Р
Е Ш Е Н И Е №
гр.
София, 02.05.2017 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, VІ-16 състав, в публично съдебно заседание на
четвърти април две хиляди и седемнадесета година, в състав:
СЪДИЯ: ВАЛЕРИЯ БРАТОЕВА
при
секретар Диляна Цветкова разгледа докладваното от съдията търговско дело № 3107
по описа за 2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 365 и
сл. ГПК вр. чл. 694 ТЗ.
Образувано
е по предявени от „В.-Р.З.– К.“ АД – в несъстоятелност, ЕИК *******, срещу „И.“
ЕАД, ЕИК *******, обективно, кумулативно съединени искове, с правна
квалификация чл. 694, ал. 1 ТЗ, за установяване на несъществуването на приети в
производството по несъстоятелност вземания в общ размер от 2689347,69 лева.
В
исковата молба се твърди, че по отношение на „В.-Р.З.– К.“ АД било открито
производство по несъстоятелност по търг. дело № 5112/2013 г. на СГС, VІ-20
състав, в рамките на което с определение № 2140/29.03.2016 г. всички предявени
от ответника вземания, основани на договори за финансов лизинг и сключено на
01.12.2012 г. споразумение били приети за удовлетворяване. Част от тези
вземания обаче били несъществуващи, поради което и длъжникът предявява
отрицателни установителни искове за властническото им отричане със сила на
пресъдено нещо.
Между
страните били сключени при общи условия 16 договора за финансов лизинг на
оборудване, по силата на които „И.“ ЕАД, в качеството си като лизингодател
предоставило за ползване описаното в договорите оборудване на лизингополучателя „В.-Р.З.– К.“ АД – в несъстоятелност,
срещу заплащане на съответните лизингови вноски, които до 2014 г. ищецът
погасявал в срок. Поради сериозно влошаване на финансовото състояние на
лизингополучателя, същият отправил до „И.“ ЕАД искане за прекратяване на
договорите, с оглед да не се генерират за него допълнителни задължения, но
ответникът не приел предложението. Вместо това, поради неизпълнение на
задълженията по договорите за лизинг и споразумението, „И.“ ЕАД му изпратило на
16.10.2014 г. нотариална покана за прекратяване на договорите, считано от
18.11.2014 г.. Спрямо ищеца с решение от 09.07.2015 г. по т. д. № 5112/2013 г.
на СГС, ТО, VI–20 състав, било открито производство по несъстоятелност, поради
неплатежоспособност с начална дата 04.04.2013 г., в
което производство „И.“ ЕАД предявило на 10.08.2015 г. вземания в общ размер
6472740,48 лева, представляващи просрочени лизингови вноски, неустойки за забавено
плащане, неустойки за прекратяване на договорите за лизинг, неустойки за
забавено предаване на лизинговите вещи, незаплатени застрахователни премии по
застраховки „Имущество“, разноски във връзка с ползване на лизинговите вещи,
разходи за съдебни производства и юрисконсултски
възнаграждения, свързани с прекратените договори за финансов лизинг. Част от
вземанията в размер на 5925867,71 лева, били включени под № 18 в списъка на
приетите вземания, предявени в срока по чл. 685 ТЗ. Друга част от вземанията в размер на 747803,11
лева, била включена под № 3 в списъка на неприетите вземания, предявени в срока
по чл. 685 ТЗ. С молба, вх. № 122697 от 13.10.2015 г., в срока по чл.688 ТЗ, „И.“
ЕАД предявило вземане в общ размер от 193878,81 лева, формирано от направени разноски
в заповедни и изпълнителни производства, разходи за връщане на лизинговите
вещи, както и разноски за юрисконсултско
възнаграждение. Вземанията, предявени с молбата били включени под № 2 в списъка
на неприетите вземания, предявени в срока по чл. 688 ТЗ.
Срещу
така изготвените от синдика списъци в срока по чл. 690 ТЗ били подадени
възражения, както от страна на „В.-Р.З.– К.“ АД, така и от „И.“ ЕАД. С
определение № 2140/29.03.2016 г. по т. д. № 5112/2013 г. на СГС ТО, VI–20
състав, всички предявени от „И.“ ЕАД вземания били включени в одобрените от
съда списък на приетите вземания, предявени в срока по чл. 685 ТЗ и списък на
приетите вземания, предявени в срока по чл. 688 ТЗ, като възраженията на длъжника
срещу вземанията били оставени без уважение. Ищецът твърди, че част от приетите
за удовлетворяване в производството по несъстоятелност вземания на „И.“ ЕАД в
общ размер 2689347,69 лева не съществували, поради което били предмет на
предявените отрицателни установителни искове.
Ищецът
твърди, че кредиторът нямал вземане в размер на 59,45 лева, представляващо част
от вземанията за просрочени главници по договорите за финансов лизинг и споразумение
от 01.12.2012 г., регламентиращо разсрочено плащане на част от задълженията за
главници и неустойки по договорите, като останалата част от приетите вземания в
общ размер 3618870,18 лева, ищецът надлежно бил осчетоводил и признавал за
дължима.
Не
съществували и вземания в размер на 1010723,50 лева, представляващи част от предявените
в общ размер 1556022,78 лева вземания за неустойки за забавено плащане на
лизингови вноски по договорите за финансов лизинг, тъй като от страна на „И.“
ЕАД не били издадени счетоводни документи, които да конкретизират основанието и
точния размер на претендираните неустойки, включително
били налице много неточности и несъответствия при тяхното изчисляване. Всички мораторни неустойки върху неплатени лизингови вноски, с настъпил
повече от 3 години преди датата на предявяване на вземанията в производството
по несъстоятелност падеж, били погасени по давност.
Вземания
в размер на 15850,03 лева, представляващи част от вземанията за застрахователни
премии по застраховка „Имущество“ в общ размер от 37193,87 лева не
съществували, тъй като застрахователни премии след прекратяването на договорите,
настъпило на 18.11.2014 г. не били дължими от лизингополучателя, включително на
последния не били издадени и счетоводни документи за тях.
Вземания
в общ размер от 215807,28 лева, представляващи компенсаторни неустойки за предсрочно
прекратяване на договорите за лизинг не съществували, тъй като не бил получаван
надлежен счетоводен документ за задълженията за заплащането им, в който да са
конкретизирани претендираните суми по основание и размер.
Тези неустойки били и недължими, тъй като кредиторът бил недобросъвестен.
Вземанията
в общ размер 1151100,75 лева и 498879,15 лева, дължими съгласно т. 4.1 и т. 4.2
от споразумение, сключено между страните на 01.12.2012 г. също не били дължими,
тъй като не били конкретизирани по основание и размер и освен това били
идентични с претенциите за мораторни неустойки по
отделните лизингови договори. С оглед размера на неустойките, ищецът релевира възражение за нищожност поради противоречие с
добрите нрави, а при условията на евентуалност се иска тяхното намаляване,
поради прекомерност.
Вземанията
на кредитора в общ размер от 553090,90 лева, представляващи неустойки за
забавено изпълнение на задължението за връщане на лизинговите вещи след
разваляне на договорите за лизинг не съществували, тъй като последиците от
неизпълнението не бивало да се възлагат върху лизингополучателя, поради
неоказване на необходимото за връщане на лизинговите вещи съдействие от страна
на кредитора-лизингодател, за което бил поканен още през м. 09.2014 г.. Лизингополучателят не бил дал повод за начисляване на
неустойките за забавено връщане на вещите и бил направил значителни разходи за
запазването им поради бездействието на лизингодателя да
получи държането им след прекратяване на договорите за лизинг.
Вземанията
в общ размер 193878,81 лева, представляващи присъдени разноски в заповедни и
изпълнителни производства и разходи, свързани с връщане на лизинговите вещи
също не били дължими, тъй като липсвал повод за извършване на посочените действия
от ответното дружество, което било в забава да окаже съдействие на
лизингополучателя за връщането на вещите.
Вземанията
в общ размер 194712,21 лева и 6346,36 лева, представляващи дължими в
производствата по чл. 685 и чл. 688 ТЗ юрисконсултски
възнаграждения не съществували, тъй като единствено в производството по чл.
694, ал.1 ТЗ могло да се присъди юрисконсултско
възнаграждение, пропорционално на предявените вземания, а във всички останали
случаи възнаграждението следвало да се определи като такова дължимо за неоценяеми искове.
От
страна на ответника „И.“ ЕАД в установения двуседмичен срок е постъпил отговор,
в който се оспорва основателността на исковете. Признава страните да са
обвързани от договори за финансов лизинг, както и от споразумение, сключено на
01.12.2012 г., с което били разсрочени задължения на лизингополучателя с вече настъпила
изискуемост. Твърди ищецът да бил в забава по отношение на задълженията си по
лизинговите договори още от 2011 г., но договорите били прекратени считано от
18.11.2014 г., когато възникнало и задължението за връщане на оборудването,
което било носимо, а не търсимо
- лизингополучателят не върнал активите на адреса на
управление на лизингодателя и по този начин лизингополучателят
дължал направените от лизингодателя разноски за демонтаж, товарене и
транспортиране на вещите. Достатъчно било неизпълнение на задължението за
връщане на оборудването в рамките на пет дни след прекратяване на договорите за
лизинг, за да бъде дължима неустойката за забавено връщане на вещите, като лизингополучателят не доказвал изпълнение на задължението
си за връщане на вещите или наличие на забава на кредитора. Изцяло от
преценката на лизингодателя зависело кога да прекрати договора за лизинг при
наличие на неизпълнение на задълженията на ищеца за заплащане на лизингови
вноски и от тази преценка не могъл да се прави извод за негова
недобросъвестност. Забавата в плащането на лизинговите вноски, а не издаването
на счетоводен документ, пораждала задължение за заплащане на мораторна неустойка. Съгласно договорите за лизинг,
размерът на неустойката за забава бил определяем и изчисляването му не
изисквало специални знания. Изчислените и претендирани
от ответника вземания за неустойки били индивидуализирани по основание, размер
и период. Не съществувало задължение за издаване на счетоводен документ за
всяка неустойка за забава, това било ненужно и невъзможно, тъй като нямало как
да се предвиди кога длъжникът ще изпълни главното си задължение, за да се
прекрати начисляването й. Направено било и точно разпределение на сумите за
неустойки за забавено плащане на лизингови вноски и за забавено плащане на
дължимия ДДС.
Вземанията
за неустойки за 2012 г. не били погасени по давност, тъй като давността била
прекъсвана двукратно - със сключване на споразумението от 01.12.2012 г. и с
подаване на молбата за предявяване на вземанията, съгласно чл. 685а ТЗ.
Лизингополучателят дължал застрахователните премии върху оборудването до
фактическото връщане на вещите, а не до прекратяване на договорите, тъй като било
налице ползване на лизинговите вещи и лизингополучателят
бил длъжен да изпълнява задълженията си по договора. Дължими били и неустойките
поради прекратяване на договорите, като твърденията за добросъвестност на
лизингополучателя били неоснователни – дължимостта им
произтичала от факта на прекратяване на договорната връзка, а тъй като
договорът бил с периодично изпълнение и развалянето му имало действие занапред,
кумулирането на неустойка за забава в плащането на
лизинговите вноски и неустойка за вредите от прекратяване на договорите, било
допустимо.
По
отношение на претендираните неустойки по
споразумението от 01.12.2012 г. в размер 1151100,75 лева и 498879,15 лева се
поддържа, че последните обезщетявали различни вреди. Споразумението било
сключено между търговци и уговорката за неустойка не могла да се намалява, а в
същото време не противоречала и на добрите нрави. Неустойката за прекратяване
на договорите и неустойката за забавено връщане на вещите произтичали от
различни юридически факти. Ищецът дължал и всички разноски по заповедните и
изпълнителните производства и както и възмездяване на разходите за връщане на
лизинговите вещи, тъй като с поведението си – неизпълнение на задълженията по
договорите за лизинг и споразумението от 01.12.2012 г. станал причина за
тяхното извършване. Разноските за юрисконсултски
възнаграждения в производството по несъстоятелност също счита, че били дължими
в размер, определен върху размера на предявените вземания.
В
допълнителната искова молба ищецът „В.-Р.З.– К.“ АД – в несъстоятелност поддържа
исковете и оспорва възраженията на ответника. В договорите за лизинг не било
уговорено местоизпълнение на задължението за
предаване на лизинговите вещи след прекратяването на договорите, съответно
според ЗЗД това задължение трябвало да се изпълни на мястото, на което вещите
се намирали към този момент, а именно производствената база на длъжника.
