О П Р Е Д Е Л Е
Н И Е
№
1637
гр.Бургас, 17.06.2020г.
БУРГАСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II-ро Гражданско отделение, пети въззивен състав,
в закрито заседание, на седемнадесети юни две хиляди и двадесета година, в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вяра Камбурова
ЧЛЕНОВЕ: 1.Галя Белева
2.Мл.с. Ваня
Ванева
като разгледа
докладваното от младши съдия Ваня Ванева ч.гр.д. №1166 по описа за 2020г. на
Бургаски окръжен съд, II-ро Гражданско отделение, пети въззивен състав и за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е образувано
по повод частна жалба, подадена от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК:*********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. България №49, бл.53Е, вх.В,
чрез пълномощника юрисконсулт Радина Иванова Илиева, с която се обжалва Разпореждане,
с което е отхвърлено заявление за издаване на Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК, за част от вземанията, постановено по ч.гр.д.№736/2020г.
по описа на Районен съд Бургас.
С обжалваното разпореждане е отхвърлено
заявлението на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, район Средец, ж.к. „Мотописта”, бул. „България”
№ 49, бл. 53Е, вх. В, в частта, с която се иска издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК против длъжника Г.А.А., ЕГН: **********,***, за
следните суми: 65,20 лв. – договорно възнаграждение, дължимо за периода
10.09.2018 г. – 10.07.2019 г., 330,33 лв. – възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги, дължимо до 10.07.2019 г., и 30 лв. – такси по Тарифа за
извънсъдебно събиране на вземането, начислени на 25.09.2018 г., както и в
частта за присъждане на съдебно-деловодни разноски за размера над 31,33 лв. до
претендирания размер от 175,00 лв.
В жалбата се твърди, че разпореждането
е незаконосъобразно
и постановено при неправилно приложение на материалния закон. По-конкретно
посочва, че съгласно т. 14 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на
потребителите (ЗЗП) услуга е "всяка материална или интелектуална дейност,
която се извършва по независим начин, предназначена е за друго лице и не е с
основен предмет прехвърляне владение на вещ". Смята, че от това правило се
налага изводът, че споразумението за предоставяне на допълнителни услуги
действително представлява услуги, в смисъл на дейности, които ще се извършат по
повод на договора за кредит в полза на друго лице – кредитополучателя и
съгласно съдебната практика с договора за предоставяне на услуга изпълнителят
поема задължение да извърши конкретни действия, срещу дължимо от възложителя
възнаграждение, като тези действия обикновено са фактически, а не правни. Сочи
се, че сключването на споразумение за предоставяне на допълнителни услуги е
опционално, по избор на потребителя и зависи единствено от неговата воля,
поради което не може да става въпрос за неравноправна клауза. Твърди се, че закупуването на пакет от
допълнителни услуги не е условие за сключване на договора за кредит.
Несъгласие се изразява и с отхвърленото
заявление за претендираното договорно възнаграждение, като изводите на районния
съд в тази насока се считат за неправилни.
Сочи, че в българското действащо право,
в отношенията между правните субекти действа принципът на свободно договаряне
(чл. 9 от ЗЗД) и съгласно този принцип всеки е свободен да встъпва в правни и
договорни връзки, ако желае, с когото желае и след като сам определя и се
съгласява със съдържанието на създаденото по негова воля правоотношение.
Твърди, че тези три възможности, включени в понятието свободно договаряне,
трябва да бъдат обезпечени от правния ред, тъй като те съставляват кръга на т.
нар. волева автономия, която се предоставя на индивида за свободна инициатива.
Посочва се, че съгласно чл. 19, ал.4 от ЗПК е въведено ограничение за максималния размер на годишния лихвен процент,
който не може да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва по
просрочени задължения в левове и валута, а според ал.5, клаузи, надвишаващи
тези размери се считат за нищожни. Изложени са съображения, че уговореното
договорно възнаграждение не противоречи на добрите нрави, уговорено е в
съответствие с принципа на добросъвестност и еквивалентност между предоставения
кредит /главница/ и неговата цена и в съответствие със законовите ограничения и
изисквания.
