Р Е Ш Е Н И Е №
гр. София, 15.02.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, VІ-16 състав, в
публично съдебно заседание на шести февруари две хиляди и осемнадесета година,
в състав:
СЪДИЯ: ВАЛЕРИЯ БРАТОЕВА
при секретар Диляна Цветкова, разгледа докладваното от
съдията търговско дело № 2173 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по искова молба на
„Л.С.7.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище
*** и адрес на управление:***, представлявано от управителя Л.И., предявена срещу „А.2.“ ЕАД, ЕИК *******,
със седалище *** и адрес на управление:***,
представлявано от Б.Т., за заплащане на
сумата 46000 лева - частичен иск от
вземане в размер на 184000 лева, представляващо мораторна неустойка по чл. 16 от договор, сключен на 23.07.2014 г., начислена за периода
01.06.2015 г. – 31.08.2015 г., като при условията
на евентуалност се претендира заплащането
на сумата 20000 лева – пропуснати ползи от неизпълнение
на същия договор за два
сезона, а именно
01.05.2015 г. – 30.11.2015 г. и 01.05.2016 г. – 30.11.2016 г..
Ищецът твърди, че на 23.07.2014 г. сключил с ответника договор, с който последният му възложил
да извършва дейностите, свързани с предоставения му с концесия морски плаж „Р.- А.“, община Н., а именно: предоставяне на чадъри, шезлонги,
масички и други плажни съоръжения, осигуряване на спортни и водни услуги, експлоатация на съществуващи и изграждане на нови
търговски обекти, разносна търговия на храни и напитки,
санитарно-хигиенно поддържане
и благоустрояване на плажната ивица и прилежащите водни площи за период
от 4 години, считано от 01.10.2014 г.. Изпълнението на поетите от ищеца
задължения се предпоставяло от изпълнение на задължението
на възложителя да му предаде
фактическата власт върху обекта на
концесията, като неизпълнението на това задължение пораждало акцесорно такова за заплащане
на мораторна неустойка от 2000 лева за всеки
ден забава. Ответникът „А.2.“ ЕАД не изпълнило това задължение, въпреки че ищецът го
поканил да стори това с покани
от 25.09.2014 г. и от
21.10.2014 г., но без резултат. В отговор на последваща покана
от 28.04.2017 г. ответникът
изрично отказал да предаде на
„Л.С.7.“ ЕООД фактическата власт върху обекта на концесията, за да започне изпълнението
на задълженията на ищеца. От
неизпълнението на ответника за ищеца
възникнало правото да получи неустойка
от 46000 лева – част от общо
дължимата сума 184000 лева за 92 дни
забава (01.06.2015 г. – 31.08.2015 г.). При условията на евентуалност, ищецът твърди, че от неизпълнението на „А.2.“ ЕАД в правната му сфера
произтекли вреди под формата на
пропуснати ползи, представляващи нереализираната печалба в размер на 10000 лева за
сезон 01.05.2015 г. – 30.11.2015 г. и 10000 лева за сезон 01.05.2016 г. – 30.11.2016 г. или общо 20000 лева.
В срока по чл.
367 ГПК ответникът „А.2.“ ЕАД е депозирало
отговор, в който оспорва основателността на исковете, като
твърди, че договор между страните
не бил сключен
и затова не съществувало задължение за дружеството да предава фактическата
власт върху плажната ивица. Оспорва автентичността на представения договор, в частта на
положения от представляващия дружеството подпис.
В допълнителната искова молба ищецът поддържа
предявените искове. Твърди, че дори
положеният от представителя на ответното дружество подпис да не
е автентичен, то приложима била презумпцията
на чл. 301 ТЗ и договорът е породил
действие за „А.2.“ ЕАД. Още повече, че
след получените покани за доброволно
изпълнение, ответникът не е оспорвал истинността
на документа.
Ответното дружество
е депозирало отговор на допълнителната искова молба, в който счита, че
последната не съдържа пояснения и допълнения на първоначалната
искова молба. Твърди, че чрез
предявяването на иск за установяване
нищожността на договора най-ясно било манифестирано противопоставянето на дружеството на сключения договор. Счита, че не
била проведена процедура за възлагане на обществена
поръчка, която да доведе до
сключването на договора, поради което
и негово изпълнение не било дължимо.
Съдът, като взе
предвид доводите на страните и въз основа на събраните по делото доказателства,
намира за установено следното:
Видно от представения договор, сключен на 23.07.2014 г.
страните постигнали съгласие ответникът, в качеството си на концесионер с
особено право на ползване върху морски плаж „Р.– А.“, община Н., да възложи на
ищеца да извършва от негово име и за негова сметка дейностите по управление на
плажа и експлоатацията на търговските обекти и плажните съоръжения, за срок от
4 години, считано от 01.10.2014 г., срещу възнаграждение, обусловено от
достигането на сезонна печалба за концесионера преди данъчното облагане в
размер на 40000 лева, в който случай се дължало сезонно възнаграждение в размер
на 10000 лева. При достигане на печалба над 40000 лева, „Л.С.7.“ ЕООД имало право на допълнителна печалба от 40 % върху
надвишаващия размер на печалбата. В чл. 16 от договора страните предвидили, че
при неизпълнение на задължението на „А.2.“ ЕАД да
предаде обекта на „Л.С.7.“ ЕООД и да осигури безпрепятственото
осъществяване на дейността дължи неустойка в размер на 2000 лева за всеки ден
забава.
Волеизявлението на „А.2.“ ЕАД,
формиращо част от съдържанието на договора от 23.07.2014 г. е извършено от Ц.Н.,
органен представител на дружеството. Ответникът е
оспорил автентичността на положения от представляващия подпис, но оспорването
не е проведено успешно – от заключението на съдебно-почерковата
експертиза се установява, че подписът е изпълнен именно от лицето, сочено за
негов автор. Това означава, че документът е истински и се ползва с формална доказателствена сила. Следователно, договорът е сключен от
ответното търговско дружество и поражда за същото предвидените правни
последици.
Не е спорно, че ответникът не е предал на „Л.С.7.“ ЕООД фактическата власт върху морски плаж „Р.-А.“, въпреки
отправените му на 25.09.2014 г. и 21.10.2014 г. покани, тъй като оспорвал
действителността на сключения договор, включително чрез предявен иск, предмет
на търг. дело № 6208/2014 г. на СГС, VІ-21 състав. Постановеното по иска
решение е обезсилено, като постановено по иск, за който не бил налице правен
интерес, поради което и не е формирало сила на пресъдено нещо, която да бъде
съобразена в настоящото производство. Въпреки това, с оглед проведеното между
страните производство, настоящият състав е длъжен да съобрази, че между
страните спор относно действителността на договора, от гледна точка
съответствието му със ЗОП не е налице, затова и доводите на ответника в тази
насока не следва да се обсъждат.
От заключението на съдебно-икономическата експертиза,
изготвено от вещо лице С., което съдът няма основание да не кредитира по
въпросите, по които отговорите са изведени на база анализ на счетоводна
информация, се установява, че за периода 01.05.2012 г. – 31.08.2012 г.
финансовият резултат е загуба в размер на 29710,88 лева, но съгласно представен
отчет, адресиран до Министъра на туризма за сезон 2012 г., без означено начало
и край на сезона, е отчетена печалба от 57959,50 лева. За периода 01.05.2013 г.
– 31.08.2013 г. финансовият резултат е отрицателен – 7452,98 лева загуба, но за
2013 г. в отчета до МТ е отразена печалба от 20856,77 лева. За периода
01.05.2014 г. – 31.08.2014 г. счетоводно е отразена загуба от 51976,68 лева,
като в отчета до МТ за 2014 г. са посочени единствено разходи от 140142,15
лева, без реализирана печалба. За периодите 01.05.2015 г. – 31.08.2015 г. и
01.05.2016 г. – 31.08.2016 г. получените финансови резултати са загуба,
съответно в размер на 76882,29 лева и 9873,47 лева. Данни за печалбата от
осъществяване подобна дейност по стопанисване на сходен плаж, вещото лице не е
установило, поради липсата на източник на такава информация. Становището на
вещото лице, че процесният обект има капацитет да
реализира печалба от стопанисването му не е основано на прилагането на
специални знания от областта на счетоводството, поради което и има характер на
предположение, което съдът не кредитира.
Други доказателства от значение за спора не са представени.
По отношение осъдителния
иск с правна квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
Неустойката е акцесорно
съглашение, с предмет задължението на неизправна страна по правна сделка да престира определена (глобално или в процент) парична сума,
като обезщетение за вредите от неизпълнението на породено главно задължение,
без да е необходимо същите да бъдат доказвани. Следователно, за да възникне
вземането е необходимо да са осъществени предпоставките: наличие на валидно
главно задължение, договорено акцесорно задължение за
неустойка, което е действително и неизпълнение на главното (обезпечено)
задължение.
В сключения между страните на 23.07.2014 г. договор е
уговорено забавеното изпълнение на задължението на „А.2.“ ЕАД да предаде обекта на „Л.С.7.“ ЕООД да е източник на задължение за престиране
на мораторна неустойка в размер на 2000 лева за всеки
ден забава, без установен краен предел (чл. 16 от договора).
В решение № 228 от
21.01.2013 г. по т. д. № 995/2011 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, постановено по
реда на чл. 290 ГПК, е прието, че неустойката освен обезпечителна и обезщетителна функция, има и наказателна функция, тъй като
е предназначена да санкционира неизправния длъжник в случай на виновно
неизпълнение на договора. За да възникне правото на неустойка обаче, уговорката
за дължимостта й не трябва да противоречи на императивните правни норми на
закона и на добрите нрави, разглеждани като неписани морални норми, израз на
принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските
правоотношения. Противоречието със закона и/или с добрите нрави прави
уговорката за неустойка нищожна по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД и
препятства възникването на вземането и на задължението за неустойка.
Предпоставките и случаите, при които уговорената в договор
неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, са изяснени в т. 4 от
Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
Според дадените с решението указания, преценката дали една неустойка е нищожна
от гледна точка на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента
на сключване на договора, като клаузата за неустойка е нищожна поради
накърняване на добрите нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД) във всички случаи, когато е
уговорена извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции.
Добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД са неписани
морални норми с правно значение, нарушаването на които има същата правна
последица като противоречието със закона - нищожност на договора, поради което
при предявен иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно за
съответствието на уговорката за неустойка с добрите нрави като абсолютна
предпоставка за нейната действителност.
Константната практика, формирана по повод искове, с предмет
вземания за мораторна неустойка, е категорична, че
съдът е длъжен да следи служебно за спазването на добрите нрави, като при
разрешаване на спор за заплащане на неустойка съдът дължи самостоятелна
преценка за действителността на неустоечната клауза,
независимо дали страните са се позовали на нищожността й – в този смисъл
решение № 247/11.01.2011 г. по т. д. № 115/2010 г. на ВКС, ІІ Т. О. и решение №
229 от 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., на ВКС, ІІ Т. О.
В изпълнение на служебното задължение за изследване
валидността на уговорената клауза за неустойка, преценена към пораждане на
задължението, съдът намира, че същата противоречи на добрите нрави, тъй като
уговореният размер от 2000 лева за всеки ден забава в изпълнението на
задължението за предаване на фактическата власт върху морския плаж нарушава
драстично принципа на справедливост и несъмнено стои извън присъщите на
неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции.
При точно изпълнение на задължението на ответника „Л.С.7.“ ЕООД би имало право на възнаграждение в размер на 10000 лева за
осъществяване на възложените му с договора дейности и то само при достигане на
определен минимален размер на печалба. Уговорената мораторна
неустойка само за 5 дни забава би възлязла на дължимото по договора
възнаграждение за изпълнението му за целия сезон, което изпълнение предполага „Л.С.7.“ ЕООД да престира усилия по стопанистването на плажа, които да са довели и до постигане
на определен финансов резултат. От неизпълнението на задължението на
концесионера да предаде плажа за стопанисване за насрещната страна биха
произтекли вреди, съизмерими с евентуално неполученото възнаграждение (10000
лева или увеличено с 40% от надхвърлящата 40000 лева печалба), затова мораторна неустойка за това, че „Л.С.7.“ ЕООД е препятствано да осъществи дължимото изпълнение по
договора, уговорена в размер на 20 % на
ден (2000 лева) от сезонното възнаграждение (10000 лева), е нищожна и не
поражда правни последици. При това положение не е налице годен юридически факт,
който да поражда в правната сфера на ответника акцесорно
задължение за заплащане на мораторна неустойка и
съдебно предявеното субективно право на вземане за сумата 46000 лева (частично
от 184000 лева) не е възникнало, което означава, че главният иск е
неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Този извод налага разглеждането на предявения при условията
на евентуалност иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл.