Противен извод не съответствал на уговореното между страните и бил финансово
необоснован. При всички хипотези на връщане на вещите било необходимо
съдействие от страна на лизингодателя, а такова същият не оказал и изпаднал в
забава. Поради забраната за образуване на нови искови и изпълнителни дела след
откриване на производството по несъстоятелност, разходите за тези действия били
извършени в противоречие на закона и не били необходими. Поради наложения общ
запор и възбрана на имуществото на длъжника в производството по
несъстоятелност, лизинговото имущество не е подлежало на изземване от ЧСИ. Така
разходите за всички тези действия не следвало да се възлагат върху
несъстоятелния длъжник. Не било допустимо да се търсят едновременно неустойка
за забавено плащане и неустойка за прекратяване на договорите. Различните
видове неустойки дублирали вредите от неизпълнението и представлявали
неоснователно обогатяване за кредитора. Допуснатите грешки при пресмятане на претендираните суми били системни и водели до неточно
установяване на вземанията на ответника. Размерът на извършените от ответника
разходи във връзка с демонтаж, товаро-разтоварни
дейности и транспорт на лизинговото имущество бил изкуствено завишен.
Прави
особено искане съдът да прецени законосъобразността на извършени действия по
принудително изпълнение, което е недопустимо – обжалването на изпълнителни
действия се осъществява в сроковете и при условията на чл.435 ГПК и е лишено от
всякакъв смисъл в настоящото производство.
В
допълнителния отговор ответникът поддържа направените в отговора оспорвания.
Счита, че поради обявяване на ищеца в несъстоятелност с решение № 1090/21.06.2016
г. по т. д. № 5112/2013 г. на СГС и десезиране на
неговите органи, процесуалното му представителство по предявения иск по чл.
694, ал. 1 ТЗ следва да се осъществява от особен представител. Възражението е
неоснователно – дружеството-ищец се представлява от упълномощен адвокат, чиято
представителна власт не е прекратена в резултат на прекратяване правомощията на
органите на дружеството, като принципно следва да се отбележи, че възражение за
ненадлежно представителство може да обективира самата
страна, не и насрещната такава.
Кредиторът
с оспорени права, „И.“ ЕАД, счита че в производството по несъстоятелност се
предявявали само парични вземания, а не вземания за връщане на вещи,
собственост на лизингодателя, поради което и изпълнителните дела, които нямали
за предмет парични притезания не подлежали на спиране
- лизинговите вещи не били част от масата на несъстоятелността и подлежали на
връщане. Неустойките за забавено плащане, за развалянето на лизинговите
договори и за забавено връщане на лизинговите вещи се дължали при проявлението
на различни юридически факти и кумулирането им било
допустимо. За всички разходи за демонтаж, товарене и разтоварване на
лизинговите вещи били налице съответните счетоводни документи, затова
оспорването на размера им било неоснователно.
Конституираният
като страна в производството синдик на „В.-Р.З.– К.“ АД – в несъстоятелност - Д.И.Г.
не изразява становище по предявените искове.
Съдът, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение, намира от фактическа и
правна страна следното:
С
определение от 07.11.2016 г. за безспорни и ненуждаещи се от доказване в
отношенията между страните, са отделени фактите, че помежду им са сключени 16
договора за финансов лизинг на оборудване, както следва: № 1435/Е/18.12.2007
г., № 1435/F/05.03.2008 г., № 1435/G/05.03.2008 г., № 1435/Н/05.03.2008 г., №
1435/I/11.03.2008 г., № 1435/J/11.03.2008 г., № 1435/К/11.03.2008 г., №
1435/L/12.03.2008 г., № 1435/М/12.03.2008 г., № 1435/N/12.03.2008 г., №
1435/R/04.06.2008 г., № 1435/S/04.06.2008 г., № 1435/Т/04.06.2008 г.,
1435/U/21.03.2008 г., № 1435/V/12.06.2009 г. и № 1435/W/04.11.2010 г., както и
споразумение от 01.12.2012 г., като вещите, предмет на договорите за финансов
лизинг са били предадени на лизингополучателя, съответно посочените договори са
развалени от страна на лизингодателя, считано от 18.11.2014 г.. От страна на
ищеца е било подадено възражение по чл. 690 ТЗ срещу приети от синдика вземания
на „И.“ ЕАД, като всички вземания на „И.“ ЕАД, предявени в сроковете по чл. 685 ТЗ и чл. 688 ТЗ, са включени в одобрените от съда списъци на приетите вземания
в производството по несъстоятелност на „В.-Р.З.– К.“ АД с определение №
2140/29.03.2016 г. по т. д. № 5112/2013 г. на СГС ТО, VI–20 състав.
Не
е спорно и от вписванията по партидата на ищеца в търговския регистър се
установява, че с решение от 09.07.2015 г. по т. д. № 5112/2013 г. на СГС, ТО,
VI–20 състав за същия е открито производство по несъстоятелност, поради настъпила
неплатежоспособност с начална дата 04.04.2013 г.,
като с решение № 1090/21.06.2016 г. по т. д. № 5112/2013 г. на СГС на VІ-20
състав, дружеството е обявено в несъстоятелност.
Видно
от договор за финансов лизинг на оборудване № 1435/Е/18.12.2007 г., сключен
между ответното дружество, в качеството му на лизингодател и ищеца, като лизингополучател, както и „М.“ ЕАД, И.И.З.и
П.И.З., в качеството им на солидарни длъжници, между
страните възникнало правоотношение с съдържание, типично за уредения в чл.342 и
сл. ТЗ договор за финансов лизинг - лизингодателят се
задължил да придобие оборудване, което да предостави за ползване на
лизингополучателя срещу заплащане на 78 лизингови вноски и другите дължими по
договора плащания (първоначална вноска, лихва, ДДС). Съгласно чл. 7.6.1 от договора при забава в
плащането на лизинговите вноски и месечната лихва с повече от 5 работни дни,
лизингополучателя дължи неустойка в размер на 0,1% от неизпълнената част за
всеки ден просрочие, но не повече от 20% от размера
на забавеното плащане. По силата на чл.12 от договора лизингополучателят
следвало да застрахова оборудването за всички рискове. При неизпълнение на
задълженията от страна на лизингополучателя за заплащане на лизинговите вноски,
ДДС и други плащания, извън първоначалната вноска, за лизингодателя се
пораждало право да прекрати едностранно договора за лизинг със седемдневно
писмено предизвестие (чл.15.2 от
договора), като при предсрочно прекратяване на договора лизингополучателят
следвало да върне оборудването в добро състояние, с отчитане на нормалното
изхабяване и да заплати лизинговите вноски и извърши всички други плащания по
договора, дължими до датата на връщането – чл.15.4. Неизпълнението на
задължението за връщане на оборудването, на основание чл.15.4.2 от договора
пораждало задължение за заплащане на извършените от лизингодателя разноски във
връзка с възстановяване държането върху оборудването.
Останалите
договори за финансов лизинг на оборудване, сключени между същите правни субекти
през 2008 г. - № 1435/F/05.03.2008 г., № 1435/G/05.03.2008 г., №
1435/Н/05.03.2008 г., № 1435/I/11.03.2008 г., № 1435/J/11.03.2008 г., №
1435/К/11.03.2008 г., № 1435/L/12.03.2008 г., № 1435/М/12.03.2008 г., №
1435/N/12.03.2008 г., № 1435/R/04.06.2008 г., № 1435/S/04.06.2008 г., №
1435/Т/04.06.2008 г. и 1435/U/21.03.2008 г., са с идентично съдържание на клаузите,
като възникналите правоотношения се уреждат и от общите условия по договор за
финансов лизинг на „И.“ ЕАД, в сила от 15.01.2008 г., представляващи неразделна
част от всеки договор. В общите условия, задълженията на лизингополучателя
„В.-Р.З.– К.“ АД – в несъстоятелност са уредени по начин, съответен на
обсъдения договор за финансов лизинг на оборудване № 1435/Е/18.12.2007 г.. При
забава в плащанията се дължи неустойка от 0,1% върху дължимата сума за всеки
ден забава, но не повече от 20%. Лизингополучателят носи задължението да
застрахова оборудването. При прекратяване на договорите обаче е уговорено да се
дължи неустойка в размер на 3 лизингови вноски – последните с настъпил преди
прекратяване на договорите падеж – чл.15.6 от общите условия. До връщане на
лизинговото имущество след прекратяване на договора, лизингополучателят
дължи погасяването на всички плащания, възникнали до датата на връщането
(чл.16.1 от общите условия). Забавата в изпълнението на задължението за връщане
на оборудването освен заплащане на разноските, извършени от лизингодателя,
поражда и задължение за заплащане на неустойка в размер на последната лизингова
вноска с настъпил падеж за всеки започнат календарен месец, след датата, на
която оборудването е следвало да бъде върнато (чл.16.4 от общите условия).
Към
представените договор за финансов лизинг на оборудване № 1435/V/12.06.2009 г. и
№ 1435/W/04.11.2010 г., сключени между същите страни, се прилагат общите
условия за финансов лизинг на оборудване на „И.“ ЕАД, в сила от 01.06.2009 г.,
които съдържат съответна на обсъдените общи условия от 2008 г. регламентация на
правата и задълженията на страните, като неустойката за прекратяване е
уговорена в чл.15.7 от същите.
Между
страните са сключени допълнителни споразумения, в които е обективирано
съгласие за изменение срока на договорите от 2007 г. и 2008 г. от 78 месеца на
90 месеца, съответно са утвърдени нови погасителни планове, но клаузите,
касаещи пораждането и съдържанието (обема) на отричаните в настоящото
производство права на кредитора не са изменени, поради което и съдът не обсъжда
тези споразумения.
В
споразумение, сключено на 01.12.2012 г. между „И.“ ЕАД и „В.-Р.З.– К.“ АД – в
несъстоятелност, както и солидарните длъжници „М.“
ЕАД (с ново фирмено наименование „Б.И.Б.“ АД), И.И.З.и
П.И.З., лизингополучателят изрично признал да е
носител на задължения по процесните 16 договора за
финансов лизинг в общ размер от 1283135,80 евро, представляващи незаплатени
лизингови вноски за периода м.07.2011 г. – м.11.2012 г. в размер на 943017,18
евро, неустойка за забавено плащане на лизингови вноски за периода м.10.2010 г.
– м.11.2012 г. в размер на 340097,15 евро и 42 лева (21.47 евро) – разходи за
потвърждаване на салда по договор за финансов лизинг № 1435/Е/18.12.2007 г..
Част от така формираното задължение в размер на 1028062,94 евро, лизингополучателят се задължил да погаси в срок от 20
месеца, съгласно погасителен план, съставляващ приложение №1 към споразумението,
видно от който уговореният период на погасяване е 01.12.2012 г. – 01.07.2014 г..
В чл.4, ал.1 от споразумението е предвидено при забава в плащането на която и
да е от дължимите суми, съгласно погасителния план, за задължените лица да се
поражда задължение за престиране на неустойка от 0,1% за всеки ден забава, без да
е уговорен краен предел на начисляването й. При неизпълнение кредиторът „И.“
ЕАД разполагал с правото да обяви пълния размер на задълженията за изцяло и
незабавно изискуем, като изпрати едностранно предизвестие до който и да е от
солидарните длъжници.
С
покана за плащане, изх. №628/10.04.2014 г., „И.“ ЕАД обявило за изцяло и
предсрочно изискуеми всички суми по споразумението, които към 08.04.2014 г.
възлизали на сумата 1067053,11 евро. Поканата е получена от „В.-Р.З.– К.“ АД –
в несъстоятелност на 11.04.2014 г..
С
нотариално уведомление, рег. №20315/16.10.2014 г. на нотариус Д., „И.“ ЕАД обективирало покана в 7-дневен срок „В.-Р.З.– К.“ АД – в
несъстоятелност да изпълни задълженията си по процесните
договори за финансов лизинг за заплащане на падежирали
лизингови вноски и други суми, които към 06.10.2014 г. възлизали на сумата
132711,21 евро и 17597,55 лева, а по споразумение от 01.12.2012 г.
неизпълнените задължения били в размер на 1471491,95 евро, като при неизпълнение,
договорите за лизинг се считали прекратени, като на следващия работен ден след
прекратяването следвало да се осигури достъп на представител на кредитора за
възстановяване фактическата власт върху активите. Видно от отбелязването, поканата
е връчена на ищеца на 10.11.2014 г..
Не
се спори и от представените комбинирани застрахователни полици, се установява,
че по отношение на оборудването, предмет на договорите за лизинг е осигурено от
ЗАД „Б.В.И.Г.“ застрахователно покритие срещу рисковете пожар и други
опасности, наводнение, земетресение, кражба чрез взлом и грабеж, срещу заплащане
на застрахователна премия, която е заплатена чрез преводни нареждания от страна
на лизингодателя „И.“ ЕАД.
Представени
са заповеди за изпълнение за предаване на вещи, въз основа на документ по
чл.417 ГПК и изпълнителни листове, издадени съответно по частно гр. дело № 23214/2015
г. на СРС, 77 състав, частно гр. дело № 23215/2015 г. на СРС, 81 състав, частно
гр. дело № 23216/2015 г. на СРС, 78 състав, частно гр. дело № 23218/2015 г. на
СРС, 74 състав, частно гр. дело № 23242/2015 г. на СРС, 36 състав, частно гр.
дело № 23244/2015 г. на СРС, 38 състав, частно гр. дело № 23246/2015 г. на СРС,
36 състав, частно гр. дело № 23248/2015 г. на СРС, 125 състав и частно гр. дело
№ 23250/2015 г. на СРС, 43 състав, в рамките на които производства в полза на „И.“
ЕАД са присъдени разноски за заплатена държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение в размер на общо 53918 лева.
Въз
основа на молби, депозирани на 24.08.2015 г. от „И.“ ЕАД, при ЧСИ М.О., рег.
№758 са образувани 9 изпълнителни дела (№ 596 - № 604) за принудително
изпълнение на задълженията за предаване на движими вещи, в рамките на които са
направени разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 30871,26
лева, като реалното му внасяне се установява от представеното платежно
нареждане за кредитен превод от 27.08.2015 г., разноски по изпълнението –
37526,25 лева, както и сумата 2700 лева – внесена като възнаграждение за
изготвяне заключения на вещо лице. За възстановяване държането върху движимите
вещи, „И.“ ЕАД извършило и разходи, представляващи заплатени на трети лица товаро-разтоварни дейности в размер на общо 68863,30 лева,
за които в полза на ответника са издадени съответните фактури. Така във връзка
с принудителното изпълнение на задълженията на лизингополучателя да върне
предоставеното му оборудване от „И.“ ЕАД са извършени разноски в общ размер от
193878,81 лева.
Поканите
за доброволно изпълнение по всички изпълнителни дела, образувани срещу „В.-Р.З.–
К.“ АД – в несъстоятелност са получени от длъжника по изпълнението на
25.08.2015 г., съответно са представени възражения по чл.414 ГПК, подписани от
синдика Х.Х.на 28.08.2015 г., като няма доказателства
тези възражения да са постъпили в деловодството на СРС по съответните частни
граждански дела.
Страните
не спорят и видно от уведомление, входящ при „И.“ ЕАД № 2785/24.09.2014 г., „В.-Р.З.–
К.“ АД – в несъстоятелност уведомило лизингодателя, че считано от 31.03.2014 г.
производственият процес е преустановен и ползването на оборудването е
нецелесъобразно, поради което предлага на лизингодателя да упражни правото си
на едностранно прекратяване на договорите за финансов лизинг, с цел
преустановяване натрупването на задължения, като изразява готовност да върне
оборудването при условията на чл.16 от общите условия.
В
производството са приети основно и допълнително заключение на съдебно-счетоводна
експертиза, които съдът кредитира като обосновани и съответни на събраните в
производството доказателства и основава изводите си на тях.
Вещото
лице, при изготвяне на заключението е констатирало, че издадените от ответника
счетоводни документи са редовни, включително счетоводството му по отношение процесните договори за лизинг е редовно водено. По
търговските книги на „И.” ЕАД са взети операции за записвания за получени от „В.-Р.З.–
К.“ АД – в несъстоятелност плащания общо в размер на 445024,95 евро, с левова
равностойност 870 393,15 лева. Към датата на прекратяване на договорите за
лизинг - 18.11.2014 г., отразените в счетоводството на „И.“ ЕАД като дължими от
лизингополучателя суми възлизат на сумата 5476250,07 лева, от която 1013857,27
евро – лизингови вноски, 21,47 евро – потвърждение на салда, 9117,74 евро –
застрахователни премии и 106702,62 евро – неустойки за прекратяване на
договорите, изчислена въз основа на последните 3 падежирали
вноски. Неустойките за забавено плащане на лизинговите вноски в размер на 0,1 %
на ден, но не повече от 20% от забавеното задължение, възлизат на сумата
160905,20 евро. Съответно в счетоводството на „В.-Р.З.– К.“ АД – в
несъстоятелност към същата дата като дължими са отразени задължения в размер на
4185555,11 лева, съответно лизингополучателят не е
осчетоводил задължения за лизингови вноски в размер от 86374,12 лева,
еднократни вноски от 205181,10 лева и неустойки от 999139,75 лева, включително не
е отразено да се дължи сумата 730856,71 лева по споразумението от 01.12.2012
г..
Съгласно
основното и допълнително заключение към 10.08.2015 г. – датата на предявяване
на вземанията от кредитора в производството по несъстоятелност на „В.-Р.З.– К.“
АД – в несъстоятелност, са налице задължения за лизингови вноски в размер на
1850298,66 евро, вземания за еднократни вноски, неустойки за забавено връщане
на актив, както и за прекратяване на договорите за лизинг в размер от 698928,02
евро, съответно мораторни неустойки от 814084,35
евро, от която сума 607041,16 евро – неустойки по споразумението от 01.12.2012
г. или общия размер на задълженията възлиза на 3363311,03 евро. Към 12.10.2015
г. – датата, предхождаща депозирането на молбата за предявяване на вземанията в
срока по чл.688 ТЗ размерът на дължимите еднократки
вноски е нараснал до 856044,20 евро, съответно увеличени са и дължимите
неустойки до сумата 869586,48 евро (увеличението се дължи основно на
нарастването на неустойката по споразумението от 01.12.2012 г.), като общият
размер на задълженията възлиза на 3575929,34 евро.
Други
доказателства от значение за спора не са ангажирани, като необсъдените такива
съдът счита за неотносими към предмета на доказване.
По отношение на обективно, кумулативно съединените искове
с правна квалификация чл.694 ЗЗД.
Страните
не спорят, че всеки от сключените помежду им договори за финансов лизинг е
източник на облигационно правоотношение със съдържание задължението на
лизингодателя да придобие в собственост и предостави за ползване движими вещи
(оборудване) на лизингополучателя срещу задължението на последния да заплаща
лизингови вноски, съгласно уговорен погасителен план, както и да извършва други
плащания, съгласно клаузите на договорите.
В
задължителната практика на ВКС, обективирана в решение
№ 102 от 03.08.2010 г. по т. д. № 897/2009 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС и решение
№ 112 от 15.01.2015 г. по т. д. № 2936/2013 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, е
разяснено, че с договора за финансов лизинг лизингодателят се задължава да
придобие вещ от трето лице при условия, определени от лизингополучателя, и да
му я предостави за ползване срещу възнаграждение. За разлика от оперативния
лизинг, финансовият лизинг съчетава мандатния елемент - поръчката на
лизингополучателя с финансово-кредитния елемент - придобиването на вещта от
лизингодателя с негови средства и последващото й
изплащане от лизингополучателя под формата на възнаграждение за ползването (лизингови
вноски). По своята същност финансовият лизинг представлява специфична финансова
операция за предоставяне на кредит във веществена форма по избор на
лизингополучателя. С него лизингодателят, финансирайки със свои средства
покупката на съответната вещ по поръчка на лизингополучателя, на практика
отпуска кредит на лизингополучателя в размер на покупната цена, като си
осигурява възстановяване на инвестицията чрез заплащане на лизингово
възнаграждение, плащано чрез отделни лизингови вноски, на определени интервали
от време. За разлика от оперативния лизинг, при договора за финансов лизинг
размерът на лизинговото възнаграждение (общата стойност на лизинговите вноски)
е калкулирано по начин, че да покрива първоначалната стойност на актива (вещта),
разноските на лизингодателя и неговата печалба, поради което се съдържа и
клауза за закупуване на този актив от лизингополучателя. Докато при оперативния
лизинг интересът на лизингодателя е получаване на отделната лизингова вноска,
при финансовия лизинг интересът е получаване на цялото лизингово възнаграждение,
включително извършването на разпореждане с актива в полза на лизингополучателя
след неговото заплащане. При предсрочно прекратяване на договора за лизинг в
двете му разновидности (оперативен и финансов) и връщане на лизинговата вещ,
включително поради неизпълнение на задължението на лизингополучателя за
заплащане на лизинговите вноски, всяка от страните се освобождава от бъдещите
си основни задължения по лизинговия договор. В този случай лизинговите вноски,
чийто падежът не е настъпил към прекратяване на договора, не се дължат на
лизингодателя поради прекъсване на договорното правоотношение, но в случай, че
фактическата власт върху вещта е върната на лизингодателя.
При
съобразяване на посочената практика и с оглед безспорния факт, че с едностранно
волеизявление на „И.“ ЕАД, оформено в нотариално уведомление, рег.
№20315/16.10.2014 г. на нотариус Д., връчено на 10.11.2014 г. на лизингополучателя
е предоставен 7-дневен срок да изпълни изискуемите си задълженията за заплащане
на лизингови вноски, след изтичането на който и при липсата на изпълнение договорите
се считали прекратени, на 18.11.2014 г. е настъпило прекратяване на всяка от облигационните
връзки. Прекратяването на действието на всеки от договорите с едностранно
волеизявление от изправната страна - лизингодател преди изтичане на срока му,
представлява по своята същност разваляне на договора, тъй като основанието за
прекратяване на облигационната връзка е виновно неизпълнение на задълженията от
страна на лизингополучателя. С оглед характера на насрещните престации - за продължително изпълнение на лизингодателя
(предоставяне на ползването на вещта) и за периодично изпълнение на
лизингополучателя (за заплащане на лизинговата цена на вноски), развалянето на
всеки от договорите има действие занапред, а не обратно действие към момента на
сключване на договора, по аргумент от чл. 88 ЗЗД. Това означава, че лизинговите
вноски с настъпил към 18.11.2014 г. падеж са дължими, независимо от факта на
прекратяване на правоотношенията, в рамките на които са възникнали. След
посочената дата и при осъществено връщане на лизинговите вещи, задължение за престиране на лизингови вноски не е налице.
В
рамките на срока по чл.685 ТЗ „И.“ ЕАД е предявило вземания за лизингови вноски
в размер на общо 3618869,63 лева, които са включени в списъка с приети от синдика
вземания. Ищецът „В.-Р.З.– К.“ АД – в
несъстоятелност не оспорва дължимостта на лизингови
вноски по договорите, включително по споразумението от 01.12.2012 г. до размера
на сумата 3618870,18 лева, надхвърляща с 0,55 лева предявените вземания за
лизингови вноски (в резултат на разлики при закръглянето на сумите кредиторът е
предявил вземането с 0,36 лева по-малко от размера на отразените в
счетоводството на лизингополучателя суми, а признанието на самия ищец в
исковата молба надхвърля размера на отразеното в счетоводството му задължение с
0,19 лева). Тези задължения са и съответно отразени в счетоводството на „В.-Р.З.–
К.“ АД – в несъстоятелност до размера от 3618869,99 лева, видно
от таблицата на стр. 13 от основното заключение на счетоводната експертиза. Ищецът
оспорва да се дължи сумата 59,45 лева (в становището му по същество същата е
посочена като 59,95 лева), но тези негови твърдения са несъответни на
осъществените факти и са резултат от негова, а не на кредитора грешка в
пресмятането - по отношение на договор № 1435/Н/05.03.2008 г. в таблицата към
исковата молба е посочено задължение за лизингови вноски надхвърлящо с 60,01
лева действителното, но несъответствието в счетоводните записвания на страните
по договора отчита разлика само от 0,01 лева. Именно тези 60 лева, намалени с
разминаването от 0,55 лева, обуславят сумата 59,45 лева, която ищецът оспорва
да дължи. Самият кредитор „И.“ ЕАД е предявило вземания в
по-малък от осчетоводения от лизингополучателя размер и от размера, който
изрично се признава да е дължим, поради което и не е налице разлика от 59,45
лева, която да е недължима, затова искът за установяване несъществуването на
вземане за сумата 59,45 лева е неоснователен и следва да се отхвърли.
За
този извод е без значение факта, че съгласно заключението на счетоводната
експертиза при счетоводното отразяване на задълженията за
лизингови вноски към 18.11.2014 г. в търговските книги на всяка от страните, е
налице разлика от 86374,12 лева, тъй
като „И.“ ЕАД е осчетоводило задължения в размер от 3705244,11
лева, но в производството по несъстоятелност в срока по чл.685 и чл.688 ТЗ тези
вземания са предявени за сумата 3618869,63 лева (с 86374,48 лева
по-малко, съответстваща точно на разликата при осчетоводяването им от „В.-Р.З.–
К.“ АД – в несъстоятелност, заедно с натрупаната при превалутирането
и закръглянето незначителна сума от 0,36 лева).
Вземанията за непредявената разлика са възникнали до откриване на
производството по несъстоятелност (чл.639 ТЗ) и не могат да бъдат предявени,
съгласно чл.688, ал.1 ТЗ, съответно е недопустимо да бъдат удовлетворени в
производството по несъстоятелност, включително не са предмет и не интересуват
настоящото производство, но това установено несъответствие между твърденията на кредитора в молбите за
предявяване на вземанията и счетоводното им отразяване разколебава извода, че
счетоводството му е редовно водено, доколкото в молбата по чл.685 ТЗ от 10.08.2015
г. „И.“ ЕАД се позовава на счетоводните си записвания и
представя справки от тях.
По отношение на твърдяната да е
недължима сума 15850,03 лева, представляваща застрахователни премии по сключени
имуществени застраховки, дължими за периода след прекратяване на лизинговите
договори, следва да се има предвид следното.
С молбата от 10.08.2015 г. подадена по пощата и входирана в съда на 11.08.2015 г., „И.“ ЕАД, е предявило в срока по чл.685 ТЗ вземания за
застрахователни премии, дължими по сключени имуществени застраховки по отношение
на предоставеното за ползване оборудване в общ размер от 37143,87 лева, а не
както ищецът неправилно сочи в исковата молба - 37193,87 лева
(с 50 лева повече). При положение обаче, че се отрича да съществува вземане в
размер на 15850,03 лева, съдът е сезиран с този обем на претенцията, независимо
от допуснатата от ищеца грешка в пресмятането и същата е допустима, тъй като е
по-малка от размера на приетите вземания.
Не
се спори, че част от тези премии, а именно по договори №
1435/Е/18.12.2007 г. и № 1435/U/21.03.2008 г. в размер на 17832,75 лева,
съгласно допълнителното заключение на счетоводната експертиза се отнасят за
период до прекратяването на договорите за финансов лизинг (18.11.2014 г.) и са
осчетоводени като дължими в счетоводството на „И.“ ЕАД до този размер. В
счетоводството на „В.-Р.З.– К.“ АД – в несъстоятелност, към 18.11.2014 г. са
отразени като дължими еднократни вноски в размер на 21385,84 лева, като в
исковата молба се признава за дължима като застрахователни премии сума в размер
на 21343,84 лева (в същата не е включена сумата 42 лева, осчетоводена като
дължима за потвърждаване на салда по договор за финансов лизинг №
1435/Е/18.12.2007 г., откъдето произтича разликата). Оспорването на вземането
се основава на доводи за прекратяване на задължението за заплащане на
застрахователни премии от момента на прекратяване на облигационните отношения
между страните, настъпило с развалянето на договорите, затова основателността
на иска предполага да се установи съществува ли в правната сфера на ищеца
задължение за престиране на застрахователни премии за
периода след 18.11.2014 г., което с оглед претендираните
и предявени от кредитора вземания, включително при съобразяване на счетоводните
му записвания, възлиза на сумата 19311,12 лева (37143,87 лева - 17832,75 лева),
от която ищецът оспорва да дължи част в размер на 15850,03 лева.
Искът
е неоснователен. Както вече се посочи с прекратяване на правната връзка,
резултат от разваляне на договорите за финансов лизинг на оборудване, задълженията
на лизингополучателя, произтичащи от тях се прекратяват за в бъдеще, но се
поражда задължение за връщане на движимите вещи, предоставени му за ползване.
Между страните не е спорно, че оборудването, предмет на договорите не е
предадено на лизингодателя при развалянето на договорите, а в резултат на
проведено принудително изпълнение през м. 08.2015 г., което означава че за
периода, за който се претендира заплащането на застрахователните премии,
лизингополучателят е продължил да упражнява фактическата власт върху
лизинговото имущество, а тази власт е предпоставка за ползването му по
предназначение. В този случай, в приложение на разрешенията, дадени с решение №
146 от 01.12.2010 г. по т. д. № 934/2009 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС и решение №
391 от 26.05.2010 г. по гр. д. № 765/2009 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, следва
да се приеме, че при продължило от страна на лизингополучателя ползване на лизинговото
имущество, въпреки противопоставянето на лизингодателя, той дължи обезщетение и
трябва да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратените договори за
лизинг, към които се прилага съответно чл. 236, ал. 2 ЗЗД. В задължителната
практика по приложение на последната разпоредба е прието, че наемателят, макар
да е лишен от правно основание да ползва вещта, е длъжен да изпълнява всички
задължения, произтичащи от прекратения договор за наем: да пази вещта, да си
служи с нея според предназначението й (респ. според уговореното в прекратения
договор предназначение), както и да плаща наемната цена, заедно с обезщетение
за противоправното (в нарушение на договора и закона)
ползване. По силата на препращащата норма на чл. 347, ал. 2 ТЗ към договорите
за лизинг се прилагат съответно правилата на нормативната уредба, отнасяща се
към договора за наем, с изключение на изрично посочени норми, като приложението
на чл. 236, ал. 2 ЗЗД не е изключено от предметния обхват на препращането,
затова и лизингополучателят дължи да изпълнява договорните си задължения до
връщането на вещите, тъй като тези задължения дефинитивно са еквивалентни на престацията на лизингодателя да предостави ползването на
оборудването. След като тази престация лизингодателят
продължава да получава фактически, макар и неправомерно - при прекратена
облигационна връзка, то по силата на закона, а и съобразно уговореното в процесните договори, дължи да престира
насрещно, включително като заплати дължимите застрахователни премии. Противното
означава лизингополучателят при продължаващо ползване на оборудването да бъде
освободен от съществените си задължения (насрещни на неправомерно получаваната престация ползване) в резултат на собственото му противоправно
поведение, в нарушение на принципа, че никой не следва да черпи благоприятни
последици от такова поведение. Задължението за заплащане на застрахователни премии е уговорено
в договора и пряко свързано с ползването на вещта, затова и съгласно чл. 236,
ал. 2 ЗЗД вр. чл. 347, ал. 2 ТЗ, лизингополучателят
следва да го изпълнява до предаване на фактическата власт върху вещите на
лизингодателя, осъществено след депозиране молбата по чл.685 ТЗ за предявяване
на вземанията (10.08.2015 г.).
Дължимите,
съгласно допълнителното заключение на съдебно счетоводната експертиза
застрахователни премии към 10.08.2015 г. възлизат на сумата 37143,85 лева,
която сума е предявена от кредитора с незначителна разлика от 0,02 лева,
дължаща се на приложеното при превалутирането закръгляне
на сумите.
Предвид
изложеното, длъжникът в производството по несъстоятелност е носител на
оспорваното задължение за заплащане на сумата 15850,03 лева, представляваща
застрахователни премии, дължими за периода 19.11.2014 г. - 10.08.2015 г. въз
основа на развалените договори за финансов лизинг, през който период
фактическата власт върху оборудването не е предадена на „И.“ ЕАД. Това
задължение няма характер на мораторна последица, тъй
като е обусловено от фактическото ползване на вещите, затова забавата на
кредитора да получи вещите, не освобождава длъжника от изпълнение на това
негово задължение. От същото би се освободил при освобождаване от самото
задължение да върне вещите, съгласно чл.97 ЗЗД.
По
отношение на оспорваните вземания в общ размер от 215807,28 лева,
представляващи компенсаторни неустойки поради прекратяване на договорите за
финансов лизинг, искът е частично основателен, по следните съображения.
Неустойката е акцесорно
съглашение, с предмет задължението на неизправна страна по правна сделка да престира определена (глобално или в процент) или
определяема парична сума, като обезщетение за вредите от неизпълнението на
породено главно задължение, без да е необходимо същите да бъдат доказвани.
Следователно, за да възникне вземането е необходимо да са осъществени
предпоставките: наличие на валидно главно задължение, договорено акцесорно задължение за неустойка, което е действително и
неизпълнение на главното задължение.
В чл.15.6, респ. чл.15.7 от приложимите
към договорите общи условия на лизингодателя „И.“ ЕАД, съответно от 2009 г. и 2010 г. (без
договор за финансов лизинг № 1435/Е/18.12.2007 г., за който такава неустойка не
е предвидена и не се претендира), е уговорено при прекратяване на договорите
поради неизпълнение от страна на лизингополучателя, същият да дължи неустойка в
размер на 3 лизингови вноски – последните с настъпил преди прекратяване на
договорите падеж. В случая договорите са прекратени за в бъдеще именно поради виновно
неизпълнение на „В.-Р.З.– К.“ АД – в несъстоятелност, поради което и в правната
му сфера е възникнало акцесорното задължение да
заплати компенсаторна неустойка, която е изрично уговорена.
Съгласно Тълкувателно решение №7/2013
г. на ОСГТК на ВКС, в хипотезата на двустранен договор, който е за
продължително или периодично изпълнение, подлежащ на разваляне за в бъдеще,
уговорената между страните неустойка за забава се дължи – в случай на неточно,
вкл. забавено изпълнение, обусловило развалянето, но само за онази част от
сделката, чието действие се запазва (до развалянето). Съответно кредиторът ще
може да търси и неустойката за обезщетяване на вреди поради настъпилото за в бъдеще
разваляне (неустойка за развалянето), но за другата част от сделката, ако
такава неустойка реално е била уговорена. В рамките на настоящия спор се
претендират и двата вида неустойки. Кумулирането им е
допустимо, тъй като мораторната неустойка е за
забавеното изпълнение на задължението за лизингови вноски, дължими до
развалянето на договора, а компенсаторната - за частта от договора, която се
прекратява.
В
решение № 228 от 21.01.2013 г. по т. д. № 995/2011 г., Т. К., ІІ Т. О. На ВКС,
постановено по реда на чл.290 ГПК и съставляващо задължителна практика за
съдилищата, е прието, че неустойката освен обезпечителна и обезщетителна
функция, има и наказателна функция, тъй като е предназначена да санкционира
неизправния длъжник в случай на виновно неизпълнение на договора. За да
възникне правото на неустойка обаче, уговорката за дължимостта й не трябва да
противоречи на императивните правни норми на закона и на добрите нрави,
разглеждани като неписани морални норми, израз на принципите за справедливост и
добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения. Противоречието със
закона и/или с добрите нрави прави уговорката за неустойка нищожна по силата на
чл. 26, ал. 1, пр.1 и пр.3 ЗЗД и препятства възникването на вземането и на
задължението за неустойка.
Предпоставките
и случаите, при които уговорената в договор неустойка е нищожна поради
накърняване на добрите нрави, са изяснени в т. 4 от Тълкувателно решение №
1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Според дадените с
решението указания, преценката дали една неустойка е нищожна от гледна точка на
добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора, като клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите
нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД) във всички случаи, когато е уговорена извън присъщите
на неустойката обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции.
Добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД са неписани морални норми с правно
значение, нарушаването на които има същата правна последица като противоречието
със закона - нищожност на договора. Следва да се отбележи, че константната
практика, формирана по повод искове, с предмет вземания за неустойка, е
категорична, че съдът е длъжен да следи служебно за спазването на добрите
нрави, като при разрешаване на спор за съществуване на вземане за неустойка
дължи самостоятелна преценка за действителността на неустоечната
клауза, независимо дали страните са се позовали на нищожността й – в този
смисъл решение № 247/11.01.2011 г. по т. д. № 115/2010 г. на ВКС, ІІ Т. О. и решение
№ 229 от 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., на ВКС, ІІ Т. О.
В
изпълнение на служебното задължение за изследване валидността на уговорената
клауза за компенсаторна неустойка, преценена към пораждане на задължението,
съдът намира, че същата не противоречи на закона, нито на добрите нрави, тъй
като уговореният размер, формиран от последните 3 лизингови вноски с настъпил
падеж преди развалянето, не нарушава принципа на справедливост и добросъвестност
в търговските отношения. Така уговорената неустойка обезщетява вредите на
кредитора от прекратяване на правната връзка преди да е получил пълния размер
на уговореното по всеки от договорите лизингово възнаграждение, а както вече се
отбеляза, при финансовия лизинг интересът на лизингодателя е получаване на
цялото лизингово възнаграждение. В решение № 219 от 09.05.2016 г. по т. д. №
203/2015 г., Т. К., І Т. О. на ВКС е разяснено, че уговорка в договор за
финансов лизинг, че при предсрочно прекратяване на договора по вина на
лизингополучателя, последният има задължение да заплати лизинговите вноски за
периода от прекратяването (развалянето) до края на срока на договора има
характер на неустойка за вредите от развалянето, но неустоечната
клауза е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, тъй като съвпада
напълно с обема на главното задължение, което обезпечава. Процесната
уговорка за заплащане на неустойка от 3 лизингови вноски, преценена към
възникване на задължението, не обуславя извод за противоречие с добрите нрави и
нищожност на клаузата, тъй като не съвпада с обезпеченото главно задължение, а
съставлява част от него (при пораждане на задължението тази част е 3,85 % при
78 лизингови вноски, а след изменението им до 90 – 3,33%). Затова клаузата за
компенсаторна неустойка е породила валидно задължение в тежест на „В.-Р.З.– К.“
АД – в несъстоятелност.
