СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI "Б" въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди и осемнадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
при участието на
секретаря Донка Шулева, разгледа докладваното от мл. съдия Миразчийска въззивно
гражданско дело № 3233 по описа на съда
за 2018 г. и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 96877 от 20.04.2017 г., постановено по гр.д. № 38313/2015 г. по описа
на СРС, ГО, 124 състав, И.Г.И. е осъден да заплати на Г.Ф.сумата от 866,58 лв.
– изплатено обезщетение за имуществени вреди по щета № 110577 от 31.08.2009 г.,
ведно със законна лихва върху сумите, считано от 01.07.2015 г. до окончателното
плащане, както и 200 лв. разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна
жалба в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК от ответника И.Г.И.. Във въззивната
жалба се излагат доводи за неправилност на първоинстанционното решение.
Въззивникът прави възражение за незнание за липсата на валидна гражданска
отговорност. Релевира доводи за изтекла погасителна давност. Посочва, че ищецът
не е изпълнил задължението си за изплащане на претенцията на увреденото лице в
тримесечен срок от завеждането й, а със забавяне от повече от седем месеца.
Аргументира, че петгодишната давност тече от откриване на делинквента както за
пострадалото лице, така и за встъпилите в неговата права кредитори. Претендира
разноски.
Ответникът по жалбата Г.Ф.в
законоустановения срок е депозирал писмен отговор на въззивната жалба, с който
я оспорва като неоснователна. Претендира разноски.
Софийски градски съд,
след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Предявен е за
разглеждане осъдителен иск с правно основание чл. 288, ал. 12, КЗ (отм.), вр.
чл. 45 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевиранитевъззивни основания в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал.
1 ГПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество същата е неоснователна.
Решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от
това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и
следното:
Въззивният съд споделя доводите на първоинстанционния
съд, че незнанието на виновния водач, че във връзка с управляваното от него МПС,
няма валидно сключен и действащ договор за задължителна застраховка
"Гражданска отговорност" (ГО) на автомобилистите не води до отпадане на неговата
имуществена отговорност. От правната разпоредба на чл. 315, КЗ (отм.) се
извежда задължението не само на собственика на автомобила да сключи такава
застраховка, но и на водачът да не управлява МПС във връзка с което няма
действаща ГО. Незнанието не влече благоприятни последици за делинквента, тъй
като той има законово задължение да не управлява автомобил без ГО. По
изложените съображения, възражението на ответника по делото в тази насока е
неоснователно.
Въззивният съд споделя доводите на въззивника,
изложени в жалбата, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение,
като не е разгледал възражението за изтекла погасителна давност. От материалите
по делото се установява, че възражението е направено в срока за отговор на
исковата молба и не е обхванато от процесуалните преклузии. Разгледано по
същество възражението за изтекла погасителна давност е неоснователно.
Основанието за регресните искове възниква от фактически състав, който включва
изплащане на обезщетението на увреденото лице, поради което началният момент на
погасителната давност по чл. 110 ЗЗД е датата на плащане и за този иск тече
погасителна давност, различна оттази за задължението по чл. 45 и 49 ЗЗД, което
е изискуемо от момента на увреждането. Страните не спорят и се установява от
приетото по делото платежно нареждане, че Гаранционният фонд е изплатил обезщетението
на правоимащото лице на 01.07.2010 г. и е предявил иска на 01.07.2015 г.
Следователно искът не е погасен по давност. В този смисъл е и т. 14 на
Постановление № 7от 1978г. на Пленума на ВС, както и трайната съдебна практика
на ВКС – Решение № 2 от 02.02.2011 г. по т.д. № 206 от 2010 г. на ВКС, ТО и
Решение № 15 от 04.02.2011 г. по т.д. №
326 от 2010 г. на ВКС, ТО.
Ирелевантно за решаване на настоящия правен спор е
обстоятелството дали Гаранционния фонд е спазил нормативноустановения срок за
изплащане на обезщетението от предявяване на претенцията. Част от фактическия
състав за основателност на предявения пред СРС иск по чл. 288, ал. 12 КЗ (отм.)
е фактът на плащане, а не срокът, в който е извършено.
Съобразно обстоятелството, че правните съждения, до
които въззивната инстанция е достигнала, изцяло съответстват на крайните правни
изводи на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва на основание чл.
271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК да бъде потвърдено, а въззивната жалба –
оставена без уважение.
По
разноските
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1,
вр. чл. 273 ГПК на ищеца следва да се присъдят разноски за въззивното
производство в размер на 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
С оглед на цената на иска въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 2 ГПК, във вр. с чл.
69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 96877 от 20.04.2017 г.,
постановено по гр.д. № 38313/2015 г. по описа на СРС, ГО, 124 състав.
ОСЪЖДА И.Г.И., ЕГН ********** на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на Гаранционния фонд сума в размер на 100 лв.,
представляващи разноски за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.