2 вр. чл. 82 ЗЗД за престиране
на обезщетение за пропуснати ползи в резултат на същото това неизпълнение, тъй
като е настъпило вътрешнопроцесуалното условие за
това – неоснователност на главния иск, при разглеждането на който е установено,
че неизпълнението не е обезпечено с валидна неустоечна
клауза.
В решение
№ 193 от 27.06.2012 г. по гр. д. № 1259/2011 г., Г. К., ІІІ Г. О. на
ВКС, е прието, че облигацията е средство за задоволяване на един подлежащ
на правна защита интерес на кредитора, с оглед на който
възниква облигационно право - право на
кредитора да очаква един обещан
от длъжника резултат (материално
благо), чието съдържание при отношения, произтичащи от договор се определя
от страните. Предмет на облигационното
отношение е онова, за което длъжникът
се е задължил. При неизпълнение на обещания облигационен
резултат, възниква гражданска отговорност за длъжника да
обезщети кредитора за претърпените от него вреди.
Когато кредиторът търпи неблагоприятни имуществени последици, може да претендира
обезщетение за имуществени вреди, дефинирани в разпоредбата
на чл. 82 ЗЗД като "претърпяна загуба" - фактическо влошаване състоянието на засегнатото имущество и "пропуснати
ползи" – неосъществено
увеличаване на имуществото, пропусната печалба. Ако престацията
е още възможна и длъжникът е в забава - липсва изпълнение в надлежното време, кредиторът може да иска изпълнение
заедно с обезщетение за вредите от
забавата (мораторни вреди) или да
иска обезщетение вместо изпълнение (компенсаторни вреди). В случая се претендира именно компенсаторно обезщетение,
което съгласно чл. 82 ЗЗД обхваща претърпяната загуба и пропуснатата полза, доколкото те са
пряка и непосредствена последица от договорното неизпълнение и са могли да бъдат
предвидени при пораждане на задължението,
а ако длъжникът е недобросъвестен отговорността
му се разширява до всички преки и непосредствени
вреди.
В решение № 73 от 27.07.2010 г. на
ВКС по т. д. № 897/2009 г., I т. о., ТК, е прието, че елементите
на фактическия състав, пораждащ правото на обезщетение включват неизпълнение на
задължението по двустранен договор по причина, която може да се вмени във вина
на длъжника и изправност на насрещната страна, настъпването на вреда, която да
е в причинна връзка с неизпълнението. Преките и предвидими вреди са тези,
настъпили като безусловен или закономерен резултат от неизпълнението, и които
нормалният и здрав човешки разум би трябвало да допусне при пораждане на
задължението. Претърпените загуби представляват реалните, ефективни вреди,
изразяващи се в намаляване на актива на имуществото на кредитора, докато
пропуснатите ползи са само определяеми въз основа на опита и обичаите в
практиката - при тях вредата произтича от нереализиране на възможност за
увеличаване на актива на имуществото на кредитора. Това увеличение обаче следва
да е сигурно, т. е. за да са релевантни пропуснатите ползи и да подлежат
на обезщетяване е необходимо неосъществяването на увеличението на кредиторовото имущество да е препятствано само и единствено
от неизпълнението на длъжника, без да зависи от осъществяването на други
допълнителни факти или сбъдване на установени в договора условия. Доказването
на факта, че неполученото за всеки от процесните
сезони възнаграждение в размер на 10000 лева е резултат само от неизпълнението
на задължението на „А.2.“ ЕАД да предаде фактическата власт върху плажа, е в
тежест на кредитора, а тя е останала неизпълнена.
Получаването на уговореното възнаграждение
няма как да е сигурно, тъй като пораждането на правото на такова, по волята на
страните, е поставено в зависимост от сбъдването на едно бъдещо, несигурно
събитие (условие), а именно достигане до положителен финансов резултат от 40000
лева преди данъчното облагане от осъществяване на дейността през периода 01.05
- 30.11 на съответната година (2015 г. и 2016 г.).
С оглед приетото заключение на съдебно-счетоводната
експертиза, няма основание да се очаква, че за процесните
два сезона достигането на минималния размер на печалбата от 40000 лева е било
сигурно. Действително, в заключението финансовите резултати са изследвани за
част от периода, съставляващ дефинирания в договора сезон, но в отчетите до
Министъра на туризма, които не ограничават периода, ответникът е отчел печалба
над 40000 лева само за сезон 2012 г., като за 2013 г. такава е постигната, но в
размер на 20586,77 лева. За сезон 2014 г. са отчетени само разходи, без
постигнат положителен финансов резултат.
За 2015 г. и 2016 г. финансовите резултати също са неблагоприятни. Това,
че вещото лице е ограничило изследването до част от сезона не се отразява на
извода, че достигането на определения размер печалба не е сигурно, тъй като ако
за активната част от летния сезон (до 31.08) печалба не би могла да бъде
реализирана, няма основание да се счита, че това би се променило в резултат на
осъществяването на дейността през месеците септември и октомври, когато е ноторно, че туристическият поток значително намалява. Дори
да е вярно становището на вещото лице, че при стопанисването на обекта – морски
плаж „Р.- А.“ е възможно да бъде реализирана печалба, то няма основание да се
приеме, че същата със сигурност би възлязла на сума от поне 40000 лева. Пропуснатите ползи, за които
се претендира обезщетение, както беше вече посочено,
трябва да имат качеството на реалност и сигурност,
те не са
хипотетични вреди. Реалността им се
разкрива само в доказана възможност да бъде увеличено
имуществото, което не е настъпило само поради договорно неизпълнение, а не чрез логически
предположения за закономерното настъпване на това евентуално
увеличение. Не би могло
да се счете,
че при евентуално
точно изпълнение на задълженията във времево отношение
на ответното дружество,
със сигурност би възникнало правото на ищеца
да получи възнаграждение. Ето защо неполученото възнаграждение от 10000 лева за
всеки от процесните сезони не съставлява пропусната
полза, която да стои в пряко причинно-следствена връзка с неизпълнението на
ответника да му предаде фактическата власт върху плажа и предявеният евентуален
иск за присъждане на обезщетение за недоказани вреди, е неоснователен.
С оглед изхода на спора, право на разноски се поражда за
ответника в приложение на чл. 78, ал. 3 ГПК, който доказва извършени такива в
размер на 2550 лева, съгласно представен списък по чл. 80 ГПК, които следва да
се възложат в тежест на ищеца.
При тези мотиви, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Л.С.7.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище *** и адрес на управление:***,
представлявано от управителя Л.И., срещу „А.2.“
ЕАД, ЕИК *******, със седалище
*** и адрес на управление:***, представлявано от Б.Т., обективно съединени
при условията на евентуалност искове с правна квалификация, съответно чл. 92,
ал.1 ЗЗД - за заплащане
на сумата 46000 лева - частичен иск от вземане
в размер на 184000 лева, представляващо мораторна неустойка по чл. 16 от договор, сключен на 23.07.2014 г., начислена за периода
01.06.2015 г. – 31.08.2015 г. и чл. 79, ал.
1, предл. 2 вр. чл. 82 ЗЗД
- за заплащане на сумата 20000 лева – пропуснати ползи от неизпълнение на договора за два сезона, а именно
01.05.2015 г. – 30.11.2015 г. и 01.05.2016 г. – 30.11.2016 г..
ОСЪЖДА „Л.С.7.“ ЕООД, ЕИК *******, със
седалище *** и адрес на управление:***, представлявано от управителя Л.И., да
заплати на „А.2.“ ЕАД,
ЕИК *******, със седалище ***
и адрес на управление:***, представлявано от Б.Т., на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 2550 (две хиляди петстотин и петдесет) лева –
разноски за производството.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред СОФИЙСКИЯ АПЕЛАТИВЕН СЪД
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: