Мотиви към Присъда № 7/24.07.2020г. по НОХД № 57/2019г. на Районен съд гр. Малко
Търново
Районна прокуратура Малко Търново е повдигнала обвинение против Т.И.Д., роден
на ***г. в гр. Мосул, Ирак, за това, че на 18 септември 2012г.
в местността „Шекер чешма”, в землището на Община Малко Търново, е влязъл през
границата на страната от Рeпублика Турция
в Република България, без разрешение на надлежните органи на властта и не през
определените за това места, като деянието е извършено повторно – престъпление
по чл. 279, ал. 2 вр. ал. 1 вр. ал. 28, ал. 1 от НК.
В съдебно заседание представителят на Районна
прокуратура Бургас, ТО Малко Търново,
поддържа обвинението против подсъдимия и предлага на съда да го признае за
виновен, предвид събраните по делото писмени и гласни
доказателства. Прокурорът сочи, че деянието е извършено от подсъдимия при
условията на повторност, а от данните по делото можело да се заключи, че Д. не
е влязъл на територията на страната, за да търси закрила. Претендира да се
наложи наказание лишаване от свобода в размер на три месеца лишване
от свобода, което на основание чл. 68, ал. 1 от НК да бъде изпълнено ведно с
наказанието определено по НОХД № 410/ 2010г. на РС Свиленград – лишване от
свобода в размер на 6/ месеца/. Претендира се и за налагане на кумулативното
наказание „глоба”, което да бъде в размер на 200.00лева.
Подсъдимият Т.И.Д., редовно призован, се явява лично и с адв.
Б.К., АК Благоевград, заменена в хода на процеса от адв. Е.Г., САК. Подсъдимият
дава обяснения пред съда, в които сочи следното. Д. е роден на ***г. в гр.
Мосул, Ирак. През 2002г. подсъдимият се пенсионирал, след като заемал длъжност
в иракската полиция, където бил униформен полицай. След пенсионирането му и
усложнената политическа обстановка в страната, Д. и негови колеги били
подложени на гонения. Подсъдимият разказва и сочи доказателства, че на два пъти
е правен опит за убийството му. По тази причина се опитал да избяга в Европа,
като преминал границата на Република България идвайки от Република Турция, за
което нямал разрешение съответните власти и преминал не през установените за
това места. Вторият опит за убийство бил извършен спрямо Д. през пролетта на
2012г. След него подсъдимият се насочил към Турция и предприел преминаване през
границата с България. Д. сочи, че спрямо него е водено наказателно производство
в РС Свиленград, като не бил разбрал, че има влязла в сила присъда за
престъпление от общ характер. След задържането му от българските власти Д.
престоял в център за настаняване на бежанци, а през 2013г. напуснал страната и
се завърнал в Северен Ирак, където се установил в гр. Арбил. По – късно
подсъдимият отпътувал за Финландия, където се установил и получил гражданство.
Преди това направил опит да получи закрила в Швеция, но му било отказано. За
преминаването си на процесната дата, за която му е предявено обвинението по
настоящото производство, сочи, че е бил в група от хора, общо 9-10човека.
Твърди, че при задържането му от българската гранична полиция е останал на
място заедно с друг човек от групата, а останалите са избягали в различни
посоки. Подсъдимият сочи, че е влязъл в България с цел да търси закрила, за
което е водил и дела. Доказателство за това било даденото от него в полза на
адв. К.Т.,***, пълномощно, което е приложено по делото. След установяването му във Финландия не знаел,
че има забрана и че ще бъде задържан ако влезе на територията на България.
Защитата на подсъдимият пледира за
оправдателна присъда. Адвокат Г. претендира, че не следва да се ангажирана
наказателната отговорност на Т.Д., въпреки че подсъдимият не оспорва деянието,
поради факта, че е търсил закрила в България. Алтернативно се иска признаването
му за виновен, но ненаказването му с прилагането на чл. 279, ал. 5 от НК. Излагат
се подробни съображения, свързани с установените по делото факти и събраните в
хода на съдебното следствие доказателства.
Съдът, след като обсъди събраните по
делото доказателства, на основание чл. 13 и 14 НПК, приема за установено от
фактическа страна следното:
Подсъдимият Т.И.Д. е роден на ***г. в Мосул, Ирак. Д.
е със средно образование, пенсионер, неженен, а към датата на приключване на
съдебното следствие е финландски гражданин.
Видно от справката за съдимост Т.Д. е осъждан. С
Определение № 168/ 14.05.2010г. по НОХД № 410/ 2010г. на РС Свиленград , в
законна сила от 14.05.2010г., подсъдимият Д. е бил признат за виновен за деяние
по чл. 279, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК за деяние извършено на 11.05.2010г. в
землището на с. Маточина. Наложено му е наказание лишаване от свобода от
6месеца и глоба в размер на 200.00лева. Изпълнението на наказанието е отложено
за срок от три години , считано от датата на влизане в сила на съдебния акт.
С Присъда № 18/ 12.02.2013г. по НОХД № 22/ 2013г. на
Районен съд гр. Малко Търново подсъдимият Д. е признат за виновен за престъпление
по чл. 279, ал. 2 вр. ал. 28, ал. 1 от НК , което е извършено на 18.09.2012г. в
землището на Община Малко Търново, м. „Шекер чешма”. Наложено му е наказание
една година лишаване от свобода и глоба в размер на 200.00лева. На основание
чл. 68, ал. 1 от НК е приведено в изпълнение наказанието по НОХД № 410/ 2010г.
на РС Свиленград. Посочената присъда е отменена с Решение № 263/ 11.12.2018г.
по н.д. № 958/ 2018г. на ВКС. Делото е върнато на фазата на досъдебното
производство. След приключване на разследването е внесен обвинителен акт в РС
Малко Търново и е водено НОХД № 17/2019г. С Присъда № 1/ 13.03.2019г.
подсъдимият Т.Д. е признат за виновен за деяние по чл. 279, ал. 2 вр. ал. 1 вр.
чл. 28, ал. 1 от НК и му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от
три месеца и глоба в размер на 200.00лева. На основание чл. 68, ал. 1 от НК е
приведено в изпълнение наказанието по НОХД № 410/ 2010г. на РС Свиленград. Последната
присъда е отменена с Решение № 68/ 25.06.2019г. на ОС гр. Бургас и
производството е върнато за разглеждане на друг състав на РС Малко Търново.
На 18.09.2012г. свидетелите К.Н. Кокуринков
и Й.И.,***, изпълнявали служебните си задължения. Двамата полицаи получили
сигнал, че в района на м. „Шекер чешма“ е забелязана група от хора. Двамата
свидетели отишли на място, като забелязали група от хора, които се прикривали
встрани на пътя. При появата на двамата полицаи групата се пръснала, като част
от хората започнали да бягат, но двама от тях останали на място и били
незабавно задържани. След съдействие на други служители на управлението и
останалата част от групата била задържана. В ГПУ Малко Търново били установени
самоличностите на лицата, като сред тях бил и подсъдимия Т.Д.. Подсъдимият нямал
документи за самоличност, като индивидуализиращите данни били извлечени от
предходната му регистрация в „Afis - BD“. След
идентификацията била наложена мярка по ЗЧРБ „отвеждане до границата „ на
България.
По делото се установи, че подсъдимият е роден на ***г.
в Ирак и до влизането си на територията на България е живял там. Д. е бил
служител на полицията, като се пенсионирал и останал да живее там. След
падането на режима на Саддам Хюсеин в страната започнали размирици , животът
станал опасен за Д.. През 2010г., воден от съображения за сигурността си, Д.
напуснал Ирак и пристигнал в България. По делото се установи , че още тогава Д.
е преминал незаконно границата с Република Турция. Както се посочи, за това му
деяние Т.Д. е бил признат за виновен за деяние по чл. 279, ал. 1 от НК. В последствие
подсъдимият е направил постъпки за получаване на убежище в Република България. По
делото са приложени копия на документите касаещи извършените в тази насока
процедури. На 14.06.2010г. е депозирана молба пред Държавната агенция за
бежанците при Министерски съвет гр. София , с която Д. е поискал закрила . Постановено
е Решение № 325/ 23.06.2011г., с което на Т.Д. е отказано предоставяне на
статут на бежанец и хуманитарен статут на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4
от ЗУБ. Подсъдимият е обжалвал посоченото решение , като с Решение № 5581/
07.12.2011г. АССГ е отвхърлил оспорването на посоченото Решение № 325/
23.06.2011г. С Решение № 4538/ 28.03.2012г. на ВАС съдебният акт на АССГ е
оставен в сила. На 07.12.2012г. в СДВНЧ Любимец е подадена молба от Д., с която
подсъдимият иска да му бъде предоставено убежище, алтернативно – хуманитарен
статут. Молбата е записана от адв. К.Т.,***, свидетел по делото. Налице е и
молба от 15.12.2012г. подадена от Д. до ДАБ , с която отново се сочи, че иска
да му бъде предоставено убежище, алтернативно – хуманитарен статут в България. От
страна на ДАБ при Министерски съвет е постановено Решение № УП – 18/
24.01.2013г. , с което на осн. чл. 70, ал. 1, т. 1 във вр. чл. 13, ал. 1, т. 5
от ЗУБ на Т.Д. е отказано предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен
статут. По жалба на Д. пред Административен съд гр. Хасково е образувано адм.
д. № 52/ 2013г. , което е прекратено с Определение от 01.03.2013г. по молба на Д..
Подсъдимият по настоящото дело е поискал да се прекрати воденото производство,
като сочи, че за него не бил налице интерес от водене на делото. След този
момент Т.Д. напуснал територията на Република България. След напускане
територията на страната , Д. се опитал да се установи в Швеция, но не бил приет
там. На 27.08.2014г. Т.Д. заживял в гр. Турку, Финландия. На 31.01.2018г. Д. е получил
финландско гражданство. В посочената държава Д. изучава финландски език и
получава пенсия, с която се издържа.
По отношение на заявленията на Д. , че в Ирак е бил
застрашен живота му са представени писмени доказателства. Д. сочи, че всички
събития са свързни с това, че е бивш офицер от полицията на Ирак, член на
управлявалата дълго време партия БААС. По делото е наличен превод на документ,
който сочи, че на 14.08.2012г. в гр. Мосул е направен опит за убийството на Д..
Не са установени извършителите на деянието. Вследствие на това у Д. се е
породило чувство на силна тревожност и сериозна емоционална депресия. В писмени
обяснения Д. сочи, че преди това племенника му Саиф е бил убит на 04.11.2008г.
След това през 2010г. бил отвлечен , а за освобождаването му бил поискан и
платен откуп в размер на 7000щатски долара. На 31.05.2012г. бил убит и другия
му племенник – Имад. За последното е представено преведено удостоверение за
смъртта на Имад Абдулелах Абдулазиз, настъпила от огнестрелна рана в главата.
Горната фактическа обстановка настоящият състав прие
за установена въз основа на събраните в хода на съдебното следствие
доказателства – обясненията на подсъдимия Т.И.Д., свидетелските показания на
разпитаните свидетели К.Н. Кокуринков, Й. Христов И.,
С.К.К., адв. К. Анастасов Т.,
писмените доказателства приложени по настоящото дело, както и тези в ДП № 280/
2012г. на РУ МВР Малко Търново, НД № 958/ 2018г. на ВКС, НОХД № 22/2013г. на РС
Малко Търново, ВНОХД № 347/ 2019г. на ОС гр. Бургас, НОХД № 17/ 2019г. на РС
Малко Търново, ЧНД № 6/ 2019г. на РС Малко Търново и ВЧНД № 53/ 2019г. на ОС
гр. Бургас, прочетени по реда на чл. 283 от НПК.
Настоящият състав кредитира свидетелските показания на
разпитаните в хода на съдебното следствие К. Кокуринков отнбосно задържането на
Т.Д. и показанията на свидетеля адв. К.Т. относно даденото му пълномощно и
какво подсъдимият е целял с идването си в България. Съдът кредитира и
показанията на останалите двама свидетели – Й.И. и С.К., но от тях не се извличат
обстоятелства, които да послужат за изграждане на заключенията на съда, извън
тези свързани с изготвените при задържането на Д. документи. Обясненията на
подсъдимия също кореспондират със свидетелските показания. Независимо от
двойния характер на обясненията на подсъдимия – средство за защита и
доказателствено такова, същите са последователни и кореспондиращи с останалия
доказателствен материал по делото. Отличава се и това, че в хода на водените
производства пред районния съд, пред БОС и ВКС , Д. излага обстоятелства и
набляга на твърдения, които са непроменени в хода на наказателното производство
срещу него. Следва да се отбележи, че показанията на свидетелят К. Кокуринков
са дадени по реда на чл. 281, ал. 1 , т. 2 вр. ал. 4 и ал. 7 от НПК. Свидетелят
потвърждава казаното пред разследващия полицай в хода на досъдебното
производство.
Въз основа на така изложената фактическа обстановка , съдът направи следните изводи.
От обективна страна по делото е безспорно установено,
че на 18.09.2012г. в м. „Шекер чешма“, в землището на общ. Малко Търново,
подсъдимият Т.И.Д. е влязъл през границата на страната от Република Турция в
Република България без разрешение на надлежните органи на властта и не през
определените за това места. Деянието подсъдимият е извършил при условията на
специален рецидив – повторност, след като вече веднъж е бил осъждан за друго
такова престъпление по НОХД № 410/ 2010г. на Районен съд гр. Свиленград.
От обективна страна подсъдимият
Д. е извършил фактически
действия по преминаване през държавната ни граница, без да е получил разрешение
от надлежните органи на властта, осъществяващи гранично - пропусквателен контрол. Т.Д.
не е
имал необходимата входна виза, удостоверяваща
правото му за влизане в страната. Това е
задължително изискване както с оглед неговото гражданство, така и държавата
от която фактически идва - Турция. На следващо място действащият граничен режим и законосъобразният ред, изискват преминаване
през определени места – установените и
изградени за тази цел ГКПП, като
преминаването им става със знанието и разрешението на граничните власти,
каквото в случая е липсвало. Изложеното
дотук се установява както от свидетелските показания и приложените писмени доказателства, така и от обясненията на подсъдимия, който не отрича извършеното деяние. Поради
изложеното, от обективна страна с деянието си подсъдимият е нарушил установения
в страната режим и ред за преминаване на държавната граница, с което е реализирал състава на чл. 279, ал.1 от НК. Деянието е довършено, предвид на това, че подсъдимият е успял да премине
държавната граница.
Безспорно установено и това,
че деянието е извършено при условията на повторност по смисъла на чл. 28, ал.1
от НК, предвид предходното осъждане на подсъдимия с влязла в сила присъда за
престъпление по чл. 279, ал.1 от НК – с
Определение № 168/ 14.05.2010г. по НОХД № 410/ 2010г. на РС Свиленград , в
законна сила от 14.05.2010г., подсъдимият Д. е бил признат за виновен за деяние
по чл. 279, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК за деяние извършено на 11.05.2010г. в
землището на с. Маточина. Наложено му е наказание лишаване от свобода от
6месеца и глоба в размер на 200.00лева. Изпълнението на наказанието е отложено
за срок от три години , считано от датата на влизане в сила на съдебния акт. От изтърпяване на
наказанието по това осъждане не е изтекъл предвиденият в разпоредбата на чл.
30, ал.1 от НК петгодишен срок.
От субективна страна
инкриминираното деяние е извършено виновно, при пряк умисъл, като подсъдимият е
съзнавал общественоопасния характер на извършеното, предвиждал е неговите
последици и е целял тяхното настъпване. Подсъдимият е бил
наясно с липсата на изискуемото разрешение за влизане в България или в друга държава от ЕС,
както и с установения пропускателен граничен контрол при преминаване на
държавната ни граница. Освен това е съзнавал, че ще влезе без знанието на
граничните власти, следователно в съзнанието му е била формирана представата за
противоправния характер на деянието му и за неговите общественоопасните
последици, които е предвиждал, а от волева страна пряко е целял и искал тяхното
настъпване, за да реализира крайната си цел - да достигне до територията на
България. Всичко това не се отрича от Т.Д.
и се подкрепя и от останалите събрани по делото доказателства. Самият подсъдим
изрично заявява, че целта му е била да влезе на територията на България и за
това е бил подготвен предварително. Д. е бил наясно с последствията от
незаконното си влизане през границата. За това отчетливо сочат показанията на
адв. К.Т. и приложеното в делото пълномощно дадено от Д.. Свидетелят сочи, че
подсъдимият е установил връзка с него, за да бъде защитаван по водени дела във
връзка с предоставяне на убежище по реда на ЗУБ. Самото пълномощно е с дата
12.09.2012г., няколко дни преди Д. да премине незаконно държавната граница с
Турция, което изцяло потвърждава намеренията на подсъдимия да извърши деянието.
От тези доказателства обаче се извличат и част от съображенията на настоящия
състав да приложи спрямо Т.Д. разпоредбата на чл. 279, ал. 5 от НК. Съгласно
цитираната разпоредба, не се наказва лицето, което е влязло в страната, за да
се ползва от правото на убежище, съгласно Конституцията. Съгласно чл. 27, ал. 2 от Конституцията, Република
България дава убежище на чужденци, преследвани заради техните убеждения или
дейност в защита на международно признати права и свободи. Условията и редът за
даване на убежище се уреждат със Законът за убежището и бежанците/
обн. ДВ бр. 54/ 31.05.2002г., в сила от
01.12.2002 г./, определящ условията и реда
за предоставяне на особена закрила на чужденци на територията на Република
България, както и техните права и задължения. Съгласно чл. 1, ал. 2 от ЗУБ, особената закрила,
която Република България предоставя на чужденци по този закон, включва убежище,
международна закрила и временна закрила. Статут на
бежанец в Република България, съгласно чл. 8 от ЗУБ, се предоставя на чужденец,
който основателно се страхува от преследване поради своята раса, религия,
националност, принадлежност към определена социална група или поради
политическо мнение и/или убеждение, намира се извън държавата си по произход и
поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази
държава или да се завърне в нея. За предоставяне статут на бежанец е без
значение обстоятелството дали чужденецът принадлежи към тези раса, религия,
националност, социална група, изразява политическо мнение или изповядва
политическо убеждение, които са в основата на преследването. Достатъчно е органът или
организацията, осъществяваща преследването, да смята, че чужденецът има такава
принадлежност. Преследването
може да се осъществява от държавен орган или организация, на която държавата не
може или не желае ефективно да противодейства. Преследване е нарушаване на
основните права на човека или съвкупност от действия, които водят до нарушаване
на основните права на човека, достатъчно тежки по своето естество или
повторяемост. Действията на преследване могат да бъдат физическо или психическо
насилие, законови, административни, полицейски или съдебни мерки, които са
дискриминационни или се прилагат с цел дискриминация, включително наказания за
отклонение от военна служба, което би довело до извършване на деяния, даващи
основания за отказ, прекратяване и отнемане на закрила и за спиране или
прекратяване на производството.
Хуманитарен статут, съгласно
разпоредбата на чл. 9 от ЗУБ, се предоставя на чужденец, принуден да напусне
или да остане извън държавата си по произход, тъй като в тази държава е изложен
на реална опасност от тежки посегателства, като: смъртно наказание или
екзекуция; изтезание или нечовешко или унизително отнасяне, или наказание;
тежки и лични заплахи срещу живота или личността му като гражданско лице поради
насилие в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт.
Процедурата за преодставяне
на статут започва по молба на заинтересованото лице, която може да бъде в
устна, писмена или друга форма.
Както се посочи, на 07.12.2012г. подсъдимият Д. е подал молба до ДАБ за предоставяне на убежище,
алтернативно за предоставяне на хуманитарен статут. По делото липсват данни същата да е препратена на
Президента на Република България с оглед
на направеното с нея искане за убежище и правомощията на Президента за предоставяне
на такова – чл. 98, т. 10 от КРБ. Молбата е разгледана от ДАБ в
частта й за предоставяне на хуманитарен статут, като е налице произнасяне и по
предоставяне на статут на бежанец на подсъдимия Д.. Настоящият състав счита, че изводите на ДАБ нямат пряко отношение
към настоящото
производство. С оглед на останалия събран по
делото доказателствен материал, съдът намери, че са налице основанията за
приложението на ал.5 на чл. 279 от НК. По
делото е безспорно, че подсъдимият е напуснал Ирак поради предприетите спрямо
него и негови близки действия, изразяващи се в посегателства върху живота им. Събраха се доказателства за това, че са били убити
двамата негови племенници, съответно през 2008 и 2012 година, а спрямо Д. също е бил направен опит да бъде убит. Воден от тези събития Д. е взел решение да напусне
Ирак и да се насочи към България. Д. е пребивавал в България и преди, което
допълнително го е мотивирало да направи опит и да влезе с страната. Предходната
му молба е била оставена без уважение, но видно от доказателствата по делото Д.
е имал намерение да търси отново закрила в България. Независимо,
че по делото не стана ясно как пълномощното дадено за адв. Т. е попаднало сред
материалите на досъдебното производство, последният потвърди верността му, а
отделно от това даде показания във връзка намеренията на Д. да участва в
административни и съдебни процедури с цел получаване на разрешение за легално
пребиваване в страната. Всичко това сочи , че подсъдимият Д. е преминал границата
с тези намерения, очаквания и е бил подготвен за последвалите събития.
Поведението на Д. при задържането му , а именно, че е останал на място и не е
избягал от граничните полицаи, води към извода, че Д. е имал и намерение да се
идентифицира пред българските власти и да поиска тяхното съдействие. Въпреки
липсата на конкретика в показанията на св. Кокуринков, следва да се приеме, че
неговите показания кореспондират с обясненията на подсъдимия и съдт приема, че Д.
е останал на място при появата на полицаите , след което е бил задържан. Настоящият
състав счита, че за приложениято на чл. 279, ал. 5 от НК не следва искането на
лицето преминало границата да получи закрила и убежище да е основателно. В
нормата няма поставено условие съответните административни органи да постановят
положително решение по отношение на подсъдимия, за да се ползва от тази
разпоредба. Характерът на процедурата е свързан с условия, които не винаги могат
да се изпълнят, а от конкретния случай е видно, че дори при евентуална
основателност на искането от страна на подсъдимия процедурата може да не
приключи и поради негово искане за прекратяването й. Отделно от това настоящият
състав не счита, че следва понятието заложено в чл. 279, ал. 5 от НК да се
тълкува в тесния смисъл на Конституцията на Република България , а във връзка
със ЗУБ и международните актове касаещи статута на тези лица - Конвенцията за
статута на бежанците съставена в Женева
на
28.07.1951 г., допълнена с Протокол за
статута на бежанците , съставен в Ню Йорк на 31.01.1967г., която е
ратифицирана с ДВ бр.36/05.05.1992г., обн.ДВ бр.88/ 15.10.1993 г., в сила за
Република България от 10.08.1993 г.
Предвид всичко изложено, съдът призна подсъдимият Т.И.Д., роден на ***г. в гр. Мосул, Ирак, финландски
гражданин, с личен № 211247-685Е, със средно образование, пенсионер, неженен, с
адрес във Финландия : гр. Турку, със съдебен адрес:***, осъждан, за виновен в
това, че на 18 септември 2012г., в местността „Шекер чешма“ в землището на
Община Малко Търново, е влязъл през границата на страната от Република Турция в
Република България без разрешение на надлежните органи на властта и не през
определените за това места, като деянието е извършено повторно, тъй като е
осъждан за друго такова престъпление с Определение № 168/ 14.05.2010г. по НОХД
№ 410/ 2010г. на РС гр. Свиленград, с което е било одобрено споразумение за
прекратяване на наказателното производство - престъпление по чл. 279,
ал.2, вр. ал.1, вр. чл. 28, ал.1 от НК, като на основание чл. 279, ал.5 от НК
не го наказа.
По делото бяха направени разноски в размер на 147.66лева/сто
четиридесет и седем лева и шестдесет и шест стотинки/, които при този изход на
делото останаха за сметка на бюджета.
Водим от изложените съображения, съдът постанови присъдата си.
СЪДИЯ: