№ 257
гр. Русе, 13.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ВТОРИ СЪСТАВ, в публично заседание на
осми юли през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Аглика Гавраилова
Членове:Антоанета Атанасова
Михаил Драгнев
при участието на секретаря Вероника Якимова
като разгледа докладваното от Антоанета Атанасова Въззивно гражданско
дело № 20224500500328 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на адв. С.Г. АК Варна като пълномощник на „Д
МАКС“ ЕООД против Решение № 360 от 23.03.2022 г. по гр. д. № 729/2021 г. по описа
на Районен съд Русе, с което съдът е приел за установено по отношение на него и Г.Т.,
на основание чл. 440 ГПК, че Г. В. Т. не е собственик на ½ ид. част от СОС с
идентификатор 63427.2208.10.8 с площ от 38.67 кв. м., находящ се в гр. Русе, ул. „6 с.“
№ 33, вх. 4, ет. 3, ап. „И“ и върху дружеството са възложени разноските по делото.
Жалбоподателят намира първоинстанционния съдебен акт за неправилен и
необоснован, постановен при допуснати съществени нарушения на процесуалните
правила и в противоречие със съдебната практика. Развива оплаквания за
незаконосъобразност на изводите на съда. Намира, че по делото не е установено
категорично нито че ищцата е демонстрирала пред брат си Г.Т. по несъмнен начин
превръщането на държането на неговата ид. част във владение, нито началният момент
на претендираната придобивна давност и нейната продължителност. Излага доводи за
неправилна интерпретация от страна на първоинстанционния съд на събраните по
делото свидетелски показания. Заема позиция, че районният съд необосновано не е
възприел становището му относно поведението на ищцата в изп. производство. Моли
въззивния съд да отмени решението и да постанови друго, с което да отхвърли иска
като неоснователен.
По реда и в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от
1
въззиваемите страни М. В. Т. и Г. В. Т..
В о. с. з. пред настоящата инстанция М.Т., чрез процесуалния си представител адв.
В.В., взема становище за неоснователност на жалбата по подробно изложени
съображения и прави искане тя да не се уважава. Моли първоинстанционното решение
да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за
производството пред въззивната инстанция.
След преценка на доводите на страните, доказателствата по делото и
съобразно правомощията си, визирани в чл. 269 ГПК, въззивният съд приема
следното:
Въззивната жалба е подадена от процесуално легитимирано лице, в
законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което е
допустима. Разгледана по същество е неоснователна.
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от М. В. Т. против „Д МАКС“
ЕООД и Г. В. Т., с която същата заявява, че първият ответник е взискател, а вторият
ответник е неин брат и длъжник по изп. д. 452/2020 г. по описа на ЧСИ В. М.. За
удовлетворяване на паричното си вземане взискателят насочил принудителното
изпълнение срещу ½ ид. част от СОС с идентификатор 63427.2208.10.8 с площ от 38.67
кв. м., находящ се в гр. Русе, ул. „6 с.“ № 33, вх. 4, ет. 3, ап. И, за която приел, че
длъжникът е придобил по наследство от сестра си А.В. Т..
Ищцата твърди, че ответникът и неин брат Г. Т. не е собственик на тази ид. част
от имота. Заявява, че на 22.08.1978 г. баща им В. Т. прехвърлил на сестра им А. Т.
процесния имот срещу задължението й при поискване да гледа него и съпругата му до
края на живота им. А. Т. починала на 20.10.2002 г., като оставила за свои наследници
по закон ищцата и отв. Т.. Твърди още, че брат й е роден и живял до 1998 г. в Русе,
когато се преместил да живее и работи във Варна. Доколкото й било известно там
живял до 2009 г., след което се установил в Пловдив, където останал до 2015 г., след
което заминал за чужбина. В гр. Русе Г.Т. пребивавал последно на два пъти, в началото
и през пролетта на 2003 г. След смъртта на сестра им А. няколко пъти разговаряли по
повод наследения апартамент в гр. Русе. Брат й не възнамерявал да се връща тук и се
уговорили ищцата да му заплати сумата от 9000 лв. за неговата наследствена част и
целият апартамент да остане за нея. В изпълнение на това, на 22.01.2003 г. предала на
отв. Т. в брой сумата от 2000 лв., като първа вноска по уговорената цена. Брат й
съставил нот. заверена разписка за това.
Ищцата излага още твърдения, че приживе, на 10.03.1996 г. сестра им А. Т.
получила паричен заем от Н. М., който към момента на смъртта си не била върнала
изцяло. Заемодателят М. се обърнал към нея и брат й като наследници, за да погасят
дълга на сестра си. В изпълнение на това, както и съгласно уговореното между нея и
брат й, на 13.05.2003 г. покойният й съпруг Г.С. предал в брой на Н. М. сумата от 4432
2
щ. д. и по този начин погасила изцяло остатък от наследеното от нея и отв. Т.
задължение на сестра им. На същата дата предала на брат си 3000 лв., като по този
начин изпълнила изцяло задължението си по постигнатата между тях уговорка
неговата ид. част от апартамента в гр. Русе да стане нейна собственост.
Твърди още, че от смъртта на сестра си на 20.10.2002 г. и до сега тя единствено
упражнявала фактическата власт върху целият останал от нея в наследство апартамент
като владяла и наследената ид. част на отв. Т. спокойно, явно, непрекъснато,
необезпокоявано и с неговото знание и без противопоставяне, поради което с изтичане
на законоустановения давностен срок придобила на основание чл. 79, вр. чл. 77 ЗС
собствеността върху нея. Това станало преди ЧСИ В. М. да насочи към нея
принудителното изпълнение по изп. дело № 452/2020 г. Иска да бъде признато за
установено по отношение на ответниците „Д МАКС“ ЕООД и Г. В. Т., че Г. Т. не е
собственик на 1/2 ид. част от СОС с идентификатор 63427.2208.10. Претендира
разноски.
По реда и в срока по чл. 131 ГПК ответникът „Д МАКС“ ЕООД оспорва
допустимостта на предявения иск. Възразява и срещу неговата основателност. Оспорва
твърденията на ищцата, че тя е едноличен собственик на процесния имот. Заема
позиция, че дори и да се приеме, че на 13.05.2003 г., когато ищцата твърди, че е
заплатила дела от имота на Г.Т., между страните да е сключен неформален
предварителен договор за прехвърляне на собствеността, то същият се бил обезсилил,
тъй като в преклузивния 3-годишен срок по чл. 19, ал. 3 ЗЗД не бил обявен за
окончателен. Възразява, че ищцата бездействала и не се снабдила с титул за
собственост, като към момента на налагане на възбраната върху имота нямало
вписване на прехвърляне или учредяване на вещни права върху имота. Намира, че от
приложените към исковата молба писмени доказателства не може да се направи
категоричен извод, че ищцата е заплатила на отв. Т. уговорените между тях 9 000
лв.Претендира отхвърляне на иска и присъждане на разноски.
Ответникът Г.Т. не е депозирал отговор на исковата молба.
От приложените по делото писмени доказателства се установява, че ищцата и отв.
Г.Т. са сестра и брат, които са законни наследници на сестра си А.В. Т., поч. на
20.10.2002 г. Видно от нот. акт № 2/22.08.1978 г., баща им В. Т. прехвърлил на А. Т.
апартамент „И“ в гр. Русе, ул. „6 с.“ № 33, вх. „Г“ срещу задължение за издръжка и
гледане.
Липсва спор, а това се установява и от приложените писмени доказателства, че
ответниците са страни по изп. дело № 452/2020 г. на ЧСИ В. М., по което
принудителното изпълнение е насочено към ½ ид. част от горепосочения недв. имот за
събиране вземането на отв. „Д МАКС“ ЕООД от отв. Г.Т., като за периода от
11.01.2021 г. до 11.02.2021 г. е била насочена публична продан. Съдебният изпълнител
3
описал имота, като приел, че ½ ид. част от него е придобита от длъжника по
наследство от сестра му А. Т..
Приобщена към доказателствения материал е и разписка с нотариална заверка на
подписа на отв. Г. Т., с която същият удостоверява, че на 22.01.2003 г. е получил от
сестра си М.Т. сумата от 2000 лв. като първа вноска по обезщетение от получено
наследство- апартамент в гр. Русе, ул. „Н. О.“ № 33, вх. Г, ет. 3. Видно от
удостоверение от Община Русе и приложеното към него Решение № 321 на ОбС от
14.09.1995 г. улица „Н. О.“ се преименува в улица „6 с.“.
Приложена по делото е и разписка с нот. заверка на подписа, с която Н. М.
удостоверява, че на 13.05.2003 г. е получил от Г.С. сумата от 4432 щатски долара,
представляваща равностойността на задълженията към него на ищцата М.Т. и отв. Г.Т.,
съгласно сключения от него договор за заем с наследодателката им А. Т..
От страна на ищцата в подкрепа на твърденията й са ангажирани и гласни
доказателства.
Св. С. М.а дава показания, че познава М.Т. от 2013 г., от когато е наела под наем
от нея процесния апартамент на ул. „6 с.“ в гр. Русе, в който живее и до момента.
Уговорените наемни вноски заплащала лично на М.Т. срещу разписка или й
превеждала онлайн по банков път. Никой не бил предядявал пред нея претенции за
наема, нито пък за апартамента. От М. знаела, че той е наследствен на нея и на брат й
от починалата им сестра. Знаела, че братът на М. се казва Г., който обаче никога не
била виждала.
Св. О.Б. дава показания, че познава М. като съседка, а брат й само бегло. Последно
го виждала около година след смъртта на А., когато дошъл, за да уредят някакви
имотни проблеми. Тогава извадили някакви документи. От разговора им разбрала, че
се уговаряли М. да наплати припадащата се на Г. част. Знае, че ищцата плащала
задълженията – неговите и на А., че се договаряли, когато се изплати всичко,
наследственият имот от починалата им сестра да остане за нея. Свидетелства, че Г. не
живеел в Русе, търсели го къде е, не знае къде е живял. Повече не била виждала
ответника Т..
Св. В.П. дава показания, че с отв. Г.Т. били съученици и от там познавал и ищцата
М.Т.. Изнася данни, че през 90-те години Г. заминал за Варна, после за Пловдив, след
което се върнал обратно във Варна, а от 4-5 години живеел в чужбина. Свидетелства,
че познавал само визуално починалата сестра на страните А., като знаел, че Г. бил
продал дела си от получения в наследство от нея апартамент на другата си сестра М..
Това било преди около 20-тина години. В него период отв. Т. живеел във Варна, където
заминал след като шивашкият му бизнес в Русе фалирал, имал нужда от финанси, от
свидетеля също бил искал пари. Поради това поискал и от сестра си да му изплати
дела. Свидетелства, че знае, че отношенията по повод апартамента между М. и Г. са
4
уредени. Дава показания, че знае, че за това жилище е имало някакъв заем, който М.
уредила и разликата изплатила на Ж.. Доколкото си спомнял, съпругът на М. – Ж. С.
погасил заема на А.. Свидетелства, че когато преди 2-3 години се видели, отв. Т. му
споделил, че в Русе няма нищо, нито бизнес, нито жилище. Когато се прибирал в
България нямал къде да отседне и ходил при приятели, в т. ч. и у свидетеля.
Свидетелства още, че отв. Г.Т. никога не е живял в процесното жилище.
При така установеното от фактическа страна, районният съд уважил предявения
иск, като приел, че ищцата е упражнявала непрекъснато, явно и необезпокоявано
владение върху идеалната част на брат си от 2003 г., когато, заплащайки дела му,
променила и намерението си спрямо вещта да я свои като своя и е демонстрирала това
си поведение спрямо ответника и спрямо всички останали лица, отдавайки го под наем.
Решението е валидно, допустимо и правилно.
При разглеждането на спора не са допуснати процесуални нарушения, правилно
са установени релевантните за спора факти и правилно е приложен материалния закон.
Първоинстанционният съд е изградил преценката си за придобиване по давност от
страна на ищцата на идеалната част на брат й от имота въз основа на задълбочен
анализ на всички доказателства по делото, събрани по надлежния ред, и обосновано е
приел, че предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен.
Заявените в исковата молба фактически твърдения и петитум обуславят
квалификация на предявения отрицателен установителен иск по чл. 440 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 440, ал. 1 ГПК, всяко трето лице, чието право е
засегнато от изпълнението, може да предяви иск, за да установи, че имуществото,
върху което е насочено изпълнението за парично вземане, не принадлежи на длъжника,
т. е. целта на този отрицателен установителен иск е да се установи, че вещта, върху
която е насочено изпълнението за парично вземане, не принадлежи на длъжника и
спрямо нея не следва да се насочва принудителното изпълнение за погасяване на
парични задължения на длъжника по образуваното изпълнително производство. В
настоящия казус няма спор, че принудителното изпълнение е насочено върху
недвижим имот, представляващ ½ ид. част от СОС с идентификатор 63427.2208.10.8 с
площ от 38.67 кв. м., находящ се в гр. Русе, ул. „6 с.“ № 33, вх. 4, ет. 3, ап. „И“.
Правилно поради това районният съд е приел, че в случая ищцата като трето за
изпълнителното производство лице, претендирайки самостоятелни права върху имота,
предмет на принудителното изпълнение, има право да предяви установителния иск по
чл. 440 ГПК за защита на правото си. С ТР № 3 от 10.07.2017 г. на ВКС по т. д. №
3/2015 г., ОСГТК, се разреши спорът в съдебната практика относно допустимостта на
този иск, в случай, че имотът се намира във владение на третото лице към момента на
извършване на описа, респ. налагане на възбраната, като е прието, че искът по чл. 440,
ал. 1 ГПК е допустим и в случаите, когато третото лице се намира във владение на
5
вещта, върху която е насочено принудително изпълнение, и може да упражни правото
си на обжалване по чл. 435, ал. 4 ГПК, с изключение на случаите, когато това право е
упражнено и жалбата е уважена. В разглеждания казус няма данни ищцата да е
упражнила правото си на жалба, респ. да има положително за нея в този смисъл
съдебно решение. Няма и наведени твърдения за наличие на горните обстоятелства.
Предвид изложеното, правилно районният съд е счел за неоснователно възражението
на отв. „Д МАКС“ ЕООД срещу допустимостта на иска, приемайки, че той е допустим
и следва да бъде разгледан по същество.
Ищцата претендира, че е собственик на целия имот, като отрича правата на
длъжника върху 1/2 ид. ч. от имота, излагайки твърдения, че е придобила тази идеална
част въз основа на оригинерно придобивно основание, а именно придобивна давност.
Придобивната давност е един от регламентираните в чл. 77 ЗС способи за придобиване
право на собственост върху вещи. Съгласно чл. 79 ЗС, правото на собственост по
давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение
на 10 години, а ако владението е добросъвестно - с непрекъснато владение в
продължение на 5 години. Според легалната дефиниция на чл. 68, ал. 1 ЗС, владението
е упражняване на фактическа власт /corpus/ върху вещ, която владелецът държи лично
или чрез другиго като своя /animus/. Законът в чл. 69 ЗС, установява оборима
презумпция, че владелецът държи вещта като своя, докато не бъде доказано, че я
държи за другиго. Презумпцията относно субективния елемент на владението, т. е.
намерението за своене на вещта /animus/, е въведена в полза на владелеца и в случай на
отричане на владелческото му качество тежестта за оборването й пада върху лицето,
което оспорва осъщественото владение. В случаите, в които един от съсобствениците е
започнал да упражнява фактическа власт и върху идеалните части на другите
съсобственици, на основание, изключващо владението на останалите, намерението му
за своене се предполага, съгласно чл. 69 ЗС и тогава е достатъчно владелецът да
докаже, че е упражнявал фактическа власт за себе си върху целия имот в срока по чл.
79, ал. 1 ЗС. В хипотезата на постигнато неформално съгласие между сънаследниците
за доброволно уреждане на имуществените им отношения, при което се съгласяват
определен имот да остане на един от тях, е налице доброволно предаване на
владението и за придобиване на собствеността по давност не е необходимо владелецът
да е отблъснал владението на останалите съсобственици, защото го упражнява с тяхно
съгласие.
В настоящия случай, ищцата излага твърдение, че е започнал да владее имота
като свой малко след смъртта на сестра си А., поч. на 20.10.2022 г., когато с брат й –
отв. Т. се договорили да му наплати неговата ½ ид. част от процесния имот и в
изпълнение на това тя му предала на 22.01.2003 г. 2000 лв. като първоначална вноска
от общо договорената цена от 9000 лв. Няма спор, че ищцата и ответникът, са законни
наследници на починалата А. Т., т. е. са призовани към наследяване лица. От събраните
6
по делото гласни доказателства безспорно се установява, че отв. Г.Т. още преди
смъртта на наследодателката му А. Т. се е установил да живее трайно извън гр. Русе, а
от около преди 5 години и извън страната. Установи се също така, че не е пребивавал в
процесното жилище, не е предявявал претенции към събираните от него наеми. Нещо
повече, изрично е заявявал, че в гр. Русе няма никаква собственост и при редките си
идвания в града е търсел подслон у приятели. Установи се също така, че още отпреди
смъртта на наследодателката му А. Т., е имал много задължения и нужда от финансови
средства. И св. Петрушев, и св. Бъчварова изнасят данни за уговорки ищцата да изкупи
дела на брат си, като и двамата свидетелстват, че отв. Т. не е имал след това никакви
претенции към процесния имот, още по-малко пък да го е считал и за свой. Тези
свидетелски показания, преценени в съвкупност с приложените по делото писмени
доказателства – двете нотариално заверени разписки, водят до еднозначния извод, че
още от 2003 г. ищцата е установила владение върху идеалната част от процесния имот
на своя брат, което е упражнявала явно, непрекъснато и необезпокоявано, както до
изтичане на десетгодишния срок от 22.01.2003 г. до 22.01.2013 г., така и до сега, до
какъвто извод е стигнал и районния съд.
Що се отнася до конкретно наведените във въззивната жалба доводи от страна на
„Д МАКС“ ЕООД, следва да се отбележи следното:
Правилно районният съд е счел за неоснователно възражението, че ищцата се била
легитимирала като трето – лице съсобственик в изп. дело, уплъномощавайки адв. В. да
я представлява в него. Това обстоятелство по никакъв начин не опровергава безспорно
установеното в настоящото производство придобиване по давност от нейна страна на
идеалната част на брат й от имота. Тя е била конституирана в това й качество в
изпълнителното производство и няма по какъв друг начин да упълномощи адвокат, за
да защити правата си в него.
Неоснователно е и възражението, че ищцата не е ангажирала доказателства, че е
предала на 13.05.2003 г. 3000 лв. на брат си, представляващи остатъка от договорената
между тях цена на неговия дял от имота, след погасяване на задължението на
наследодателката им, както и че липсвали такива за прехвърлянето му в изискуемата от
закона форма. Ищцата в исковата молба е заявила твърдения, че е придобила ид. част
от имота на брат си по давностно владение, а не чрез покупко-продажба. Фактът, че не
се е снабдила с констативен нот. акт по обстоятелствена проверка е също ирелевантен
за спора, тъй като съгласно приетото в ТР№ 4/2012 г. по т. д. № 4/2012 г. на ОСГК на
ВКС, това действие не е елемент от фактическия състав на придобивната давност,
както и причините поради които не е сторила това.
Неоснователно се явява и възражението, че при подписване на разписката от
22.01.2013 г. отв. Т. използвал изразът „обезщетение“ вместо друг израз, сочещ
намерение за прехвърляне на собствеността. Правилно районният съд е тълкувал тази
7
разписка в съвкупност с останалия доказателствен материал и е приел, че се касае до
първа вноска от стойността на припадащата му се ½ ид. част от наследствения имот,
уговорена между брата и сестрата.
В обобщение, се налага извод, че въззивната жалба следва да се отхвърли като
неоснователна, а решението като правилно и законосъобразно да се потвърди.
С оглед изхода на спора, отправеното искане и представените доказателства, в
полза на въззиваемата М.Т. следва да се присъдят 500 лв. разноски за адвокатско
възнаграждение пред настоящата инстанция.
Мотивиран от гореизложеното, Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 360 от 23.03.2022 г. по гр. д. № 729/2021 г. по описа
на Районен съд Русе.
ОСЪЖДА „Д МАКС 2002“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Варна, район Приморски, ул. „Невен“ № 6, представлявано от Огнян
Николов Г.ев- управител да заплати на М. В. Т., ЕГН **********, със съдебен адрес:
гр. Русе, ул. "Д." № 15 сумата 500 лв. разноски за адвокатско възнаграждение пред
настоящата инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването
му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8