№ 60851
гр. София, 11.04.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 28 СЪСТАВ, в закрито заседание на
единадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ
като разгледа докладваното от АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ Частно гражданско
дело № 20241110159595 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК.
Подадено е заявление от заявителя „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу длъжника
Ю. Я. Я. за следните суми: 393,24 евро – остатък от главница, ведно със
законната лихва от 08.10.2024 г. до изплащане на вземането; 132,27 –
възнаградителна лихва за периода от 24.04.2019 г. до 26.10.2020 г., и 267,42
лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
25.04.2019 г. до 12.03.2020 г. и от 15.07.2020 г. до 07.10.2024 г. – задължения по
Договор за заем № 10063324/23.02.2019 г., сключен между длъжника и
„Кредихелп“ ООД, вземането по което е прехвърлено на заявителя с договор
за цесия от 20.12.2023 г., като се твърди, че прехвърлянето е било съобщено на
длъжника от първоначалния кредитор.
Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК съдилищата не издават заповеди за
изпълнение за вземания, които се основават на източници, противоречащи на
закона или добрите нрави.
При преценка на действителността на договора, настоящият съдебен
състав е длъжен да направи първо проверка на клаузите относно годишния
процент на разходите (ГПР), като намира, че следва да се занимае първо с
въпроса дали липсата на правилно посочване на ГПР в договора за кредит е
основание за нищожността му. ГПР не е величина, която страните са напълно
свободни да определят, а същият е императивно установен в приложение към
ЗПКр, който в тази си част транспонира Директива 2008/48/ЕО за
потребителските кредити, като начинът на определянето му е изцяло
определен в Директивата и не се допуска никакво отклонение от
хармонизираните правила в нея – вж. така и практиката на Съда на
Европейския съюз – напр. т. 55 – 56 от Решение от 09.11.2016 г. по дело C-
42/15 Home Credit Slovakia a.s.
Съгласно принципните положения в практиката на СЕС за изчисляване
на ГПР – т. 84 – 88 от Решение от 21.04.2016 г. по дело C-377/14 Radlinger и
Radlingerová, същият отразява разпределеното по години глобално
1
съотношение между две величини – „общият размер на кредита“, дефиниран в
българското право от § 1, т. 3 ЗПКр като предоставената на потребителя
(т.е. изхарчена в негова полза и по негово желание) парична сума, и „общия
разход по кредита за потребителя“, който съгласно § 1, т. 1 ЗПКр представлява
сбор от всичко онова, което потребителят следва да плати, за да получи
финансирането по кредита и изправно да го върне. Указано е в посоченото
решение на СЕС, че посочването на един разход по кредита (нещо, което
потребителят не получава, а плаща) като част от общия размер винаги води до
изкривяване на ГПР, тъй като общият размер е стойност в знаменателя на
формулата, по която се определя ГПР, а общите разходи са част от числителя.
От друга страна СЕС последователно поддържа в практиката си – вж. т.
90 от цитираното решение по дело C-377/14 Radlinger и Radlingerová, както и
т. 51 от Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 Профи кредит България и
цитираните там други решения, че правилното посочване на ГПР в договора за
кредит е от съществено значение за сравняването на пазарните оферти и за
възможността на потребителите да вземат информирано решение относно
различните оферти за кредитиране на пазара. Поради това в т. 55 от решението
по дело C-714/22 Профи кредит България изрично е посочено, че
неправилното посочване на ГПР в договора задължително трябва да се
приравнява на липса на посочване на такъв със съответните последици, които
националното право предвижда, които могат да бъдат и отпадане на правата
на кредитора да поиска по договора нещо друго, освен това, което
потребителят е получил по него („общият размер“ на кредита според
понятието по-горе).
С оглед на изложеното неправилното изключване от разходите по
кредита на елементи, които съгласно § 1, т. 1 ЗПКр представляват такива,
винаги и всякога води до определяне на неправилен размер на ГПР, а оттам –
и до нищожност на договора съгласно чл. 22 ЗПКр във връзка с чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПКр, при която потребителят е длъжен да върне на търговеца само онова,
което е получил по договора съгласно чл. 23 ЗПКр.
Приложени към съдържанието на кредита по делото, горепосочените
принципи имат следното изражение:
В чл. 12 от договора за кредит, представен на лист 12 от делото, е
предвидено, че в 3-дневен срок от сключването му длъжникът се задължава да
обезпечи кредита с учредяване на банкова гаранция или осигуряване на
поръчител или солидарен длъжник, който следва да е на опне 25 години, да
има доход от поне 1500 лева и да отговаря на редица изисквания за липса на
дълг. В чл. 12, ал. 4 от договора (на лист 14 от делото) е предвидено, че ако не
се осигури поръчителство в 3-дневния срок длъжникът ще дължи неустойка
252,32 евро. Така се оказва, че всъщност неустойката се превръща в търговско
условие за отпускане на кредита при посочените в договора условия
(необезпечен кредит) и поради това на основание § 1, т. 1 ЗПКр тази
неустойка следва да се включи в общия разход по кредита, от който да се
определи ГПР.
В договора за кредит ГПР е определен като 41,88 % (на лист 7 от
2
делото), т.е. ако кредитът беше отпуснат за 1 година, разходите за връщането
му не могат да са повече от 41,88 % от 409,03 евро, или 171,31 евро. Кредитът
обаче е отпуснат за 20 месеца (година и 8 месеца), т.е. общият разход не може
да превишава 1,66 пъти годишния, или 285,52 евро. В случая обаче разходът
по кредита съгласно договора се явява равен на сбора от 156,77 евро (следва от
посочената на лист 7 обща сума за погасяване от 565,80 лева) и неустойката за
неосигуряване на поръчители в размер на 252,32 евро, или общо 409,09 лева –
т.е. дори при аритметично пресмятане без специални знания се установява, че
посоченият в договора за кредит ГПР е очевидно рязко разминаващ се с
аритметиката, т.е. неправилен. Поради това на основание чл. 22 ЗПКр целият
договора за кредит е нищожен и заявлението следва да се уважи само за
неплатените вноски по договора съгласно чл. 23 ЗПКр.
