Р Е Ш Е Н И Е
Номер
ІІІ-2 22.02.2021
година Град Бургас
БУРГАСКИ ОКРЪЖЕН
СЪД, Трети въззивен граждански състав
На
деветнадесети януари две хиляди двадесет
и първа година
В
открито съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСЕН
ПАРАШКЕВОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЙОРДАНКА МАЙСКА
РАДОСТИНА ПЕТКОВА
Секретар:
Жанета Граматикова
Прокурор:
Като
разгледа докладваното от съдия Парашкевов
въззивно
гражданско дело номер 2532 по описа за
2020 година,
за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото пред настоящата
съдебна инстанция е образувано по повод въззивна жалба от ,,ОТП ФАКТОРИНГ
БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София
1000, район Оборище, ул.,,Княз Александър Дондуков“№19, ет.2, представлявано от
Илка Георгиева Мазгалева- Изпълнителен директор, чрез юрисконксулт Петя
Василева, против Решение № 11 от 13.02.2020 г., постановено по гр. дело №
257/2019 г. по описа на Районен съд- Средец,
с което съдът е отхвърлил предявените
от “ОТП Факторинг България“ ЕАД, със седалище и адрес
на управление: гр. София 1000, район „Оборище“, бул. „Княз Александър Дондуков“
№ 19, етаж 2, ЕИК *********, представлявано от Илка Георгиева Димова –
Мазгалева – изп. директор и Емил Димитров Кръстев – прокурист, против Г.В.С., с
ЕГН **********, от гр. С., ул. „П. В.“ № **, искове с правно основание
чл. 99, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за сумата 19 953,16 лева, представляваща
непогасена предсрочно изискуема от 08.02.2012 г. главница по Договор за кредит за текущо потребление от 31.03.2008 г.
/ведно с Допълнително споразумение от 11.08.2010 г./, във връзка с Договор за покупко-продажба
на вземания /цесия/ от 10.12.2012 г., ведно със законната лихва от 22.03.2019
г. до окончателното й изплащане и с правно основание чл. 86 от ЗЗД за сумата
3 436,38 лева, представляваща лихва за забава върху главницата, начислена
за периода 26.02.2015 г. – 22.03.2019 г.
Със същото решение, съдът е осъдил Г.В.С., на основание чл. 99, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД да заплати на “ОТП Факторинг България“ ЕАД – гр.
София, сумата от 17 457,99 лева, представляваща неизплатена падежирала
главница по Договор за кредит за текущо
потребление от 31.03.2008 г. /ведно с Допълнително споразумение от 11.08.2010
г., във връзка с Договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от 10.12.2012 г.,
ведно със законната лихва от 22.03.2019 г. до окончателното й изплащане, като
за разликата от 17 457,99 лева до пълния
предявен размер 19 756,86 лева, е отхвърлил иска като погасен чрез прихващане с насрещното
вземане на Г.В.С. за неоснователно платена лихва
върху лихви по Споразумение от 07.06.2013 г. и Споразумение от 01.02.2015 г.; отхвърлен е искът с правно основание чл.
99, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за сумата
7 242,52 лева, представляваща падежирала възнаградителна договорна лихва,
начислена за периода 22.03.2016 г. – 31.07.2018 г. по Договор за кредит за текущо потребление от 31.03.2008 г.
/ведно с Допълнително споразумение от 11.08.2010 г., във връзка с Договор за покупко-продажба
на вземания /цесия/ от 10.12.2012г. Страните са осъдени да заплатят разноски
съобразно уважената/отхвърлена част от исковите претенции.
Недоволство от така постановеното съдебно
решение, изразява въззивникът. Излага становище за неправилност и
незаконосъобразност на първоинстанционния съдебен акт в частта, с която е
отхвърлен искът за сумата от 7242.52 лева, представляваща падежирала
възнаградителна лихва, начислена за периода 22.03.2016г. до 31.07.2018г. по
Договор за кредит за текущо потребление, както и в частта, с която е отхвърлен
искът, като погасен чрез прихващане с насрещно вземане на ответната страна за сумата от 2000 лева.
Развива подробни съображения.
Навежда доводи, че неправилно районният съд
извършил прихващане с насрещно вземане, по-малко от общия размер на
претендираните с иска суми.
Иска се отмяна на решението в
обжалваната част и присъждане на разноски в пълния претендиран размер за двете
инстанции, включително юрисконсултско възнаграждение.
В срока, предвиден в ГПК, е постъпила насрещна въззивна жалба от Г.В.С.,
ЕГН **********, чрез адв.Милчев-САК, с която се оспорват твърденията, изложени
във въззивната жалба, подадена от “ОТП Факторинг
България“ ЕАД.
На първо място се навеждат доводи за
недопустимост на производството по евентуалните искове. Заявява се, че предмет
на главния установителен иск по чл.422 от ГПК и на съединените при условия на
евентуалност искове е едно и също вземане, предявено на едно и също основание,
което съединяване се явявало недопустимо. Цитира съдебна практика. Излага
аргументи за неоснователност на предявените при условията на евентуалност
осъдителни искове. Твърди, че сключването на Допълнителни споразумения от
07.06.2013г. и 01.02.2015г., довело до съществен дисбаланс в отношенията между
страните. Навеждат се доводи за наличие на неравноправни клаузи и осъществен от кредитора анатоцизъм.
При условие на евентуалност, в
случай, че исковете не бъдат отхвърлени като недопустими, се моли, тяхната
основателност да бъде преценена с оглед обстоятелството, че претенциите се
основават единствено на Договора за кредит от 31.03.2008г. и Допълнително
споразумение от 11.08.2010г.
В случай, че съдът приеме, че клаузите
на Допълнителните споразумения от
07.06.2013г. и 01.02.2015г., са произвели действие в отношенията между
страните, се иска произнасяне на настоящата инстанция по възражението за
неподведомственост на спора на основание чл.8, ал.1 от Закона за международния
търговски арбитраж.
Изразява се несъгласие с изводите на
първоинстанционния съд относно размера на направеното възражение за прихващане,
като се подчертава, че същият
следвало да бъде увеличен до размера, установен с експертизата. Посочва се, че
исковете за сумата над 16254.35 лева следвало да бъдат отхвърлени като
неоснователни.
Развива подробни съображения във
връзка с предявените евентуални искове за лихви по чл.86 от ЗЗД(законни и
възнаградителни), както и относно разпределението на отговорността за разноски.
Иска се отмяна на решението на
районния съд като недопустимо. В случай, че съдебният акт не бъде отменен като
такъв, се моли въззивната инстанция да постанови решение, при съобразяване
направените плащания от 40789.56 лева по предоставен кредит в размер на 30000
лева.
Претендира се присъждане на
сторените в производството пред настоящата инстанция разноски.
В указания от съда едноседмичен
срок е постъпил отговор на насрещната въззивна жалба от “ОТП Факторинг България“ ЕАД, като същата се оспорва изцяло. Изразява се
несъгласие с доводите за недопустимост на постановения съдебен акт. Излагат се
аргументи.
Иска се депозираната от Г.В.С.
насрещна въззивна жалба да бъде отхвърлена като неоснователна, а решението в
обжалваната част- потвърдено.
Претендира се присъждане на
разноски за производството пред настоящата инстанция.
Пред Районен съд – Средец са
предявени искови претенции с правно основание чл.422,
ал.1 от ГПК. При условията на евентуалност
са предявени осъдителни искове с правно основание чл. 99, вр. чл.
79, ал. 1 и чл. 86 от ЗЗД.
Относно направеното с насрещната въззивна
жалба възражение за неподсъдност на основание
чл.8,ал.1 от Закона за международния търговски арбитраж, с твърдение, че
новопоетото задължение със споразуменията между страните по делото е предмет на
арбитражно споразумение:
Същото е въведено пред първоинстанционния съд и оставено без
разглеждане като неотносимо към предмета на спора, доколкото ответникът се е
позовал на клауза от споразуменията, сключени впоследствие с „ОТП Факторинг
България“ ЕАД(чл.8,ал.2). Договорните
отношения между ищеца и ответника от 07.06.2013г. и 01.02.2015г. не са въведени
в предмета на производството по делото.
Вземанията, предмет на заявените искови претенции произтичат от договор
за текущо потребление, ведно със споразумение, сключени между ,,БАНКА ДСК“ ЕАД
и Г.В.С., впоследствие цедирани на „ОТП Факторинг България“ ЕАД.
Предвид изложеното,
позоваването на клаузи от сключените с цесионера споразумения е ирелевантно и
възражението за неподведомственост и правилно е оставено без разглеждане.
При
извършена проверка на валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт, не
се констатираха основания за нищожност или недопустимост на същия.
След
съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, съдът намира за
установено следното:
Производството
пред Районен съд-
Средец е образувано по искова
молба (ведно с уточнителни молби вх. №№ 1467/20.06.2019
г. и 1714/15.07.2019 г.) на цесионера „ОТП
Факторинг България“ ЕАД – гр. София- частен
правоприемник на „Банка ДСК“ ЕАД по силата на цесия, с която се
претендира на основание чл. 422 от ГПК съдът да приеме за установено, че
ответникът Г.В.С. дължи на ищеца част от сумите, за които по ч. гр. дело №
507/2012 г. по описа на РС – Средец е издадена Заповед № 379/15.10.2012 г. за
незабавно изпълнение на задължения по сключен между ответника и „Банка ДСК“ ЕАД
Договор за кредит за текущо потребление от 31.03.2008 г., ведно с Допълнително
споразумение от 11.08.2010 г., които вземания са прехвърлени на ищеца по силата
на Договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от 10.12.2012 г., а именно:
непогасена изискуема главница в размер на 19 953,16 лева, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК
до окончателното й изплащане. С влязло в сила Определение № 1212/21.08.2019 г.