Изразява се несъгласие и с отхвърленото
заявление за таксите по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, като се
излагат съображения, че таксите по тази тарифа не представляват такси за
управление на кредита. Твърди се, че посочената такса е за възстановяване на
разходите, направени по повод неизпълнението на длъжника, съответно същата не
попада в приложното поле на забраната на чл. 10а, ал.2 от ЗПК.
Иска се от съда да отмени обжалваното
разпореждане и вместо него да постанови издаване на заповед за изпълнение за
всички вземания на „Профи кредит“ ЕООД, претендирани със заявлението по чл. 410
от ГПК. Претендират се направените съдебно-деловодни разноски.
Частната жалба
е допустима, тъй като същата е подадена в законовия срок, против подлежащ на
обжалване съдебен акт и от лице, за което е налице правен интерес от обжалване
(чл. 413, ал. 2 от ГПК).
Разгледана по
същество, частната жалба е частично основателна.
Съдът, като взе
предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира за
установено следното:
На 03.02.2020г., "Профи
кредит България" ЕООД е подало
заявление за издаване на заповед по чл.410 ГПК против длъжника Г.А.А., ЕГН: **********, за следните суми: 300 лв. - главница; неплатено договорно
възнаграждение в размер на 65,20 лв., дължимо за периода 10.09.2018г. до
10.07.2019г.; неплатено възнаграждение по закупен пакет от допълнителни услуги
в размер на 330,33 лв., дължимо до 10.07.2019г.; неплатени такси по тарифа за
извънсъдебно събиране на вземането в размер на 30 лв.; 5,33 лв. лихва за забава
от 11.09.2018г до 10.07.2019г., законната лихва върху главницата, считано
от подаване на заявлението до изплащане на вземането, както и разноски по
делото, възлизащи на 175 лв., от които: 25 лв. –държавна такса и
150 лв. - адвокатско възнаграждение, като е посочено, че вземането произтича от
договор за потребителски кредит №**********/25.07.2018г.
На 04.02.2020г. е издадена Заповед №247 за изпълнение
на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 736/2020г. на БРС
за неплатена главница от 300 лв., лихва за
забава от 5,33 лева за периода
от 11.09.2018г. до 10.07.2019г., ведно със законната лихва върху главницата от
датата на подаване на заявлението пред съда, както и сумата от 31,33 лв., представляваща част от
направените от заявителя разноски по делото.
С обжалваното
разпореждане, заповедният съд е отхвърлил заявлението в частта, относно претендираното
вземане за договорно възнаграждение в размер на 65,20 лв., дължимо за периода 10.09.2018г. –
10.07.2019г.; възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 330,33 лева и такси за
събиране на вземането от 30 лева, както и в частта за разноските, за сумата над 31,33 лв. до претендирания размер от 175 лв.
В мотивите си
заповедният съд е приел, че клаузата
за възнаградителна лихва е нищожна на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД като
противоречаща на добрите нрави, тъй като надхвърля трикратния размер на
законната лихва. По отношение на възнаграждението по закупения пакет от
допълнителни услуги и таксата по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането,
съдът е намерил, че в тези си части искането противоречи на закона, а именно
чл.10а, ал.2 и ал.4 от ЗПК. Посочил е, че клаузите от договора, предвиждащи дължимостта
на тези суми са и неравноправни по смисъла на чл. 143, ал.1 от ЗЗП, тъй като не
отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и доставчика и потребителя.
Настоящата инстанция
счита, че районният съд правилно е приел, че спрямо договорът за паричен заем,
във връзка с който са възникнали процесните вземания, обект на заповедта за
изпълнение, е приложим Законът за потребителския кредит /ЗПК/. Също така следва
да бъде посочено, че съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК, съдът е
задължен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и
на добрите нрави.
В случая съдът
счита, че частната жалба е неоснователна относно претенцията за възнаграждение
за закупен допълнителен пакет услуги в размер на 330,33 лв.
Въззивният съд
не споделя доводите по същество, изложени в жалбата, че така уговореният пакет
допълнителни услуги не бил задължителен
за отпускане на кредита и се подписвал по избор на потребителя, като на същия се давала
възможност да се възползва от допълнителните услуги, които не били свързани с
дейността на кредитора по кредитирането, както и доводите, че претендираното
възнаграждение не представлявало цена на услугите, а било дължимо за наличието им
и за възможността длъжникът да поиска промяна в договора за кредит във всеки
един момент. В случая, жалбоподателят не твърди потребителят да се е възползвал
от някоя от тези допълнителни услуги, като такива твърдения липсват и в
подаденото пред районния съд заявление по чл.410 ГПК. Неоснователни са и
доводите на жалбоподателя, че допълнителния пакет услуги не бил във връзка с
дейността по кредитиране. Видно от споразумението, голямата част от тези услуги
(приоритетно разглеждане и изплащане на кредита, отлагане на определен брой
вноски; намаляване на определен брой вноски; смяна на датата на падежа) са
свързани именно с отпускането и изплащането на задълженията по сключения
договор за потребителски кредит. Не е свързана с договора единствено последната
услуга „улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства“, но
за същата липсва каквато и да било конкретизация в какво точно се изразява тази
услуга, нито пък са изложени твърдения длъжникът да се е възползвал от нея,
т.е. да са му били предоставяни допълнителни парични средства. Поради това,
неоснователно се твърди в жалбата, че допълнителните услуги не са пряко
свързани с договора за кредит, при положение, че данните по делото и
представения договор за потребителски кредит сочат точно обратното. От данните
по делото и от твърденията на заявителя става ясно, че длъжникът дължи
възнаграждението по пакета за допълнителни услуги от момента на подписване на
споразумението, като плащането му е разсрочено и е включено като част от
погасителната вноска по кредита. Следователно, в случая се касае за уговорки по
сключения договор за потребителски кредит, още повече, че същите са
инкорпорирани в самия договор и месечната погасителната вноска включва освен
главница и възнаградителна лихва, но и възнаграждение по този допълнителен
пакет услуги, което по тази причина следва да се включи в годишния процент на
разходите, тъй като това са разходи за потребителя по договора за потребителски
кредит по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК. В този смисъл, въззивният съд намира, че
изключването на допълнителните услуги от ГПР и уреждането им в договора като
допълнителен пакет услуги представлява заобикаляне на разпоредбата на чл.19,
ал.4 ЗПК, тъй като начисляването и събирането на възнаграждение по пакета за
допълнителни услуги не представлява плащане за услуга, а всъщност представлява
прикрити разходи по кредита, с които се стига до надхвърляне на ограниченията
на закона за максимален размер на ГПР, а това води до нищожност на клаузите за
уговореното възнаграждение за допълнителния пакет услуги на основание чл.19,
ал.5 и чл.21 ЗПК.
Ето защо,
процесната сума, начислена от заявителя в тежест на длъжника и претендирана на
основание споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги е
недължима.
По отношение на
такса в размер на 30 лв. по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането,
настоящата инстанция счита, че то също противоречи на закона и добрите нрави и следва да
бъде отхвърлено. В случая се установява, че така наречената "такса за
извънсъдебно събиране на вземането" от 30 лв. е в противоречие с нормата
на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, тъй като е предвидено, че при забава на потребителя
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на
забавата. Клаузите на договора са в противоречие със закона и добрите нрави,
тъй като по същество се цели заобикаляне на ограничението на чл. 33 от ЗПК-оскъпява се кредита и това води до неоснователно обогатяване. Практически
изброените в чл. 17. 4 от ОУ към договора-дейности не касаят допълнителни
услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а са дейности, евентуално
извършвани от кредитора във връзка със събиране на задължението. Тези дейности
нямат характеристиката "допълнителни услуги" в полза на потребителя,
а са разходи, както самият заявител ги е характеризирал във връзка с
извънсъдебното събиране на задължението, следователно не попадат в изброените в
чл. 10а ал. 1 от ЗПК услуги.
