ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№260394
14.12.2020 г., град Добрич
Окръжен
съд Добрич, гражданско отделение, в закрито съдебно заседание
на четиринадесети декември, през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУГА СТОЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ПАВЛОВ
МЛ. СЪДИЯ ГЕОРГИ
ПАШАЛИЕВ
като разгледа докладваното от мл. съдия Георги Пашалиев въззивно
частно гражданско дело № 1028 по описа на Окръжен съд Добрич за 2020 г., за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274 във
вр. с чл. 413, ал. 2 от ГПК.
Образувано е по частна жалба на „***“
ЕООД, подадена чрез процесуалния представител юрисконсулт В.Г., срещу Разпореждане от 10.11.2020 г. по ч.гр.д.
№ 2930/2020 г. на Районен съд Добрич, с което първоинстанционният съд е
отхвърлил искането на заявителя „***“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК за сумата от 70, 12 лева, представляваща разходи за извънсъдебно
събиране на вземане и за сумата от 193, 34 лева, представляваща възнаграждение
в полза на кредитора по сключения Договор за предоставяне на поръчителство.
В процесуалния документ се излагат доводи
за неправилност на обжалвания акт.
Твърди се, че предоставянето на
обезпечение не е задължително условие за сключване на договора за кредит. Сочи
се също, че в конкретния случай е налице индивидуално договаряне между
страните.
По отношение на претенцията за
административни разноски се сочи, че същите са направени вследствие
неизпълнението на длъжника. Поради тази причина трябва да се понесат от същия. Оспорва
се извода, че с клаузата се цели заобикаляне на ограничението по чл. 33 от ЗПК.
Жалбоподатателят иска разпореждането на
първостепенния съд да бъде отменено и да бъде издадена заповед за изпълнение за
процесните суми.
Съдът,
като прецени доводите, изложени в частната жалба и като взе предвид събраните
по делото доказателства, приема следното:
Частната жалба е подадена в срока по чл.
275, ал. 1 от ГПК от активно легитимирано лице, поради което е процесуално
допустима. Разгледана по същество се явява неоснователна.
Производството по ч.гр.дело № 2930/2020
г. по описа на Районен съд Каварна е образувано по заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, подадено от „***“ ЕООД. В заявлението
е направено искане за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист
срещу длъжника Н.Т. В. за следните суми: 1000, 00 лева главница по договор за заем;
243, 27 лева договорна лихва; 29, 46 лева обезщетение за забава; 70, 12 лева,
представляваща разходи за извънсъдебно събиране на вземане и за сумата от 193, 34
лева, представляваща възнаграждение в полза на кредитора по сключения Договор
за предоставяне на поръчителство.
С Разпореждане
от 10.11.2020 г. по ч.гр.д. № 2930/2020 г., Районен съд Добрич е отхвърлил
искането на заявителя „***“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК за сумата от 70, 12 лева, представляваща разходи за извънсъдебно
събиране на вземане и за сумата от 193, 34 лева, представляваща възнаграждение
в полза на кредитора по сключения Договор за предоставяне на поръчителство.
Въззивната
инстанция намира съдебния акт за правилен.
Потребителят
е сключил договор за кредит с „Кредисимо“ АД. Избрал е да обезпечи задължението
си като сключи договор за предоставяне на поръчителство с „***“ ЕООД, съобразно
общите условия към договора за кредит. Въз основа на този договор за
поръчителство дружеството „***“ ЕООД се е задължило да сключи договор за
поръчителство с кредитодателя, а длъжникът се е задължил да плати
възнаграждение за поръчителството. По правната си същност съглашението между
поръчителя и длъжника е поръчка. В изпълнение на задължението си по този
договор за поръчка „***“ ЕООД е сключило договор с „Кредисимо“ АД, като се е
задължило да отговаря пред последното за задълженията на Н. В.. Като е
изпълнило задължението си по този договор и е погасило дълга на последния към
кредитодателя, в полза на „***“ ЕООД се е породило регресно вземане по чл. 143,
ал. 1 от ЗЗД спрямо длъжника. Това регресно вземане обаче, както и отговорността
на поръчителя, са обвързани от съществуването на главния дълг – този на
длъжника по договора за кредит. Този извод произтича от разпоредбата на чл.
138, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД, където ясно е посочено, че поръчителство може да
съществува само за действително задължение. След като за длъжника не е
възникнало задължение поради нищожност на основанието, то и отговорността на
поръчителя не може да бъде реализирана.
Вземането
за сумата от 70, 12 лева, дължима за такси и разходи за извънсъдебно събиране
на задължението, е уговорено в противоречие с нормата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК,
която забранява от потребителя да се изискват такси и комисионни за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. Действията по извънсъдебно
събиране на задължението са такива по управление на кредита. Уведомяването на
длъжника за допусната от него забава и предупреждение за последиците от нея,
посредством телефонни обаждания, изпращане на писма, електронни съобщения,
поддържането на нарочен служител, ангажиран с дейността по събиране на
вземането, са типични действия по управление на лош кредит и съставляват присъщ
за основния предмет на договора разход.
Този вид
дейност на кредитора се компенсира и се взема предвид при определяне размера на
възнаградителната лихва, чийто ценообразуващ елемент е. Оттук следва, че
уговарянето на бъдещите разходи във фиксиран размер, събиран по силата на самия
договор и въвеждането на отделна такса за същата дейност несъмнено придава на
клаузата неустоечен характер и предполага неоснователно обогатяване на
кредитора и заобикаляне на забраната на чл. 33 от ЗПК. Ето защо настоящият
състав споделя изводите на първостепенния съд за нищожност на коментираната
клауза.
Нищожна
е и клаузата за заплащане на възнаграждение по договора за поръчителство. По
силата на последния поръчителят отговаря солидарно с длъжника за задължението
му, но последният се задължава да заплаща и възнаграждение за предоставената
„услуга“. Не е ясно обаче, в какво се изразява тази „услуга“, че да налага
заплащане на възнаграждение от потребителя. От справка от Търговския регистър
се установява, че едноличен собственик на капитала на дружеството поръчител е
кредитодателят. Изложеното обосновава извода, че коментираната клауза
единствено увеличава размера на главния дълг, а не служи за постигане на
присъщите цели на обезпечението. Тези особености на възнаграждението за
поръчителство го определят като разход по кредита, който следва да бъде включен
при изчисляване на годишния процент на разходите. С предвиждането му като цена
за услуга, дължима по правоотношение извън заемното, се цели заобикаляне на
правилата на чл. 19 от ЗПК. Ето защо, коментираната клауза се явява нищожна поради
противоречие с добрите нрави, на основание чл. 26 от ЗЗД.
В
съответствие с изложеното по-горе във връзка с обусловеността на отговорността
на поръчителя от съществуването на вземането по главния договор, може да бъде
заключено, че платените суми от „***“ ЕООД са платени без основание и претенцията
за връщането им следва да бъде насочена към неоснователно обогатилото се
дружество.
Въззивният съд счита, че при тази
аргументация Разпореждане от 10.11.2020
г. по ч.гр.д. № 2930/2020 г. на Районен съд Добрич следва да бъде потвърдено,
като правилно и законосъобразно.
С оглед на горното, въззивният съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА
Разпореждане от 10.11.2020 г. по ч.гр.д. № 2930/2020 г., с което Районен съд
Добрич е отхвърлил искането на заявителя „***“ ЕООД за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК за сумата от 70, 12 лева, представляваща разходи
за извънсъдебно събиране на вземане и за сумата от 193, 34 лева, представляваща
възнаграждение в полза на кредитора по сключения Договор за предоставяне на
поръчителство.
Определението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1.
2.