СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, III-В въззивен състав, в
публичното заседание на трети юни две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл. съдия МАРИНА ГЮРОВА
при секретаря Юлия Асенова, като разгледа
докладваното от съдия Гюрова в. гр. д. №
12147 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 119680 от 20.05.2019 г. по гр. д. № 1753/2019 г., по описа на
Софийски районен съд, ІІІ ГО, 85 състав, Агенция „П..И“ Областно пътно управление - София е осъдена да заплати на М.З.Д., ЕГН **********, на
основание чл. 49 ЗЗД, сумата от 2 132,67
лева - обезщетение за претърпени вреди - неимуществени в размер на 2 000
лева и имуществени от 132,67 лева, и на М.В.Т., ЕГН **********, сумата от 2 000 лева - обезщетение за претърпени
неимуществени вреди, от инцидент, настъпил на 11.01.2014 г., в гр. София - ПТП поради
необезопасен участък на пътното платно, ведно със законната лихва върху сумата
от 10.01.2019 г. до окончателното плащане.
С решението Агенция „П..И“ Областно пътно управление -
София е осъдена, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на М.З.Д., ЕГН **********,
и М.В.Т., ЕГН **********, сумата от 965,30
лева - разноски по делото.
С определение от 02.08.2019 г., постановено по реда на
чл. 248 ГПК, Агенция „П..И“ Областно пътно управление - София е осъдена, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на заплати на М.З.Д., ЕГН **********, и
М.В.Т., ЕГН **********, сумата от 102,40
лева - разноски по делото.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна
жалба от Агенция „П..И“ Областно пътно управление - София, чрез редовно упълномощен процесуален представител
- юрк. Г.Н., в която са развити съображения за незаконосъобразност и неправилност на атакувания акт. Сочи, че
неправилно първоинстанционният съд е приел, че ищецът е доказал при условията
на пълно и главно доказване механизма на процесното ПТП и наличието на причинна
връзка между този механизъм и твърдените вреди. Твърди,
че в представеният по делото протокол за ПТП е удостоверено, че „поради недостатъчен контрол на МПС, осъществява ПТП,
като катастрофира, преобръщайки се извън пътя“. Акцентира, че неправилно районният съд е кредитирал описания в исковата молба механизъм. Излага,
че от събраните
доказателства, се установява, че при реализиране на ПТП водачът
се е движил с несъобразена скорост. Поддържа, че
участъкът, на който е реализирано ПТП е новоизграден без налични препятствия.
Сочи, че експертизата е изготвена на база описаното от водача. Твърди, че определеното
обезщетение не съответства на критериите за справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД. Моли
съдът да отмени решението и да отхвърли изцяло предявените претенции, при
условията на евентуалност да приеме, че е налице съпричиняване. Претендира
разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от М.З.Д. и М.В.Т., чрез редовно упълномощен процесуален представител - адв.
Х.П.-С., с който жалбата се оспорва и се моли първоинстанционното решение да
бъде оставено в сила. Твърдят, че са налице всички предпоставки за ангажиране
отговорността на ответника. Сочат, че безспорно е установена липсата на вина у
водача на автомобила. Считат, че определените от съда обезщетения са
справедливи. Претендират разноски.
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и становищата
на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално - легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно и допустимо. При постановяване на първоинстанционното решение
не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед
релевираните в жалбата оплаквания,
същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите
му съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:
СРС, Гражданско отделение, 85 състав е бил сезиран с искове, с правно
основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Когато вредоносните последици настъпват от действие
или бездействие на лице, на когото е възложено да извършва определена работа,
то правният субект, който е възложил тази работа, следва да носи уредената в
чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД гаранционно-обезпечителна отговорност за виновното деяние
(действие или бездействие) на лицата. Когато при изпълнение на така възложената
работа е допуснато нарушение на предписани или други общоприети правила,
отговорността е по чл. 45 ЗЗД, съответно чл. 49 ЗЗД. В този смисъл са задължителните
за съда тълкувателни разяснения, дадени в т. 3 от Постановление № 4/1975 г. на
Пленума на ВС и т. 2 от Постановление № 17/1963 г. на Пленума на ВС.
Отговорността на лицата, които са възложили другиму
извършването на някаква работа, за вредите, причинени при или по повод на тази
работа, е за чужди противоправни и виновни действия или бездействия. Тази
отговорност има обезпечително-гаранционна функция и произтича от вината на
натоварените с извършването на работата лица. Лицата, които са възложили
работата, във връзка с която са причинени вредите, не могат да правят
възражения, че са невиновни в подбора на лицата и да се позовават на други
лични основания за освобождаването им от отговорност. Юридическите лица
отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители
при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е установено кой
конкретно измежду тях е причинил тези вреди.
Следователно, за да възникне
обезпечително-гаранционната отговорност на възложителя за причинени вреди,
причинени при или по повод на уговорената работа, трябва в обективната
действителност да са настъпили следните юридически факти (материални
предпоставки): 1) деяние (действие или бездействие); 2) противоправност
(несъответствие между правно дължимото и фактически осъщественото поведение);
3) вреди (неблагоприятно засягане на имуществената сфера на увредения или
накърняване на неговия телесен интегритет); 4) причинно-следствена връзка между
противоправното поведение и настъпилите имуществени и неимуществени вреди
(вредоносният резултат в съвкупния съпричинителен процес между явленията в
природата следва да е закономерна, необходима, естествена, присъща последица от
виновното противоправно поведение на делинквента); 5) вина на делинквента,
която съобразно уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция се предполага
и 6) виновното лице да е причинило вредите при или при повод на изпълнение на
възложената работа.
В процесния случай, от фактическите твърдения на ищците в исковата молба се
установява, че те са предявили исковата си претенция, основавайки я на
виновното поведение на определени физически лица, на които АПИ е възложила да
поддържат в изправност пътища - част от републиканската пътна мрежа, и носи
отговорност за бездействията на тези лица. АПИ като признато от правото
юридическо лице не е деликтоспособна, тъй като формира и изразява правновалидна
воля чрез своите органи - физически лица и носи единствено обезпечително - гаранционна
отговорност по чл.
49 ЗЗД като възложител за вредите, причинени виновно от
съответните физически лица при или по повод на изпълнение на възложената им от
агенцията работа. В този смисъл, ищците искат да бъде ангажирана гаранционната
отговорност на агенцията по чл.
49 ЗЗД, вр. чл.
45, ал. 1 ЗЗД, в качеството на собственик на процесния път, за
виновното поведение на съответни физически лица, на които е възложено да
поддържат в изправност пътищата от републиканската пътна мрежа.
Необходимо е да се посочи и че съгласно задължителните за съда тълкувателни
разяснения, дадени в Постановление № 7/1959 г. на Пленума на ВС, юридическите
лица отговарят по чл.
49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при
или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е установено кой
конкретно измежду тях е причинил тези вреди.
Страните не спорят, че главен път I-1, на който е реализирано
процесното ПТП, е част от републиканската пътна мрежа.
Спорният по делото въпрос е доказан ли е механизмът на процесното ПТП - попадане на автомобила в необезопасен участък от пътното платно, за чието поддържане отговаря ответникът.
Механизмът на ПТП и причинната връзка между него и
настъпилите вреди се установяват от събраните по делото писмени доказателства,
показанията на свидетеля Л.Д., както и от заключението на представената по
делото съдебно - психологична експертиза.
Съдът
приема, че по делото е установено, че на 11.01.2014
г. автомобилът на ищците е попаднал в необезопасен участък от пътното платно,
което е довело до загуба на контрол върху управлението му от водача. Неоснователни
са твърденията на ответника, че пътният
участък е бил обезопасен, както и че е имало поведение на водача на автомобила, което е довело до настъпване на вредите.
Решаващият
съдебен състав намира, че при съвкупната оценка на събраните по делото
доказателства, се установява описания в исковата молба механизъм на ПТП.
Във връзка с възраженията на въззивника за недоказаност на същите,
въззивният съд намира следното:
Правилно първоинстанционният съд е приел, че на 11.01.2014 г. около 19:00
ч., движейки се по бул. „Ботевградско шосе“, по стария път за с. Богров, ищците
попадат в необезопасен участък от пътя при навлизане в ляв завой, като автомобилът
им се преобръща в банкета, както и че на този участък са липсвали знаци и
колчета и обозначение за препятствие на пътя.
Изложените
аргументи от въззивника за характера на протокола за ПТП,
съставен от орган на МВР, не могат да бъдат
споделени изцяло. В действителност съставеният от органите на МВР при посещение
на място протокол за ПТП, какъвто е и представеният
по делото, представлява официален свидетелстващ документ и като такъв се ползва
с обвързваща съда доказателствена сила за факта на направени пред съставителя
изявления и за извършените от него и пред него действия. Съгласно константната
съдебна практика обаче, съставителят удостоверява пряко възприети от него факти
при огледа, относими за определяне на механизма на ПТП, като местоположението
на МПС, участници в ПТП, характера и вида на нанесените щети, пътните знаци и
маркировката на мястото на произшествието и други, но доказателствената сила на
протокола за ПТП не обхваща направените от длъжностното лице, въз основа на
констатираните факти, изводи за наличие или липса на вина на водач на МПС,
участващ в пътнотранспортното произшествие, тъй като това излиза извън обхвата
на удостоверителното изявление относно възприет от съставителя на протокола
факт (в този смисъл решение № 15/25.07.2014 г.
по дело № 1506/2013 г. на ВКС, І т.о.). Следователно,
направената от актосъставителя отбелязване за наличие на закононарушение,
осъществено от ищеца водач на автомобила, изразяващо се в „недостатъчен контрол“ не обвързва съда, а следва да бъде
доказано от ответника при условие на пълно и главно доказване, а доказателства
за това с каква скорост се е движил водачът, както и
че не се е съобразил с пътната обстановка по време на
процесното ПТП не са ангажирани от ответника. С
оглед изложеното, за неоснователно следва да се възприеме направеното от
ответника възражение за недоказаност на механизма на ПТП, както и за
съпричиняване.
Този извод се потвърждава и от приетото като доказателство по делото писмо
от СДВР-Отдел Пътна полиция, с рег. № 9291/06.02.2014 г., от който е видно, че
към 06.02.2014 г. е извършена проверка на процесния участък от пътното платно и
е констатирано, че на посоченото място липсва предвидената законова
сигнализация, не е демонтирана част от старата еластична предпазна ограда и
изпълнената хоризонтална маркировка частично е изтрита.
В подкрепа на изложеното са и показанията на свидетеля Л.Д., които съдът
кредитира като последователни и обективни, и от които се установява къде
е настъпило процесното ПТП и при каква пътна обстановка, както и претърпените от ищците неимуществени вреди. Свидетелят посочва,
че ищцата М. Д. й се е обадила от мястото на инцидента, като при пристигане на
място видяла счупено предно стъкло на автомобила и кръв по тавана. Излага, че
на мястото се виждала старата мантинела за стария път към Богров, имало трап, в
който попаднала колата. Нямало знаци и колчета, които да обезопасят пътя.
Ищците й разказали, че не успели да вземат завоя и колата се обърнала. Излага, че
от служители на бензиностанцията в района на процесния участък разбрала, че
ежедневно ставали катастрофи. Твърди, че след инцидента ищецът не карал кола,
пиел успокоителни и обезболяващи, като страдал от безсъние. Ищцата не можела да
спи, сънувала кошмари, пиела успокоителни и изпитвала страх. Въззивният съд не
намира основание да не кредитира показанията на този свидетел, въпреки
наличието на родствени връзки с ищците. Същите се потвърждават и от
заключението на вещото лице по съдебно - психологичната експертиза, което съдът
кредитира като компететно и обективно изготвено.
Възраженията
на ответника, че водачът е имал възможност да избегне процесното ПТП също са неоснователни. Действително, водачите са
длъжни съгласно чл. 20 ЗДвП да
се съобразяват с пътните условия при избиране скоростта на движение. По делото
не се установява водачът на увреденото МПС да го е управлявал с несъобразена с
пътните условия скорост.
Софийски градски съд споделя изцяло изводите на първоинстанционния съд
относно задължението на ответника да поддържа пътя, на който е реализирано
процесното ПТП. От материалите по делото се установява, че произшествието е
осъществено на главен път I-1, част от републиканската пътна
мрежа, и на основание чл.
19, ал. 1, т. 1 и чл.
30, ал. 1 от Закона за пътищата задължен да
поддържа и ремонтира пътя е АПИ. Бездействието на ответника по изграждането,
ремонта и поддържането на процесния път е неизпълнение на това задължение,
поради което същият дължи поправяне на причинените вреди.
Съгласно Постановление № 4 от 23.XII.1968 г., на Пленума на ВС, размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се
определя от съда по справедливост. Понятието "справедливост" по
смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не е абстрактно понятие, то е свързано с преценката
на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се
имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Преценявайки
именно съобразно обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД следните
обстоятелства: а) характерът на увреждането, начинът на извършването му; б)
претърпените болки страдания, причинени неудобства и негативните психически
изживявания; в) периодът на лечение и възстановяване, както и периода, през
който ищецът е търпял болки и страдания; г) прогноза за възстановяване и
допълнителното влошаване състоянието на здравето, осакатявания, загрозявания и
др.; д) общественото му положение; е) възрастта на пострадалия; ж) и не на
последно място социално-икономическите условия в страната. Причиняването
на неимуществените вреди от деликт, стоящи в пряка и непосредствена
причинно-следствена връзка със съответното противоправно поведение, включително
тези, свързани с негативни емоционално-психологически преживявания, подлежат на
пълно и главно доказване по общия ред, а размерът на обезщетението по чл. 52 ЗЗД следва да бъде определен въз основа на конкретните за съответния случай
обективно съществуващи обстоятелства.
С оглед посочените правила за определяне на
справедливия размер на обезщетението за причинени неимуществени вреди и след
съвкупен анализ на установените по делото обстоятелства относно претърпените
такива от ищците, настоящият
съдебен състав намира, че справедливият размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД
възлиза на 2 000 лв. за всеки от тях, както правилно е приел и районният съд.
За да достигне до този извод съдът съобрази причинената на ищците остра
стресова реакция резултат от инцидента. Съдът взе предвид характера и тежестта
на причинените страдания, а именно тревожност,
безпокойствие, липса на сън, страх от пътуване и шофиране. Следва да се отчете и настъпилото
отстраняване на жлъчния мехур при ищеца, вследствие на острия стрес.
Същевременно при ищцата се наблюдават някои симптоми на посттравматичен стрес и
към настоящия момент.
Във въззивната жалба липсва съответен довод за неправилно приложение на материалния
закон от СРС при присъждане
на сумата за имуществени вреди. Предметът на въззивното производство по
отношение на разглеждане на спора по същество е очертан в случая само от
посоченото в жалбата и приложимите към спорния предмет императивни материалноправни
норми. Ето защо, в решаващата си дейност въззивният съд изхожда от фактическите
положения, установени от първоинстанционния съд, като препраща към мотивите на
обжалваното решение относно приетото за установено от фактическа страна.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Във въззивната жалба липсва съответен довод за неправилно приложение на
материалния закон от СРС при присъждане на сумата за
мораторна лихва. Предметът на въззивното производство по отношение на
разглеждане на спора по същество е очертан в случая само от посоченото в
жалбата и приложимите към спорния предмет императивни материалноправни норми.
Ето защо, в решаващата си дейност въззивният съд изхожда от фактическите
положения, установени от първоинстанционния съд, като препраща към мотивите на
обжалваното решение относно приетото за установено от фактическа страна.
При установените по делото фактически положения, а именно дължимост на
главното вземане, ответникът е изпаднал в забава и дължи обезщетение за забава,
както правилно е приел и районният съд, чийто правни изводи въззивният съд също
споделя.
Изложеното
води до извод, че въззивната жалба е неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение да бъде
потвърдено поради
съвпадане на крайния извод на двете инстанции.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски имат въззиваемите страни, които са
представили списък по чл. 80 ГПК и претендират заплащането на сумата от 600 лв.
за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред СГС. С оглед
представените договори за правна защита и съдействие, в които е отразено, че
уговорения адвокатски хонорар е заплатен изцяло в брой, което има характер на
разписка, съдът намира, че е доказано заплащането им.
Предвид изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 119680 от 20.05.2019 г. по гр. д. № 1753/2019 г. по описа на Софийски районен съд, ІІІ ГО, 85 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.