ОПРЕДЕЛЕНИЕ
гр. София, 26.03.2025 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТА
ЖЕЛЯЗКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ГЕОРГИЕВА
РУМЯНА НАЙДЕНОВА
като
разгледа докладваното от съдия Желязкова въззивно гражданско дело № 2692/2019 по описа на Софийски градски съд, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството по делото е образувано по въззивна
жалба, вх. номер 5125115/27.07.2018 г., в цялост с въззивна жалба с вх. №
5136127/27.08.2018 г., срещу решение от 03.05.2018 г. по гр.д. № 28003/2008 г.,
по описа на СРС, 169 състав, с което са отхвърлени предявените от Н.Н. срещу
ответници Районен съд - Разград и Окръжен съд - Разград искове да заплатят солидарно
следните суми -5100 лева - частична претенция от общо 500 000 лева,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на
отказ от правосъдие по НЧХД № 330/2006 г. на Разградски районен съд, НЧХД №
929/2007 г. на Разградски районен съд и ВНЧХД № 56/2008 г. на Разградски
окръжен съд, и обезщетение за претърпени имуществени вреди, както следва: 1/ по
НЧХД № 330/2006 г.: заплатена държавна такса в размер на 12 лева и такса за
банков превод в размер на 2 лева; 200 лева - разноски за адвокатско
възнаграждение, представляващи частична претенция от общо 800 лева; пътни
разходи в размер на 500 лева, от които се претендира като частична претенция
сумата 20 лева; дневни разходи в размер на 200 лева, от които се претендира
като частична претенция сумата 10 лева; 2/ по ВНЧХД № 577/2006 г. на Разградски
окръжен съд: заплатена държавна такса в размер на 6 лева и такса за банков
превод в размер на 2 лева; 400 лева; разноски за адвокатско възнаграждение, от
които се претендира като частична претенция сумата 100 лева; 100 лева - пътни
разноски, от които се претендира като частична претенция сумата 20 лева; 30
лева - дневни разходи; 3/ по НОХД № 793/2006 г. на Разградски районен съд: 1200
лева - разноски за адвокатско възнаграждение, от които се претендира като
частична претенция сумата 300 лева; пътни разноски в размер на 1500 лева, от
които се претендира като частична претенция сумата 40 лева; 240 лева; дневни
разходи, от които се претендира като частична претенция сумата 40 лева; 4/ по
ВНЧХД № 317/2007 г. на Разградски окръжен съд: държавна такса в размер на 6
лева и такса за банков превод в размер на 2 лева; 400 лева - адвокатско
възнаграждение, от които се претендира като частична претенция сумата 100 лева;
100 лева - пътни разходи, от които се претендира като частична претенция сумата
2 лева; 30 лева - дневни разходи, от които се претендира като частична
претенция сумата 10 лева; 5/ по НЧХД № 929/2007 г. на Разградски районен съд и
ВНЧХД № 56/2008 г. на Разградски окръжен съд: заплатена държавна такса в размер
на 6 лева и такса за банков превод в размер на 2 лева; 400 лева - заплатено
адвокатско възнаграждение, от което се претендира като частична претенция
сумата 100 лева, ведно със законната лихва върху главниците, считано от
16.09.2008 г. до окончателното им изплащане.
С разпореждане 264524/14.11.2024 г. съдът е указал на въззивния жалбоподател да
представи по делото въззивна жалба, в която не се съдържат обидни изрази,
заплахи и квалификации нито към конкретни съдии, нито към съдебната институция,
нито към ответниците. Дадени са и други указания за уточняване на
доказателствените искания. В разпореждането е посочено, че въззивната жалбата
съдържа квалификации и обвинения за връзка между съдия-докладчика в
първоинстанционното производство с нелегитимни структури, демонстриращи
неуважение към съдията и накърняващи престижа на съдебната институция като цяло.
Съобщение за указания на съда са надлежно връчени на
въззивния жалбоподател на 14.12.2024 г. чрез упълномощения процесуален
представител.
На 20.12.2024 г. по делото е постъпило заявление от
въззивния жалбоподател за продължаване на срока за изпълнение указанията на
Съда, както и за предоставяне на правна помощ.
В заявлението е посочено, че всички дела, по които
процесуален представител е адв. М.засягат „зловещи антибългарски и
антиевропейски интереси на разузнавателни служби на ислямистки държави., на
ислямистки структури и на мафиотски структури“.
Направено е искане за предоставяне на правна помощ.
С разпореждане от 20.02.2025 г. искането за
продължаване на сроковете е оставено без уважение.