Претенцията за законна лихва за забава, както за времето от падежа на
задълженията, така и след датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед следва да се отхвърли, тъй като при нищожен договор забавата
настъпва от поканата за длъжника, и ако такава се присъди няма да последват
санкционните последици от нищожността на кредита – вж. в този смисъл е и
практиката на Върховния касационен съд – Решение № 129/30.07.2024 г. по
търг. дело № 630/2023 г., I ТО.
Дори обаче договорът за кредит да не се приеме за нищожен, тази
претенция отново е неоснователна. Размерът на законната лихва е установен в
чл. 86 ЗЗД и Постановление на Министерския съвет (ПМС) № 426/18.12.2014
г., като същият е равен на основния лихвен процент на Българската народна
банка, определен в началото на съответното шестмесечие (1 януари или 1
юли), увеличен с 10 процентни пункта. Разпоредбата е императивна – всяко
друго задължение при забава за плащане представлява договорна неустойка,
която е допустима съгласно чл. 92 ЗЗД, стига да не е забранено изрично от
закона за конкретния вид задължение. При потребителските кредити
уговаряне на такива други неустойки за забава, по-големи по размер от
законната лихва, е абсолютно забранено съгласно чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПКр.
Поисканата от заявителя сума по заявлението е за законна лихва за
забава върху неплатената главница по потребителски кредит от 393,24 евро, е
в размер на 267,42 евро за периода от от 25.04.2019 г. до 12.03.2020 г. и от
15.07.2020 г. до 07.10.2024 г. Забавата е продължила около 4 години и
половина и доколкото е служебно известно, че в последните години законната
лихва е в размер на 10 – 12 % годишно, общият лихвен процент за такъв
период на забава следва да е около 45 % – 54 %. Същевременно поисканата
сума за законна лихва от 267,42 евро е в размер на над 68 % от задължението
за главница. Т.е. претендираното обезщетение е значително повече от
законовия размер, който може лесно да се определи поне приблизително.
С оглед формалния характер на едностранното заповедно производство
по принцип съдът не следва да прави проверка за точност на изчисленията на
кредитора, но не и когато същите абсолютно очевидно преминават всякакви
възможни по закон стойности на лихвата за забава, в който случай съдът на
основание чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК следва да следи за очевидни нарушения на
3
закона – чл. 86, ал. 1 ЗЗД, в какъвто смисъл е (противно на заявеното в
становището на заявителя, според който в заповедното производство съдът
нищо не трябва да контролира и му е забранено (неясно от кого) да смята) и
практиката на контролната за настоящия съд инстанция – Софийския градски
съд, дадени в Определение № 9399/03.08.2023 г. по въззивно частно гр. дело
№ 8290/2023 г. на ΙΙ-в състав; Определение № 9182/28.07.2023 г. по въззивно
частно гр. дело № 7474/2023 г. на ΙV-е състав; Определение №
12122/13.10.2023 г. по въззивно частно гр. дело № 11363/2023 г. на ΙΙ-д състав;
Определение № 14945/08.12.2023 г. по въззивно частно гражданско дело №
10916/2023 г. на Софийския градски съд, I-в състав, и други.
Претендираната неустойка при предсрочна изискуемост пък е уговорена
изцяло в противоречие с чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПКр, които въвеждат забрана при
забава на длъжника по договор за потребителски кредит да се начисляват
каквито и да е разноски в по-голям размер от законната лихва.
Тъй като заявлението може да се уважи само за онова, което длъжникът
вече не е заплатил на кредитора си, а заявителят с молба с вх. №
10857/13.01.2025 г. отказва да посочи размера на плащанията или поне да
заяви изрично кои точно вноски претендира (например „става въпрос за
четвърта, пета и шеста вноска по погасителния план, и част от трета в размер
на .... лева“, което е мяра за добросъвестност в процеса – вж. чл. 3 ГПК), и
макар че от текста в заявлението е записано изрично „Декларирам, че
доколкото ми е известно, предоставената информация е вярна“, а от мотивите
на съда се установи точно обратното – че е напълно несъответстваща на
текста на договора, то не следва да се издава заповед за никаква част от
поисканите вноски. Цитираната практика на окръжни съдилища от периода
2020 – 2022 г. няма как да промени този извод на съда, тъй като същата е
призната за противоречаща на правото на Европейския съюз в доведеното до
знанието на заявителя Определение от 06.02.2024 г. (т.е. след 2022 г.) по дело
C-425/23 Сити кеш и др. на Съда на Европейския съюз. След последното
определение цитираното от заявителя на практика е без правно значение.
Тъй като заявителят е недобросъвестен и не е уточнил какъв е размера
на претенцията му, заявлението се отхвърля изцяло на основание чл. 411, ал. 2,
т. 1 ГПК и, доколкото същото е нередовно (не е уточнено какво точно се
претендира, вж. предходния абзац), съдът няма задължение да дава указания
за предявяване на иск по чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като е нередовно сезиран
– т.е. настоящото разпореждане има същия правен ефект като такова за
връщане на искова молба, която не е годна да сезира съда поради неяснота.
Така мотивиран, Софийският районен съд, 28. състав,
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ на основание чл. 411, ал. 2, т. 1 ГПК Заявление за издаване
на заповед за изпълнение с вх. № 315671/08.10.2024 г., подадено от „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД.
Разпореждането може да се обжалва с частна жалба пред Софийския
4
градски съд в едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5