Р Е Ш Е Н И Е
№…….
Гр. София, 12.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II Е въззивен състав, в публично съдебно
заседание на осми април две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
Мл. с.
ВИКТОРИЯ СТАНИСЛАВОВА
при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл.
съдия Виктория Станиславова в. гр. д. № 948 по описа на 2021 г. и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 142530/07.07.2020 г., постановено
по гр. д. № 68072/2018 г. по описа на Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 30 състав, Ц.А.Ч. е осъдена да заплати на К.Х.Б. сумата от 4 810,22
лева, от които 2 642,35 лева – главница за
топлинна енергия, 444,52 лева – мораторна лихва, 21,35 лева – услуга дялово
разпределение, 725,39 лева – съдебни разноски, 941,74 лева – законна лихва,
34,88 лева – разноски за юрисконсултско възнаграждение, с която сума ищецът се
е обеднил за сметка на ответницата без основание, ведно със законната лихва от
датата на депозиране на исковата молба – 22.10.2018 г., до окончателното
изплащане на сумата, като искът е отхвърлен за горницата над уважения
размер от 4 810,22 лева до пълния предявен размер от 13 790,76 лева.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ответницата е осъдена да заплати сторените от ищеца разноски в производството
пред СРС в общ размер на 890,13 лева – съобразно размера на уважената част от иска. На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати сторените от ответницата
разноски в производството пред СРС в общ размер на 618,63 лева – съобразно размера
на отхвърлената част от иска.
Срещу първоинстанционното решение, в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна жалба от
ищеца К.Х.Б., чрез пълномощника адвокат В.М.. Излагат се съображения за
неправилност и необоснованост на решението в обжалваната част. Сочи се, че при
правилен анализ на доказателствата по делото се установява, че ищецът е
съсобственик на процесния недвижим имот – апартамент №
10, находящ се в гр. София, бул. „*********,
но от момента на придобиване на право на собственост върху него не е
ползвал описания имот, а през целия исков период същият е ползван единствено от
ответницата Ц.Ч.. Същевременно с влязло в сила съдебно решение от 18.01.2016 г.
по гр. д. № 28056/2015 г. по описа на Софийски градски съд, 126 състав, ищецът
е бил осъден да заплати в полза на „Т.С.“ ЕАД сумата в общ размер на
13 790,76 лева, представляваща количество доставена топлинна енергия до
апартамент № 10 в периода м. декември 2011 г. – м. април 2014 г., ведно с
мораторни лихви и съдебни разноски по воденото производство, в което като трето
лице – помагач е била конституирана ответницата Ц.Ч.. Във връзка с посоченото
съдебно производство срещу ищеца бил издаден изпълнителен лист от 21.05.2018 г.
и инициирано изпълнително производство, в рамките на което К.Б. бил заплатил
претендираната сума от 13 790,76 лева, представляваща по същество чуждо
парично задължение за услуга, доставена до процесния недвижим имот, ползвана
реално и единствено от ответницата Ц.Ч.. В този смисъл счита, че последната се
е обогатила неоснователно за негова сметка, като си е спестила текущите разходи
за консумативи, натрупани при личното ползване на апартамент № 10, които били заплатени
от ищеца. При така изложените фактически твърдения намира за погрешни правните
изводи на решаващия съд за дължимост на търсената сума до размера на
притежаваната от ответницата квота в съсобствеността, предвид установеното по
делото еднолично ползване от същата на апартамент № 10 и доставената до него топлоснабдителна
услуга. С оглед на изложеното моли за отмяна на решението на Софийски районен
съд в обжалваната част и за постановяване на друго, с което предявеният иск да
бъде изцяло уважен. Претендира разноски за двете инстанции в пълен размер.
В законоустановения срок по чл. 263, ал.
1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответницата Ц.Ч., чрез
пълномощника адвокат С.Т., с който оспорва жалбата като неоснователна. Твърди,
че при съвкупен анализ на доказателствата по делото се установява, че ищецът е
бил единствен собственик на апартамент № 10 в периода 01.12.2011 г. –
14.03.2014 г., а ответницата е придобила 6920/19841 идеални части от правото на
собственост върху него едва на 14.03.2014 г. въз основа на влязлото в сила съдебно
решение по гр. д. № 1281/2013 г. по описа на САС. С оглед на така изложеното
сочи, че се явява съсобственик на процесния имот само за част от исковия период
– от 14.03.2014 г. до 30.04.2014 г., поради което и съобразно с притежаваната
от нея квота от съсобствеността отговорността ѝ за натрупаните през този
период консумативни разходи се ограничава до размера на собствените ѝ
идеални части от правото на собственост върху него. Твърди, че не е налице
обедняване за ищеца, тъй като той е заплатил собствени разходи по издадените от
топлоснабдителното дружество фактури за доставена ТЕ, както и сторени разноски
във връзка със своето поведение. Позовава се на погасителна давност за част от
исковия период – 01.12.2011 г. – 22.10.2013 г. Предвид всичко изложено моли за
потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната част. Претендира
разноски съгласно списък на разноските по чл. 80 ГПК.
В проведеното на 08.04.2022 г. открито
съдебно заседание пред въззивната инстанция въззивникът К.Х.Б., редовно
призован, не се явява, представлява се от адвокат В.М., с пълномощно по делото.
Поддържа въззивната жалба, няма нови доказателствени искания. Заявява, че не
претендира разноски.
В проведеното на 08.04.2022 г. открито
съдебно заседание пред въззивната инстанция въззиваемата страна Ц.А.Ч., редовно
призована, не се явява, представлява се от адвокат С.Т., с пълномощно по
делото. Подържа депозирания писмен отговор. Прави доказателствено искане за
приемане на нови писмени доказателства по делото съгласно молба от 07.07.2021
г. – 2 броя вносни бележки от 28.07.2022
г., с което са извършени две плащания по сметка на ищеца на сума в общ размер
на сумата от 4 810,22 лева съгласно осъдителния диспозитив на първоинстанционното
решение. Претендира разноски.
Първоинстанционното решение е влязло в
сила като необжалвано в частта, в която е уважен предявеният иск до
размера на сумата от 4 810,22 лева, от които 2 642,35 лева – главница за
топлинна енергия, 444,52 лева – мораторна лихва, 21,35 лева – услуга дялово
разпределение, 725,39 лева – съдебни разноски, 941,74 лева – законна лихва,
34,88 лева – разноски за юрисконсултско възнаграждение, с която сума ищецът се
е обеднил за сметка на ответницата без основание, ведно със законната лихва от
датата на депозиране на исковата молба – 22.10.2018 г., до окончателното
изплащане на сумата.
Софийски градски съд, Гражданско
отделение, II Е въззивен състав, след като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 12 ГПК
и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск
с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
В исковата молба се излагат твърдения,
че ищецът е собственик на недвижим имот, представляващ апартамент № 10, находящ
се в гр. София, бул. „*********, въз основа на Нотариален
акт № 38, том II, рег. № 4553,
дело № 226/2001 г. на нотариус Д..Т, с рег. № 041 на Нотариалната камара. От момента на
придобиване на правото на собственост върху гореописания имот до момента на
депозиране на ИМ имотът се ползвал от ответницата Ц.А.Ч., като тя възпрепятствала
ищецът да ползва своя имот. Ползвайки процесното жилище, ответницата
потребявала и доставяните до него услуги от различни експлоатационни дружества,
вкл. и топлинна енергия. Въпреки че ответницата била фактически ползвател на
услугите, доставяни от „Т.С.“ ЕАД, на 08.01.2015 г. дружеството депозирало заявление
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу К.Х.Б. за сумата от
9 038,31 лева, от която 7 752,72 лева – главница, представляваща
стойност на незаплатена ТЕ за апартамент № 10 за периода
м. 12.2011 г. – м. 04.2014 г., и 1 285,59 лева – законна лихва за забава от
31.01.2012 г. – 05.12.2014 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране
на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното плащане и разноските в
заповедното производство. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК ищецът бил депозирал
възражение срещу издадената заповед за изпълнение. Впоследствие било образувано
исково производство, приключило с решение от 18.01.2016
г. по гр. д. № 28056/2015 г. по описа на СРС, с което било признато за
установено, че ищецът дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата в
размер на 7 575,54 лева – цена на доставена ТЕ в периода м. 12.2011 г. –
м. 04.2014 г., 61,20 лева – цена за предоставяне на услуга дялово разпределение
за същия период, ведно със законната лихва от 08.01.2015 г. до окончателното
плащане, както и сумата от 1 274,43 лева – обезщетение за забава върху
главницата за доставена ТЕ за периода 31.01.2012 г. – 05.12.2014 г., и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът бил осъден да заплати разноски по делото в
размер на 1 971,66 лева. С определение от 16.10.2015 г. по цитираното дело
ответницата Ц.Ч. била конституирана като трето лице – помагач на страната на К.Х.Б..
Решението на СРС било потвърдено с решение от 26.07.2017 г. по в. гр. д. №
5409/2016 г. по описа на СГС, което не било допуснато до касационно обжалване с
определение № 394/26.04.2018 г. по описа на ВКС. Във връзка с така
постановеното решение в полза на „Т.С.“ ЕАД бил
издаден изпълнителен лист на 21.05.2018 г., по повод на който било образувано
изпълнително дело срещу ищеца. С оглед погасяване на горепосочените вземания на
„Т.С.“ ЕАД ищецът извършил две плащания на сума в общ размер от 13 790,76 лева – плащане от 26.06.2018 г. в
размер на 10 882,83 лева и плащане от 12.07.2018 г. на сума в размер на
2 907,93 лева. Ищецът твърди, че със заплащането на посочената сума от 13 790,76 лева е погасил едно чуждо задължение, тъй
като макар да е собственик на имота, негов фактически ползвател, а оттук ползвател
на доставената до имота ТЕ, е ответницата, която е ползвала процесното жилище
без да заплаща дължимите консумативи за ТЕ. Предвид изложеното моли да бъде
постановено съдебно решение, с което ответницата да бъде осъдена да му заплати общо
сумата от 13 790,76 лева, с която последната се е обогатила за сметка на ищеца,
спестявайки си възникналите разходи за ТЕ за процесния период.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК
е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответницата Ц.А.Ч., с който
оспорва предявения иск по основание и размер. Твърди, че със заявената искова
претенция по същество ищецът цели пререшаване на правния спор, разрешен с влязло
в сила решение от 18.01.2016 г. по гр. д. № 28056/2015 г. по описа на СРС.
Оспорва твърденията, че е лишила ищеца от възможността да ползва апартамент №
10, като сочи, че не е създавала пречки за това, но същевременно не е и знаела,
че К.Б. е собственик на имота, тъй като последният му бил продаден от бившия
съпруг на ответницата, без нейното знание и съгласие. Твърди, че е съсобственик
на имота при притежавани 6920,5/19841 идеални части
от него във основа на влязло в сила решение в друго исково производство, а
останалите идеални части от имота били изнесени на публична продан по
изпълнително дело № 3203/2017 г. на ЧСИ М.Б.и придобито от неучастващо по делото
търговско дружество. Счита, че отговорността ѝ за възникналите разходи по
съсобствения имот следва да бъде ограничена до притежаваната от нея квота от
собствеността. Позовава се на 3 – годишна погасителна давност за част от
процесната претенция – за разходите за ТЕ, доставени в имота, с начална дата
01.12.2011 г. Моли за постановяване на съдебно решение, с което предявеният иск
да бъде изцяло отхвърлен като неоснователен.
От представено по делото решение от
18.04.1994 г. по гр. д. № 687/1994 г. по описа на Софийски районен съд, 83
състав, се установява, че с него е прекратен сключеният на 22.03.1980 г. брак
между К.П.Х.и Ц.А.Ч.. В решението е обективирано постигнато между страните и
утвърдено от съда споразумение, съгласно което ползването на семейното жилище,
находящо се в гр. София, бул. „********, вх. А, ап. 10, се разпределя по
следния начин: съпругата ще ползва две стаи и сервизи, а съпругът – дневната и
сервизите.
По делото е представен Нотариален акт № 38, том II, рег. № 4553, дело № 226/2001
г. на нотариус Д..Т, с рег. № 041 на НК, съгласно който на 27.06.2001 г. К.П.Х.–
като продавач, е прехвърлил на К.Х.Б. – като
купувач, следния свой собствен недвижим имот: апартамент № 10, находящ се в гр. София, ул. ********22 /а съгласно
удостоверение за данъчна оценка №
19-1548/26.06.2001 г. на ДП „Лозенец“ при ТДД – София – ул.
„********/, вх********подробно индивидуализиран/ срещу насрещно задължение
за заплащане на продажна цена в размер на сумата от 38 100 лева.
Видно от представено по делото като
писмено доказателство съдебно решение от 07.10.2013 г. по гр. № 1281/2013 г. по
описа на Софийски апелативен съд, със същото е отменено решение от 11.01.2013
г. по гр. д. № 2752/2011 г. по описа на Софийски градски съд, и вместо това е
признато за установено, по предявения от К.П.Х.срещу Ц.А.Ч.
иск с правно основание чл. 21, ал. 4 СК, че К.П.Х.е собственик на 12920,5/19841 идеални части от правото на собственост
върху апартамент № 10, находящ се в гр. София, ул. „Черни връх“ /подробно
индивидуализиран/, поради настъпила частична трансформация. От мотивите на
решението се установява, че притежаваните от Ц.А.Ч. идеални части от правото на собственост
върху процесния имот са 6920,5/19841. С определение № 153/14.03.2014 г. по гр.
д. № 834/2014 г. по описа на ВКС не е допуснато касационно обжалване на
решението на Софийски апелативен съд.
Видно от представеното по делото като
писмено доказателство съдебно решение от 14.03.2016 г. по възз. гр. д. №
4316/2015 г. по описа на Софийски апелативен съд, със същото е потвърдено
решение от 20.07.2015 г. по гр. д. № 4074/2009 г. по описа на Софийски градски
съд, с което е отхвърлен предявеният от Ц.А.Ч. срещу К.П.Х.и К.Х.Б. иск с
правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД за прогласяване нищожността на
договор за покупко – продажба на процесния недвижим имот, обективиран в Нотариален
акт № 38, том II, рег. № 4553, дело № 226/2001 г. на нотариус Д..Т, с рег. №
041 на НК.
С решение от
18.01.2016 г. по гр. д. № 28056/2015 г. по описа на Софийски районен съд е
признато за установено, че К.Х.Б. *** ЕАД следните суми: 7 575,54 лева – цена на
доставена ТЕ в периода м. 12.2011 г. – м. 04.2014 г. в имот с абонатен № 279468,
61,20 лева – цена за предоставяне на услуга дялово разпределение за същия
период, ведно със законната лихва от 08.01.2015 г. до окончателното плащане,
както и сумата от 1 274,43 лева – обезщетение за забава върху главницата за
доставена ТЕ за периода 31.01.2012 г. – 05.12.2014 г., и на основание чл.
78, ал. 1 ГПК ищецът бил осъден да заплати разноски по делото в размер на 1
971,66 лева. Решението е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД, като трето
лице помагач на страната на „Т.С.“ ЕАД, и Ц.А.Ч. –
като трето лице помагач на страната на К.Х.Б.. Решението на Софийски районен
съд е потвърдено с решение от 26.07.2017 г. по в. гр. д. № 5409/2016 г. по
описа на Софийски градски съд, което не е допуснато до касационно обжалване с
определение № 394/26.04.2018 г. по гр. д. № 4722/2017 г. по описа на Върховния касационен
съд.
По делото е представен изпълнителен лист
от 21.05.2018 г., съгласно който К.Х.Б. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД
следните суми: 7 575,54 лева – цена на доставена ТЕ в периода м. 12.2011 г. –
м. 04.2014 г. в имот с абонатен № 279468, 61,20 лева – цена за предоставяне на
услуга дялово разпределение за същия период, ведно със законната лихва от
08.01.2015 г. до окончателното плащане, както и сумата от 1 274,43 лева –
обезщетение за забава върху главницата за доставена ТЕ за периода 31.01.2012 г.
– 05.12.2014 г.
По делото е представено като писмено
доказателство, неоспорено от ответната страна, писмо с рег. № Г-19165 от
05.10.2018 г., адресирано до К.Х.Б., с което същият
се уведомява, че във връзка с неизплатени задължения за доставена до процесния недвижим
имот ТЕ е било образувано изпълнително дело № 1364/2018 г. при ЧСИ Б.Б.за
вземания на дружеството, както следва: за консумирана в имота ТЕ за периода м.
декември 2011 г. – м. април 2014 г. на стойност от 7 575,54 лева –
главница, мораторна лихва на стойност 1 274,43 лева, сума за услуга дялово
разпределение за сезони 2011/2012 г. и 2012/2013 г. на стойност 61,20 лева,
съдебни разноски, вкл. за ЧСИ, на стойност 2 079,66 лева, законна лихва на
стойност 2 699,93 лева, юрисконсултско възнаграждение на стойност 100
лева. Посочените вземания са били погасени с две плащания, както следва: на 27.06.2018 г. по банков път е извършено плащане на
сумата от 10 882,83 лева /4 840,47 лева – главница, 1 274,43 лева –
мораторна лихва, 2 079,66 лева – съдебни разноски, 2 688,27 лева –
законна лихва/, и на 12.07.2018 г. на каса на „Т.С.“ ЕАД е извършено плащане на сумата от
2 907,93 лева, с което са погасени 2 796,27 лева – главница, 11,66
лева – законна лихва, и 100 лева – юрисконсултско възнаграждение/.
Като писмено доказателства по делото са
ангажирани платежни документи, както следва: платежно нареждане от 26.06.2018
г. за извършен в полза на „Т.С.“ ЕАД паричен превод
на стойност от 10 882,83 лева, с наредител К.Х.Б. и основание за превод –
решение по гр. д. № 28056/2015 г., ведно с извлечение от разплащателната сметка
на ищеца при Уникредит Булбанк, отразяващ посочения превод; фискален бон от
12.07.2018 г., удостоверяващ извършено на каса на „Т.С.“ ЕАД плащане на
стойност 2 907,93 лева, с посочване, че плащането е по съдебно дело за
процесния имот.
По делото е прието като писмено
доказателство удостоверение за настоящ адрес изх. № 29/20.02.2020 г, съгласно
което считано от 18.05.2007 г. настоящият адрес на К.П.Х.е гр. Несебър, ул. „*******
Пред СРС са
събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетел М.С.Д.. От показанията
на св. Д. се установява, че от 1982 г. той е съсед на семейство Х.в жилищния
блок, в който се намира процесният апартамент. Спомня си, че през 1984 г. на
семейство Х.се родил син – Н..Х.който и към настоящия момент живее в
апартамента. За известно време последният не пребивавал на адреса, тъй като бил
студент в Чехия, но след това се завърнал в жилището в гр. София, в което имал
собствена стая. Заявява, че със сигурност К.Х.е живеел в апартамента до 2009 г.
и още „2-3 години след това“, след което се изнесъл в гр. Несебър. Твърди, че
се намира в приятелски отношения с ответницата Ц.Ч.. Спомня си за случаи, при
които тя е извършвала плащания в полза на „Т.С.“ ЕАД за минали периоди, като
съгласувала плащанията с бившия си съпруг К..
Пред СРС са събрани гласни доказателства
чрез разпита на свидетел К.П.Х.. От разпита на последния се установява, че той
е бивш съпруг на ответницата. Посочва, че познава ищеца откакто сключили
договор за покупко-продажба за апартамент № 10 на бул. „******** през 90 – те
години. След сключване на този договор свидетелят продължил да ползва процесния
имот заедно с Ц.Ч. и общия им син Н. до към 2006 г. – 2007 г., когато заминал
за гр. Несебър. След напускане на жилището от св. Х., последното продължило да
се ползва от бившата му съпруга и сина им. През м. октомври 2010 г. синът им Н.Х.заминал
да следва в Чехия, където пребивавал до 2013 г. През лятото Н. се връщал в
България, като прекарвал повече време при своите баба и дядо, тъй като не се
разбирал добре с майка си. Към момента не знае дали Н. живее на адреса на бул.
„********. Сочи, че ищецът К.Б. не е ползвал апартамент № 10, като не знае дали
той е правил опити да го ползва. Твърди, че М.Д. е съсед от жилищния блок, като
му е известно, че след заминаването му за гр. Несебър, св. Д. е започнал да
живее в апартамент № 10 на семейни начала с бившата му съпруга.
Пред СРС е изслушано заключението на
вещо лице К.М.по допуснатата съдебно – счетоводна експертиза /ССчЕ/. Съгласно
приетото експертно заключение вноските за доставена ТЕ до процесния имот,
дължими за периода м.12.2011 г. – м.04.2014 г., са изцяло погасени от К.Б. с
платежно нареждане от 26.06.2018 г. – за сумата от 10 882,83 лева, и
плащане на каса на „Т.С.“ ЕАД на 12.07.2018 г. – на сумата от 2 987,93
лева, или общо сумата от 13 790,76 лева,
конкретизирана по пера в табличен вид; при съобразяване притежаваната от
ответницата квота от собствеността съгласно доказателствата по делото,
експертът е посочил, че припадащата се част от общото задължение от 13 790,76
лева, съответстващо на 6920,5/19841 идеални части,
е 4 810,22 лева – отново конкретизирана по пера.
С протоколно определение от 08.04.2022
г. въззивният съд е оставил без уважение доказателствените искания на въззиваемата
страна за приемане като нови писмени доказателства по делото на 2 броя вносни
бележки от 28.07.2022 г. за установяване извършени 2 броя плащания по банкова сметка
***,22 лева, като преклудирани и неотносими към спорния предмет пред настоящата
инстанция, тъй като се сочи те да представляват плащания съгласно осъдителния
диспозитив на решението на СРС, в която част то е влязло в сила като
необжалвано.
При така установеното от фактическа
страна, въззивният съд намира следното от правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от лице с правен интерес, срещу подлежащ на
инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно
решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При служебна проверка въззивният съд
установи, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни норми. Поради това следва да бъдат
обсъдени доводите относно правилността на решението.
Изложените в исковата молба фактически
обстоятелства сочат за неоснователно обогатяване на ответницата за сметка на
ищеца – според ищеца, макар същият да е собственик на процесния недвижим имот, фактическа
власт върху него в исковия период еднолично е упражнявала ответницата, без
обаче да заплати стойността на доставяната през този период топлинна енергия,
като по този начин е реализирала спестявания. Същевременно при наличие на
връзка с това обогатяване на ответницата, поддържа неговият патримониум да е
намалял, тъй като той е направил разходи за заплащането на цената на ползваните
услуги за доставянето на топлинна енергия за разглеждания период. При тези фактически
твърдения спорното право следва да се квалифицира по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, както
правилно е сторил решаващият съд.
Фактическият състав, визиран в
горепосочения законов текст, включва наличието на следните материалноправни
предпоставки: обедняване на едно лице, обогатяване на друго, наличие на връзка
между обогатяването и обедняването и липса на валидно основание за това
имуществено разместване в отношенията между двата субекта.
С оглед правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК
установяването на горепосочените правопораждащи факти при условията на пълно и
главно доказване е в тежест на ищеца.
На етапа на въззивното производство
между страните не е спорно, а и се установява от събраните по делото писмени
доказателства, че те са съсобственици на процесния недвижим имот, представляващ
апартамент № 10, находящ се в гр. София бул. „*********, при следните квоти: за
ищец К.Х.Б. – 12920,5/19841 идеални части /съответстващи на притежаваните от
неговия праводател К.П.Х.идеални части от имота съгласно влязло в сила решение
от 07.10.2013 г. по гр. № 1281/2013 г. по описа на САС/, а за ответницата Ц.А.Ч.
– 6920,5/19841 идеални части.
От приложеното по делото влязло в сила
решение от 18.01.2016 г. по гр. д. № 28056/2015 г. по описа на СРС /потвърдено
от СГС и недопуснато до касационно обжалване от ВКС/ се установява, че в исково
производство по реда на чл. 422 ГПК, е признато за установено, че К.Х.Б. ***
ЕАД сумата от 7 575,54 лева – цена на доставена до процесния имот ТЕ в периода
м.12.2011 г. – м.04.2014 г., сумата от 61,20 лева – цена за предоставяне на
услуга дялово разпределение за същия период и недвижим имот, ведно със
законната лихва от 08.01.2015 г. до окончателното плащане, както и сумата от 1
274,43 лева – обезщетение за забава върху главницата за доставена ТЕ за периода
31.01.2012 г. – 05.12.2014 г., като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК К.Х.Б. е бил
осъден да заплати на топлоснабдителното дружество сторените от него разноски в
това производство в размер на сумата от 1 971,66 лева. Решението е постановено
при участието на Ц.А.Ч., конституирана в качеството на трето лице – помагач на
страната на К.Б., поради което и на основание чл. 223, ал. 2 ГПК последната е
обвързана от мотивите на постановеното с нейно участие съдебно решение. В този
смисъл същата не може да навежда възражения за зле воден исков процес и да
релевира възражения, които не са наведени в този процес или са били релевирани
и е налице произнасяне на съда, в т. ч. и възражения за изтекла погасителна
давност. Не е спорно и обстоятелството, че във връзка и по повод на така
инициираното от „Т.С.“ ЕАД срещу К.Б., последният е извършил 2 броя плащания в
полза на топлоснабдителното дружество – на 27.06.2018 г. по банков път е превел
сумата от 10 882,83 лева, и на 12.07.2018 г. на каса на „Т.С.“ ЕАД е заплатил
сумата от 2 907,93 лева, или общо е извършил плащания на стойност
13 790,76 лева, с което е погасил изцяло стойността на предоставената до
процесния имот ТЕ, ползваната за същия период и имот услуга дялово
разпределение, ведно с натрупаните лихви и разноски – конкретизирани по пера в
заключението на ССчЕ. Последното обстоятелство се установява по категоричен
начин и от приетите и неоспорени по делото писмени доказателства – платежно
нареждане от 27.06.2018 г. и фискален бон от 12.07.2018 г., както и от
заключението на вещото лице по приетата ССчЕ. Ответницата не твърди, а и не се
установява от доказателствата по делото, да е възстановила на ищеца
претендираната в настоящия процес сума изцяло или частично /извън частта, в
която решението на СРС е влязло в сила като необжалвано, която не е част от
спорния предмет пред въззивната инстанция/.
Безспорно по делото е и обстоятелството,
че от момента на придобиване на право на собственост върху процесното жилище до
момента на депозиране на сезиращата съда искова молба ищецът К.Б. не е ползвал
лично имота на бул. „********.
Спорният по същество пред настоящата
инстанция въпрос касае обема на отговорността на ответницата – съсобственик за
сторените в процесния период консумативни разходи за топлинна енергия.
Действията по поддържане на състоянието
на общата вещ са управителни и останалите съсобственици дължат възстановяване
на направените разноски. Докато вземанията за необходими разноски могат да се
упражняват от съсобственика срещу всички останали съсобственици,
участвали в съпритежанието на общия имот по времето, когато са извършени
необходимите разходи, съответно спрямо техните универсални правоприемници, то
вземанията за разноски за текущо поддържане на съсобствения имот, с цел
да се осъществи непосредствено служене с него /които не спадат към
необходимите разноски/ могат да се упражняват от направилия ги съсобственик
само срещу друг съсобственик, който също лично е ползвал имота. В
последния случай отговорността за текущите разноски във връзка с общото
непосредствено служене със съсобствения недвижим имот се реализира
съобразно правилото на чл. 30, ал. 3 ЗС – всеки съсобственик участва в
тежестите на общата вещ съразмерно с притежаваната квота от собствеността. По
различен начин се разпределя тази отговорност в случаите, в които с общата вещ
си служи лично и непосредствено само един от съсобствениците, каквато е именно разглежданата
хипотеза. В така посочените случаи текущите разходи във връзка с едноличното
ползване на имота се понасят единствено от фактическия ползвател на общата вещ.
В този смисъл въззивният съдебен състав намира за основателни доводите в жалбата
относно неприложимостта на материалноправната разпоредба на чл. 30, ал. 3 ЗС
към конкретния случай.
По същество между страните не е спорно,
че през исковия период ответницата Ц.Ч. е ползвала лично процесното жилище. От
показанията на св. К. Х., кореспондиращи с тези на св. М.Д., се установява, че
след сключването на договора за покупко-продажба на апартамент № 10 с К.Б., св.
К.Х.е продължил да ползва този имот съвместно с ответницата и общия им син – Н.
К.ов Х.. Между показанията на свидетелите се установява противоречие относно
крайния момент, до който св. К.Х.е пребивавал на адреса на бул. „********. При
съвкупния анализ на тези показания въззивният съд приема за безспорно, че във
всички случаи този момент предхожда исковия период /м. декември 2011 г. – м.
април 2014 г./, като в тази насока съдът цени приетото като писмено
доказателство по делото удостоверение за настоящ адрес на К.Х.– видно от което,
считано от 18.05.2007 г., той е адресно регистриран в гр. Несебър, а от друга
страна показанията на св. М.Д., в които с категоричност се сочи единствено, че
св. К.Х.е пребивавал в апартамент № 10 до 2009 г., както и че през 2009 г. Ц.Ч.
го помолила „да слезе“, което кореспондира с показанията на св. К. Х., че след
като заминал за гр. Несебър св. Д. „слезе да живее“ при бившата му съпруга на
семейни начала. На следващо място между показанията на двамата свидетели се
установява противоречие и относно фактическото пребиваване на процесния адрес в
разглеждания период от Н. Х.. При анализ на същите въззивният съд приема за
установено, че Н.Х.не е пребивавал трайно в апартамент № 10 в периода м.
октомври 2010 г. – 2013 г., през което време същият е бил студент в Чехия, като
в рамките на същия все пак е пребивавал краткотрайно при прибиранията се през
летните ваканции – в тази насока съдът съобрази, че по същество св. К.Х.не
отрича това обстоятелство, но твърди, че синът му „повече“ стоял при своите
баба и дядо. Що се касае до периода след следването му в чужбина до края на
исковия такъв – м. април 2014 г., въззивният съд цени показанията на св. М.Д.,
че след следването си в Чехия и понастоящем Н.Х.живее в апартамент № 10 заедно
с ответницата, като последователни и непосредствени, доколкото по делото са
събрани данни, че и свидетелят пребивава в същата жилищна сграда, както и с
оглед показанията на св. К. Х., който заявява „сигурно живее в апартамента на
„Черни връх“ сега, не мога да кажа със сигурност“. На следващо място,
настоящият състав приема за установено по делото и обстоятелството, че в
исковия имот и период съвместно с ответницата е пребивавал и св. М.Д., за което
доказателства се извличат от показанията на последния и от тези на св. К. Х..
При така изложеното следва извод, че за разглеждания период жилищният имот е
бил ползван лично не само от ответницата, но и други две лица – св. М.Д. и нейния
син Н..Х.като последният е пребивавал на адреса кратковременно.
Предвид така установеното, настоящият
въззивен състав намира предявеният иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за
частично основателен предвид доказаното по делото наличие на горепосочените
материалноправни предпоставки, визирани във фактическия състав на
неоснователното обогатяване, а именно: както се посочи, по делото е безспорно
установено, че страните са съсобственици на процесния топлоснабден имот; че
макар и негов съсобственик, ищецът не го е ползвал лично; че във връзка с
депозирано от „Т.С.“ ЕАД заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК и впоследствие развило се исково производство по реда на чл. 422, вр.
чл. 415 ГПК спрямо ищеца е признато за установено, че дължи заплащане на
стойността доставена ТЕ и услуга дялово разпределение за съсобствения недвижим имот
за периода м. декември 2011 г. – м. април 2014 г., ведно с лихви за забава и
сторени от топлоснабдителното дружество разноски; че е заплатил изцяло
стойността на доставената в жилището през горепосочения период ТЕ, с което за него
е настъпило обедняване, доколкото е заплатил консумативните разноски за текущото
ползване на имота, въпреки, че той не го е ползвал фактически; по делото не са
ангажирани доказателства, че ответницата е заплатила на ищеца направените
разноски по текущо ползване на имота, който лично е ползвала. Ето защо и при
приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на
доказателствената тежест въззивният съд приема, че ответницата се е обогатила
неоснователно за сметка на ищеца. Същевременно при наличните по делото
доказателства за фактическо ползване на имота през исковия период от 3 лица –
ответницата Ц.Ч., синът ѝ Н.Х.и св. М.Д., и то при липса на данни за конкретния
период на пребиваване на Н.Х.и св. М.Д., но при безспорно незначителен такъв от
Н..Х.настоящият съдебен състав счита, че размерът на дължимите от ответницата
суми за консумативни разходи за доставена ТЕ следва да бъде определен съобразно
чл. 162 ГПК до размера на ½ от претендираната обща сума от
13 790,76 лева – или до размера на сумата от 6 895,38
лева. Предвид така изложеното и с оглед обстоятелството, че
първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, в която предявеният осъдителен
иск е уважен до размера на 4 810,22 лева, ответницата следва да бъде осъдена да
заплати на ищеца сумата от още 2 085,16 лева.
При формираните по-горе правни изводи
досежно отговорността за сторените разноски за текущо ползване на съсобствения
имот, въззивният съд намира за неоснователни доводите на въззиваемата страна,
касаещи ограничаване на отговорността ѝ до обема на притежаваната квота в
собствеността на процесното жилище. Това е така, тъй като по делото безспорно
се установи, че съсобственият имот не е ползван общо от съсобствениците, а
фактически е ползван само от единия съсобственик – именно въззиваемата Ч..
Същевременно неоснователни са и доводите на същата, че се явява съсобственик на
апартамент № 10 от момента на влизане в сила на решението по гр. д. № 1281/2013
г. на САС, постановено по предявен от К.Х.срещу Ц.Ч. иск с правно основание чл.
21, ал. 4 СК. При съвкупния анализ на доказателствата по делото и при
съобразяване на представените по делото съдебни решения се установява, че
апартамент № 10 е придобит по време на брака на К.Х.и Ц.Ч. в режим на съпружеска
имуществена общност /СИО/, т.е. ответницата е съсобственик на имота от момента
на неговото придобиване /момент, значително предхождащ исковия период/. Производството
пред САС има за предмет установяване изключителния принос на бившия съпруг К.Х.за
придобиването на това жилище. С решението по гр. д. № 1281/2013 г. по описа на
САС е установено наличието единствено на частична трансформация на лично
имущество и по същество е прието, че К.Х.притежава по-голям дял от съсобственото
жилище, респ. делът на бившата съпруга е по-малък и в стойностно изражение той възлиза
на 6920,5/19841 идеални части от правото на собственост. Така постановеното
съдебно решение обаче не представлява ново придобивно основание по отношение на
ответницата и не променя качеството съсобственик на Ц.Ч. към момента,
предхождащ неговото постановяване, вкл. и към процесния период.
Неоснователно се явява и правопогасителното
възражение на въззиваемата страна, че предявеното парично притезание е покрито
с погасителна давност и не е годно за принудително удовлетворяване, към която
цел е насочен предявеният осъдителен иск. Както е изяснено в ППВС № 1/1979 г.
при фактическия състав на чл. 59, ал. 1 ЗЗД погасителната давност започва да
тече от деня на получаването на престацията. В този смисъл, и съгласно чл. 114,
ал. 1 ЗЗД давността почва да тече от момента на престирането, извършено без основание,
което в разглеждания случай е плащането през м.06 - м.07.2018 г., поради което
към момента на сезиране на съда /22.10.2018 г./ петгодишната погасителна
давност не е изтекла.
Тъй като крайните изводи на двете
съдебни инстанции частично съвпадат първоинстанционното решение следва да се
отмени в частта, с която предявеният иск е отхвърлен за разликата над сумата от
4 810,22 лева до 6 895,38 лева, като в полза на ищеца следва да се присъди сумата
от още 2 085,16 лева. В останалата част решението следва да се потвърди
като правилно и законосъобразно.
Относно разноските във въззивното
производство
При този изход на делото право на
разноски имат и двете страни. В случая въззивникът не претендира разноски,
поради което такива следва да бъдат присъдени единствено в полза на
въззиваемата страна. Същата претендира разноски за заплатен в брой адвокатски
хонорар в размер на 950 лева по договор за правна защита и съдействие от
12.04.2021 г. Своевременно въззивникът е направил възражение за прекомерност на
така претендираното адвокатско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 5 ГПК,
което въззивният съд намира за неоснователно. Установеният минимален размер в
разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, издадена от Висшия
адвокатски съвет, с оглед обжалваемия материален интерес, възлиза на сумата от 779,08
лева без ДДС, съответно 934,81 с вкл. ДДС, т. е. претендираното адвокатско
възнаграждение е в размер, много близък до минималния. Поради това в полза на
въззиваемата страна следва да се присъди сумата в размер на 729,42 лева – разноски във въззивното производство за
заплатен адвокатски хонорар съразмерно на отхвърлената част от въззивната
жалба.
Относно обжалваемостта на
въззивното решение
С оглед цената на предявения иск и по
аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение подлежи на обжалване
пред Върховния касационен съд.
Мотивиран от горното, Софийски градски
съд, Гражданско отделение, II Е въззивен състав
Р Е Ш И
ОТМЕНЯ Решение №
142530/07.07.2020 г. по гр. д. № 68072/2018 г. по описа на Софийски районен
съд, I Гражданско отделение, 30 състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, в която е отхвърлен
предявеният от К.Х.Б., с ЕГН **********, срещу Ц.А.Ч., с ЕГН **********,
иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата от
4 810,22 лева до сумата от 6 895,38 лева, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА
Ц.А.Ч.,
ЕГН **********, на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, да заплати на К.Х.Б., ЕГН **********,
сумата от още 2 085,16 лева, представляваща обезщетение за неоснователно
обогатяване за направените от К.Х.Б. консумативни разходи за топлинна енергия
за периода м. 12.2011 г. – м. 04.2014 г., ведно с произтичащите от тях лихви и
разноски, за следния недвижим имот: апартамент № 10, находящ се в гр. София,
бул. „*********, който е бил ползван лично от Ц.А.Ч., ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 22.10.2018
г., до окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
142530/07.07.2020 г. по гр. д. № 68072/2018 г. по описа на Софийски районен
съд, I Гражданско отделение, 30 състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА К.Х.Б., ЕГН **********,
да заплати на Ц.А.Ч., ЕГН **********, на основание 273, вр чл. 78, ал. 3 ГПК,
направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един
адвокат в размер на 729,42 лева.
Първоинстанционното решение е влязло в
сила като необжалвано в частта, в която е уважен предявеният иск до размера на
сумата от 4 810,22 лева, от които 2 642,35 лева – главница за топлинна енергия,
444,52 лева – мораторна лихва, 21,35 лева – услуга дялово разпределение, 725,39
лева – съдебни разноски, 941,74 лева – законна лихва, 34,88 лева – разноски за
юрисконсултско възнаграждение, с която сума ищецът се е обеднил за сметка на
ответницата без основание, ведно със законната лихва от датата на депозиране на
исковата молба – 22.10.2018 г., до окончателното изплащане на сумата.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при
условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.