Ищецът
не е релевирал искане за намаляване на тази неустойка
поради факта, че неизпълнението е само частично (с оглед заключението на ССчЕ), а не пълно и съдът не може служебно да намалява
неустойката на това основание. Разпоредбата на чл.309 ТЗ забранява намаляване
на неустойката, уговорена между търговци поради прекомерност, но не и в
хипотезата на частично неизпълнение, което е причина за развалянето. Доводите
на ищеца за недължимост на тази неустойка поради
забава на кредитора, са изцяло неотносими към правопораждащия я фактически състав, а имат отношение към
неустойката за забавено изпълнение на задължението за връщане на оборудването и
ще бъдат обсъдени при разглеждането на последната.
Съгласно
кредитираното заключение на счетоводната експертиза, неустойката за предсрочно
прекратяване на правоотношенията, определена на база 3 лизингови вноски с
настъпил към 18.11.2014 г. падеж, възлиза на сумата 106702,62 евро или
208692,19 лева. Кредиторът е предявил вземанията в размер от 215807,28 лева,
като разликата произтича от претендираната неустойка
по отношение на договор № 1435/V/12.06.2009 г., която „И.“ ЕАД твърди да е в
размер на 16025,13 лева, а съгласно заключението размерът й е 8910,04 лева,
определен като сбор от уговорените и падежирали към
развалянето 3 лизингови вноски. Следователно кредиторът не е доказал да е
носител на вземане за неустойки за разваляне на договорите в размер на 215807,28
лева, а само в размер на 208692,19 лева, което означава, че „В.-Р.З.– К.“ АД –
в несъстоятелност не дължи сумата 7115,09 лева (215807,28 лева - 208692,19
лева) и предявеният отрицателен установителен иск за тази част следва да бъде
уважен, съответно за разликата до пълния предявен размер – отхвърлен.
По
отношение на отричаните от „В.-Р.З.– К.“ АД – в несъстоятелност вземания в
размер на 1010723,50 лева, представляващи част от вземанията за неустойки за
забавено плащане на лизингови вноски и вноските, дължими съгласно
споразумението от 01.12.2012 г., предявени от „И.“ ЕАД в общ размер 1556022,78
лева, при призната дължимост
на сума в размер на 545299,28 лева.
Ищецът
не оспорва да е уговорено акцесорно задължение за
заплащане на мораторна неустойка в размер на 0,1% за
всеки ден просрочие, обезщетяваща вредите от забавено
изпълнение на паричните задължения на лизингополучателя да престира
лизингови вноски. В общите условия (чл.7.5.1) и в договор № 1435/Е/18.12.2007
г. (чл.7.6.1) е предвиден краен предел на неустойката - 20% от неизпълненото
задължение. В споразумението от 01.12.2012 г. при неизпълнение на признатите да
са дължими непогасени лизингови вноски и вече възникнали до сключване на
споразумението задължения за заплащане на мораторна неустойка,
също е предвидено да се дължи мораторна неустойка от
0,1 % за всеки ден, но без краен предел (чл. 4, ал.1).
Няма
съмнение, че изрично признатото от лизингополучателя задължение за заплащане на
мораторна неустойка в размер на 340097,15 евро е парично
задължение, за неизпълнението на което може да се уговаря неустойка. Съображенията
са аналогични на изложените в решение № 73/29.06.2009 г. по т. д. № 683/2010 г.
І т.о. и решение № 230/13.07.2011 г. по т.д. № 1088/2009 г. ІІ т.о., касаещи
възможността да се присъди обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД за неизпълнение на
задължение за плащане на неустойка за забава. Неустойката е паричен дълг, който ако не е
изпълнен на падежа, представлява основание да се поражда и акцесорно
задължение за заплащане на неустойка за неговото неизпълнение, в рамките на
допустимите от законодателството предели, ако такава изрично е уговорена, както
в случая. Санкционният характер на неустойката не препятства възможността да се
уговаря допълнително акцесорно задължение, обезщетяващо
вредите от забавеното изпълнение на вече възникнало вземане за неустойка. Задължението
за неустойка се поражда от факта на неизпълнение на договорното задължение за
плащане на лизингови вноски, чието изпълнение тя обезпечава и обезщетява, а
задължението за присъждане на мораторна неустойка по
чл.4, ал.1 от споразумението възниква от неизпълнението на вече породено и
неизпълнено задължение за плащане на неустойката по чл.7.5.1. от общите
условия. Не може да се приеме, че длъжникът в подобни хипотези – на дължимост
на мораторна неустойка и неустойка за забава от
неплащането й в срок, би се санкционирал два пъти за едно и също неизпълнение,
тъй като правопораждащите основната неустойка и последващата такава факти са различни – неизпълнение на
главното договорно задължение и неизпълнението на акцесорното
такова.
Размерът
на мораторна неустойка от 0.1 % на ден, уговорена
между търговци дефинитивно не обуславя нищожност на клаузата – в този смисъл решение
№ 4 от 25.02.2009 г. по т. д. № 395/2008 г., Т. К., І Т. О. на ВКС. Съгласно
сключените договори мораторната неустойка е с краен предел
- 20% от размера на неизпълненото главно задължение, но по отношение на
споразумението краен предел не е предвиден. Това само по себе си обаче не
обуславя неговата нищожност.
Съгласно
т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк.
д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, неустойката не е нищожна при липса на уговорен
краен предел за начисляването й. Големият размер на неустойката като абсолютна
стойност, в случая произтича единствено от значителната продължителност на
периода на забава в плащането на паричното задължение и неговия размер. При
търговските сделки, сключени между търговци, неустойката не подлежи на
намаляване поради прекомерност, съгласно чл. 309 ТЗ, както вече беше отбелязано.
Законодателят е изключил възможността за частично освобождаване от отговорност
на длъжника, съгласно чл. 92, ал. 2, пр. 1 ЗЗД - при съпоставяне на неустойката
с размера на претърпените вреди. Изключването на прекомерността, като основание
за намаляване на неустойката, сочи на законодателна воля за придаване и на
по-интензивна наказателна функция на неустойката по търговските сделки между
търговци, тъй като забавеното изпълнение на парично задължение може да има
значителен неблагоприятен ефект върху търговската дейност на кредитора и да
рефлектира върху оборота като цяло.
В
решение № 137 от 12.10.2015 г. по т. д. № 2618/2014 г., Т. К., І Т. О. на ВКС,
е прието, че несъразмерността между главницата и неустойката не може да се
преценява към момента на неизпълнението, съответно неудържимото нарастване на
неустойката в резултат на продължителния период на забавата, дори когато при
извършване на съпоставка с главницата сочи на явна прекомерност, не е основание
за обявяването на клаузата за неустойка за нищожна.
При
условие, че няма основание уговорените мораторни
неустойки да се считат за нищожни, то в тежест на „В.-Р.З.– К.“ АД – в
несъстоятелност е възникнало задължение за престирането
им, като размерът им към 10.08.2015 г. възлиза, съгласно заключението на
счетоводната експертиза, на сумата 1592210,59 лева. Кредиторът е предявил
вземането си в по-малък размер – 1556022,78 лева, като това не се отразява на
извода за неговото съществуване.
Евентуалното
възражение на длъжника за погасяване по давност на задълженията за престиране на мораторни неустойки,
е неоснователно. Вземанията за мораторни неустойки по
процесните договори, съобразно молбата за
предявяването им, касаят период след м.11.2012 г., поради което към
депозирането й – 10.08.2015 г. не е изтекъл период, по-продължителен от 3
години, за да се приеме, че вземанията са погасени, а с предявяване на молбата
давността е прекъсната и не тече докато трае производството по несъстоятелност.
Неустойките, дължими до м.11.2012 г. са признати със сключване на споразумението
от 01.12.2012 г.. Изричното изявление на
лизингополучателя, че дължи главници и неустойки в конкретни размери и за
конкретни периоди съставлява признание на задължението, което прекъсва
давността по смисъла на чл.116, б. „а“ ЗЗД, тъй като съдържанието на
волеизявлението на длъжника не е насочено само към признаване на правопораждащия вземането факт (сключени договори за финансов
лизинг), а се признават конкретните негови правни последици – възникналото
правно задължение за плащане на лизингови вноски и неустойка за забава.
В задължителната практика на ВКС, обективирана в решение
№ 100 от 20.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 194/2010 г., II Т. О., ТК, потвърдена
и в решение № 87 от 24.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 1171/2014 г., I Т. О., ТК,
се приема, че признание по смисъла на
закона е налице, когато се признава съществуване на задължението, което
кореспондира на признатото право. Признаването е едностранно волеизявление, с
което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. За
да е налице признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б. "а" ЗЗД, същото трябва
да е направено в рамките на давностния срок, да е
отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването
на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда.
Това е така, защото признаването на фактическия състав все още не означава
признаване на последиците от този фактически състав към момента на признаването.
В
случая, длъжникът „В.-Р.З.– К.“ АД – в несъстоятелност признава самото
задължение, което покрива характеристиките на ВКС за признание на задължението
– недвусмислено и категорично се признава самото задължение за заплащане на лизинговите
вноски и мораторните неустойки, което изявление е
достигнало до кредитора, който е страна по споразумението и е направено преди
изтичане на давността.
С
прекъсването на давността, започва да тече нова давност, която в резултат на
чл.685а ТЗ, е отново прекъсната и не тече в рамките на производството по
несъстоятелност. Следователно, вземането на „И.“ ЕАД за мораторни
неустойки в размер на 1556022,78 лева, съществува, включително съществува
оспорената част от него в размер на 1010723,50 лева. Искът за признаване за установено, че такова
задължение не обременява правната сфера на длъжника е неоснователен и следва да
се отхвърли.
По
отношение на оспорените вземания в общ размер от 1151100,75 лева и 498879,15
лева, дължими съгласно т. 4.1 и т. 4.2 от споразумението, подписано между
страните на 01.12.2012 г., които ищецът твърди да не дължи следва да се посочи,
че вземането за мораторна неустойка в размер на
1151100,75 лева е включено в размера на предявените от „И.“ ЕАД мораторни неустойки в общ размер от 1556022,78 лева, тъй като
тези по договорите за финансов лизинг възлизат на сумата 404922,03 лева, а
разликата е именно неустойката по споразумението. В исковата молба ищецът
оспорва вземания на „И.“ ЕАД в общ размер от 2689347,69 лева, които включват еднократно
сумата 1151100,75 лева, докато при конкретизирането на отричаните вземания
сумата е дублирана. В този смисъл по отношение на това вземане съдът вече е
изложил мотиви за неговата дължимост.
Вземането
по т.4.2 от споразумението е вземане за възникналите и изрично признати да са
дължими неустойки в т.2.2 от същото, а именно такива за забавено плащане на
лизингови вноски за периода м.10.2010 г. – м.11.2012 г., възлизащи на стойност
340097,15 евро или 665172,21 лева. Със споразумението кредиторът се е съгласил
да опрости част от тази неустойка, като същата се намали до 85024,29 евро, но
при условие, че лизингополучателят изпълнява в срок задълженията си да престира вноските, съгласно погасителния план на
споразумението. Изпълнение е релевирано чрез плащане
на сумата 207819,94 евро, с левова равностойност 406460,47 лева, само по
отношение на месечни вноски №1, №2 и №3, и частично са погасени главница и
лихви в общ размер на 27890,66 евро по месечна вноска №4 за периода от
01.12.2012 г. до 01.03.2013 г.,
съответно длъжникът е изпаднал в забава (неточно във времево отношение
изпълнение) и „И.“ ЕАД е обявило цялото задължение за изискуемо с едностранно
изявление, достигнало до лизингополучателя на 11.04.2014 г., при което последният
е загубил преимуществото на срока да погасява разсрочено своите задължения с
настъпила към 01.12.2012 г. изискуемост. Задължението за заплащане на сумата
498879,15 лева е отразено в счетоводството на „В.-Р.З.– К.“ АД – в несъстоятелност
като еднократна вноска по договор №1435/Х/01.12.2012 г., което сочи, че същото
е признато от длъжника с вписването в търговските му книги. По вече изложените
съображения няма основание да се счита, че признатата в споразумението като
дължима неустойка, начислена до сключването му, е нищожна – тя е възникнала при
условията на сключените договори и размерът й не накърнява добрите нрави.
Затова този иск е неоснователен.
По
отношение на оспорваното вземане за сумата 553090,90 лева, представляваща общ
размер на неустойките за забавено изпълнение на задължението за връщане на
лизинговите вещи.
В
производството по несъстоятелност кредиторът „И.“ ЕАД е предявило за
удовлетворяване вземания за неустойки за забавено връщане на лизинговото
оборудване в общ размер от 553090,90 лева, което в своята цялост е предмет на предявения
установителен иск по чл.694 ТЗ.
В
общите условия, приложими към сключените договори за финансов лизинг (без
договор № 1435/Е/18.12.2007 г.) страните постигнали съгласие при забава на
лизингополучателя да върне лизинговото имущество в срок от 5 работни дни от
прекратяване на договорите, да дължи неустойка в размер на последната лизингова
вноска с настъпил падеж за всеки започнат месец забава.
Спорът
между страните се концентрира върху това налице ли е неизпълнение от страна на
„В.-Р.З.– К.“ АД – в несъстоятелност, за което да се дължи мораторна
неустойка или поради забава на кредитора „И.“ ЕАД да окаже съдействие за
получаване на фактическата власт върху вещите, ищецът е освободен от
последиците на собствената си забава.
Няма
съмнение, че точното изпълнение означава изпълнение в мястото, където дължимата
престация следва да бъде осъществена. Това място се
определя от естеството на престацията, по волята на
страните или по разпоредбите на закона, които принципно имат диспозитивен характер. В случая предаденото за ползване
лизингово оборудване представлява индивидуално определени движими вещи, които
не са трайно прикрепени към земята или към постройката (по аргумент от чл.110,
ал.1 ЗС) и в договорите за финансов лизинг, включително в приложимите към тях
общи условия, не се съдържат уговорки относно местоизпълнението
на задължението за връщане на лизинговото имущество при разваляне на
договорите, затова приложими са общите правила на чл.68 ЗЗД. Връщането на
оборудването е задължение за предаване на индивидуално определени движими вещи
и затова, съгласно чл.68, б. „б“ ЗЗД, трябва да бъде изпълнено в
местонахождението им при пораждане на задължението, т.е. в гр. К., ул. „Теофан Райнов“ №2, където не е спорно, че вещите са се
намирали на 18.11.2014 г., когато договорите са развалени. Задължението по
своята характеристика е търсимо. За да изпадне в
забава кредиторът на това търсимо задължение,
длъжникът следва да е предложил изпълнение, което означава да е отправил покана
до кредитора да получи вещите в свое държане. Покана е необходима само при
условие, че задължението е без определен падеж (при уговорен в полза на
длъжника срок на изпълнение, при задължения за родово определени престации и др.). Когато обаче задължението на длъжника е
срочно, т.е. когато връщането на вещта трябва да се извърши в точно определен
ден, покана до кредитора не е необходима. Кредиторът изпада в забава, ако не се
яви в местоизпълнението на падежа. В случая,
задължението за връщане на предоставените с договорите движими вещи е с
определен падеж – до 5 работни дни от развалянето на договорите, т. е. до
25.11.2014 г., като с нотариалното уведомление за разваляне на договорите, „И.“
ЕАД изрично поканило длъжника на следващия работен ден след прекратяването –
19.11.2014 г. да осигури достъп на представител на кредитора за възстановяване
фактическата власт върху вещите. Доказателства кредиторът да се е явил, респ.
да е изпратил свой представител да получи фактически вещите не са представени.
При неявяване на кредитора в местоизпълнението следва
да се приеме, че същият неоправдано не приема предложено му от длъжника
изпълнение. Предлагането на изпълнение представлява изявление на длъжника, адресирано
до кредитора, с което го уведомява за готовността си да изпълни, т.е. за
готовността си да му предаде държането върху вещите. Настоящият състав намира,
че отправеното на 24.09.2014 г. до кредитора уведомление съставлява антиципирано предлагане на изпълнение – длъжникът уведомява
кредитора, че производственият процес в предприятието му е преустановен и
лизинговото оборудване може да бъде предадено при възникване на такова
задължение. Действително, отправеното предложение за прекратяване на правоотношенията
от страна на длъжника, който е неизправен, няма отношение и не поражда
последиците на разваляне на договора, което може да е резултат само на
волеизявлението на изправната страна, като преценката за извършването му,
включително в кой конкретен момент, безспорно е нейна. Изявлението от
24.09.2014 г. обаче следва да се разглежда като уведомяване на кредитора, че
длъжникът е готов да върне вещите при възникване на това му задължение, което е
предстоящо и обективно обусловено от настъпилата значителна забава в
изпълнението на задълженията за погасяване на лизинговите вноски, при
прекратена производствена дейност и инициирано още през 2013 г. производство за
обявяването му в несъстоятелност.
При
условие, че възникналото с разваляне на
договорите задължение за връщане на вещите има срочен характер и е с определен
падеж, съответно кредиторът е предварително уведомен за готовността на длъжника
да го изпълни, в доказателствена тежест на кредитора
е установяването на факта, че е потърсил изпълнението (задължението е търсимо), като се е явил или е изпратил свой представил в местоизпълнението. Изпълнението на задължението за
предаване на фактическата власт поради естеството си изисква съдействието на
кредитора, който трябва да се яви в местоизпълнението
и да получи държането върху оборудването. Оказването на съдействие, респ.
явяването за приемане на изпълнението са положителни факти от действителността,
които стоят в доказателствена тежест на „И.“ ЕАД, а
тя е останала неизпълнена. Доказателства кредиторът да е изпратил свой
представител в гр. К. на 25.11.2014 г., който да приеме оборудването не са
представени, затова съдът приема да е налице хипотезата на чл.95, ал.1 ЗЗД - лизингодателят
е изпаднал в забава.
Няма
съмнение, че забавата на кредитора не освобождава
длъжника от задължението да върне вещите, то продължава да обременява правната
му сфера, включително същият дължи да изпълнява задълженията си по договора във
връзка с ползването. Съгласно чл. 97 ЗЗД, за да се освободи от самото
задължение с предмет да се предаде нещо, длъжникът трябва да предаде дължимото
за пазене в подходящо място, определено от районния съд по местоизпълнението.
Отделен е въпросът дали в конкретния случай не би била приложима хипотезата на чл.97, ал.2 ЗЗД, но
твърдения ищецът да е предприел действия за влагането на вещите не са излагани
и е безпредметно обсъждането на посочената възможност. Същественото е, че
забавата на кредитора да получи лизинговото оборудване освобождава длъжника от
последиците на собствената му забава да предаде вещите – чл.96, ал.1 ЗЗД. Това
означава, че длъжникът не отговаря за мораторните
вреди от забавеното си изпълнение, т.е. не дължи заплащане на уговорената мораторна неустойка в размер на последната падежирала вноска за всеки месец забава, именно защото това
неизпълнение е резултат от бездействието на самия кредитор да изпрати
представител за приемане фактическата власт върху вещите. При невъзникнало
задължение за заплащане на мораторна неустойка по
чл.16.4 от общите условия, приложими към договорите за финансов лизинг, искът
за установяване несъществуването на вземане в размер на 553090,90 лева,
което е включено в одобрения от съда списък на приетите вземания, е основателен
и следва да бъде уважен.
По отношение на оспорваните вземания в общ размер от 193878,81 лева, представляващи присъдени
разноски в заповедни и изпълнителни производства и разходи, извършени във
връзка с връщане на лизинговите вещи, предявени от кредитора „И.“ ЕАД с молба, депозирана в срока по чл.688 ТЗ.
Както вече се посочи, с развалянето на договорите за финансов
лизинг, за лизингополучателя е възникнало задължение за връщане на лизинговите
вещи, което е срочно и на падежа не е било изпълнено от длъжника, поради
липсващо съдействие от страна на кредитора, без да се твърди длъжникът да е
предприел действия за освобождаването си от това задължение. През м. май 2015
г., след приключване на устните състезания в производството по търг. дело №
5112/2014 г. на СГС, VІ-20
състав (22.04.2015 г.) и преди постановяване на
решение за откриване на производство по несъстоятелност по отношение на ищеца
(09.07.2015 г.), „И.“ ЕАД инициирало производства по чл.417 ГПК за
снабдяване със заповеди за изпълнение и изпълнителни листове за предаване на
лизинговото оборудване. Заповедното производство има едностранен характер и цели
не да установи самото съществуване на вземането, а дали то се оспорва от
задълженото лице, като създаде съдебно изпълнително основание, когато вземането не се изпълнява, макар да не се оспорва. В случай, че длъжникът отрича вземането,
същият разполага с 2-седмичен срок за депозиране на възражение по чл.414 ГПК,
който срок тече от връчване на заповедта. Заповедите за изпълнение, издадени
въз основа на документ подлежат на незабавно изпълнение и въз основа на същите се
издава изпълнителен лист, който дава възможност на кредитора да образува
изпълнително производство, затова чл.418, ал.5 ГПК предвижда те да се връчват
от съдебния изпълнител. В случая, издадените заповеди за изпълнение са връчени на
длъжника „В.-Р.З.– К.“ АД – в несъстоятелност
от ЧСИ №758 М.О. на 25.08.2015 г., чрез временния синдик Христо Христов. Не се
установява срещу тях да са депозирани възражения по чл.414 ГПК. Документи,
представляващи такива възражения, подписани от синдика Христов са представени
от ответника, но няма доказателства същите да са депозирани пред съда, издал
заповедите за изпълнение (Софийски районен съд), за да са произвели ефекта на
чл.415 ГПК и влизането в сила на заповедите да е отложено до приключването на
исково производство за установяване съществуването на оспорените вземания.
Съгласно
разрешенията, дадени с Тълкувателно решение №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
разноските в заповедното производство представляват последица от уважаване на
заявлението и са изрично разграничени от задължението на длъжника в
съдържанието на заповедта за изпълнение - чл.412, т.6 ГПК, въпреки това
издадената заповед за изпълнение представлява изпълнително основание както за притезанието на заявителя, така и за направените от него в
заповедното производство разноски (чл. 416 и чл. 404, т. 1 ГПК). Придаденото от закона
изпълнително действие на заповедта за изпълнение, обосновава правния интерес на
длъжника да обжалва заповедта за изпълнение в частта за разноските, като в този
случай не е налице възражение по смисъла на чл.414, ал.1 ГПК, а частна жалба по
чл.413, ал.1 ГПК. Ищецът не твърди, нито
ангажира доказателства да е подал възражения или частни жалби по отношение на
издадените заповеди за изпълнение. При липсата на депозирано възражение, респ.
на частна жалба по отношение на разноските, заповедта за изпълнение влиза в
сила, т.е. при липсата на депозирани пред заповедния съд възражения срещу
заповедите за изпълнение по чл.417 ГПК, същите са влезли в сила на 09.09.2015 г., включително по отношение на присъдените с тях
разноски.
С решение
№6/21.01.2016 по дело №1562/2015 на ВКС, ТК, I т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, което
следва да бъде възпроизведено в цялост по отношение на дадения отговор на
правния въпрос, по който обжалването е допуснато, е прието, че с иска по реда
на чл. 694, ал.1 ТЗ по
отношение на длъжника, синдика и кредиторите се установява, респ. отрича
съществуването на оспорено предявено в производството по несъстоятелност
вземане на кредитор /съответно привилегия или обезпечение на вземане/. В този
процес като предпоставка за допустимостта на установителния
иск подлежи на изследване и въпросът дали възразилият по реда на чл.690, ал.1 ТЗ длъжник
разполага с правоизключващи вземането /материалното
право/ на съответния кредитор възражения или възможността за конкретното
оспорване е преклудирана. Ако последната хипотеза е
налице, оспорването на вземането на посоченото основание не би било допустимо,
недопустим би бил и установителният иск, независимо
от характера му на специален такъв в производството по несъстоятелност.
Задължителната
практика на ВКС е, че при всички хипотези на чл. 416 ГПК, настъпва стабилитетът на заповедта за
изпълнение по чл. 410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за
изпълнение по чл. 418 ГПК се
стабилизира окончателно, тъй като по новия процесуален ред заповедите за
изпълнение влизат в сила /за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК-отм./ и оспорването на фактите и
обстоятелствата, относими към ликвидността и
изискуемостта на вземането, се преклудират. Преклудират се и възраженията срещу основателността на
претенцията и отрицателен установителен иск, че длъжникът в заповедното
производство не дължи на заявителя сумата, за която е издадена заповедта, е
недопустим. С изтичането на срока по чл.414 ГПК и
влизане в сила по реда на чл.416 ГПК на
заповедта за изпълнение всяко възражение на длъжника, че вземането не
съществува, е преклудирано и не може да бъде заявено
с нов иск (решение № 207 по гр. д. № 7030/2014 г. ІV г.о.) извън специалните
хипотези на чл. 424 и чл. 439 ГПК. Предвидените специални способи за
защита на длъжника след влизане в сила на заповедта за изпълнение /исковете за
оспорване на вземането, които могат да се основават само на новооткрити писмени
доказателства или нови писмени доказателства, респ. на факти, настъпили след
издаването й/ обосновават извода, че при настъпване, респ. стабилизиране
изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по отношение на
материализираното в нея вземане, включително за разноските, то не може да се
оспорва от длъжника по съображения, твърдения и факти, които е могъл и е следвало
да заяви преди влизането й в сила. Резултат на стабилитета на заповедта за
изпълнение и преклудиране на възможността да се
оспорват посочените факти и обстоятелства, е недопустимостта на последващ процес, основан на факти, несъвместими с
материалното право, чието съществуване е установено с влязлата в сила заповед.
Тези факти са обхванати от преклудиращото действие на
заповедта и са изключени от съдебна проверка. Ако длъжникът е разполагал с
възражения срещу правото, установено със заповедта, но не ги е упражнил
надлежно и в срок, те се преклудират. В това се
изразява пресичащото действие на заповедта по отношение на фактите съществували
до проявлението на изпълнителната й сила, съответно стабилизирането й. Преклузията е важима и за
възраженията на длъжника в процеса по реда на чл.422 ГПК. Ако пропусне възраженията си, правото
да ги въведе в нов процес е изчерпано (т.17 на ТР №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и
решение № 129 от 09.01.2015 г. по т. д.№ 469/2012г. на І т.о.). Когато предмет
на установяване е едно и също вземане, искът по чл. 422 ГПК, предявен преди откриване на
производството по несъстоятелност на ответника, е идентичен с иска по чл. 694, ал.1 ТЗ и
като предявен по-късно, последния би бил недопустим – определение № 483 по ч. т.
д. № 1827/2014 г. на ІІ т.о.
По отношение на
заповедта за изпълнение, срещу която не е подадено възражение, длъжникът не
разполага с иск, който да основе на обстоятелства и доказателства, които са
могли да му бъдат известни при пропускане на предвидените от закона срокове и
способи на защита (чл.414 и чл.422 ГПК). Именно защото законът
е предвидил изрични и специални способи за защита на длъжника в заповедното
производство, общият ред (чрез установителен иск за недължимост
или осъдителен иск за връщане събрани суми при влязла в сила заповед за
изпълнение) за оспорване на вземането е недопустим.
Откриването на
производство по несъстоятелност не би могло да създаде нова привилегия, нова
процесуалноправна възможност на длъжника в несъстоятелност, срещу който е
издадена влязла в сила, с формирано изпълнително действие заповед за
изпълнение, да оспорва вземането по нея на основание на факти, съществували към
момента, към който той е могъл и е следвало да проведе защитата си срещу този
съдебен акт. Така, както при липса на производство по чл. 625 сл. ТЗ, страната не би могла чрез
установителен иск по реда на чл.124, ал.1 ГПК да
се брани срещу влязлата в сила заповед, и производството по такъв иск би било
недопустимо, на същото основание и длъжникът в несъстоятелност не би могъл да
оспорва вземане, установено със влязлата в сила по реда на чл. 416 ГПК заповед,
въз основа на преклудираните с изтичането на срока по чл. 414 ГПК твърдения
и производството по специалния установителен иск по чл. 694 ТЗ в производството
по несъстоятелност, е недопустимо.
В случая, ищецът
твърди да са несъществуващи вземания на „И.“
ЕАД за присъдени разноски, като недължимостта им е
основана на факта, че с поведението си длъжникът не е станал повод за
инициирането на производства по чл. 417 ГПК, предвид отправеното на 24.09.2014
г. уведомление до кредитора да получи държането върху вещите. Това оспорване е
основано на преклудирани факти и затова както възражението на
длъжника в несъстоятелност по чл. 690 ТЗ, така и искът, предявен по реда на чл. 694, ал.1 ТЗ за сумата 53918 лева –
разноски по влезли в сила заповеди за изпълнение, е недопустим и в тази част
исковата молба следва да бъде върната.
По
отношение разноските за проведено принудително изпълнение в размер на 71097,51
лева.
С
оглед възражението на ищеца, че е недопустимо образуването на нови съдебни и
изпълнителни производства след откриване на производството по несъстоятелност
на длъжника, поради което и извършените разноски не следва да се възлагат върху
длъжника, следва да има предвид, че предмет на изпълнителните производства е
задължението на лизингополучателя да върне движими вещи, собственост на лизингодателя,
които не са част от имуществото на длъжника и не са включени в масата на
несъстоятелността. В определение №159/23.03.2017 г. по частно търг. дело №
207/2017 г. на Второ търговско отделение на ВКС, постановено по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, е прието, че
целта на предвиденото в разпоредбата на чл. 637, ал. 1 ТЗ спиране на съдебните
и арбитражните производства по имуществени граждански и търговски дела срещу
длъжника, с изключение на трудови спорове по парични вземания, след откриване
на производството по несъстоятелност, и респективно недопустимостта на
предявяване на искове за вземания след откриване на производството по
несъстоятелност, е да се уеднакви редът за предявяване и приемане на вземанията
на кредиторите - вземанията на кредиторите срещу длъжника да бъдат предявени
пред съда по несъстоятелността, приети от синдика по реда на чл. 685 и сл. ТЗ,
евентуално установени по реда на чл. 690 – чл. 694 ТЗ и да се осигури
по-широкия обхват на силата на пресъдено нещо, респективно установителното
действие на тези решения. Смисълът на спирането по чл. 637, ал. 1 ТЗ е
вземането, предмет на делото, да бъде признато в производството по
несъстоятелност по облекчена процедура, поради което подлежат на спиране
съдебни и арбитражни производства по имуществени граждански и търговски дела на
длъжника, които имат за предмет вземания, които могат да се предявят в
производството по несъстоятелност на ответника по реда на чл. 685, ал. 1 ТЗ -
вземания с паричен характер. Не подлежат на спиране дела, които нямат за
предмет вземания, които могат да се предявят по реда на чл. 685, ал. 1 ТЗ -
дела, образувани по конститутивни искове, с които се
предявяват преобразуващи (потестативни) права,
например иск по чл. 19 ЗЗД, иск по чл. 87, ал. 2 ЗЗД, иск по чл. 517, ал. 3 ГПК, дела, образувани по установителни искове по чл. 124, ал. 1 ГПК за
собственост, за прогласяване на нищожност, дела, образувани по иск за
възстановяване на нарушено владение, иск за връщане на наета или заета за
послужване вещ, правата по които не могат да бъдат защитени, ако се предяви
вземането пред синдика в производството по несъстоятелност на ответника.
Предвиденото в чл. 637, ал. 6, т. 1 ТЗ изключение за образуване на нови съдебни
или арбитражни производства по имуществени граждански или търговски дела срещу
длъжника след откриването на производство по несъстоятелност осигурява правото
на защита на третите лица, които са собственици на вещи, находящи
се (фактически) в масата на несъстоятелността. Посочената правна норма следва
да се тълкува разширително. Съгласно разпоредбата на
чл. 617, ал. 2 ТЗ непаричното задължение се превръща в парично по пазарната му
стойност към датата на решението за откриване на производство по
несъстоятелност. Когато непаричното задължение на длъжника произтича от
прекратен договор за лизинг и се изразява в задължение за връщане на
лизинговата вещ, хипотезата на чл. 617, ал. 2 ТЗ не е налице, поради което
кредиторът – лизингодател не участва и в разпределението на осребреното
имущество по реда на чл. 720 и сл. ТЗ. Вещта – предмет на лизинговия договор,
става част от масата на несъстоятелността и не подлежи на връщане на лизингодателя, ако длъжникът-лизингополучател
е придобил собствеността съгласно уговорените клаузи в договора за лизинг. Ако
длъжникът не е придобил собствеността върху вещта, последната не се включва в
масата на несъстоятелността, поради което кредиторът – лизингодател има право
да претендира връщането й или на облигационно основание поради прекратяване на
договора за лизинг – за връщане на държането на предоставената на лизинг вещ,
или чрез ревандикационен иск - за предаване на
владението на вещта поради ползването й без правно основание. Затова е допустимо
на основание чл. 637, ал. 6, т. 1 ТЗ образуването на ново съдебно производство
срещу длъжника в открито производство по несъстоятелност на основание
облигационна претенция /иск/ за предаване на вещ, различен от вещноправните искове по чл. 108 ЗС и чл. 109а ЗС, а именно
иск за връщане на предоставената на лизинг вещ, при положение, че ищецът -
лизингодател твърди, че е собственик на лизинговата вещ и че договорът за
лизинг, с който е предоставил вещта в държане на лизингополучателя, е
прекратен, поради което претендира връщането й.
По същите принципни съображения е
допустимо и образуването на изпълнителни производства за предаване на вещи,
собственост на взискателя, които не са част от масата
на несъстоятелността, след като длъжникът не изпълнява задължението си. В
случая, както вече се посочи, изпълнението на това задължение предполага
съдействието на кредитора, а доказателства такова да е дадено не са
представени, затова съдът прие да не се дължи мораторната
неустойка, начислена до 10.08.2015 г. за забавеното връщане на движимите вещи.
С оспорване на вземането, включително извънсъдебно, което оспорване е обективирано в представените от ответника възражения на
синдика срещу издадените заповеди за изпълнение от 28.08.2015 г., кредиторът се
освобождава от последиците на забавата си – очевидно е, че длъжникът вече не
предлага изпълнение, без значение какви са съображенията за това (синдикът
счита откритото производство по несъстоятелност за пречка да изпълни, с оглед
представените по делото произнасяния на ЧСИ Обретенова по негови молби). При
това положение разноските за принудителното изпълнение следва да се възложат в
тежест на длъжника, съгласно общото правило на чл.79 ГПК, но предвид
ограничения обхват на провежданото принудително изпълнение (само за връщане на
движимите вещи), вземането за разноски на взискателя
следва да бъде реализирано в рамките на производството по несъстоятелност, в
което и е предявено. Доводи за прекомерност на претендираното
от взискателя адвокатско възнаграждение ищецът не е релевирал, поради което и съдът служебно не може да се
произнася по този въпрос. Доказателства за реалното заплащане на уговореното
възнаграждение са представени, поради което е изпълнено изискването на т.1 от
Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 6 ноември 2013 г. на ОСГТК на ВКС за
неговото присъждане. Доводи срещу разноските за такси в рамките на
принудителното изпълнение, ищецът не е релевирал,
поради което съдът приема, че в полза на „И.“ ЕАД е възникнало вземане за
извършените в рамките на проведеното принудително изпълнение разноски и в
правната сфера на длъжника съществува задължение за възмездяването им.
Извършените разходи за предоставени на
лизингодателя от трети лица товаро-разтоварни услуги,
включващи и заплатено превозно възнаграждение по своята същност представляват
вреди, настъпили в пряка причинно-следствена връзка с развалянето на договорите
за финансов лизинг – при правомерното развитие на отношенията, след изпълнение
на задълженията от страна на лизингополучателя, същият по силата на договорите
би придобил правото на собственост върху оборудването, като не би имало никаква
необходимост фактическата власт върху същото да се предава на лизингодателя. Разходите,
свързани с възстановяване на държането от лизингодателя са неблагоприятна
последица от предсрочното прекратяване на договорните връзки. За обезщетяване
на тези вреди страните са уговорили компенсаторна неустойка от 3 лизингови
вноски с настъпил преди прекратяването падеж. Тази неустойка обаче по волята на
страните е кумулативна – дължи се наред с разходите за възстановяване на
държането (чл.16.4 от общите условия). Уговарянето на кумулативна неустойка е
допустимо, тъй като нормата на чл.92 ЗЗД, която урежда зачетната
неустойка има диспозитивен характер. Кумулативната
неустойка има подчертано наказателна функция – така А. Калайджиев,
„Облигационно право“, 2013 г., стр.481.
В случая кумулиране
на обезщетенията е предвидено по общо съгласие на страните, затова независимо,
че съдът прие да се дължи неустойка, обезщетяваща вредите от прекратяване на
договорите, дължими са и направените разноски за възстановяване на фактическата
власт върху вещите. Размерът на тези
вреди е установен от представените счетоводни документи -фактури, които са
отразени в търговските книги на „И.“ ЕАД, съгласно заключението на счетоводната
експертиза. Възраженията на ищеца, че тези разходи не се съответни на пазарните
стойности за престираните на кредитора услуги, съдът
намира за неоснователни. По отношение на длъжника е открито производство по
несъстоятелност, тъй като същият не е в състояние да изпълнява изискуеми свои
задължения по търговски сделки, затова за кредитора няма сигурност, че ще
получи обезщетение за сторените разноски и последният като търговец има интерес
същите да бъдат минимални, поради което не може да се счита, че самият кредитор
е влошил собственото си положение като е приел да му се престират
услуги на по-висока от пазарната им стойност. По тези съображения съдът приема,
че извършените разноски съставляват релевантни вреди, обезщетяването на които
следва да се възложи в тежест на длъжника.
Предвид изложеното, исковете за недължимост на разноските, направени в рамките на проведено
принудително изпълнение и за възстановяване на държането върху движимите вещи,
включително транспортирането им от местоизпълнението до
седалището на лизингодателя, възлизащи на сумата 1399601,81 лева, са
неоснователни и следва да се отхвърлят.
Оспорването на „В.-Р.З.– К.“ АД – в
несъстоятелност на вземанията в общ размер от 201058,57 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение, дължимо на „И.“ ЕАД, определено
въз основа на размера на предявените с молбите по чл. 685 и чл. 688 ТЗ
вземания, се основава на довода, че възнаграждението следва да се определя като
за неоценяем иск, за да не се източва масата на
несъстоятелността.
Тези доводи за недължимост
са неоснователни. При подаване на молбите, с които кредиторът е предявил
вземанията си, същият е представляван от юрисконсулт Вътова, поради което
съгласно разпоредбата на чл.78, ал.8 ГПК, действаща към предявяване на молбите
и произнасянето на синдика редакция, на юридически лица се присъжда адвокатско
възнаграждение, ако са били защитавани от юрисконсулт. В определение № 70/30.01.2015
г. по търг. д. № 3743/2014 г. на І ТО е разяснено, че при определяне на
минималното адвокатско възнаграждение за осъществено представителство във
фазата на разглеждане на молбата за откриване на производство по
несъстоятелност действително приложение намира разпоредбата на чл.7, ал.1, т.4
от Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, относима за неоценяемите
искове. Правилото на чл.7, ал.3 от същата Наредба за определяне на минимума на
адвокатското възнаграждение на база на стойността на предявените вземания за
защита по дела за несъстоятелност е приложимо в хипотеза на осъществена правна
защита при предявяване и приемане на вземанията, но не и в предхождащата фаза
на разглеждане на молбата за откриване на производството по несъстоятелност.
В случая, юрисконсултското
възнаграждение се претендира във фазата на предявяване и приемане на
вземанията, затова и минималното адвокатско възнаграждение се определя въз
основа на разпоредбата на чл.7, ал.1, т.4 от посочената Наредба, съгласно която при интерес над 10 000 лева, се дължи 830 лв. плюс
3 % за горницата над 10 000 лева. Това означава, че при предявени вземания в
размер на 6472740,48 лева, юрисконсултското
възнаграждение, съответстващо на минималния размер на адвокатското такова
възлиза на сумата 194712,21 лева. Съответно при предявени с молбата по чл.688 ТЗ вземания в размер на 193878,81 лева, възнаграждението е в размер на 6346,36
лева. Възнаграждения именно в посочените размери са приети за удовлетворяване в
производството по несъстоятелност, като вземанията за същите са съществуващи и
не следва да бъдат отречени, което обуславя извод за неоснователност на
исковете по отношение на тези вземания.
Необходимо е да се
отбележи, че присъждането на юрисконсултско
възнаграждение не се предпоставя от доказателства за
реалното му заплащане и липсата на такива не се отразява на дължимостта му.
Юрисконсултът е служител на съответния търговец, като правоотношението помежду
им не предполага заплащане на възнаграждение за конкретното дело, за разлика от
отношенията, свързани с предоставяне на правна помощ от адвокат, в който случай
присъждането на разноските под формата на адвокатско възнаграждение изисква да
са представени доказателства за реалното му заплащане.
Общото възражение
на ищеца, че не дължи заплащане на претендираните
суми, тъй като за същите не са издадени счетоводни документи, е неоснователно.
Задълженията възникват като последица от правопораждащ
ги фактически състав, който не включва като елемент издаването на счетоводен
документ. Напротив – издаването на такъв и счетоводното му отразяване е последващ възникването на вземането/задължението факт.
Отразяването на стопанските операции има доказателствено
значение, но само по себе си не представлява факт, правопораждащ
права и задължения.
Възраженията, че изчисленията
на ответното дружество при определяне размера на предявените вземания са
неверни и несъответни на записванията в търговските му книги, съдът е разгледал
при обсъждане на всеки от исковете. Тук е необходимо да се отбележи, че
размерът на вземанията, респ. на задълженията, които съдът е приел да
съществуват, е определен въз основа на кредитираното заключение на вещото лице,
което е съобразило не само счетоводните записвания на всяка от страните, но и
уговорените погасителни планове по всеки от договорите и споразумението от
01.12.2012 г.. В съответствие с установената задължителна практика на ВКС,
счетоводните записвания в книгите на „В.-Р.З.–
К.“ АД – в несъстоятелност са разглеждани като
извънсъдебно признание на породените в правната му сфера задължения.
Въз основа на
изложеното се налага извода, че предявените отрицателни установителни искове са
недопустими за сумата 53918 лева – разноски по влезли в сила заповеди за
изпълнение, а по отношение на допустимия за разглеждане размер от 2635429,69
лева (2689347,69 лева – 53918 лева),
съответно са основателни за сумата 560205,99 лева и неоснователни за разликата
от 2075223,70 лева.
При този изход на
спора, право на присъждане на разноските за настоящото производство се поражда
за всяка от страните, пропорционално на уважената, респ. отхвърлена част от
исковете, като по отношение на недопустимата част, право на разноски възниква
за ответника, съгласно чл.78, ал.4 ГПК. Ищецът претендира разноски в размер на
38250 лева, представляващи адвокатско възнаграждение, но доказателства такова
да е уговорено и реално заплатено не са представени, поради което и в
приложение на т.1 от цитираното вече Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ОСГТК
на ВКС, в полза на ищеца не следва да се присъждат разноски. По тази причина е
безпредметно и разглеждането на възражението на ответника тези разноски да са прекомерни.
Ответникът „И.“ ЕАД претендира
разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на
38423,48 лева и за внесен депозит за вещо лице от 1500 лева. Разпоредбата на
чл.78, ал.8 ГПК, действаща към приключване на устните състезания редакция, предвижда
в полза на юридически лица или еднолични търговци да се присъжда и
възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от
юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля
максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.
37 от Закона
за правната помощ. Посочената разпоредба предвижда, че заплащането на
правната помощ е съобразно вида и количеството на извършената дейност и се
определя в наредба на Министерския съвет по предложение на НБПП. Приложимият
чл. 25 от Наредбата за заплащането на правната помощ определя, че за защита по дела с
определен материален интерес възнаграждението е от 100 до 300 лева, като за защита по дела с
материален интерес, продължила повече от три съдебни заседания, или когато
материалният интерес е над 10000 лева, както в случая, възнаграждението може да
бъде увеличено с до 50 на сто от максимално предвидения размер. При така
действащата нормативна уредба ответникът има право на юрисконсултско
възнаграждение в максимален размер от 450 лева. Така общият размер на
релевантните разноски на ответника възлиза на сумата 1950 лева, от която има
право на 1543,80 лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Предвид разпоредбата на чл.694, ал.7 ТЗ държавната такса се определя върху една четвърт от
вземането, за което е предявен установителният иск и
не се внася предварително. Ако искът бъде отхвърлен, разноските са за сметка на
ищеца, затова „В.-Р.З.–
К.“ АД – в несъстоятелност следва да бъде осъдено да заплати в полза на бюджета
на СГС държавна такса от 1% върху размера на отхвърлената част от исковете,
включително върху частта, за която претенцията е недопустима, или 21291,42 лева. Разпоредбата не изключва приложението
на общите правила на чл.78 ГПК и върху уважената част от исковете (560205,99
лева) дължимата държавна такса следва да бъде внесена от ответника „И.“
ЕАД.
Така
мотивиран, СЪДЪТ,
Р Е
Ш И:
ВРЪЩА
исковата молба на „В.-Р.З.– К.“ АД – в несъстоятелност, ЕИК *******, в частта
й, с която срещу „И.“ ЕАД, ЕИК *******, е предявен иск с правна квалификация
чл.694, ал.1 ТЗ, за установяване несъществуването на вземане в размер на 53918
лева, представляващо разноски за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение, присъдени с влезли в сила заповеди за изпълнение по чл. 417 ГПК
и прекратява производството по търг. дело № 3107/2016 г. на СГС, ТО, VІ-16
състав в тази част.
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „В.-Р.З.– К.“ АД – в несъстоятелност, ЕИК *******,
със седалище ***, срещу „И.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище ***, искове с
правна квалификация чл.694, ал.1 ТЗ, че в полза на ответника не съществува
вземане за сумата 7115,09 лева – неустойка за предсрочно прекратяване на
договор за финансов лизинг № 1435/V/12.06.2009 г., определена на база 3
лизингови вноски с настъпил към 18.11.2014 г. падеж и вземане в размер на
553090,90 лева – неустойки за забавено изпълнение на задължението за връщане на
лизинговите вещи след разваляне на договори за финансов лизинг № 1435/F/05.03.2008
г., № 1435/G/05.03.2008 г., № 1435/Н/05.03.2008 г., № 1435/I/11.03.2008 г., №
1435/J/11.03.2008 г., № 1435/К/11.03.2008 г., № 1435/L/12.03.2008 г., №
1435/М/12.03.2008 г., № 1435/N/12.03.2008 г., № 1435/R/04.06.2008 г., №
1435/S/04.06.2008 г., № 1435/Т/04.06.2008 г., № 1435/U/21.03.2008 г., №
1435/V/12.06.2009 г. и № 1435/W/04.11.2010 г., дължими на основание чл. 16.4 от
приложимите към тях общи условия, като ОТХВЪРЛЯ исковете за несъществуване на
приети в производството по несъстоятелност на „В.-Р.З.– К.“ АД (н), ЕИК *******
вземания на ответното дружество за разликата над 560205,99 лева до пълния предявен
размер от 2635429,69 лева, възлизаща на сумата 2075223,70 лева, формирана от
неплатени лизингови вноски в размер на 59,45 лева, неустойки за забавено
плащане на лизинговите вноски по договорите за финансов лизинг в размер на
1010723,50 лева, вземания за застрахователни премии по застраховка „Имущество“
в размер на 15850,03 лева, компенсаторни неустойки за предсрочно прекратяване
на договорите за лизинг в размер на 208692,19 лева, неустойка по т.4.2 от
споразумение, сключено на 01.12.2012 г. в размер на 498879,15 лева, разноски за
проведени изпълнителни производства и за връщане фактическата власт върху
лизинговите вещи в размер на 139960,81 лева, както и дължими юрисконсултски възнаграждения в производствата по чл. 685 и
чл. 688 ТЗ, в размер на 194712,21 лева и 6346,36 лева.
ОСЪЖДА
„В.-Р.З.– К.“ АД – в несъстоятелност, ЕИК *******, със седалище ***, да заплати
на „И.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище ***, на основание чл.78, ал.3 ГПК,
сумата 1543,80 лева (хиляда петстотин четиридесет и три лева и осемдесет
стотинки) – разноски за производството.
ОСЪЖДА
„В.-Р.З.– К.“ АД – в несъстоятелност, ЕИК *******, със седалище ***, да заплати
в полза на бюджета на Софийски градски съд, на основание чл. 694, ал.7 ТЗ,
сумата 21291,42 лева (двадесет и една хиляди двеста деветдесет и един лева и
четиридесет и две стотинки) – държавна такса върху отхвърлените искове.
ОСЪЖДА
„И.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище ***, да заплати в полза на бюджета на
Софийски градски съд, на основание чл. 694, ал.7 ТЗ, сумата 5602,06 лева (пет
хиляди шестстотин и два лева и шест стотинки) – държавна такса върху уважените
искове.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните, като в частта, с която производството е прекратено
има характер на определение и срокът за обжалването му е едноседмичен, и е
постановено при участието на Д.И.Г. – синдик на „В.-Р.З.– К.“ АД – в
несъстоятелност, ЕИК *******.
СЪДИЯ: