберат тези публични държавни вземания е
необходимо в съдебното решение ясно да е посочено дали се присъжда брутното трудово
възнаграждение, в който случай съдебният изпълнител е длъжен да отдели суми за
изплащане на тези задължения, или се присъжда остатъкът след приспадане от брутното
трудово възнаграждение на дължимия данък върху общия доход и осигурителните вноски (в
този смисъл Решение № 154 от 24.06.2015 г. по гр. д. № 6134/2014 г., по описа на ВКС, III
ГО, Решение № 166 от 25.02.2010 г. по гр. д. № 220/2009 г., по описа на ВКС, III ГО).
Предвид изложеното и при недоказване на правопогасяващото възражение на
ответника при дължимото от него главно и пълно доказване, се налага извод за
основателност на предявения иск за заплащане на дължимото в полза на ищеца трудово
възнаграждение за периода 02.08.2019 г. – 05.01.2021 г., поради което същият следва да бъде
уважен в цялост.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има ищецът.
Същият претендира такива за адвокатско възнаграждение в размер на 960 лева (с ДДС).
Съдът намира обаче, че по делото не са представени надлежни доказателства
претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение да е действително заплатено. Видно
от представения договор за правна защита и съдействие, в същия е посочен единствено
размер на уговореното адвокатско възнаграждение, но не е налице надлежно отбелязване
същото да е заплатено в брой, като не са представени и доказателства за заплащането му по
банков път. В тази връзка следва да бъде отбелязано, че когато възнаграждението е
заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият
договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с която се
удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското
възнаграждение. (в този смисъл Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. ОСГТК на ВКС,
Определение № 326 от 13.05.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1196/2015 г., IV ГО). Доколкото в
случая не е налице отбелязване в този смисъл, нито са ангажирани други доказателства, в
полза на ищеца не следва да бъдат присъждани претендираните разноски за адвокатско
възнаграждение.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден заплати по сметка на
СРС дължимата държавна такса в размер на 337,68 лева.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Идеал Инженеринг“ ЕООД, с ЕИК ********* и със седалище и адрес на
3
управление гр. София, ж.к. „Младост“ № 3, вх. 1, ап. 10, ап. 54, да заплати на Ч. СТ. Г., с
ЕГН ********** и с адрес гр. София, ж.к. „Дружба-1“, бл. 126, вх. А, ет. 9, ап. 49, на
основание чл. 128, т. 2 КТ сумата в размер на 8 442 лева – неплатено брутно трудово
възнаграждение през периода от 02.08.2019 г. до 05.01.2021 г., ведно със законната лихва от
16.07.2021 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „Идеал Инженеринг“ ЕООД, с ЕИК ********* и със седалище и адрес на
управление гр. София, ж.к. „Младост“ № 3, вх. 1, ап. 10, ап. 54, да заплати по сметка на СРС
на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата в размер на 337,68 лева - държавна такса.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4