Към дата на настоящото определение срокът за
изпълнение на указанията на Съда е изтекъл (на 26.12.2024 г), както и до
настоящия момент не са изпълнени указанията на съда за представяне на въззивна
жалба, която да отговаря на изискванията на чл. 100а от ГПК.
На 08.01.2025 г. по делото са постъпили заявление,
вх. номер 260346 от адв М.като пълномощник на Н.Н. с искане да се констатира
явна фактическа грешка в разпореждане 264524/14.11.2024 г., като в същото
заявление по отношение на съдията – докладчик по въззивното производство в този
момент са използвани изрази, сочещи на явно неуважение, придаване на
характеристики и даване на квалификации на действащ съдия, насочени към
засягане на самата същност на независимата правораздавателна дейност. Излагат
се твърдения за обвързаност на действащ съдия с незаконни структури.
С възражение 260350/08.01.2025 г. адв. М., в
качеството й на процесуален представител на Н.Н. заявява, че цитираното
разпореждане 264524/14.11.2024 г. е незаконно,
като поставено под диктата на външни на правораздаването сили, създаващи внушения за подчиненост на съдията
– докладчик, който го е постановил на нерегламентирани въздействия.
В заявлението
се съдържат и препратки към „Божието правосъдие“, използване на изрази,
свързани със сатаниски ритуали относно съдията, постановил разпореждане
264524/14.11.2024 г., както и на други съдии от СГС, без да е посочено в каква
връзка се цитира името на друг действащ съдия (използваните изрази са
„ислямистки еничар обслужвайки зловещите интереси на Ислямски държави и
Ислямистки структури“). Излагат се доводи, че не се дължи съобразяване с
цитираното разпореждане (използваните изрази са „ Обръщаме внимание, че ищцовата
страна няма да се поддаде на подобни провокации на самообявили се Ислямистки
еничари и Злодеи на мафията“), вкл. и поради обстоятелството, че разпоредбата
на чл. 100а от ГПК е приета след образуване на производството по въззивната
жалба. Излагат се и доводи относно валидността на разпоредбата на чл. 100а от ГПК, като същата е определена като „цинична и позорна“.
Като прецени фактите и обстоятелствата по делото,
Съдът намира, че въззивната жалба подлежи на връщане.
На първо място, с оглед формално направеното искане
по чл. 95 от ГПК, Съдът намира, че не дължи произнасяне по същото, доколкото същото
представлява пример на злоупотреба с право.
Злоупотребата с право е нормативно уредена в
чл.57,ал.2 от Конституцията, чл.8,ал.2 от ЗЗД, чл.289 от ТЗ и чл.3 от ГПК. В
по-старата коментарна литература у нас се поддържа, че при злоупотребата едно
право се упражнява без интерес и без основателни мотиви, без видима и
действителна полза, упражняване с изключителното намерение (или цел) да се
навреди другиму. Според други автори злоупотребата с право е съзнателно
превратно упражняване на субективно право. В по-новите учебни курсове се
обосновава едно по-разширено разбиране на понятието злоупотреба с право,
свързано не само с увреждането на чужди блага, но и с извличането на полза от
превратното упражняване на права. В най-новата съдебна практика злоупотребата с
права се определя като противоправна, като недобросъвестно упражняване на право
– за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията),
но също и в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД), когато
е налице съществено разминаване между целта, за която правото е предоставено, и
целта, за която то се използва. Спорен момент при изясняване правната същност
на това явление е дали при злоупотребата е необходимо намерение за увреждане и
противоправно поведение, респективно – настъпване на вреди или не. По тези
спорни въпроси се поддържат различни становища, които могат да се отнесат към
т.нар. „обективна“ или към „субективната“ теория. Според последната, която се
обосновава с чл. 289 ТЗ, се забранява упражняването на права, породени от
търговски сделки, ако то се извършва с намерение да се увреди другата страна.
Приема се, че в търговското право злоупотребата изисква доказване на animus
nocendi, упражняването на правата да е насочено съзнателно към увреждане на
насрещната страна, да е “шиканьозно”, водещият мотив да е намерението за
увреждане. Според обективната теория, широко застъпена в цивилистичната ни
доктрина, гражданският закон (чл. 8, ал. 2 ЗЗД) не поставя никъде изискване за
вина и намерение за увреждане, а само това – правото да не се упражнява по
предназначение. Достатъчно е обективното несъответствие между упражняването на
правото и неговата социална функция (да
задоволява само онези интереси, които правото признава за достойни за защита).
Изтъква се още, че за да е налице злоупотреба с право, е достатъчно обективно
да са нарушени чужди права и несъответствие с обществения интерес, без да се
търси непременно намерение за увреждане. Независимо от теориите относно
правната същност на злоупотребата с права правната теория и съдебната практика
е единна по отношение на последицата от злоупотребата с право – съдът не дължи защита на превратно
упражняваното субективно право.
В практиката си ЕСПЧ почива на разбирането за
злоупотреба с право/жалба, така както изхожда от общата теория на правото –
като вредоносното упражняване на право за цели, различни от тези, за които е
предназначено (така дело 56551/11 Mihailo PETROVIĆ срещу Сърбия и 10 други
жалбоподатели).
Съотнесени към конкретния случай, посочените
принципи, сочат на следните изводи:
По аргументите в практиката на ЕСПЧ (Съд и Комисия)
- жалба 28970/1995 Nicolas Philis срещу
Гръция; жалба 14102/02 Bekauri срещу Грузия и др., адресирането на съда в
рамките на ограничен отрязък от време със стотици искове, жалби, вкл. и
адресирането на съда по висящи дела с многобройни идентични искания покрива
критериите да се приеме, че е налице злоупотреба с правото на жалба от страна
на ищеца – частен жалбоподател.
От друга страна, за преценка дали е налице
злоупотреба с право във връзка с искането за предоставяне на правна помощ,
съдебния състав съобразява, че се касае за искане за предоставяне на правна
помощ от лице, което се представлява по делото от упълномощен процесуален
представител – адв. Н.М.. Нещо повече, самият жалбоподател е правоспособен
адвокат, който активно упражнява професията.
На настоящия съдебен състав е и служебно известно
процесуалното поведение на въззивния жалбоподател по делата, по които е страна
– сезирането на съда с множество заявления, искания, вкл. искания по чл. 95 от ГПК, при което процедурата по чл. 95 от ГПК се превръща в способ за отлагане на
делото, тъй като произнасянето на Съда с отказ да се предостави правна помощ,
се атакува с нередовна частна жалба, прави се искане по чл. 63 от ГПК,
постановява се връщане на частната жалба и процедурата се повтаря (подобно
поведение на страната е изследвано и в определение 13/10.01.2019 г. по ч. гр.
дело 3677/2017 г. III ГО на ВКС).
Настоящия съдебен състав намира, че следва да
съобрази процесуалното поведение на страната и нейния процесуален представител
по делата, които са сложени на разглеждане, доколкото същите разкриват идентичен
способ на поведение, довел до наличието
на висящи над 200 дела пред СГС, със страна Н.Н. – ищец и въззивен
жалбоподател по настоящото дело (само при справка в ЕИСС се установява, че в
периода 11.05.2021 г. – 14.03.2025 г. са образувани 81 дела, по които
жалбоподател, въззивник или ищец е Н.М.Н.).
Същевременно, не само сезирането на съда с
многобройни идентични, сходни искания, разкриват поведение покриващо критериите
за злоупотреба с право, но и начина, по който страната избира да осъществява
процесуалната си връзка със съда.
Използването на изрази в подаваните заявления до
съда, насочени към създаване на необосновани (не са изложени никакви конкретни
данни) внушения относно професионалните качества, личния морал и ценности на
членове на съдебния състав, вкл. и доколкото съдържа и изявления, насочени към внушения за
извършване на деяния от съдии, които съставляват престъпление по смисъла на НК,
по аргументите и в определение № 2882 от 5.11.2024 г. на ВКС по ч. т. д. №
2328/2024 г., II ТО, ТК, води до освобождаване на Съда от задължение да се
произнасян по подобни молби, искания, въззивни, частни жалби.
Както е посочено в определение № 431 от 07.07.2015
г. по ч. гр. д. № 2263/2015 г., ГК, ІІІ ГО на ВКС (следва да се отбележи, че
същото е постановено във връзка с процесуалното поведение на упълномощения и по
това дело адв. Н.М.) обида на съда по смисъла на чл. 89, т. 3, предл. 1 от ГПК
представлява всяко поведение на участник в процеса, с което се проявява
подчертано неуважително отношение към съдия, към съдебен състав, към определено
съдилище или изобщо към съда като държавна институция. Когато това поведение се
осъществява чрез писмени или устни словесни изрази, без значение е дали
съдържащата се в тях информация е вярна или невярна. Достатъчно е изразът да е
обиден в най-широкия смисъл на това понятие, да накърнява по какъвто и да било
начин авторитета на съда и престижа на съдебната институция, да подронва
доверието в правораздаването и в независимостта и безпристрастността на
съдиите.
Именно от такъв характер са употребените от
въззивния жалбоподател във въззивната жалба, и във последващите заявления
изрази, свързани с „съдебния състав на СРС, извършвайки престъпна злоупотреба с
власт и обслужвайки прокарваните от МИТ и ….“,„тотално корумпирана и
мафиотизирана съдебна система“…,
„разузнавателни служби на
Ислямистки държави и Ислямистки структури противодействат на
реалното провеждане на съдебен процес, включително чрез внедряване в
Българската съдебна система на
ислямистки еничари“, ….. „зловещата Антибългарска, Антиевропейска и
Античовешка наглост на поредния ислямистки еничар, материализирана в зловещото
разпореждане Nо 264524 ….“, изрази, свързани с личността на
конкретни съдии, вкл. постановили атакуваното решение, както и много други.
В допълнение, видно от заглавната страница на
постъпилите по настоящото дело многобройни молби, искания, заявления, частни
жалби, въззивният жалбоподател – ищец адресира тези изявления и до редица
национални органи, международни органи, посланици и пр. Това поведение може да
се съотнесе към хипотезата по решение по допустимостта по дело no. 67208/01 на Milan ŘEHÁK срещу Чешката
Република. В цитираното решение ЕСПЧ сочи, че в стремежа си да осигури възможно
най-широко разпространение на своите обвинения и обиди, жалбоподателят доказва
решимостта си да накърни и опетни репутацията на самата институция на
Европейския съд по правата на човека, нейните членове и персонал. Съдът (ЕСПЧ) „припомня,
че по принцип една жалба може да бъде отхвърлена като злоупотреба съгласно член
35 § 3 от Конвенцията само ако съзнателно се основава на неверни факти, дори
ако използва обиден език (вж. Duringer и други и Grunge срещу Франция (реш.), №
61164/00 и 18589/02; Върбанов срещу България, решение от 5 октомври 2000 г., №
31365/96, § 36, ЕСПЧ 2000-X, решение от 16 септември 1996 г., Доклади от
присъди и решения 1996-IV, стр. 1210 и 1211, §§ 53 и 54). В настоящия случай
обаче Съдът е на мнение, че твърденията на жалбоподателя са недопустими,
надхвърлят границите на нормалната критика, макар и неуместни, и представляват
неуважение към съда. Подобно поведение на жалбоподателя – дори да се
предположи, че първоначалната му жалба няма да се счита за явно необоснована –
е в противоречие с целта на правото на индивидуална жалба, както е предвидено в
членове 34 и 35 от Конвенцията. Няма никакво съмнение, че това представлява
злоупотреба с правото на жалба по смисъла на член 35 § 3 от Конвенцията.“
СГС намира, че в настоящия случай използваните в
описаните документи, постъпили от ищеца – въззивен жалбоподател или неговия
процесуален представител по в.гр.дело 2692/2019 г. на СГС изрази, насочени към
конкретни съдии от СГС, СРС, разкриват подобна характеристика, като белезите,
посочени и от ЕСПЧ в цитираното решение.
Разпространяването на внушения за нерегламентирани
контакти, връзки на членове на съдебния състав с престъпни организации, до
сериозен кръг адресати, сочи на допълнителен аргумент към извода, че
поведението на ищеца – въззивен жалбоподател представлява злоупотреба с правото
на жалба по смисъла на чл. 3 от ГПК. Достъпът до съд не гарантира правото на
страната да отправя необосновани от фактическа страна обидни, уронващи
достойнството твърдения относно личността, професионалните качества на съдиите,
участващи при разглеждане на делата му.
Националните съдилища се обръщат към практиката на
ЕСПЧ не само по делата, по които решенията на ЕСПЧ са задължителни за държавите
–членки – чл. 46 от ЕКЗПЧ, а и като ориентир за начина на тълкуване и прилагане
на нормите на вътрешното и международното право по начин, по който се
гарантират правата, специално защитени съгласно Конвенцията. Поради това и
позоваването на разбирането на създадения за гарантиране на действителната
защита на правата, регламентирани в ЕКЗПЧ Европейски съд по правата на човека,
за основни понятия, е начин националната практика да се съотнесе с най-високите
стандарти.
По тези съображения, доколкото на ищеца – въззивен жалбоподател
вече подробно е указано за начина, по който следва да се оформят изявленията му
до Съда, включително и недопустимостта да се използват изрази, насочени към
уронване на достойнството на съдии, нови поредни указания не се дължат.
Независимо от подробните указания, дадени с разпореждането от 14.11.2024 г.,
страната изразява нежелание да съобрази поведението с минималните стандарти за
общуване със съдебната институция.
За пълнота – неоснователен е отказът процесуалното
поведение на страната да се съобрази с нормата на чл. 100а от ГПК, тъй като се
касае за процесуална норма, която намира приложение към всички висящи
процесуални правоотношения, неприключили към дата на приемане на посочената
норма.
По
аргумент от чл. 101, ал.3 от ГПК, доколкото нередовностите на въззивната жалба досежно
използвания език, не са отстранени в указания срок, съдът следва да приеме, че по
делото не е постъпила редовна въззивна жалба. Поради това и въззивна жалба, вх. номер 512515/27.07.2018
г. на Н.Н. следва да бъде върната.
Водим
от горното, СЪДЪТ
О П Р Е Д Е Л И :
ВРЪЩА
въззивна жалба, вх. номер 512515/27.07.2018
г. на Н.Н. срещу решение 399632/03.05.2008 г. по гр. дело 28003/2008 г. по
описа на СРС.
Определението
в тази част подлежи на обжалване пред САС в едноседмичен срок от съобщението от
въззивния жалбоподател.
Указва
на въззивния жалбоподател, че при обжалване се дължи държавна такса в размер на
15 лева по сметка на САС по всяка частна жалба, като към частната жалба следва
да бъде приложен платежен документ.
При
подаване на частна жалба, която не е в цялост, не носи подписа на частния
жалбоподател и без приложени доказателства за внесена държавна такса по сметка
на САС, с посочване в платежния документ изрично на обжалвания акт,с номер и
дата на издаването му, както и при подаването й от пълномощник без изрично
пълномощно за представителство пред САС, същата ще бъде върната, без да се
дават нови указания.
С
оглед служебно известното на съдебния състав поведение на жалбоподателя да
адресира съда с множество заявления, частни жалби, които страдат от пороци, за
които на страната вече многократно са давани указания за отстраняване, Съдът
указва на страната, че молби, които не са подадени в цялост – всички страници,
вкл. и подписани от страната, и които не са обосновани изрично с обстоятелства,
настъпили след 24.03.2025 г., в това число с излагане на доводи, свързани с
обявената през 2020 г. пандемия, чиито последици вече са преодолени при
организацията на работа на съдилищата и държавните институции, както и
индивидуалната натовареност на въззивния
жалбоподател, която е резултат на предприети от страната действия по сезиране
на съда с многобройни искания, заявления, искови молби, които разкриват
идентични проблеми при администрирането – подадени са само начални страници, без подпис, без
дължимата държавна такса, искания за предоставяне на правна помощ, при условие,
че самият жалбоподател е адвокат, вкл. и подаване на молби за предоставяне на
правна помощ от упълномощен адвокат, няма да бъдат разглеждани по същество, а ще бъдат прилагани по делото,
без да се дават указания за отстраняване на нередовности, доколкото Съдът ще ги
разглежда като злоупотреба с право, насочени към създаване на неоправдано
натоварване на съдилищата, водещо до ограничаване на възможността на съдиите да
разглеждат спорове, свързани със защита
на действителни права и интереси на страните
- аргументи и от решение по дело no. 56551/11 Mihailo PETROVIĆ срещу
Serbia, както и решение BEKAURI v. GEORGIA (Application
no. 14102/02) на ЕСПЧ, както и определение 761/30.11.2012 г. по ч.
т. дело 597/2012 г. на ККС.
Съгласно
чл. 57 ал. 2 от Конституцията на Република България не се допуска както
злоупотребата с право, така и реализацията на формално призната възможност,
чийто ефект единствено засяга чужди права и законни интереси. Предписаните
процедури на съдействие от съда са средство за отстраняване на пропуск.
Игнорирането (чрез подаване на многобройни молби в производството пред СРС и в
настоящото производство, които не отговарят на изискванията на процесуалния
закон, за които на страната са дадени вече изчерпателни указания) на
създадената организация с цел преустановяване на действия, ангажиращи времето
на съда без реална полза за страната, но същевременно препятстващи дължимото
внимание към останалите дела ще бъде третирано като злоупотреба с процесуални
права по смисъла на чл. 3 от ГПК (особено като се вземе предвид и качеството на
правоспособен юрист и адвокат на частния жалбоподател).
Прилага
по делото заявление 260346/08.01.2025 г. и заявление 260350/08.012.2025 година.
Препис
– на въззивния жалбоподател.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.