производството по делото е прекратено в тази част, като недопустимо поради
липса на активна легитимация на ищеца.
При условията на евентуалност, в случай, че съдът прекрати производството по чл. 422
от ГПК като недопустимо, ищецът /в качеството на частен правоприемник по силата
на Договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от 10.12.2012 г./, е предявил осъдителни искове с правно основание чл. 99,
вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за сумата 19 953,16 лева, представляваща
непогасена изискуема главница по Договор за кредит за текущо потребление от
31.03.2008 г. /ведно с Допълнително споразумение от 11.08.2010 г./, ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното й изплащане и с
правно основание чл. 86 от ЗЗД за сумата 3 436,38 лева, представляваща
лихва за забава върху главницата, начислена за периода 26.02.2015 г. –
22.03.2019 г. Позовава се на настъпила на 08.02.2012 г. предсрочна изискуемост на кредита, като
счита, че ответникът е потвърдил знанието си за нея с подписването на 2 бр.
споразумения с ищеца на 07.06.2013 г. и 01.02.2015 г. за доброволно уреждане на
отношенията, в изпълнение на които е издължил обща сума 21 897 лева и е
останал задължен за търсения остатък.
При условията на евентуалност, в случай, че съдът отхвърли горепосочените осъдителни
искове или прекрати производството по тях като недопустимо, ищецът /в
качеството на частен правоприемник по силата на Договор за покупко- продажба на вземания /цесия/ от 10.12.2012
г./ е предявил
осъдителни искове с правно основание чл. 99, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за сумата
19 457,99 лева, представляваща изискуема главница с настъпил на 31.07.2018
г. падеж по Договор за кредит за текущо потребление от 31.03.2008 г. /ведно с
Допълнително споразумение от 11.08.2010 г./, ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба до окончателното й изплащане и за сумата
7 242,52 лева, представляваща изискуема възнаградителна договорна лихва,
начислена за периода 22.03.2016 г. – 31.07.2018 г. Ищецът е заявявил претенция за присъждане
на деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.131 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответната страна, чрез процесуалния представител- адв. Георги Стоев, с който се изразява становище
относно допустимостта на
установителната претенция. Оспорва основателността на установителната и първата
осъдителна претенция с довод, че предсрочната изискуемост на кредита не е
обявена, поради което не е завършен фактическият състав, пораждащ
правопроменящия ефект на потестативното право. По последните евентуални
осъдителни претенции за главница и договорна лихва, е релевирано
възражение за неоснователност предвид обстоятелството, че задължението,
произтичащо от Договор за кредит за текущо потребление от 31.03.2008 г. /ведно
с Допълнително споразумение от 11.08.2010 г./, е погасено с извършването на новацията
му по смисъла на чл. 107 от ЗЗД със Споразумение от 07.06.2013 г. /изм. със
Споразумение от 01.02.2015 г./, на каквото основание /споразумения/ ищецът не
се е позовал с исковата молба. В алтернативност, е направено възражение за
изтекла погасителна давност на вземанията по Договор за кредит за текущо
потребление от 31.03.2008 г. /ведно с Допълнително споразумение от 11.08.2010
г./. Предявявано е
възражение за прихващане по смисъла на чл. 103 – 105 от ЗЗД – при условията на
евентуалност /ако исковете не бъдат отхвърлени изцяло/, прави изявление на
основание чл. 104, ал. 1 от ЗЗД за компенсиране по реда на чл. 298, ал. 4 от ГПК на недължимо платени от него суми, отнесени за погасяване на лихви,
начислени в резултат на нищожни на основание чл. 26, ал. 1, във връзка с чл. 10
от ЗЗД клаузи за анатоцизъм в Споразуменията от 07.06.2013 г. и от 01.02.2015
г. Възражението за прихващане е индивидуализирано по отношение правопораждащите го юридически
факти, а след уточняването му е индивидуализиран и размерът на вземането –
2 000 лева, поради което съдът го е приел за съвместно разглеждане. Претендира присъждане на направените по делото
разноски.
Бургаският Окръжен съд,
като взе предвид събраните по делото доказателства, становищата на страните и
съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа страна
следното.
Установява се
от приетите по делото и неоспорени от страните доказателства, че на
31.03.2008г., между ,,БАНКА ДСК“ЕАД и Г.В.С. е сключен договор за кредит за
текущо потребление за сумата от 30000 лева и срок на издължаване от 120 месеца,
обезпечен със залог върху бъдещо вземане. Съгласно т.7 от договора,
кредитополучателят се задължавал да заплаща лихва, формирана от базов лихвен
процент, определен от кредитора- 5.19% и стандартна надбавка в размер на 2.76%
(лихвен процент общо по кредита- 7.95% и ГПР- 8.57%.). Отразено е, че неразделна част от договора са общите условия за
предоставяне на кредити за текущо потребление на физически лица, които кредитополучателят
е получил и приема с подписването на договора.
Видно от приложените по делото ОУ на ,,БАНКА ДСК“ЕАД за предоставяне на кредити за текущо потребление, лихвата се начислява върху усвоената и непогасена част от кредита и се заплаща месечно(т.7.2). Дължимите месечни вноски за лихва и главница се събират служебно на падежната дата от авоара по разплащателната сметка. Предвидено е в т.9.2, че при допусната забава в плащанията на главница и/или на лихва над 90 дни, целият остатък от кредита става пресрочно изискуем и се отнася в просрочие.
В клаузата на т.24, Раздел VІ от ОУ, изрично е предвидена възможността кредиторът да прехвърли на трето лице правата си по сключения между страните договор.
С Допълнително споразумение
към Договор за кредит 11/15390738, подписано на
11.08.2010г. между ,,БАНКА ДСК“ЕАД и Г.В.С., кредитът е
преструктуриран и обезпечен с поръчителството на Н. В. С.. Със споразумението,
страните приели, че неизплатеният остатък по кредита е в размер на 26965лева,
като срокът за издължаване е удължен от 92 месеца(оставащи вноски по договор за
кредит от 31.03.2008г.) на 96 месеца(считано от датата на подписване на
допълнителното споразумение) и определена крайна падежна дата за окончателно
издължаване- 31.07.2018г. Променена е падежната дата на издължаване на
погасителните вноски(от 28-мо число на 6-то число от месеца). Договорен е
гратисен период за издължаване на главницата- 9 месеца. Неразделна част от
споразумението е погасителен план, подписан
от страните в който е отразено, че ГПР по кредита е в размер на 16.55%
(тримесечен еквивалент на ГПР- 4.14%) и общ размер на месечните вноски-
48380.35 лева. Отразени са размерите на
месечните погасителни вноски, като падежът на последната е на 11.08.2018г.
Поради неизпълнение на задължението по предоговорения кредит- допусната забава
в изплащането на месечните вноски и настъпване на обстоятелствата по т. 20.2 от
Общите условия, кредиторът е счел, че кредитът е
предсрочно изискуем (с дата на настъпване на изискуемостта 08.02.2012 г.) и е
подал заявление по реда на чл. 417 от ГПК(въз основа на извлечение от
счетоводните книги от 11.10.2012г.).
Образувано е ч. гр. дело № 507/2012 г. по описа на Районен съд – Средец, по което са издадени заповед за незабавно изпълнение № 523/15.10.2012 г. и изпълнителен лист № 452/15.10.2012 г., като кредитополучателят Г.В.С. и поръчителят Н.В.С. са осъдени солидарно на заплатят на Банката следните суми: главница- 26 449,72 лева, ведно със законна лихва от датата на заявлението; редовна лихва.- 2 722,90 лева и санкционираща лихва в размер на 51,45 лева, начислени за периода 06.12.2011 г. – 10.10.2012 г., както и разноски по делото. С влезли в сила определения от 16.07.2019 г. и от 03.10.2019 г. заповедта за незабавно изпълнение и изпълният лист са обезсилени, а производството по ч. гр. дело № 507/2012 г. по описа на Районен съд- Средец- прекратено.
Видно от приложеното по делото
копие от Договор за покупко-продажба на вземания (цесия), на 10.12.2012 г., ,,БАНКА
ДСК“ЕАД е прехввърлила на „ОТП Факторинг България“ ЕАД всички свои права и вземането си изцяло от
кредитополучателя Г.В.С., произтичащо от
Договор за кредит за текущо потребление
от 31.03.2008 г. /ведно с Допълнително споразумение от 11.08.2010 г./, ведно с
всичките му принадлежности, привилегии, изтекли лихви и обезпечения, посочени в
Приемо-предавателен протокол от 20.12.2012 г., индивидуализиращ дълга на
ответника.
С изрично пълномощно от 18.12.2012 г., „БАНКА ДСК“ ЕАД е упълномощила „ОТП Факторинг България“ ЕАД да уведоми всички длъжници(кредитополучатели, съдлъжници и поръчители) за извършената покупко- продажба на вземания.
На 18.12.2012г., цесионерът е
изпратил от името на цедента, на основание чл.99,ал.3 от ЗЗД, уведомително писмо за цесията, лично получено
от ответника на 14.01.2013г. с известие за доставяне. Отразено е в писмото, че към посочената дата,
задълженията на кредитополучателя възлизат на сума в общ размер от 30218.14
лева, като като същите следва да бъдат платени в 14-дневен срок от получаване
на писмото, по банкова сметка на „БАНКА ДСК“ ЕАД.
На 07.06.2013г., между „ОТП Факторинг България“ ЕАД и Г.В.С., е сключено Споразумение, на основание чл.365 от ЗЗД , по силата на което кредитополучателят се задължавал да погаси дълга си към кредитора(в размер на 29879.61 лева към 07.06.2013г.), заедно със съответните дължими лихви по главницата на равни 49 месечни вноски в размер на 400 лева, с падеж на всяка вноска- 20-то число на текущия месец(общ размер- 40199.73 лева). Неразделна част от споразумението е погасителен план.Като краен срок за погасяване на дълга и дължимите лихви по главницата е определен 10.07.2017г.(чл.1,ал.3).
С последващо споразумение от 01.02.2015г., сключено между страните на същото правно основание, е договорено, че към датата на подписване, остатъчният размер на задълженията на кредитополучателя към кредитора, възлиза на 26223.89лева. Договорено е, че кредитополучателят се задължава да погаси дълга си към кредитора, заедно със съответните дължими лихви по главницата на равни 29 месечни вноски в размер ня 400 лева всяка една, и една последваща изравнителна вноска, в размер на 20353.86 лева(включваща само остатъчният размер на главницата), с падеж на всяка вноска- 10-то число на некущия месец. В погасителния план, в табличен вид подробно са описани задълженията и срока за погасяване- 10.07.2017г.
По делото е извършена съдебно-
икономическа експертиза, приета и неоспорена от страните.
Посочено е в заключението на вещото лице, че на 31.03.2008г., по сметката на кредитополучателя Георги Василев Стоев IBAN BG93STSA93000000912253, са постъпили 30000 лева. Сумата в посочения размер е усвоена от кредитополучателя на същата дата.
Отразено е в заключението, че за погасяване на задълженията по кредита са платени суми в общ размер на 18052.32 лева, както следва: 10604.17 лева- договорна лихва; 5599.61 лева- главница; 19.72 лева-санкционна лихва; 1778.82 лева- наказателна лихва; 50 лева- такса управление.
Констатирано е, че след 12.10.2012г. са направени следните плащания: на 07.11.2012г.- сумата от 325лева, преставляваща погасени съдебни разноски; на 06.12.2012г.- 309.48 лева- погасени съдебни разноски и част от присъдено юрисконсултско възнаграждение; на 10.12.2012г.- сума в размер на 55.76лева, представляваща погасени присъдени лихви; на 15.12.2012г.- 150 лева- погасени присъдени лихви.
Вещото лице е установило, че след
датата на цесията, кредитополучателят е платил на „ОТП Факторинг България“ ЕАД суми в общ размер на 21897лева., като извършваните плащания по кредита са до
10.07.2017г. Последно платената на 31.01.2019г. сума от 197 лева е постъпила
като преведена от ЧСИ. Посочено е в експертизата, че към 11.10.2012г.
неплатените суми по кредита възлизат на 29224.07 лева, от които: 26449.72 лева/
при обявена предсрочна изискуемост/; редовни лихви за периода
06.12.2011г.-10.10.2012г.- 2772.90 лева; санкционираща лихва за периода
06.12.2011г.-10.10.2012г.- 51.45 лева.
Отразено е в
заключението, че за периода 11.02.2015г.-10.07.2017г., са платени 12000
лева, като са погасени изцяло вноските
за перода 10.02.2015г.-15.05.2017г. и
частично е платена последната вноска с дата на падеж 10.07.2017г. Последната
вноска е формирана само от сума по главница. Вещото лице е установило, че е
останала неизплатена сума в размер на 19953.86 лева, представляваща главница.
Пояснено е, че на 31.01.2019г. са преведени от ЧСИ 197 лева, които експертизата
също приспада от дължимите и остава неизплатена главница от 19756.86 лева.
Констатирано е
неправомерно начисляване на лихви върху вече изтекли лихви в размер на 3525.69
лева и 173.82 лева въз основа на сключените споразумения от 07.06.2013г.и
01.02.2015г. Посочено е, че ако с платените суми не са погасявани лихви в отразените
размери, то оставащата сума по кредита възлиза на 16254.35 лева.
Бургаският окръжен съд, с оглед установеното
от фактическа страна, достигна до следните правни изводи:
Безспорно е в настоящия случай, че производството по установителния
иск, предявен като главен, е прекратено и е постановено обезсилване на
издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист, поради което не е налице
процесуална пречка за разглеждането при условията на евентуалност на осъдителен
иск. Същият би бил недопустим само в хипотезата на уважен иск по чл.422 ГПК.
Правният интерес
– предпоставка за допустимост на осъдителните искове, произтича от обезсилване
на заповедта за изпълнение.
Основателността
на предявените осъдителни
искови претенции при
квалификацията на чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл.99 ЗЗД, се
обуславя от кумулативното наличие на предпоставките: валидно възникнало между
страните правоотношение по
договор за
потребителски кредит, елемент от съдържанието на което е задължението на кредитополучателя да
върне сумата, предмет на договора, настъпила изискуемост на вземането и релевирано от задълженото лице неизпълнение.
В тежест на ищеца е да докаже и
наличието на сключен договор за цесия, с който е придобил вземанията, както и
факта на съобщаване на цесията на длъжника.
Договорът е винаги двустранна правна сделка и
по необходимост включва взаимните, припокриващи се волеизявления на страните по
нея. Договорът, по аргумент от разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК е формален,
като в зависимост от волята на страните може да е реален или консенсуален (чл.
9 ЗПК).
Не се спори, че между „БАНКА ДСК“ ЕАД и Г.В.С. е възникнало валидно облигационно
правоотношение между страните, произтичащо от договор за кредит за текущо потребление
от 31.03.2008г. за сума в размер от 30000 лева (и последващо допълнително споразумение към
него от 11.08.2010г.).
Безспорно е установено по делото, че
вземането по договора за кредит е било цедирано на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, с договор за
покупко – продажба на вземания (цесия),
на 10.12.2012 г .
Освен промяна в субектите на облигационното правоотношение - кредитор
става цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си, но също така
вземането е преминало от предишния кредитор върху новия кредитор в момента на
сключване на договора.
Установеното в чл. 99, ал.3 от ЗЗД задължение на цедента да съобщи на
длъжника за извършеното прехвърляне на вземането, има за цел да го защити срещу ненадлежно изпълнение на неговото
задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането.
Следва да се отбележи в тази връзка, че уведомяването на длъжника няма
отношение към валидността на цесионния договор, а има отношение за момента, от
който новият кредитор може да поиска изпълнение на вземането си като насочи
претенцията си към вече уведомения длъжник. Със сключването на договора за
цесия, т.е. с постигане на съгласие, вземането преминава от цедента(неговият
носител към същия момент) върху цесионера(приобретателят на вземането). С
постигане на съгласието, цесионерът придобива вземането в състоянието, в което
то се е намирало към същия момент, заедно с акцесорните му права - по аргумент
на чл. 99, ал.4 от ЗЗД.
Не се спори, че съгласно чл. 99, ал.3 и ал.4 от ЗЗД, предишният кредитор
е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето, което има действие спрямо третите
лица и длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния. Само това
уведомяване би създало достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна
на стария му кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение на задълженията
му, т.е. изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по смисъла на чл. 75,
ал.1 от ЗЗД. Тъй като договорът
за цесия е неформален, консенсуален и каузален и с него едно лице /цедент/ прехвърля на друго
/цесионер/ свое вземане безвъзмездно или срещу насрещна престация, за да е налице валидно
сключен договор е достатъчно постигане на съгласие между цедента и цесионера,
доколкото не се предвижда форма за действителност или извършване на плащане
като елемент от фактическия състав.
Законът не поставя
специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомяването
и тъй като цесионерът действа като пълномощник на цедента - налице е изрично
овластяване на цесионера да уведоми длъжника за извършеното прехвърляне, чрез
обсъденото по-горе пълномощно - в случая препис от уведомителното писмо е
връчен на Г.С. с известие за доставяне на 14.01.2013г, поради което съдът намира, че цесията е съобщена.
Поради това, съдът счита, че е налице надлежно уведомяване на длъжника
за извършеното прехвърляне на вземането и спрямо него цесията е породила
действие, като налице е задължение на длъжника към цесионера. Безспорно е в този смисъл, наличието на материалноправна легитимация
на „ОТП
Факторинг България“ ЕАД като кредитор по договора за кредит по силата на договор за цесия, за които длъжникът е
надлежно уведомен.
Спорно, с
оглед наведените във въззвната жалба доводи е вземането на въззивника по
отношение възнаградителните лихви в размер на 7242.52 лева, както и относно
основателността на направеното с отговора на исковата молба възражение за
прихващане в размер на 2000 лева, уважено от първоинстанционния съд.
Презюмира се, че всички разходи, свързани с
отпускането и използването на финансовия ресурс, предмет на договора за
потребителски кредит, представляват граждански плод(възнаградителна
лихва). При формиране годишния процент на разходите, се включват не само тези,
установени към момента на сключване на договора за потребителски кредит, но и
всички бъдещи разходи по кредита на потребителя.
Основателността на претенцията за неплатени
договорни лихви върху главницата, е предпоставена от установяване, при
условията на пълно и главно доказване на основанието от което
произтича вземането за възнаградителна лихва /наличие на валиден договор
/клауза от договор/ за възнаградителна лихва/; размера на претенцията за
претендираната възнаградителна лихва; настъпването на предпоставките за плащане.
По своята правна същност, лихвата по банков кредит представлява цената
или възнаграждението, което заемателят е длъжен да плати на заемодетеля за
ползването на предоставените му парични средства. Това е цената на капитала,
който се отчуждава за временно ползване.
По аргумент от чл. 10 ал. 2 от ЗПК,
потребителят е длъжен да извършва всички плащания - на лихви, такси, комисионни
или други разходи, които са предвидени в условията на сключения договор за
потребителски кредит. С оглед характера на процесния договор, и неговата цел,
задължение на кредитора е да предостави договорената
сума в посочения срок и възможността потребителят да я върне разсрочено във
времето и на малки вноски, макар и с надбавки.
Не се спори,
че в договора за кредит е била уговорена възнаградителна лихва, формирана от
два компонента – базов лихвен процент, който към датата на сключване на
договора се равнявал на 5,19 %, и стандартна надбавка в размер 2.76 процентни
пункта, общо 7.95 % , както и ГПР- 8.57%. Всяка вноска включва главница и
възнаградителна лихва. В размера на ГПР се включват лихвите и таксите, които
кредитополучателят дължи .
Съгласно т.7 от ОУ за
предоставяне на кредити за текущо потребление, кредитът се олихвява с с
фиксирана и/или плаваща лихва, състояща се от базов лихвен процент и надбавка.
Лихвата се начислява върху усвоената и непогасена част от кредита и се
начислява месечно.
Погасителният план с анюитети се възприема като определящ за срочния характер на
договора, съответно и за падежите, фиксирани ежемесечно в полза на длъжника, но
само за онези части от главницата и възнаграждението за ползването й, които
формират конкретно уговорената погасителна вноска.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, погасителния
план следва да съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски.
От
съдържанието на приложения погасителен план – неразделна част от договора за
кредит, въз основа на който са извършени изчисления за месечните вноски по
видове задължения, както и от заключението на вещото лице по назначената
съдебно- икономическа експертиза, се установява, че за периода от сключване на
споразумението от 01.02.2015г. между „ОТП Факторинг България“ ЕАД и Г.С.,
длъжникът е погасил изцяло вноските до 10.05.2017г., като частично е погасена последната
вноска с дата на падеж 10.07.2017г.
Съгласно чл.76,ал.2 от ЗЗД, задълженията се
погасяват в определена последоватеност- най- напред разноските, след това
лихвите и най- накрая главницата(ТР№3/17 от
27.03.2019г. по тълкувателно дело№3/2017г.на ОСГТК на ВКС).
Следва да се подчертае, че месечните
вноски в размер от 400 лева включват
главница и лихва, като е предвидено, че последната вноска, платима на
10.07.2017г., съдържа само остатъчната стойност по главницата- 20353.86 лева.
Предвид извършените плащания, вещото
лице е констатирало, че неизплатената сума от 19953.86 лева, представлява само
дължима главница, като с оглед последното плащане в размер на 197 лева, същата
възлиза на 19756.86 лева, т.е. кредитополучателят е изпълнил задължението си за
плащане на възнаградителна лихва с внасянето на последаната анюитетна вноска от
400 лева.
С оглед изложените съображения,
въззивната инстанция намира за правилен
извода на районния съд, че възнаградителната лихва е издължена, поради което
претенцията за присъждането й за периода от 22.03.2016г.-31.07.2018г., следва
да бъде отхвърлена.
Относно доводите за
неоснователност на направеното от ответната страна възражение за прихващане:
Процесуалното право да се предяви възражение
за прихващане е елемент от правото на защита на ответника в процеса.
Процесуалните предпоставки са свързани с наличието на висящ процес по ищцовото
вземане и правният интерес на ответника, обусловен от твърдяните с
възражението за прихващане вземане и компенсационно право, както и погасяването
на двете насрещни права в резултат на прихващането.
Като процесуално действие
възражението за прихващане е насочено към съда с искане за разрешаване на
спора по прихващането и отхвърляне на иска. Затова възражението за прихващане
може да бъде основателно или неоснователно. Дори, когато е неоснователно,
то е процесуално допустимо и валидно и съдът е длъжен да го разгледа. Като
разпростира силата на пресъдено нещо и относно възражението за прихващане съгласно чл.298
ал.4 ГПК, законът сочи, че вземането, предявено с възражението за прихващане
става ликвидно, даже преди това да е било спорно /неликвидно/.
Съдебното прихващане
погасява насрещните вземания занапред, а не от деня на възражението за
прихващане, защото към този момент насрещните вземания /или едно от тях/ не са
ликвидни. В тази връзка съдът е длъжен да разгледа възражението за прихващане
като обсъди всички факти и доказателства, отнасящи се до вземането
на ответника, тъй като ако се окаже, че вземането на ищеца съществува, при
постановяване на решението, съдът трябва да се произнесе относно
съществуването и изискуемостта на насрещното вземане на ответника и в
зависимост от това, да отхвърли въз основа на него изцяло или отчасти предявения
иск.
В конкретния
случай, съдът приема, че се касае за особен вид съдебно прихващане, тъй като
извършването му е въведено като условие, ако бъде призната за нищожна на
основание чл.26,ал.1 от ЗЗД във вр.чл.10 от ЗЗД, клаузата за начисляване на
лихва върху лихва (осъществен от кредитора анатоцизъм). След като е допустимо чрез възражение за
прихващане или насрещен иск да се извърши компенсация с неликвидни вземания,
настоящият съдебен състав приема, че е допустимо чрез общото исково производство
да се установят предпоставките за извършване на прихващане, когато те са
заявени под условие- неравноправност на договорна клауза. След установяване
нищожност на съответната клауза, предявеното в процеса вземане ще получи
качеството на изискуемост и ликвидност.
Със Споразумение от 07.06.2013 г.,
подписано между „ОТП
Факторинг България“ ЕАД и Г.В.С., е
установено, че към 20.06.2013 г. задължението на последния възлиза на
26 449,72 лева – главница и 3 525,69 лева лихви, общо 29 975,41
лева, чиято дължимост е преструктурирана на 49 месечни вноски от по 400 лева, а
последната – 20 599,73 лева.
С
последващо Споразумение от 01.02.2015 г., подписано между „ОТП Факторинг
България“ ЕАД и Г.В.С., е установено, че към
01.02.2015 г., задължението на последния възлиза на 26 050,05 лева –
главница и 173,84 лева лихви, общо 26 223,89 лева, като задължението е
преструктурирано на 29 месечни вноски от по 400 лева, а последната,
представляваща дължима сума само по главница – 20 353,86 лева. По
погасителен план дължимите суми, ведно с лихвите, са в общ размер
31 353,86 лева, т. е. начислени са лихви
не само върху главницата, но и върху вече изтеклите лихви.
Констатирано е от вещото лице по
назначената съдебно- икономическа експертиза, че
в
споразуменията, сключени между страните на основание чл.365 от ЗЗД, се съдържа
договорка за дължимост на лихви по главницата, но липсва уговорка за
капитализиране на лихвата.
Като е допуснал анатоцизъм, кредиторът
неоснователно е отнасял плащанията на длъжника за погасяване на лихва върху
лихвите.
Безспорно е установено, че ако с
платените суми не са погасявани лихви, а сумите се съотнесат към неизплатената
главница, последната ще възлиза на 16 254,35 лева. т. е. по споразуменията
от 07.06.2013 г. и от 01.02.2015 г. ответникът е
платил суми за капитализирана лихва за разликата от 16 254,35 лева
до 19 756,86 лева.
Предвид обстоятеството, че клаузата
за начисляване на лихва върху лихва е нищожна, правилно съдът е приел, че
ответникът има насрещно вземане срещу „ОТП Факторинг България“ ЕАД, като е уважил направеното с отговора на исковата
молба възражение за прихващане до заявения размер- 2000 лева, компенсирайки по
реда на чл. 298, ал. 4 от ГПК, недължимо платените от кредитополучателя по споразуменията суми.
В тази връзка следва да се отбележи,
че настоящата инстанция намира за неоснователни доводите, наведени с насрещната
въззивна жалба относно уважения от първоинстанционния съд размер на
възражението за прихващане, като се иска същия да
бъде увеличен до размера, установен с експертизата и отхвърляне на
исковата претенция над размера от 16254.35лева.
Ответникът не е предприел изменение по
надлежния ред на претендирания размер от 2000 лева съобразно изчисленията на
СИЕ, поради което районният съд е достигнал до правилни изводи като е уважил
претенцията до размера от 17457.99 лева, като за разликата до пълния
претендиран размер от 19756.86 лева, е отхвърлила иска като погасен чрез
прихващане.
Във
връзка с наведените от страните доводи и с оглед на изложеното въззивният съд
споделя изводите на първата инстанция и препраща към мотивите на
първоинстанционния съд на основание чл.272 ГПК.
По изложените съображения, Бургаският окръжен съд намира въззивната жалба и насрещната въззивна
жалба за неоснователни, а постановеното от БРС решение за правилно и
законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено с препращане към
мотивите на същото по реда на чл.272 ГПК.
На основание чл.80 от ГПК, съдът
следва да се произнесе по въпроса за разноските, извършени пред настоящата
инстанция, но предвид изхода на спора,
искането на страните за присъждането им, направено с въззивната жалба и насрещната
въззивна жалба, е неоснователно и такива не им се следват.
По изложените съображения,
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№11 от 13.02.2020 г., постановено по гр. дело № 257/2019 г. по описа на Районен
съд - Средец.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от получаване на съобщение от
страните .
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.