Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 07.07.2020 год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на девети юни и през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка
Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава Йорданова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме
Мъгърдичян в.гр.дело №1408 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 21.02.2019 год., постановено по гр.дело №11300/2014
год. по описа на СРС, ГО, 73 с-в, „О.Б.“ ЕООД е осъдено да заплати на „Т.“ ООД
по иск с правно основание чл. 372, ал. 1 вр. с чл.
367 вр. с чл. 288 ТЗ вр. с
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 1 000
лв. – част от вземане с цял размер от 4 324.58 лв., представляващо
възнаграждение по договор за превоз от 01.10.2011 год., във връзка с който е
била издадена данъчна фактура №********** от 18.09.2013 год., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата
молба – 05.03.2014 год. до окончателното й изплащане, както и на основание чл.
78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 1 140 лв., като
искът е отхвърлен в частта му, в която се претендира уважената част от иска да
представлява част от вземане до пълния размер от 7 336.12 лв.
Срещу
решението в частта му, в която е уважен предявения иск, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „О.Б.“ ЕООД. Жалбопадателят поддържа на първо място, че СРС се бил
произнесъл по непредявен иск – ищецът не претендирал сумата от 4 324.58
лв. нито като цял размер на вземането, нито като частичен размер на вземането.
На следващо място сочи, че процесната фактура била на
стойност 11 660.70 лв., като още при получаването й бил заплатил сумата от
4 324.58 лв. Ищецът твърдял, че цялото му вземане възлиза на 7 336.12
лв. /11 660.70 лв. – 4 324.58 лв./. Заплащането на сумата от 4 324.58
лв. било признато от ищеца, а и това обстоятелство се установявало от
заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза. Първоинстанционният съд бил достигнал до извода, че реално
дължимата от ответника цена за предоставените услуги е в общ размер на 4 324.58
лв., но не бил съобразил факта, че същата вече е била заплатена от ответника. Налице
било противоречие между приетото в мотивите и диспозитива
на решението. СРС бил възприел предложеното от ответника тълкуване на ответника,
тъй като чл. 13 от процесния договор /имал се предвид
чл. 12/ разяснявал съдържанието на същия по отношение на тази част от цената,
че определящ бил броят на посетените адреси, а не броят на пратките, които се
доставят там. Броят и теглото на пратките имали значение за определянето на
друг елемент от цената, но не и за тази т.нар. flat такса. При тези мотиви искът следвало да бъде
отхвърлен. Ето защо моли решението на СРС да бъде обезсилено, евентуално
отменено, а предявеният иск – отхвърлен. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата „Т.“ ООС счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част. Поддържа, че сезирал съда с иск за заплащане на
възнаграждение за предоставени от него куриерски услуги. По делото било
установено, че по възлагане от ответника ищецът бил извършвал доставка на
пратки до посочени от последния адреси, като за дължимото възнаграждение
ежемесечно били издавани фактури. Съгласно условията на договора за превоз за
доставените пратки до един адрес се дължала такса, която се изчислявала на база
превозени килограми плюс flat такса от 2.30 лв. за всяка пратка до конкретен адресат. Ищецът бил
доставял от името на ответника групажни
/консолидирани/ пратки – един получател, една товарителница, един пакет/палет,
без значение на броя на съдържащите се в него стоки. По силата на допълнително
споразумение от 15.03.2013 год. ответникът възложил на ищеца разопаковането и
пакетирането на групажните/консолидираните пратки –
т.е. кашон/палет се разопакова, а стоките съдържащи се в него, се опаковат
отделно, за всяка отделна стока се издава отделна товарителница и се доставят
на съответния адресат. Спорният въпрос бил свързан с това дали след
разопаковането на отделния кашон/палет съдържащите се в него стоки ставали
отделни пратки и дали за всяка от тях се дължи отделна flat такса. Отговорът на този въпрос следвало да е
положителен. В закона за пощенските услуги липсвала легална дефиниция на
понятието „пратка“, поради което и съдържанието на същото следвало да се изясни
според търговския обичай. От практиката на „Български пощи“ ЕАД, Еконт, Спийди, DHL и др. при изчисляване на възнаграждението било
видно, че при изпращането на отделен пакет /пратка/ се заплащала отделна такса.
Дори и в случаите, когато до един и същ адресат се изпращали два отделни
пакета, снабдени с две отделни товарителници, , за всеки от тях се дължала
отделна такса. Една такса се дължала единствено, когато няколко отделни
вещи/пакета се изпращат заедно с една товарителница, т.е. в случаите на групажна/консолидирана пратка. Такъв бил случаят с
изпращането на писма – ако две или повече писма се изпращали до един адресат в
един плик, тогава щяла да е нужна само една пощенска марка. Ако обаче всяко
писмо, макар и да един и същ адресат, било опаковано в отделен плик, то тогава
всеки един плик щял да бъде третира като отделна пратка, върху която да бъде
поставена отделна пощенска марка. Видно било от клаузите на процесния
договор, че страните се били уговорили, че за всяка отделна пратка се дължи flat такса. От доказателствата по делото било видно,
че ищецът бил доставил такъв брой стоки, за които бил издал съответен брой
товарителници, които умножени по таксата за килограм и flat таксата за всяка отделна товарителница, давали
стойността на процесната фактура. Ответникът бил
направил частично плащане на задължението по процесната
фактура. Въпреки че бил получил фактурата, той не се бил противопоставил на
заявената претенция. Поради продължителното бездействие на ответника да оспори
претенцията, същата се считала потвърдена и обвързвала страните по нея.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е за разглеждане частичен
иск с правно основание чл. 367 ТЗ вр. с чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение
е валидно и допустимо в обжалваната му част, но е неправилно.
Възражението на жалбоподателя за
недопустимост на решението на СРС е неоснователно. Предмет на делото е претендираното или отричано от ищеца спорно субективно право,
което се въвежда в процеса чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в
исковата молба. В исковата молба ищецът следва да индивидуализира спорното
материално право чрез основанието и петитума на иска.
При предявяване на осъдителен иск за парично вземане в петитума
на исковата молба ищецът сочи и размера на иска. Когато ищецът претендира с петитума на исковата молба само част от размера на
вземането, той предявява частичен иск. В хипотезата на уважен изцяло частичен
иск останалата част от вземането също може да съществува, но е възможно и да не
съществува. Обективните предели на силата на пресъдено
нещо на положителното съдебно решение по частичен иск се изчерпват с предмета
на делото, а по останалата част може да се формира нова – различна сила на пресъдено нещо. При уважаване на частичния иск обективните
предели на силата на пресъдено нещо обхващат
основанието на иска, индивидуализирано чрез правопораждащите
факти /юридическите факти, от които правоотношението произтича/, страните по
материалното правоотношение и съществуването му до признатия размер на спорното
субективно материално право – виж т. 2 от Тълкувателно решение № 3/2016 год. на
ВКС по тълк.дело № 3/2016 год., ОСГТК.
Следователно в разглеждания случай
констатацията на СРС относно съществуването на целия размер на претендираното от ищеца вземане, намерила израз в диспозитива на съдебното решение, не обуславя извод за
неговата недопустимост.
Безспорно е по делото, че на
01.10.2011 год. между страните е бил сключен договор за превоз, по силата на
който „О.Б.“ ЕООД възложил на „Т.“ ООД да извършва транспортни услуги на
територията на Република България от свое име и за своя сметка, срещу
заплащането на възнаграждение в срок до 5 работни дни, след получаване на
фактура от превозвача /чл. 14/, в обема на следните дейности: 1/ транспортиране
на стоки по заявка на възложителя за и от посочените в Приложение №2 /прието
като доказателство по делото/ градове на страната до офиси на възложителя и 2/
извършване на куриерски услуги по заявка на възложителя до крайни негови
клиенти в произволни населени места на страната. Страните постигнали съгласие,
че цените за транспорт се формират на база превозени килограми и flat /такса за куриер/ на
разтоварен пункт /адрес/, като възложителят заплащал единичните цени за
транспорт, указани в Тарифата на превозвача – Приложение № 3, както и че
посочените цени на транспорта в Приложение №3 /прието като доказателство по
делото/ са определени при цена дизелово гориво в размер на 2.43 лв. с ДДС за 1
литър, които можело да бъдат актуализирани след изтичането на всеки 4 месеца,
считано от датата на подписване на договора /чл. 12/. Съгласно чл. 13, ал. 1,
за извършените транспортни и/или логистични услуги в съответствие с условията
на договора, възложителят следвало да заплаща на превозвача на седмична база,
като общата стойност се формирала като сбор от превозените килограми, умножени
по единичната цена за килограм, плюс броя на посетените офиси, умножени по
стойността flat /такса за куриер/.
На 15.03.2013 год. между страните
бил сключен анекс №1 към горепосочения договор, по силата на който било
постигнато съгласие за промяната на: Приложение №1 и 2 – относно часовия диапазон на доставка на пратките
в конкретни складове; Приложение №3 – били добавени такси за допълнителни
услуги, а именно: цена за пресортиране на кашони,
цена за ТРО на палети за пратките до поискване, цена за транспорт на следващ
работен ден до 10.00 ч. на палети, цена за международен транспорт. Страните
уговорили също така, че към договора се прилага и Приложение №5, чието
съдържание е отразено в анекса.
Установено е също така, че на
19.11.2013 год. страните сключили споразумение за прекратяване на договора за
превоз, считано от 25.11.2013 год., по взаимно съгласие.
С покана от 13.01.2014 год., която
не се спори, че е била получена от ответника, ищецът го поканил да заплати непогасения
остатък по фактура №********** от 18.09.2013 год. в размер на 7 336.12 лв.
В отговор на тази покана ответникът уведомил ищеца с писмо от 22.01.2014 год.,
че транспортните услуги /в т.ч. и тези по процесната
фактура/ са осъществени, но възнаграждението за тях е изцяло заплатено в
съответствие с уговореното в чл. 12 и 13 от договора.
Горепосочената фактура е приета като
доказателство по делото, като в същата осъществените услуги за периода от 09.09.2013 год. до 15.09.2013 год. са остойностени
на 11 660.70 лв. /с включен ДДС/.
От заключенията на вещото лице по първоначалната
и допълнителната съдебно-счетоводни експертизи, които при преценката им по реда
на чл. 202 ГПК подлежат на кредитиране, се установява, че процесната
фактура е била издадена за периода от 09.09.2013 год.
до 15.09.2013 год. за 3 052 пратки, на стойност 9 979.86 лв., която
била намалена с 262.61 лв. Стойността на процесната
фактура била 9 717.25 лв., като бил начислен и ДДС от 1 943.45 лв.,
или общо 11 660.70 лв., като в същата били посочени броя на пакетите,
брутното тегло и общата стойност на пратката, но нямало данни как е формирана
цената за всяка една пратка и не било посочено
как е формирана начислената отстъпка от 262.61 лв. Фактурата била
издадена въз основа на товарителници за всяка отделна пратка. Стойността на
услугите по процесната фактура, ако flat /такса за куриер/ от
2.30 лв. по нея била начислена не според броя пратки, а съгласно броя на
посещения на краен адрес през конкретен ден, щяла да е в размер на 3 603.82
лв. без ДДС или 4 324.58 лв. с ДДС. Процесната
фактура била осчетоводена от ищеца с падеж 26.09.2013 год., като ответникът
заплатила по нея сумата от 4 324.58 лв., а неплатеният остатък възлизал на
7 336.12 лв. Ответникът също бил осчетоводил тази фактура до сумата от
4 324.58 лв., като бил упражнил и право на приспадане на данъчен кредит в
размер на 720.76 лв., като в счетоводните му регистри не се водело налично
задължение за плащане по процесната фактура. Според описа на извършените доставки, изготвен
от ищеца, във фактури №********** от 25.04.2013 год., №********** от 15.05.2013
год., №********** от 20.06.2013 год., №********** от 10.07.2013 год. и
№********** от 13.08.2013 год. процесната такса в
размер на 2.30 лв. била начислена еднократно за всички пратки /пакети/ за
посещение за един краен град и адрес.
Спорният по същество въпрос във въззивното производство е свързан с дължимия размер на
възнаграждението за извършените от ищеца транспортни услуги в изпълнение на
сключения между страните договор, за които е била издадена процесната
фактура, в т.ч. за уговорения в чл. 12 и 13 от договора алгоритъм за неговото
начисляване. В тази връзка въззивният съд приема
следното:
В съдебната практика по приложението
на чл. 20 ЗЗД, обективирана в Решение № 38 от 27.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1227/2011 г., II г.
о., ГК, Решение № 80 от 8.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1315/2010 г., IV г.
о., ГК, Решение № 89 от 17.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 523/2008 г., II т. о., ТК, Решение № 81 от
7.07.2009 г. на ВКС по т.
д. № 761/2008 г., I т. о., ТК, Решение № 546 от 23.07.2010 г. на ВКС по гр.
д. № 856/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 16 от 28.02.2013 г. на
ВКС по т. д. № 218/2012 г., II т. о., ТК, Решение № 100 от
10.08.2015 г. на ВКС по т.
д. № 1191/2014 г., II т. о., ТК и
др., е прието, че при неясни договорни клаузи и при възникнал спор между
страните относно съдържанието на конкретни уговорки в договора /в частност
страните има спор относно съдържанието на клаузата на чл. 8.1.6 от процесния договор/, съдът е длъжен да извърши тълкуване на
договора; тълкуването следва да се извърши съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД,
за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите
страни; прилагането на критериите на чл. 20 ЗЗД предполага отделните уговорки
да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от
договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практика и добросъвестността, без са
се подменя формираната при сключване на договора и обективирана
в съдържанието му воля на договарящите.
В разглеждания случай при
осъщественото по горепосочения начин тълкуване на спорните клаузи на чл. 12 и
13 от процесния договор и приложенията към него,
както и на анекс №1, въззивният съд приема, че
действителната воля на страните, която следва от буквалния смисъл на ясните
изрази, употребени в посочените клаузи, е била възнаграждението за извършените
транспорти услуги да се формира всяка седмица въз основа на два компонента,
които се сборуват: 1/ сбор от превозени килограми, умножени по единичната цена
за килограм и 2/ брой посещения на разтоварен пункт /адрес/, умножени по
стойността flat /такса за куриер/. Броят на издадените товарителници, респективно броят на
отделите товари/пратки, не е бил изрично предвиден от страните като база за
изчисляване на възнаграждението, макар с други клаузи на договора страните да
са предвидили необходимост от изготвяне на товарителници /напр. чл. 2, т. 1,
чл. 3, ал. 1/ и да са дефинирали понятията „товар“ и „куриерска пратка“ /чл. 2,
т. 1 и 2/ , а и той в частност не би
могъл да е определящ с оглед принципа за недопускане на неоснователно
обогатяване и естеството на уговорените задължения на превозвача – да осъществи
превоза на товарите/пратките до съответните дестинации, в т.ч. да предаде и разтовари товарите/пратките при
получателите, да осигури подходящи за съответните товари транспортни средства. Следователно
не може да бъде приложено тълкуване в полза на ищеца, доколкото това би
означавало при извършването на превоз в един ден на няколко отделни пратки до
един и същ разтоварен пункт /адрес/, т.е. еднократно, да бъде калкулирано и
получено възнаграждение за неизвършена на практика услуга. Аргумент в подкрепа
на това разбиране е и поведението на ищеца след сключването на процесния договор, който е остойностявал възнаграждението
за извършените услуги за предходни периоди с фактури №********** от 25.04.2013
год., №********** от 15.05.2013 год., №********** от 20.06.2013 год.,
№********** от 10.07.2013 год. и №********** от 13.08.2013 год. именно по
начина, сочен от ответното дружество и счетен за съответстващ на волята на
страните. В този смисъл ирелевантно за спора е
обстоятелството каква е търговската практика на други оператори на куриерски
услуги във връзка с начина на определяне/изчисляване на възнаграждението.
Със сключения на 15.03.2013 год.
анекс №1 страните не са постигнали съгласие за изменение на клаузите на чл. 12
и/или 13 от процесния договор – чл. 20а ЗЗД.
Изменението се свежда до въвеждането на допълнителна такса за пресортиране, каквато е била начислена с процесната фактура, като нейната дължимост
не се оспорва от ответното дружество. Следва изрично да бъде посочено, че част
от договореното съдържание са само тези общи и специални условия, които
страните изрично да приели при сключването на договора или при последващо негово изменение /чл. 16 ЗЗД и чл. 298 ТЗ/.
В контекста на изложеното и въз
основа на цененото заключение на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза
настоящият съдебен състав приема, че възнаграждението за извършените от ищеца
транспорти услуги за периода от 09.09.2013 год. до
15.09.2013 год., за които е била издадена процесната
фактура, възлиза на 4 324.58 лв. с ДДС. Доколкото по делото е безспорно,
че преди образуване на исковото производство ответникът е заплатил на ищеца посочената
сума, то настоящият съдебен състав приема, че релевираната
частична претенция се явява неоснователна.
Ето защо решението на СРС следва да
бъде отменено в обжалваната му част, а предявеният частичен иск – отхвърлен.
По отношение на разноските:
Предвид изхода от настоящия спор и
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на
жалбоподателя /ответника/ направените разноски в първоинстанционното
производство за възнаграждение за вещо лице в размер на 400 лв. и за
възнаграждение за един адвокат в размер на 480 лв. /400 лв. + 80 лв. – ДДС/, както
и направените разноски във въззивното производство за
държавна такса в размер на 25 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер
на 360 лв. /300 лв. + 60 лв. – ДДС; възражението на ответника по жалбата
/ищеца/ по чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно, доколкото не разкрива висока
фактическа и правна сложност, като във въззивното
производство не са били събирани доказателства и същото се е развило в едно
съдебно заседание/.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 21.02.2019
год., постановено по гр.дело №11300/2014 год. по описа на СРС, ГО, 73 с-в, в
частта му, в която е уважен предявения от „Т.“ ООД *** ЕООД частичен иск с
правно основание чл. 367 ТЗ вр. с чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т.“
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, срещу „О.Б.“ ЕООД,
ЕИК **********, със седалище и адрес на управление:***, частичен иск с правно
основание чл. 367 ТЗ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
сумата от 1 000 лв. – неизплатено възнаграждение по договор за превоз от
01.10.2011 год., във връзка с който е била издадена данъчна фактура №**********
от 18.09.2013 год. /с цял размер на вземането 7 336.12 лв./, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба –
05.03.2014 год. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Т.“ ООД, ЕИК ***********,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „О.Б.“ ЕООД, ЕИК ************,
със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
направените разноски в първоинстанционното
производство за възнаграждение за вещо лице в размер на 400 лв. и за
възнаграждение за един адвокат в размер на 480 лв., както и направените
разноски във въззивното производство за държавна
такса в размер на 25 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер на 360
лв.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/