Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 30.07.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на втори юли през две хиляди
и двадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: М. ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия М. Георгиева въззивно гражданско дело № 10053 по описа за
2019г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 04.06.2019г.,
постановено по гр.д. № 43022/2018г. на СРС, ГО, 33 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Ф.И.“ ЕАД срещу М.Д.М. обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 от ЗПК, вр. чл. 99 от ЗЗД и с
правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на следните
вземания: за сумата от 486, 10 лева – неплатена главница по договор за кредит
от 13.02.2015г,. сключен между ответника и “П.Ф.Б.” ООД, вземанията по който са
прехвърлени на ищеца с Рамков договор за прехвърляне на вземания от 21.03.2016г.;
за сумата от 24, 18 лева, представляваща такса за оценка на кредитно досие за
периода от 13.02.2015г. до 21.03.2016г.; за сумата от 55, 63 лева – обезщетение
за забава в размер на законната мораторна лихва за периода от 13.02.2015г. до
18.11.2016г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 67932/2016г. по описа на СРС, ГО 33
състав. Със същото решение са отхвърлени предявените искове, както следва: иска
за главница за разликата над сумата от 486, 10 лева до пълния предявен размер
от 486, 11 лева; иска за такси за разликата над сумата от 24, 18 лева до пълния
предявен размер от 396, 05 лева с включена такса „кредит у дома“; иска за
обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва за разликата над
сумата от 55, 63 лева до пълния предявен размер от 86, 82 лева, както и иска за
договорна лихва в размер на 92, 95 лева за периода от 13.02.2015г. до
21.03.2016г.
Срещу
решението, в частта, в която са уважени
предявените искове, е подадена въззивна
жалба от ответника М.Д.М., в която са изложени оплаквания за
неправилност на постановеното решение поради допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от
първоинстанционния съд изводи, както и нарушение на материалния закон. Конкретно
поддържа, че съдът неправилно е анализирал събраните по делото доказателства,
като въз основа на тях необосновано е приел, че ответницата е сключила
процесния договор за кредит и е получила главницата по него. Поддържа, че не е
правила признание на предявените искове, противно на приетото в
първоинстанционното решение. Напротив, изрично в исковата молба е оспорено обстоятелството,
че ответницата е получила по процесния договор сумата в размер на 500 лева. В
жалбата са развити съображения за допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, изразяващи се в непроизнасяне по своевременно
заявени искания по реда на чл. 183 от ГПК и по чл. 193 от ГПК. Оспорва се и
приетото за установено от първоинстанционния съд обстоятелство за надлежно
уведомяване на ответницата за извършената цесия на процесното вземане. По тези
съображения е направено искане за отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване
на друго, с което предявените искове да се отхвърлят в цялост.
Насрещната страна – „Ф.И.“ ЕАД, оспорва въззивната
жалба. Релевират се съображения, че първоинстанционното решение е правилно,
като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и
правилата за разпределение на доказателствената тежест, като съдът е съобразил
приложимите за спора императивни материалноправни норми.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени по
реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 от ЗПК, вр. чл. 99 от ЗЗД и с
правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на следните
вземания: за сумата от 486, 11 лева – неплатена главница по договор за кредит
от 13.02.2015г,. сключен между ответника и “П.Ф.Б.” ООД, вземанията по който са
прехвърлени на ищеца с Рамков договор за прехвърляне на вземания от 21.03.2016г.;
за сумата от 92, 95 лева – договорна възнаградителна лихва за периода от
13.02.2015г. до 21.03.2016г.; за сумата от 86, 82 лева – лихва за забава за
периода от 13.02.2015г. до 18.11.2016г. и за сумата от 396, 05 лева,
представляваща такси за оценка на кредитно досие и такса „кредит у дома“,
дължима за периода от 13.02.2015г. до 21.03.2016г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. №
67932/2016г. по описа на СРС, ГО 33 състав.
В срока за отговор на исковата молба ответницата е
оспорил предявените искове, като е релевирал възражения за недължимост на
претендираните вземания по съображения, че не е сключвала договор за кредит и
не получавала сумата от 500 лева; че ищецът не е активно легитимиран да води
настоящото дело, тъй като не е доказал сключването на валиден договор за цесия,
а и същият не е съобщен на длъжника; че
договорът за кредит съдържа нищожни клаузи за възнаградителна лихва поради
противоречието й с императивни материално-правни норми и противоречие на
добрите нрави, както и че договорът съдържа неравноправни и нищожни поради
противоречието им със ЗПК клаузи за такси за услуга „кредит у дома“.
За да постанови обжалваното решение
първоинстанционният съд е приел, че процесният договор за потребителски кредит
е валиден, както и че кредитополучателят е изпълнил задължението си да
предостави на ответната страна заетата сума в размер на 500 лева. Установено
било неизпълнение на задължението за връщане на кредита. Съдът се е произнесъл
по възражението за нищожност на клаузите за договорната лихва и за процесните
такси по договора, като е приел, същите са нищожни поради противоречието им с
нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, поради което е отхвърлил претенцията за
възнаградителна лихва в цялост и тази за такса „кредит у дома“. Съобразно
заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза е присъдено
вземане за главница в размер на 486, 10 лева и дължимото обезщетение за забава
в размер на законната мораторна лихва от 55, 63 лева. Уважена е и претенцията
за такса за оценка на кредитно досие в размер на 24, 18 лева.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява
правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните
оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност,
допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми
на материалния закон.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно и допустимо. По изложените във въззивната жалба оплаквания
съдът приема следното:
Активната си материална легитимация на кредитор по
спорното насрещно вземане ищецът обосновава с твърдението за сключен договор за
прехвърляне на вземания от 21.03.2016г., по силата на който е титуляр на всички
вземания срещу ответницата, произтичащи от договор за потребителски кредит от
13.02.2015г., сключен между „П.Ф.Б.” ООД и М.Д.М.. Основателността на
предявените искове се обуславя от установяването на следните юридически факти,
при проявлението на които възниква процесното вземане, а именно: 1/. наличие на
валиден договор за предоставяне на потребителски кредит, сключен между
ответницата и праводателя на ищеца, 2/. сумата по който е предоставена от
кредитора и усвоена от длъжника, 3/. задълженията на последния за връщане на
главницата по кредита и заплащане на възнаградителна лихва и други такси по
договора да не са били изпълнени на уговорените падежи, т.е. вземанията да са
изискуеми; 4/. наличие на валиден договор, сключен между кредитора по договора
за потребителски кредит и ищеца, с предмет прехвърляне на вземанията по
договора за потребителски кредит и 5/. надлежно уведомяване на ответницата за
извършеното прехвърляне от страна на цедента.
По делото е приет неоспорен /след изрично оттегляне на
оспорването от страна на въззивника на документа по чл. 193 от ГПК в
проведеното на 02.07.2020г. публично съдебно заседание/ от страните договор за
потребителски кредит от 13.02.2015г., съгласно който „П.Ф.Б.” ООД е предоставил
в брой на М.Д.М. кредит в размер на 500 лева за лични нужди. Кредитополучателят
се задължил да върне заетата сума при следните
условия – на 60 седмични погасителни вноски в размер на по 16, 92 лева; срок на
заема - 60 седмици; брой вноски - 60; определени били датите на плащане на
всяка една от погасителните вноски, уговорена е фиксирана лихва в размер на 98,
62 лева. Общият размер на всички плащания възлиза на сумата от 1 015, 11
лева, в която се включва и такса за оценка на досие в размер на 25 лева и такса
за услуга „кредит у дома“ в размер на 391, 49 лева. В чл. 27 от договора е
посочено, че с подписването на договора, клиентът потвърждава, че е получил от
заемодателя изцяло и в брой заемната сума, доколкото ответницата е поискала допълнителна
услуга по договора, а именно – услугата „кредит у дома“, която била
предоставена от кредитодателя. Съгласно чл. 22 от договора
кредитодателят има право да прехвърли правата си по този договор на трето лице
без съгласието на клиента. При липсата на ангажирани по делото доказателства за
извършени от страна на кредитополучателя погашения по кредита, съдът приема, че
същият не е изпълнил задълженията си да върне предоставената му в заем сума,
както и да заплати уговорената за ползването възнаградителна лихва и такси по
договора.
По делото е представен в заверен от процесуалния
представител на ищеца /юрисконсулт/ договор за прехвърляне на вземания от
21.03.2016г. с приложение № 1 към него, съгласно който на посочената дата „П.Ф.Б.”
ООД, в качеството на цедент, е прехвърлил на ищеца, в качеството на цесионер,
вземанията си по процесния договор за кредит. Представени са и заверени преписи
от пълномощно и уведомление, съгласно които цедентът е упълномощил цесионера да
уведоми длъжника за договора за цесия.
С определение от 05.08.2019г. въззивният съд е
задължил въззиваемото дружество „Ф.И.“ ЕАД на основание чл. 183 от ГПК да
представи по делото оригинали на всички посочени във въззивната жалба документи
/процесният договор за цесия, потвърждение за сключен договор за цесия,
пълномощно за уведомяване на длъжника за цесията, уведомление до длъжника за
цесията, приложение № 1 към договора за цесия и договор за потребителски
кредит/, като е указал на страната, че ако не стори това, представените по
делото преписи от тези документи ще бъдат изключени от доказателствата по
делото. В изпълнение на указанията, въззиваемият е представил единствено
оригинал на договор за потребителски кредит от 13.02.2015г., ведно с формуляр
за кандидатстване за кредит и оригинал на стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредити. Страната не е изпълнила
задължението си по чл. 183 от ГПК да представи оригинали на процесния договор
за прехвърляне на вземания, потвърждение за сключена цесия, пълномощно за
уведомяване на длъжника за цесията, уведомление до длъжника за извършеното
прехвърляне на вземания, приложение № 1 към договора за цесия.
Нормата на чл. 183 от ГПК позволява на страната да
представи заверен препис на документа, на който се позовава. Това облекчение
обаче отпада, ако противната страна поиска да види оригинала и в такъв случай
страната, заверила преписа, трябва да представи този оригинал или официално
заверен препис от него. Задължението важи и за хипотезата, при която оригиналът
се намира у трето лице. Ако това задължение не се изпълни, преписът трябва да
бъде изключен от доказателствата по делото, тъй като не се установява, че такъв
документ въобще съществува. Ето защо съдът не може да основе своите изводи на
преписа, който не е годно доказателствено средство. В този смисъл е
задължителната практика на ВКС, съдържаща се в решение № 137 от 03.10.2017г. на
ВКС по гр.д. № 4758/2016г., ІІІ ГО, решение № 81 от 08.07.2014г. на ВКС по
гр.д. № 5665/2013г. III ГО, решение № 174 от 07.10.2013г. на ВКС по гр.д. №
1992/2013г., II ГО, решение № 239 от 16.07.2013г. на ВКС по гр.д. №
1050/2012г., IV ГО, решение № 95 от 07.05.2013г. на ВКС по гр.д. № 662/2012г.,
II ГО, решение № 231 от 08.08.2012г. на ВКС по т.д. № 325/2010г., II ТО, решение
№ 133 от 05.11.2010г. на ВКС по т.д. № 73/2010г., I ТО.
В случая по делото се установи, че по искане на въззивницата
настоящият съдебен състав е задължил въззиваемото дружество да представи
оригинали на конкретно посочени документи, което указание обаче не е било
изпълнение по отношение на процесния договор за прехвърляне на вземания,
потвърждение за сключена цесия, пълномощно за уведомяване на длъжника за
цесията, уведомление до длъжника за извършеното прехвърляне на вземания,
приложение № 1 към договора за цесия. С оглед изложеното и на основание чл.
183, изр. 2-ро от ГПК преписите от тези документи следва да бъдат изключени от
доказателствата по делото, т.е. съдът не може да формира фактически и правни
изводи въз основа на тях. По тези съображения се налага извод, че предявените
искове са недоказани. След изключване на представените преписи от договор за
прехвърляне на вземания от 21.03.2016г., ведно с Приложение № 1 към него, както
и пълномощно за уведомяване за извършената цесия и уведомление за извършеното
прехвърляне на вземания от доказателствата по делото поради непредставяне на
оригинали, твърдението на ищеца за титулярство по отношение на спорното вземане
е недоказано. С оглед на това и при неблагоприятните последици на правилата за
разпределение на доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказания
факт за неосъществил се в обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.
С оглед на изложеното и доколкото по делото не се установява процесните вземания
да са станали предмет на прехвърлителна сделка между кредитора, в чиято полза
са възникнали, и ищеца, от чиято страна се претендира изпълнението, се налага
извод, че „Ф.И.“ ЕАД не разполага с активна материалноправна легитимация по
отношение на претендираните вземания.
При несъвпадане на крайните изводи на двете инстанции,
първоинстанционното решение в обжалваната уважена част следва да се отмени като
неправилно и вместо него да се постанови друго, с което предявените искове да
се отхвърлят. С оглед изхода на спора решението следва да се отмени и в частта,
в която ответницата е осъдена да заплати на „Ф.И.“ ЕАД направените в
първоинстанционното и в заповедното производства съдебни разноски в общ размер
на 477 лева.
При този изход на спора право на разноски има
въззивникът, но предвид липсата на доказателства за реално сторени разноски за
настоящото производство, такива не следва да се присъждат.
Ответницата не е направила съдебни разноски в
първоинстанционното производство, поради което такива не се дължат, независимо
от изхода на спора.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК въззиваемото дружество
„Ф.И.“ ЕАД следва да бъде осъдено да заплати в полза на бюджета на съдебната
власт по сметка на СГС държавната такса в размер на 25 лева, дължима по
въззивната жалба от М.Д.М., депозирана от назначения от съда по реда на чл. 47,
ал. 6 от ГПК особен представител.
С оглед цената на предявените искове и предвид
ограничението на чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение не подлежи на
обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 132775 от 04.06.2019г.,
постановено по гр.д. № 43022/2018г. по описа на СРС, ГО, 33 състав, В ЧАСТТА, в която са уважени предявените
по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Ф.И.“ ЕАД срещу М.Д.М. обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 от ЗПК, вр. чл. 99 от ЗЗД и с
правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на
следните вземания: за сумата от 486, 10 лева – неплатена главница по договор за
кредит от 13.02.2015г,. сключен между ответника и “П.Ф.Б.” ООД, вземанията по
който са прехвърлени на ищеца с Рамков договор за прехвърляне на вземания от
21.03.2016г., ведно
със законната лихва от 28.11.2016г. до изплащане на вземането; за сумата от 24, 18 лева, представляваща
такса за оценка на кредитно досие за периода от 13.02.2015г. до 21.03.2016г.; за сумата от 55, 63 лева – обезщетение за забава в
размер на законната мораторна лихва за периода от 13.02.2015г. до 18.11.2016г., както И В ЧАСТТА, в която ответницата е осъдена да заплати на „Ф.И.“ ЕАД направените в първоинстанционното и в заповедното
производства съдебни разноски в общ размер на 477 лева, и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422,
ал. 1 от ГПК от „Ф.И.“ ЕАД, с ЕИК*********, седалище и
адрес на управление *** срещу М.Д.М., ЕГН **********,***, обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 9
от ЗПК, вр. чл. 99, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването
на следните вземания: за сумата от 486, 10
/четиристотин осемдесет и шест лева и 10 ст./ лева – неплатена главница по договор за потребитески кредит от 13.02.2015г,. сключен между
ответника и “П.Ф.Б.” ООД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с Рамков
договор за прехвърляне на вземания от 21.03.2016г., ведно със законната лихва от
28.11.2016г. до изплащане на вземането; за сумата от 24, 18 /двадесет и четири лева и 18 ст./ лева, представляваща такса за оценка на кредитно досие за периода от
13.02.2015г. до 21.03.2016г. и за сумата от 55, 63 /петдесет и пет лева и 63 ст./ лева – обезщетение за забава в размер на
законната мораторна лихва за периода от 13.02.2015г. до 18.11.2016г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК
по ч.гр.д. № 67932/2016г. по описа на СРС, ГО 33 състав.
ОСЪЖДА „Ф.И.“ ЕАД, с ЕИК*********, седалище и адрес на
управление *** на основание чл. 78, ал.
6 от ГПК да заплати по сметка на Софийски градски съд сумата от 25 /двадесет
и пет/ лева, представляваща дължима
държавна такса за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.