Не така стои
въпросът по отношение на уговорената възнаградителна лихва.
В конкретния
случай е сложена за разглеждане договорна клауза на договор за кредит,
предлаган от търговец по занятие и правилата на поведение на субектите на
конкретното правоотношението се уреждат от специален закон, а именно – Законът
за потребителския кредит. В разпоредбата на чл.19, ал.4 от него е предвидено,
че: „Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България“.
Цитираният
законов текст е насочен към избягване на възлагането на несъразмерни тежести върху икономически
по-слабата страна, по-точно върху потребителя, от страна на търговеца, който
има възможност да се възползва от по-неблагоприятното положение на
кредитополучателя. За да възприеме като законов критерий ГПР, законодателят е
отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне на
средства на потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се
насложат допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на
практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да
бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят е предвидил като критерий
максимален размер на годишния процент на разходите по кредита и това е
пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите
нрави общото оскъпяване на кредите. Законната лихва по реда на чл. 86, ал. 2 от ЗЗД се определя
по следния начин: към основния лихвен
процент на БНБ, плюс 10 пункта надбавка.
Основният лихвен
процент /ОЛП/ на БНБ от 01.08.2015г. до 01.01.2016г. е бил – 0,01% и от там нататък до сега е -0,00%. При
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, съобразена с Постановление № 426 на МС от
18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични
задължения и размера на ОЛП на БНБ към датата на сключване на договора, се
налага заключение, че договореният ГПР не надвишава 50%, ето защо е в рамките
на допустимата граница. Затова твърдението за нищожност
на договорената възнаградителна лихва се явява неоснователно.
Поради
гореизложеното, следва да бъде издадена заповед за изпълнение и за сумата от 65,20 лв. за
договорно възнаграждение.
С оглед
частичната основателност на частната жалба жалбоподателят има право на съдебни
разноски за въззивното производство. Претендирани са разноски в общ размер от
65 лв., от които: 15 лв. – държавна такса и 50 лв. юрисконсултско
възнаграждение. С оглед изхода на делото във въззивната инстанция на
жалбоподателя се дължат разноски в размер на 9,96 лв.
Така мотивиран,
Бургаският окръжен съд
О П Р Е Д Е Л
И:
ОТМЕНЯ Разпореждане №2730/04.02.2020г.,
постановено по ч.гр.д. №736/2020г. по описа на Районен съд Бургас, в частта, с
която е отхвърлено заявлението с правно основание чл.410 от ГПК, на „ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК: *********, за издаване на заповед за изпълнение
против длъжника Г.А.А.,***, за заплащане на
сумата от 65,20 лв. –
договорна лихва по Договор за потребителски кредит №3034117326/25.07.2018г.,
като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ в
полза на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище: гр. София,
бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, представлявано от Светослав Николаев
Николов, Ондрей Локевенц, Ярослав Ян Чечински и Ирина Харалампиева Георгиева,
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК срещу длъжника Г.А. ***, за заплащане
на сумата от 65,20 лв. –
договорна лихва по Договор за потребителски кредит №**********/25.07.2018г.
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане №2730/04.02.2020г.,
постановено по ч.гр.д. №736/2020г. по описа на Районен съд Бургас, в останалата
част.
ВРЪЩА делото на
Районен съд – Бургас за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК
съобразно настоящото определение.
ОСЪЖДА Г.А.А., ЕГН: **********, да заплати на
„Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище: гр. София, бул.
„България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, представлявано от Светослав Николаев Николов,
Ондрей Локевенц, Ярослав Ян Чечински и Ирина Харалампиева Георгиева, сумата от 9,96 /девет лева и деветдесет и шест стотинки/ лв.,
представляваща направените съдебно-деловодни разноски за производството по
ч.гр.д №1166/2020г. по
описа на Окръжен съд Бургас.
Определението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.