Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
28.05.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на трети април две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 8644 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 374547 от 29.03.2018г. по гр.д. № 63486/2016г.
Софийски районен съд, 82 състав отхвърлил като неоснователни предявените от „Т.С.”
ЕАД, ЕИК ********, срещу Д.В.С., ЕГН **********, по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК искове за признаване за
установено, че ответницата дължи на ищеца следните суми: на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ сумата 1 538.24 лв. - главница,
представляваща стойност на топлинна енергия за периода 01.05.2014г. -
30.04.2015г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, бул. „********, с
абонатен № 100964, ведно със законната лихва от датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК - 09.08.2016г., до окончателното изплащане на
задължението; На основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 121.41 лв. - законна лихва за
забава върху стойността на незаплатената топлинна енергия за периода 15.09.2015г.
- 24.06.2016г.; На основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата 27.00 лв. - главница,
представляваща сума за дялово разпределение на топлинна енергия за периода 01.05.2014г.
- 30.04.2015г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК - 09.08.2016г., до окончателното изплащане на
задължението; На основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 2.63 лв. - законна лихва за
забава върху сумата за дялово разпределение за периода 15.09.2015г. -
24.06.2016г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 44680/2016г. по описа на СРС, 82
състав. На основание чл. 38, ал. 2 ЗА ищецът е осъден да заплати на
пълномощника на ответницата сумата 348.25 лв. - възнаграждение за оказана безплатна
правна помощ. Решението е постановено при участието на „Б.” ООД, като трето
лице помагач на ищеца.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – нарушение на материалния закон и съществено
нарушение на съдопроизводствените правила. Неправилно СРС приел, че не
съществуват договорни правоотношения между страните, респ. че ответникът не е
бил за процесния период потребител на топлинна енергия (ТЕ) по смисъла на § 1,
т. 42 ДР ЗЕ, чл. 153 ЗЕ и § 1, т. 2а ДР ЗЕ. За да отхвърли исковете районният
съд приел, че ответницата е гол собственик, тъй като върху имота е запазено
вещно право на ползване в полза на трето лице. По делото не бил представен
отговор на исковата молба в срок, а с подадения такъв след срока ответницата
оспорвала единствено наличието на писмен договор между страните. Не оспорвала
факта, че е собственик на имота, като „уведомленията“ по делото получавала на
адреса на топлоснабдения имот. Правото на ползване върху имота било погасено със смъртта на ползвателя, което
юридическо събитие било настъпило преди процесния период. Поради това моли съда
да отмени атакуваното решение и вместо него да постанови друго, с което да
уважи предявените искове. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Прави евентуално възражение за прекомерност на претендирано от насрещната
страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна Д.В.С. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира
разноски по списък по чл. 80 ГПК.
Третото лице помагач на ищеца – „Б.” ООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни
искове - с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 1
538.24 лв. - главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия за
периода 01.05.2014г. - 30.04.2015г. в топлоснабден имот на адрес: гр. София,
бул. „********, с абонатен № 100964; с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК
вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 121.41 лв., представляваща
лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода 15.09.2015г. -
24.06.2016г.; с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 27.00 лв. - главница,
представляваща цена на услугата дялово разпределение на топлинна енергия за
периода 01.05.2014г. - 30.04.2015г., и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК
вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 2.63 лв. - лихва за забава
върху главницата за дялово разпределение за периода 15.09.2015г. - 24.06.2016г.
Претендирана е и законната лихва върху главниците от датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК - 09.08.2016г., до окончателното плащане. За
сумите е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 44680/2016г. на СРС, 82 състав.
В исковата молба се твърди, че ответницата, като собственик на
топлоснабдения имот, била за процесния период клиент на топлинна енергия за
битови нужди по смисъла на § 1, т. 2а ДР ЗЕ.
С отговора на исковата молба, депозиран след срока по чл. 131 ГПК,
ответницата е оспорила предявените искове, вкл. е оспорила наличието на
договорно правоотношение между страните, тъй като върху имота има запазено
вещно право на ползване.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Възражението на длъжника срещу
издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за исковите
суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните искове по чл.
422, ал. 1 ГПК са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК и същите
са допустими. Въззивният съд намира, че при постановяване на първоинстанционното
решение не са нарушени императивни материалноправни норми. С оглед оплакванията
в жалбата решението е правилно по следните съображения:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора
редакция (изм. ДВ бр. 54/2012г.), всички собственици и титуляри на вещно право
на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция
или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия. Според общата
легалната дефиниция на „битов клиент” в § 1, т. 2а ДР ЗЕ (обн. ДВ бр.
54/2012г., в сила от 17.07.2012г.), такъв е клиент, който купува електрическа
или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови
нужди. Съгласно чл. 150, ал. 1 и ал. 2 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители/клиенти на топлинна енергия за
битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР, които влизат в сила 30 дни след
първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
потребителите/клиентите.
Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно
решение № 2/17.05.2018г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението
по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен
договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение
в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012г.) е клиент,
който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на
топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа,
както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа
на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.
за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни
субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие.
Съгласно цитираната нормативна уредба, законодателят е
предвидил алтернативно, че клиент на топлинна енергия за битови нужди е или
собственикът, или титулярът на ограничено вещно право на ползване.
Нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ следва да се тълкува във връзка с разпределението
на задълженията между собственика и ползвателя, свързани с ползването на имота
съгласно чл. 57 ЗС. Според чл. 57, ал. 1 ЗС, ползвателят на имота е длъжен да плаща
разноските, свързани с ползването му. Той дължи и заплащането на данъци и такси
за имота, както и да застрахова имота за своя сметка в полза на собственика –
ал. 4 на чл. 57 ЗС. От тези норми е ясно, че законът предвижда ползвателят да
понесе цялата тежест във връзка с ползването на имота, което е оправдано и от
гледна точка на това, че само той извлича ползите от вещта, а собственикът не
може да владее и ползва вещта си. Поради това поначало собственикът е клиент на
топлинна енергия за имота си, но ако върху имота е учредено
вещно право на ползване на друго лице, това лице
(ползвателят) е клиент на топлинна енергия, а не собственикът.
В случая от приетия нотариален акт за дарение № 37, д. №
17181/1992г. на I нотариус при Втори РС се установява, че ответницата е
собственик на процесния имот, но и че дарителката Славянка С. Петрушева си е
запазила вещното право на ползване върху дарения имот до края на живота си.
Поради това правилно СРС е приел, че ответницата, като гол собственик на имота,
не е клиент на топлинна енергия за имота.
Доводите в жалбата са неоснователни. Неподаването на
отговор от ответника, респ. подаването на такъв след срока не освобождава ищеца
от процесуалното му задължение съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК да
докаже, и то при условията на пълно и главно доказване, правопораждащите
вземането му факти, след като няма признание на иска, респ. отделени като
безспорни и ненуждаещи се от доказване факти с доклада по делото.
Доказателства, че вещното право на ползване върху имота е погасено не са
ангажирани от ищеца, поради което предявените срещу голия собственик искове са
неоснователни и подлежат на отхвърляне. Предвид съвпадението на крайните изводи
на двете инстанции, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход и изричната претенция, разноски се следват
на въззиваемата, която е искала присъждане на основание чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатско
възнаграждение на пълномощника й за предоставената безплатна правна помощ в
настоящата инстанция. В договора за правна защита е посочено основанието, на
което правната помощ е предоставена безплатно – чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, което е
достатъчно за уважаване на искането. Съобразно обжалваемия интерес от
1 689.28 лв., минималното възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал.
2 от Наредба № 1/2004г. за минималните адвокатски възнаграждения, възлиза на 348.25
лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 374547 от 29.03.2018г., постановено по гр.д. № 63486/2016г. на
Софийски районен съд, 82 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на адвокат К.И.Б., ЕГН **********,
на основание чл. 38, ал. 2 ЗА сумата 348.25
лв. /триста четиридесет и осем лева и 25 ст./, представляваща адвокатско
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на въззиваемата.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Б.” ООД, като
трето лице помагач на страната на ищеца-въззивник „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.