Решение по дело №641/2020 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 16.04.2021 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, VI-2 състав, в публично съдебно заседание провело се на деветнадесети март през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

                  

                                                                    СЪДИЯ : АТАНАС МАДЖЕВ

 

при участието на секретаря Диляна Цветкова, като разгледа докладваното от съдията търг. дело № 641 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.365 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба с вх. № 36123/01.04.2020 г., която е подадена от „Д.“ ООД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, срещу „И.А.Б.“ АД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***.

Предявени за разглеждане в условията на обективно кумулативно съединяване са осъдителни искове, както следва :

1./ иск при квалификацията на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата в размер от 87 611.16 лв., представляваща, съставляваща част от общо вземане в размер от 115 375,79 лв., представляваща заплатена без да е налице основание сума под формата на начислена неустойка /наказателна надбавка/ за просрочена главница  /826 148,02 лв./ на основание клаузата на чл. 11 от сключен договор за инвестиционен кредит № 2377-01/31.03.2014 г., и

2./ иск при квалификацията на чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата в размер от 3 141,67 лв., съставляваща част от общо вземане в размер от 12 082,41 лв., представляващо дължимо обезщетение за забава в плащането на главното вземане /87 611.16 лв. част от общо вземане 115 375,79 лв./, което е начислено за периода от 21.03.2019 г. до 31.03.2020 г.     

Ищецът твърди, че на 31.03.2014 г. е встъпил в кредитно правоотношение с „И.А.Б.“ АД, чрез сключването на договор за инвестиционен кредит № 2377-01/31.03.2014 г.,  за предоставяне под формата на кредит на сума в размер от 1 650 000 лв. Уговорен е период за издължаване от 120 месеца с краен срок - 31.03.2024 г., при съставен погасителен план, съставляващ неразделна част от договора за кредит. Сочи, че в началото на 2019 г. дружеството „М.-Д“ ЕООД е взело решение да погаси задълженията произтичащи от цитирания договор за кредит и в тази насока е поискало от ответната-банка да му предостави информация за точния размер на остатъка от кредитното задължение. Пояснява се, че това било направено с писмо вх. №033/06.03.2019г., с което „М.-Д“ ЕООД освен информация за  размера на кредитния дълг е поискало от банката-кредитор и такава свързана с обстоятелството налице ли са запори или други действия по принудително изпълнение върху банковите сметки на кредитополучателя, както и по сметката, по която е възможно погасяване на задълженията му към банката. Освен това е поискано и банката да посочи срок след погашенията, в който се ангажира да заличи учредените в нейна полза обезпечения-залози и ипотеки гарантиращи изпълнението на задълженията по цитираната кредитна сделка. Твърди се, че с банково удостоверение №084/11.03.2019г. банката е удостоверила, че остатъчният дълг по договора от 31.03.2014 г. е в размер на сумата от 913 759,18 лв. - главница, 26 075,33 лв. - лихви и 8 768,72 лв. - такси.  Тези суми са потвърдени и с второ удостоверение изхождащо от банката, а именно № 043/19.03.2019г. Фактическите твърдения на ищеца продължават с това, че на 21.03.2019 г. от ищеца в полза на ответната банка е било извършено плащане на сумата от 950 302,53 лв., с което е било погасено задължението му по визирания договор за кредит, като в тази връзка банката била потвърдила същото със свое уведомление изх. №31-283/22.03.2019 г. С ново нейно уведомление обаче тя съобщава на ищеца, че с преведената сума са били погасени задължения, от следния вид :  115 375,79 лв. - лихви по просрочена главница, както и главница в размер на 826 148,02 лв., респективно е настояла, че продължава да е носител на остатък по дължима просрочена главница в размер от 87 611,16 лв. Ищецът допълва, че според банката с уведомления предоставени на Н.А., същия е уведомен за необходимостта от издължаване на всички задължения, тъй като на основание чл.19, ал. 5, т. 3 , ал. 6 и ал. 7 от Договора, банката е обявила целия кредит по договора от 31.03.2014 г. за предсрочно изискуем, което водело до начисляването на наказателни лихви върху непогасената част от главницата по определен в него лихвен процент, а именно сборът на този възприет в чл. 9 от договора с надбавка от още 10 пункта. Ищецът посочва и това, че на 28.02.2019 г. в полза на банката е бил издаден изпълнителен лист за част от главницата. Пояснява се, че въз основа на  банково удостоверение с № 103/01.04.2019 г., ответната кредитна институция е уведомила ищеца, затова че остатъчното му задължение по договора за кредит от 31.03.2014 г. е в размер на сумата от 87 611,16 лв. - главница и 417.93 лв. - лихви. На 02.04.2019 г. твърденият от банката за дължим остатък в размер на сумата от общо 88 029.09 лв. е бил изцяло погасен чрез извършено плащане от дружеството-ищец. При тези обстоятелства се въвежда твърдение, че от страна на ответната банка без да е налице законово или договорно основание е извършено начисляване и събиране на сумата в размер от общо 115 375.79 лв., която подлежала на възстановяване. В допълнение от ищеца се отбелязва, че вноските по кредита му са били редовно плащани, като в издадените две удостоверения от банката е посочен точния размер на оставащото актуално задължение и в тях не са вписвани данни за просрочване на плащания. На следващо място ищецът опонира банката да е обявила кредита за предсрочно изискуем в Централния кредитен регистър каквито са нормативните изисквания определени в Наредба 22 от 06.07.2008г. Това от своя страна изключвало наличието на каквито и да било данни от банката за предсрочна изискуемост на кредита и съответно елиминирало правото й да начислява лихви по реда на чл.11 от Договора за инвестиционен кредит още от 19.04.2018 г. Наред с това ищецът „Д.“ООД, оспорва да е бил уведомен по какъвто и да е начин от банката за решението й да обяви предсрочна изискуемост на кредита отпуснат с договора от 31.03.2014 г. Отбелязва, че задължението поето от физическото лице - Н.А. да уведоми  дружеството - „Д.“ООД за обявяването на предсрочната изискуемост не изключвало задължението на банката също да го направи. Претендира се за нищожност на изявлението, с което е обявена предсрочна изискуемост на кредитното задължение, като се прави позоваване, че волеизявлението на банката не е достигнало до длъжника, нито е направено в изискуемата за това форма по смисъла на чл. 293, ал. 2 от ТЗ. В тази насока били и разясненията дадени с Тълкувателно решение №4 от 18.06.2014г. по т.д. №4/13г. на ВКС на РБ, в което се указва, че предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора. Ищецът възразява и за липса на законови предпоставки за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Банката разполагала с право да обяви такава, когато кредитополучателят не връща други заеми към нея, поради влошено финансово състояние, като в такива случаи според чл. 432, ал. 2 от ТЗ банката е длъжна да даде на длъжника достатъчен срок за плащане на кредита преди да го обяви за предсрочно изискуем. Подчертава, че спрямо ищеца не е била провеждана проверка за финансовото му състояние, нито пък му е бил предоставян срок от банката преди обявяването предсрочната изискуемост на кредита. Изброява и още съображения, поради които счита, че сумата в размер от 115 375.79 лв. е недължимо платена, като пояснява, че в чл. 9 от Договора е определен лихвен процент от 10 %, но в обхвата на тази договорка не попада предсрочната изискуемост. Изтъква, че вземането на което банката има право, когато обяви даден свои кредит за предсрочно изискуем трябва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставения кредитен ресурс, както и законна лихва за забава върху него, начислявана считано от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането, а не както в случая е процедирано, а именно да се извърши начисляване на наказателна или договорна лихва. Сочи се, че уговорената неустойка от 10 % е нищожна, защото противоречи на добрите нрави, а освен това била прекомерна и възникването на евентуална възможност за нейното начисляване е поставена изцяло на преценката на банката, доколкото тя взема решение, дали да обяви даден кредит за предсрочно изискуем или не. Настоява се, че от 19.04.2018 г. до извършеното окончателно плащане на кредита от 21.03.2019 г. от страна на кредитополучателя е било налице изправно поведение по регулярно заплащане на вноските по главница и уговорена договорна лихва. Това означавало, че няма как да е възникнало вземане в размер от 115 375,79 лв., което е изискано за плащане от банката, респективно недължимо платено от ищеца. Ищецът смята себе си и за носител на вземане за обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва, като сочи че то му се дължи, считано от 02.04.2019 г., когато е реализирано недължимото плащане на сумата от 115 375,79 лв. 

С молба-уточнение от 23.06.2020 г. дружеството-ищец изяснява, че заплащането на сумите от 950 302,53 лв. и 88 029,09 лв. станало на 21.03.2019 г. и на 02.04.2019 г. е дело на „Д.-****“ ООД, като с тези суми са били погасени негови задължени произтичащи  от договор за кредит сключен на 31.03.2014 г. По отношение на заявената претенция за присъждане на обезщетение за забава търсена в периода от 21.03.2019 г. до 31.03.2020 г. ищецът пояснява, че определя същата на сумата от 12 082,41 лв., която е начислена върху дължима главница от 115 375, 79 лв., като доколкото предявения иск за присъждане на главница е заявен, като частичен за сумата от 30 000 лв., то претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се заявява за сумата от 3 141,67 лв., като част от общо вземане от 12 082,41 лв.    

На основание чл. 367 ГПК в полза на ответната страна - „И.А.Б.” АД е осигурена възможност за упражняване на процесуалното й право на отговор по ИМ. Такъв е постъпил по делото с вх. № 73016/22.07.2020 г. Ответникът потвърждава, че по силата на Договор за инвестиционен кредит №2377-01/31.03.2014г. банката е предоставила на дружеството-ищец кредит в размер на сумата от 1 650 000 лв. за срок от 120 месеца, при уговорен краен срок за погасяване - 31.03.2024 г. Посочва, че солидарни длъжници по договора са дружествата - „Х.“ ЕООД, „К.“ ООД и физическите лица - Н.А. А.и Е.А.А.. Изтъква, че съгласно чл. 19, ал. 5, т.3 и ал. 6 и ал.7 от договора в случай, че кредитополучателят или трети лица, свързани с него по Закона за кредитните институции са в неизпълнение на задълженията си по други договори, сключени с банката, същата може да обяви вземанията си по договора от 31.03.2014 г. за предсрочно изискуеми. Допълва, че въз основа на Договор за инвестиционен кредит № ДК-491-022076/29.12.2015 г. изменен с анекси, банката е предоставила на „П.К.“ ЕООД, ЕИК ********** кредит в размер на сумата от 2 335 000 лв., по който договор солидарен длъжник е дружеството -  „М.-Д“ ООД. Към датата - 03.04.2018 г. част от задълженията по кредита са били в състояние на просрочване от 93 дни, а именно : главница в размер на 19 631,48 лв., сума представляваща 4 неплатени вноски за периода от 31.12.2017г. до 03.04.2018г., както и просрочени лихви по редовна главница в размер на  48 021,45 лв. за същия период. В тази връзка банката посочва и това, че „Д.“ ООД притежава 95% от капитала на „М.-Д“ ООД, а от своя страна управителя на „М.-Д“ ООД – Н.А., притежава 90% от капитала на „Д.“ ООД, а това означавало, че двете дружества се явяват свързани лица по смисъла на параграф 1, т. 4, б. „д“ и „е“ от ДР на ЗКИ. Дава се гласност и на това, че Н.А. е син на управителя на „Д.“ ООД, което е още едно основание за направата на извод за свързани лица по смисъла на параграф 1, т. 4, б. “а“ от ДР на ЗКИ. Банката упоменава, че с уведомително писмо до „П.К.“ ЕООД и „М.-Д“ ООД, получено на 19.04.2018г. от Н.А., е обявила вземането си по договор № ДК-491-022076/29.12.2015г. за предсрочно изискуемо в пълния му размер. Тя се е снабдила с изпълнителен лист срещу „М.-Д“ ООД за част от вземането си по посочения договор за кредит, в размер на сумата от 750 000 лв., вкл. и за разноски. Поддържа, че след заведен иск по претенцията на банката с правно основание чл. 422 ГПК  е влязло в сила решение № 210 от 17.12.2019г. по т.д. № 25 по описа за 2019 г. на ОС-Кърджали, с което е установено вземането й по основание и размер. Поради допуснатото от страна на „П.К.“ ЕООД и „М.-Д“ ООД имащи качеството на свързани с ищеца лица неизпълнение на задължения по договор за кредит от 29.12.2015 г. свързани с редовното погасяване на уговорените вноски по отпуснати кредит, в полза на банката било възникнало правото да обяви за предсрочни изискуем остатъка по кредита отпуснат по договора сключен с ищеца на 31.03.2014 г. Във връзка с обявяването на тази предсрочна изискуемост ответната банка сочи, че е изпратила до ищеца уведомително писмо, което било предадено на Н.А. на 19.04.2018г., като същият поел задължението да го предаде на управителя на „Д.“ ООД – Е.А./негова майка/. С това свое писмо банката, счита че е уведомила надлежно кредитополучателя и дружествата поели солидарна отговорност по договора от 31.03.2014 г., че на основание чл. 19, ал. 5, т. 3, ал. 6 и ал. 7  е обявила кредита по него за предсрочно изискуем. Признава, че е издала банкови удостоверения с изх. № 084/11.03.2019 г. и изх. № 043/19.03.2019 г., като в първото е посочено, че дългът по договора за кредит от 31.03.2014 г. е в общ размер на сумата от 948 603,23 лв., в т.ч. 913 759,18 лв. - главница, 26 075,33 лв. - лихва и 8 768,72 лв. - такси, а във второто удостоверение е посочен същия размер на главницата и такси, като размера  на лихвите е 27 774,63 лв. Потвърждава, че на 21.03.2019г. е извършено плащане от страна на „Д.“ ООД възлизащо на сумата от 950 302,53 лв., с която са погасени задължения по Договора от 31.03.2014 г., както следва : 992,24 лв. - доплащане за застраховки,         7 776,48 лв. - просрочена такса за управление, 115 375,79 лв. - лихва по просрочена главница, както и 826 148,02 - частично погасяване на просрочена главница. С ново банково уведомление изх. № 31-283/22.03.2019г. „Д.“ ООД било уведомено, че след извършеното плащане и погасяване от 21.03.2019 г., дължимият остатък от главницата е в размер на 87 611,16 лв., а този на  лихвата е в размер на 417,93 лв., като на 02.04.2019г. е било сторено окончателно плащане на сумата.

По отношение на изложените от ищеца доводи за липса на изискуемите предпоставки за обявяване кредита за предсрочно изискуем, ответника оспорва изцяло твърденията и възраженията му, като счита, че те са неоснователни и претендира да не бъдат кредитирани от съда. Излага съображения, че издадените удостоверения с изх. № 084/11.03.2019 г. и изх. № 043/19.03.2019 г. са от клон „Галакси“ на банката, където служителите не са знаели за предсрочната изискуемост на кредита, тъй като уведомлението е изготвено в Централно управление на кредитната институция. Това обаче не можело да се разглежда, като основание за отричане  на предсрочна изискуемост, защото ищецът и другите лица задължени по кредитната сделка от 31.03.2014 г. са уведомени за обявяването на кредита отпуснат с нея за предсрочно изискуем, считано от 19.04.2018 г. Не отговаряли и на действителното фактическо положение твърденията на ищеца, че на 28.02.2019 г. банката се била снабдила с изпълнителен лист за част от главницата. Оспорва възражението за липса на редовна предсрочна изискуемост, поради неотразяването й в ЦКР, като твърди, че необявяването на информация за предсрочна изискуемост във визирания регистър не е обвързано с правни последици във връзка с неизпълнението или изменението на договорните отношения между страните. Застъпва позицията, че уведомлението за предсрочна изискуемост е редовно връчено на адресата му, защото лицето - Н.А. доброволно  и изрично е поело задължението да го предаде на управителя на „Д.“ ООД, която е негова майка. Наред с това по силата на дадено от ищеца пълномощно № 837 от 08.04.2014г. Н.А. се явявал упълномощен да представлява  дружество-ищец пред банки, юридически и физически лица, както и да получава и подписва документи адресирани до него. Оспорва твърдението на ищеца, че банката не е направила волеизявлението си в изискуемата форма и това го правело нищожно. Без правно значение било позоваването на ищеца на постановки от Тълкувателно решение № 4 по т.д. № 4/2013г. и Тълкувателно решение № 8 по т.д. №8/2017г.  на ВКС. Без отношение към релевантните факти било и позоваването от кредитополучателя на чл. 432 , ал. 1, т. 4 от ТЗ, като се пояснява, че тук става дума за договорни отношения /предсрочна изискуемост уговорена, като основание с установена в договора клауза – чл. 19, ал. 5, т. 3, ал. 6 и ал. 7/, което изключвало приложението на законовата норма на т. 4, която вменява задължение на банката да направи проучване на финансовото състояние на длъжниците и да им даде достатъчен срок за изпълнение. Нямало резон и в изнесените от ищеца твърдения, че банката е начислила в негова тежест заплащането на неустойка за допуснати забавяния в плащането на главницата, като не са съобразени договорните клаузи. Не било вярно развитото от ищеца схващане, че наказателната надбавка може да се начислява само в хипотезата, когато предсрочната изискуемост на кредита е обявена на основание договорния текст на чл. 11, но не и на този възприет в чл. 19 от договора. Обръща се внимание, че в чл. 19 от договора били очертани основанията, при наличието на които банката разполага с правото да обяви кредита за предсрочно изискуем, като при обявяването на същия за такъв, банката се била ограничила в това да изиска плащане само на непогасения остатъка по отпуснатия кредит и уговорената неустойка, което било видно от уведомленията за предсрочна изискуемост. Добавя се, че в чл. 19, ал. 6 от договора било заложено, че при настъпването на основания за обявяване на предсрочна изискуемост на вземанията по него, за банката съществувала възможността да обяви за предсрочно изискуеми част или всичките си вземания, ведно с последиците посочени в договора. Въпросните последици били разписани в чл. 11 от кредитното съглашение, като сред тях е и тази, че от датата на обявяване на предсрочната изискуемост банката начислява определената в тази клауза наказателна надбавка. Добавено е, че начислената наказателна надбавка /неустойка/ не произтича от сключен договор за кредит с потребител, и в този смисъл не намирали приложение постановките развити в ТР № 3/2017 г., тъй като се касае до отношения създадени между търговци. Акцентирано е и на това, че предприетите от длъжника плащания след обявяването на кредитния дълг за предсрочно изискуем не могли да въздействат на факта на настъпилата предсрочна изискуемост, а са от значение единствено за формирането на актуалния размер на дълга. В заключение банката поддържа, че е осъщественото в нейна полза плащане от ищеца в размер на сумата от 88 029,09 лв. има своето основание, като ищецът не доказва нито една от хипотезите на неоснователно обогатяване уредени в чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Настоява се за постановяване на решение, с което предявените за разглеждане осъдителни искове срещу банката да бъдат отхвърлени, поради тяхната неоснователност и недоказаност. Прави се искане за присъждане на разноски, в т.ч. такива за възнаграждение на юрисконсулт осъществяващ процесуалното представителство на банката в производството.               

На основание чл. 372 от ГПК, дружеството-ищец се е възползвало от правото си да подаде допълнителна искова молба, с която поддържа изложените в исковата молба фактически обстоятелства и изразява допълнителни аргументи от правна страна. На първо място твърди, че не са реализирани установените от закона предпоставки за обявяване предсрочна изискуемост на кредита, защото вноските по него са плащани редовно и при условията възприети в договора. От гледна точка интересите на кредитора, основание за предсрочна изискуемост на кредита би имало при допуснато трайно и пълно неплащане на вноски за продължителен период от време, а не частично непогасяване на една или две вноски. В разгледания случай неизпълнение с подобен характер не се наблюдавало. Ищецът не оспорва предприетите от банката действия срещу дружеството - „М.-Д“ ООД, във връзка с неизпълнение на задълженията на „П.К.“ ЕООД, нито правото му за снабдяване с изпълнителен лист. Вярно било и това, че в полза на банката било постановено позитивно решение по чл. 422 ГПК за установяване на нейни вземания по договор за кредит от 29.12.2015 г. Оспорва обаче, че неизпълнението на задълженията по договора от 29.12.2015 г. могат да се разглеждат, като съществено неизпълнение по договора за кредит от 31.03.2014 г. и по тази причина да могат да послужат като основание на банката да обяви предсрочна изискуемост на кредита отпуснат по този договор. Счита, че образуваното изпълнително производство не е свързано с договора предмет на настоящото  производство, независимо, че такова основание е предвидено в чл. 19, ал.5, т.3, ал. 6 и ал. 7 от същия. Вярно било, че тези клаузи предвиждат подобна възможност за банката, но не налагат автоматично прибягването до такава  изискуемост, а решението за нейното обявяване трябвало да е предшествано от  задълбочена преценка, в т.ч. и съобразяване наличието на евентуална вреда, каквато в случая поради редовно плащане на кредита не била нанесена. Навежда се възражение за нищожност на договорните клаузи разписани в чл. 19, ал.5, т.3, ал. 6 и ал. 7 от договора за кредит сключен на 31.03.2014 г., като се поддържа, че те са такива противоречащи на закона – чл. 26, ал. 1 ЗЗД, защото водят до неоправдано разместване на имуществени права, от което кредитополучателят търпял значителни загуби. В този ред на мисли е цитирана съдебна практика - Решение №1291 от 03.02.2009г. по гр.д. №5477/2007г. на ВКС, V т.то. и Решение №906 от 30.01.2004 г. по гр.д.№1106/2003 г., ВКС, II т.о. На следващо място ищецът квалифицира за несъстоятелно възражението на ответника относно  неприложимост на законовото правило уредено в чл. 432, ал.1, т. 4 от ТЗ, като твърди че същото урежда случаите на предсрочна изискуемост наред и извън тези, които са договорени от страните с договора. Предвид това приложението на тази нормативна регулация не било изключено, и в този контекст се напомня, че нямало данни за извършване на проверка от банката на финансовото състояние на „Д.“ ООД, съответно да му е бил предоставян достатъчен срок за плащане на евентуално просрочени кредитни задължения преди обявяването на кредита за предсрочно изискуем.  Не се изоставя и тезата за липса на надлежно уведомяване на ищеца за предсрочната изискуемост на кредитния дълг, като се възразява по изложените в т.5 от отговора на искова молба факти. Поддържа се, че представените от банката уведомления, които са  адресирани до „Д.“ ООД, Н.А. и Е.А.не удостоверяват надлежно връчване на техните адресати. Оспорва задължението на Н.А. да извърши уведомяване на ищеца, тъй като същия не е положил подпис под волеизявление да извърши поетото задължение. Оспорва категорично Е.А.в качеството й на управител на „Д.“ ООД да е била уведомявана от когото и да било за обявената предсрочна изискуемост на кредитния дълг по договора от 31.03.2014г. Ищецът има резерви и по това, че Н.А. е подписал уведомлението за предсрочна изискуемост изготвено от банката, действайки в качеството му на пълномощник на „Д.“ ООД, а напротив бил го подписал в лично качество. Освен това изявлението за уведомяване относно предсрочната изискуемост спрямо ищеца било нищожно и не пораждало правни последици за него. Отбелязва се и това, че отсъствало уведомяване на останалите солидарни длъжници, а именно: Х. ЕООД, К. ООД, Е.А.и Н.А. в лично качество.  В подкрепа на тази липса на надлежно уведомяване се явявали и издадените две удостоверения от банката с изх. № 084/11.03.2019 г. и изх. № 043/19.03.2019 г., в които не присъствала подобна информация. Остатъчния дълг не бил осчетоводен в системата на банката и заради това служителите не са го отразили в тези удостоверения изходящи от банката. И в допълнителната ИМ ищецът не пропуска да се  позове на факта, че за обявяването на предсрочната изискуемост на кредитния дълг по договора от 31.03.2014 г. липсват данни в ЦКР воден към БНБ, както каквито и да е изменения по кредита, отразени, съгласно изискванията на чл. 10-11 от Наредба 22/16.07.2007г. При тези обстоятелства се претендира за липса на право в полза на банката за начисляване на наказателни надбавки по реда на чл. 19, ал. 5, т.3, ал. 6 и 7 от Договора, респективно че всички платени на 22.03.2019 г. суми в размер на 115 375.79 лв. не са били дължими в полза на банката, която ги е получила, като тя следва да ги възстанови на ищеца. Отново претендира, че начислената от банката наказателна надбавка не е равнозначна на обезщетение за забавено изпълнение по смисъла на чл. 86, ал. 1 ЗЗД, защото последното възлиза в размер на законната лихва, считано от деня на забавата. Освен това претенцията на баката за заплащане на наказателна надбавка в размера определен в чл. 9 от договора /годишна лихва + 10 %/, която обаче се следвала само за хипотезите посочени в чл. 11 от договора, когато кредитополучателят не спазва фиксираните срокове за погасяване на лихвите и главницата по договора, и именно по тази причина банката обяви остатъка по кредита за предсрочно изискуем, но тази надбавка не намирала приложение, когато се касаело до обявена предсрочна изискуемост, заради нарушения от категорията на установените в чл. 19 от договора. Ищецът отново се е спрял на задължителните разяснения дадени в т. 2 на ТР 3/2017 г., посочвайки, че в контекста на тях размерът на вземането при обявена предсрочна изискуемост по договор за кредит трябва да се определи, като се взема предвид само непогасения остатък на предоставената парична сума /главница/и законна лихва за забава от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането, но в това вземане категорично не можело да се калкулират договорна лихва или наказателна надбавка /неустойка/. Това следвало от правните последици присъщи на волеизявлението за направата на кредита в предсрочно изискуем, сред които е и това, че упражнилия го кредитор губи правото да получи от кредитополучателя уговореното вземане за договорна лихва за целия оставащ период на кредита. Ефектът на предсрочната изискуемост въздействал със сериозно накърняване на имуществената сфера на длъжника, защото последния бивал обременен със задължение да заплати допълнителна сума, съставляваща наказателна лихва /чл. 11 от договора за кредит/, което обаче противоречало на закона, а това правело клаузата нищожна по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Ищецът допълва, че в хипотеза, при която съдът приеме, че има настъпила предсрочна изискуемост на кредитния дълг по договора от 31.03.2014 г., считано от 19.04.2018 г., то тогава трябвало да съобрази и факта, че до 22.03.2019 г. кредитополучателят съвсем редовно е изплащал в полза на банката вноски, с които е погасявал част от главницата, а също и договорна лихва /чл. 9 от договора/ върху главницата. Нямало как обаче, година след обявяване на кредита за предсрочно изискуем наред с плащането на договорна лихва, кредиторът допълнително да начислява и да изисква от кредитополучателя да заплаща и наказателна надбавка от 10 % в общ размер от 115 375,79 лв. Следователно дори да се приемело, че са били налице предпоставки за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, и това е било сторено надлежно от кредитора, то тогава задължението му се изчерпвало в сбора на остатъчната главница и лихвата върху нея до момента на окончателното плащане – 22.03.2019 г., като се отчете и размерът на вече заплатената договорна лихва.               

В срока по чл. 373 от ГПК от ответната банка е постъпил допълнителен отговор на допълнителна искова молба, с който се поддържат изцяло представените в отговора на исковата молба факти, обстоятелства и аргументи като  се излагат и допълнителни такива. На първо място банката е несъгласна с твърденията изнесени от ищеца за отсъствие на предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, като отбелязва, че участниците по сделката имат качеството на търговци, упражнили правото си на свобода при договаряне и със сключването на договора за кредит от 31.03.2014 г., длъжникът се е съгласил с всяка от отделните клаузи в него по силата на чл.20а от ЗЗД. Не трябвало да се споделя схващането на ответника, че упражняването на правото да се обяви даден кредит за предсрочно изискуем било обусловено само от такова поведение на кредитополучателя, при което от негова страна е настъпило трайно и пълно преустановяване в плащането на вноските по кредита в продължение на значителен период от време. Редица били предвидените в договора за кредит предпоставки при реализацията на които в полза на кредитора се пораждало правото да прекрати договорната връзка, като изиска от кредитополучателя да му върне целия размер на остатъка по отпуснатия кредит. Една от тези предпоставки била клаузата за солидарност заложена в чл. 19, ал. 5, т. 3, ал. 6 и ал. 7, като позоваването на ищеца, че тя е нищожна защото противоречи на закона е необосновано, тъй като няма никаква яснота относно конкретната законова разпоредба, която страната смята да е нарушена с цитираната договорна клауза. Касаело се за формално въведено възражение. Отбелязва се, че от ищеца не е оспорено изнесеното от ответната банка твърдение за свързаност на определени лица участници в кредитни правоотношения с банката по смисъла на ДР на ЗКИ.  Определя като безспорни настъпилите предпоставки на чл. 19, ал. 5, т. 3, ал. 6 и ал.7 от Договора, обуславящи възникване правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем. Оспорени са всички възражения на ищеца, изложени  по повод твърденията му за липса на негово надлежно уведомяване за предсрочна изискуемост на кредита. Подчертава се, че представляващата дружеството-ищец ясно е манифестирала воля, че погасява целия кредит към банката, които е  обявен за предсрочно изискуем, по повод на което е получила уведомление. Претендира за надлежно връчване на уведомлението за предсрочна изискуемост, като въз основа на това дружеството-ищец доброволно е пристъпило към погасяване на  дължимите по договора за кредит от 31.03.2014 г. суми. Несъответна на правната и фактическа обстановка в отношенията между страните била тезата на ищеца, че без да има годно основание банката е инкасирала от него наказателна надбавка върху остатъка по кредита, за периода след обявяване на същия за предсрочно изискуем до плащането му. Ответникът счита, че има право да ангажира отговорността на ищеца за плащане на наказателна надбавка, освен в хипотезата на чл. 11 от договора и в хипотезата на чл. 19 от договора, която препраща към чл. 11 от договора, където са уредени последиците от предсрочната изискуемост. Маркира се и това, че при обявената от банката предсрочна изискуемост на кредита, тя е изискала от ищеца да й заплати само изискуемия остатък от главницата и уговореното съгласно договора обезщетение за забава /наказателна надбавка/. На това, че ищецът и след датата на обявяването на кредита е продължил да осъществява плащане на вноските си за главница и лихва по него, ответникът отговоря, че това е право на длъжника, които погасява формирания му дълг частично, като кредиторът не може да откаже да приеме подобно изпълнение. Това обаче не променяло факта на вече настъпилата предсрочна изискуемост на кредита, а има единствено значение за определяне на актуалния размера на дълга. По отношение въведената от ищеца претенция за заплащане на обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за забава в плащането на главното вземане по чл. 55, ал. 1 ЗЗД се обръща внимание, че дори да се приеме, че главно вземане с посочения облигационен източник е възникнало, то същото не става автоматично изискуемо, а е необходимо кредиторът по него да отправи нарочна покана по чл. 84, ал. 2 ЗЗД до длъжника и едва след изтичане на срока даден в поканата може да се говори за допускане на забава в плащането на подобно вземане. Покана обаче не била изпращана от ищеца до ответника, тоест последния не бил поставен в състояние на забава, за което да отговаря посредством плащане на обезщетение по чл. 86 ЗЗД.

При условията на евентуалност в случай, че по делото дадена претенция на ищеца бъде приета за основателна, то от ответника се предявява възражение за съдебно прихващане със сумата от 47 515,13 лв., за която се поддържа, че възникнала в полза на банката под формата на дължима такса за предсрочно погасяване уговорена в чл. 22, ал. 1, т. 17 от сключения договор за инвестиционен кредит от 31.03.2014 г. Адресат на това вземане бил ищецът. В подкрепа на същото се излагат твърдения, че през 2019 г. ищецът прибягнал до сключване с „Търговска банка Д“ АД на договор за кредит. Съгласно същият „Д.“ ООД в положението му на кредитополучател получил отпускане на кредит в размер на сумата от 2 450 000 лв., като целта на същата била да послужи за рефинансиране на остатъчни задължения /главница, лихви и такси предсрочно погасяване/ към ответната банка по подробно индивидуализирани кредитни сделки, в т.ч. и тази от 31.03.2014 г. Сочи се, че усвоявайки кредитен ресурс по договора за кредит сключен с „Търговска банка Д“ АД, на 21.03.2019 г. „Д.“ ООД е осъществил рефинансиране на свои кредитни задължения към „И.А.Б.“ АД в размер на сумата от 950 302,53 лв. именно по договора от 31.03.2014 г. В погасеният дълг обаче не била включена уговорената такса за предсрочно погасяване, която възлизала на 5 % върху размера на рефинансирания кредит /950 302,53 лв./, а именно сумата от 47 515,13 лв. Предвид това ответникът бил носител на право на вземане за тази сума, за което не е получил до момента удовлетворение от длъжника - „Д.“ ООД и с оглед на това го предявява под формата на съдебно възражение за прихващане в настоящия процес.       

Съдът, като взе предвид доводите на страните и въз основа на събраните по делото доказателства, приема следното от фактическа и правна страна:

 

От събраните в хода на производството доказателства се установи, че между страните е сключен Договор за инвестиционен кредит № 2377-01/31.03.2014 г., по силата, на който „Д.-****“ ЕООД е получил от ответната банка под формата на кредит сумата в размер от 1 650 000 лв. Уговорен е период за издължаване от 120 месеца с краен срок - 31.03.2024г., при съставен погасителен план, съставляващ неразделна част от договора за кредит. Предвидено за срока на действие на договора от кредитополучателя да се заплаща и договорна лихва в размер съставляващ сбора между БПКЮЛИК /установен на 6.5 % към момента на сключване на договора/ и надбавка от 2,58 %, или 9,08 %. В клаузата на чл. 11 страните по кредитното правоотношение са предвидили, че в хипотеза на допуснато неспазване на сроковете за издължаване на лихвите и главницата по договора, то в полза на банката се поражда правото на преценка, дали да отнесе размера на непогасените лихви и главница в просрочие и/или да обяви целия кредит за предсрочно изискуем, като начислява върху непогасената част от главницата, считано от датата на падежа, съответно от датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем лихва равна на сбора от определения в чл. 9 лихвен процент, плюс 10 %. Съгласно постигнатото в кредитното съглашение съгласие между страните при настъпване на определени хипотези в полза на банката е предвидена възможността да обяви целия предоставен кредит за предсрочно изискуем, като сред тези случай е този посочен в чл. 19, ал. 4, т. 4, където е разписано, че ако върху сметките на кредитополучателя или на солидарен длъжник бъде учреден залог, наложен запор и/или започнат действия на принудително изпълнение от страна на трето лице или бъдат предприети и/или наложени други обезпечителни или изпълнителни мерки върху имущество на кредитополучателя, солидарния длъжник, или имущество на трето лице, дало своя вещ или право за обезпечение на дълга по настоящия договор, съответно този посочен в чл. 19, ал. 6 а именно, че ако лице явяващо се свързано лице с кредитополучателя по смисъла на параграф 1, т. 4 от ДР на ЗКИ е изпаднало в състояние на неизпълнение на свои задължения, произтичащи от сключен с банката договор. В рамките на коментираното кредитно правоотношение солидарна отговорност за изпълнение на поетите по него задължения за връщане на отпуснатия инвестиционен кредит се констатира да са поели дружествата – „Х.“ ЕООД, „К.“ ЕООД, и физическите лица – Н.А. и Е.А..

Съгласно приложен договор за инвестиционен кредит от 29.12.2015 г. ответната банка е договорила с кредитополучател – „П.К.“ ЕООД да му отпусне кредит в размер на сумата от 2 335 000 лв., като солидарна отговорност по изпълнението на задължението за връщане на този кредит е била поета от дружеството – „М.-Д“ ЕООД. Кредитът е предоставен за период от 120 месеца при краен срок за погасяване 31.12.2025 г. Този договор е бил предмет на изменение и допълнение с подписването на три анекса, както следва : от 10.02.2016 г., 30.11.2016 г. и 18.08.2017 г.

Прието за доказателство е уведомление от „И.А.Б.“ АД адресирано до „Д.“ ООД, в чието съдържание е посочено, че по повод сключения между страните договор за кредит от 31.03.2014 г. с предмет предоставен кредит в размер на сумата от 1 650 000 лв., и съгласно клаузите на чл. 19, ал. 5, т. 3, ал. 6, и ал. 7 от него ако кредитополучателя и/или трети лица свързани с него по смисъла на ЗКИ са в положение да не изпълняват задълженията си по други договори сключени с банката, то право на същата е да обяви вземанията си по договора от 31.03.2014 г. за предсрочно изискуеми. Банката се е позовала на това, че по правоотношение създадено въз основа на договор за кредит от 29.12.2015 г. с кредитополучател – „П.К.“ ЕООД и солидарен длъжник „М.-Д“ ООД е било допуснато неизпълнение на задължението за заплащане на част от главницата и лихвата, а именно 19 631,48 лв. – главница и 48 021,46  лв. – лихва, което е довело до обявяването от страна на банката за предсрочно изискуемо на цялото задължение по договора за кредит от 29.12.2015 г. Поради това, че „Д.“ ООД се явява свързано лице по смисъла на ЗКИ с дружеството солидарен длъжник по договора от 29.12.2015 г. „М.-Д“ ООД, то на посоченото вече основание банката е упражнила правото си да обяви за предсрочно изискуем и целия си кредит отпуснат с договор от 31.03.2014 г., като към 04.04.2018 г. това задължение възлиза на сумата от 1 016 739,20 лв., от които главница – 998 332, 99 лв., лихва в размер на 8 525,83 лв., както и такси в размер на 9 880,38 лв. Д.“ ООД е приканен след получаване на писмото да заплати в полза на банката така формираната сума дължима по обявения за предсрочно изискуем кредит. Върху уведомлението след печатния текст е налице ръкописен текст със съдържание „Получих лично Н.А.. Със задължение да го предам на Е.А./майка/“ изписана е и дата – 19.04.2018 г. След изявлението не е положен подпис. В пределите на проведения по делото разпит на свидетеля – Н. А.същият потвърждава, че ръкописният текст, вкл. и изписването на датата са извършено от него при посещение на офис на банката в гр. София.             

Видно от Решение  № 210/17.12.2019 г. постановено по т.д. № 25/2019 г. от Окръжен съд – Кърджали по иск с правно основание чл. 422 ГПК е признато за установено, че в полза на „И.А.Б.“ АД съществува вземане от „М.-Д“ ООД, съставляващо както следва : сумата от 750 000 лева – част от главница по предоставен кредит с договор за инвестиционен кредит от 29.12.2015 г., изменен и допълнен с анекси от 10.02.2016 г., 30.11.2016 г. и 18.08.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 27.02.2019 г. до окончателното плащане на главното вземане. Това решение е влязло в сила, считано от 24.01.2020 г.

По делото са приложени от ответната банка и приети за писмени доказателства по делото : извлечение от разплащателната сметка с IBAN ***, която е открита в „И.А.Б.“ АД и има за титуляр дружеството - „Д.-****“ ЕООД отнасящо се за периода от 01.01.2014 г. до 31.12.2014 г.; извлечение от разплащателната сметка с IBAN ***, която е открита в „И.А.Б.“ АД и има за титуляр дружеството - „Д.-****“ ЕООД отнасящо се за периода от 31.03.2014 г. до 31.12.2019 г.; лихвен лист за Сметка: Заеми за придобиване на ДА от ТП обезпечени с ипотека, с клиент „Д.-****“ ЕООД отнасящ се за периода от 01.04.2014 г. до 02.04.2019 г.;  извлечение от Сметка :  „Д.-****“ ЕООД, 2255, 001, с Аналитичен № ******за периода от 01.01.2018 г. до 01.09.2019 г.; извлечение от Сметка :  „Д.-****“ ЕООД, 2255, 001, Служебен с Аналитичен № ******за периода от 01.01.2018 г. до 01.09.2019 г.; извлечение от Сметка :  „Д.-****“ ЕООД, 2255, 001, с Аналитичен № ******за периода от 01.01.2018 г. до 02.04.2019 г.;  извлечение от Сметка :  „Д.-****“ ЕООД, 2255, 001, Служебен с Аналитичен № ******за периода от 01.01.2018 г. до 01.09.2019 г.; извлечение от Сметка :  „Д.-****“ ЕООД, 2255, 001, с Аналитичен № ******за периода от 22.03.2019 г. до 01.09.2019 г.; извлечение от Сметка :  „Д.-****“ ЕООД, 2255, 001, с Аналитичен № ******за периода от 01.01.2018 г. до 01.09.2019 г.; извлечение от Сметка :  „Д.-****“ ЕООД, 2255, 001, с Аналитичен № ******за периода от 31.03.2019 г. до 01.09.2019 г.; извлечение от Сметка :  „Д.-****“ ЕООД, 2255, 001, с Аналитичен № ******001 0 за периода от 01.04.2016 г. до 02.04.2019 г.; и банково бордеро № 760260/29.06.2018 г.

Съгласно представено удостоверение за семейно положение, съпруга и деца, което е издадено на 13.01.2020 г. от Община – Джебел се констатира, че лицето – Н.А. А.има съпруга и трима сина, като един от синовете му е Х.Н.А., явяващ се едноличен собственик на капитала на търговско дружество „Д.-****“ ЕООД.

Приложен и приет за доказателство е договор за кредит сключен на 21.02.2019 г., от чието тълкуване се установява, че трета за спора търговска банка „ТЪРГОВСКА БАНКА Д“ АД е отпуснала в полза на ищеца - „Д.-****“ ЕООД стандартен кредит в размер на сумата от 2 450 000 лв., който да бъде използван с цел рефинансирането на остатъчни задължения – главници, лихви и такса за предсрочно погасяване към „И.А.Б.“ АД за погасяване на задължения по четири договора за кредит, сред които е и този датиращ от 31.03.2014 г.

Съгласно преводно нареждане за кредитен превод от 21.03.2019 г. се установява, че на посочената дата - „Д.-****“ ЕООД е осъществил плащане в полза на „И.А.Б.“ АД в размер на сумата от 950 302,53 лв., като за основание продиктувало плащането е записано „окончателно плащане по договор за инвестиционен кредит 2377-01/31.03.2014 г.  

На 11.03.2019 г. от „И.А.Б.“ АД – клон ГАЛАКСИ в полза и след искане от кредитополучателя - „Д.-****“ ЕООД е издадено банково удостоверение, в което е посочено, че остатъчният дълг по кредита с източник договор за инвестиционен кредит 2377 -01 от 31.03.2014 г. с първоначално усвоен размер от 1 650 000 евро към датата – 11.03.2019 г. възлиза на сумата от 948 603,23 лв. /913 759,18 лв. – главница; 26 075,33 лв. – лихва и 8 768,72 лв. – такси.

На 19.03.2019 г. от „И.А.Б.“ АД – клон ГАЛАКСИ в полза и след искане от кредитополучателя - „Д.-****“ ЕООД е издадено банково удостоверение, в което е посочено, че остатъчният дълг по кредита с източник договор за инвестиционен кредит 2377 -01 от 31.03.2014 г. с първоначално усвоен размер от 1 650 000 евро към датата – 18.03.2019 г. възлиза на сумата от 950 302,53 лв. /913 759,18 лв. – главница; 27 774,63 лв. – лихва и 8 768,72 лв. – такси.

Съгласно молба с вх. № 044/22.03.2019 г., която е подадена от  „Д.-****“ ЕООД до „И.А.Б.“ АД се установява, че дружеството, чрез законния си представител – Е.А.е поискало от банката-кредитор да погаси кредитните задължения по договорите за кредит описани в издаденото от самата кредитна институция на 19.03.2019 г. банково удостоверение, поради осъществено плащане от страна на кредитополучателя. Отбелязано е, че се извършва цялостно погасяване на кредитите, които са обявени за предсрочно изискуеми, считано от 05.04.2018 г., за което законният представител признава да е получила изрично уведомление за предсрочната им изискуемост. Ищецът е оспорил авторството на този документ, като е посочил, че положения в него подпис не произхожда от законния представител на „Д.-****“ ЕООД, но това оспорване остана неуспешно, предвид изводите направени в приетото експертно заключение по допуснатата СГЕ, където вещото лице еднозначно посочва, че подписът за „управител“ в представената за изследване молба е положен от лицето – Е.А.А.. Съдът кредитира така даденото заключение, като обективно и професионално изготвено при ползване на разнообразен сравнителен материал. Е.А.А. има качеството на вписан законен представител на „Д.-****“ ЕООД към датата на манифестиране на молбата, а именно 22.03.2019 г.                                              

На 22.03.2019 г. от „И.А.Б.“ АД в полза и след искане от кредитополучателя - „Д.-****“ ЕООД е издадено банково удостоверение, в което е посочено, че с уведомително писмо от 19.04.2018 г. дружеството кредитополучател - „Д.-****“ ЕООД е било уведомено от банката за необходимостта за издължаването на всички задължения, тъй като на основание чл. 19, ал. 5, т. 3, ал. 6 и ал. 7 от договор за инвестиционен кредит датиращ от 31.03.2014 г. е обявил целия кредит за предсрочно изискуем. В писмото е отразено и това, че считано от момента на обявяването на кредита за предсрочно изискуем /19.04.2018 г./ на основание чл. 11 от цитирания договор за кредит, в полза на банката е възникнало правото да начислява върху непогасената част от главницата лихва, която е равна на сбора от определения в чл. 9 лихвен процент плюс 10 пункта. От банката е потвърдено, че на 21.03.2019 г. в нейна полза е извършено плащане от „Д.-****“ ЕООД, което е равно на сумата от 950 302,53 лв. и със същото е осъществено погашение на следните задължения възникнали от договор за кредит с дата – 31.03.2014 г. : 992, 24 лв. – доплащане на застраховка за активи на клиента; 7 776,48 лв. – просрочена такса за управление; 115 375,79 лв. – лихва по просрочена главница и 826 148,02 лв. – просрочена главница. Посочено е, че след осъщественото погасяване чрез плащане в тежест на „Д.-****“ ЕООД продължава да е налице парично задължение в размер на сумата от 87 611,16 лв. – съставляващо просрочена главница.        

На 01.04.2019 г. от „И.А.Б.“ АД – клон ГАЛАКСИ в полза и след искане от кредитополучателя - „Д.-****“ ЕООД е издадено банково удостоверение, в което е посочено, че остатъчният дълг по кредита с източник договор за инвестиционен кредит 2377 -01 от 31.03.2014 г. с първоначално усвоен размер от 1 650 000 евро към датата – 01.04.2019 г. възлиза на сумата от 87 611,16 лв. – главница и 417,93 лв. – лихви.

Съгласно преводно нареждане за кредитен превод от 02.04.2019 г. се установява, че на посочената дата - „Д.-****“ ЕООД е осъществил плащане в полза на „И.А.Б.“ АД в размер на сумата от 88 029,09 лв., като за основание продиктувало плащането е записано „окончателно плащане кредит 2377-01/31.03.2014 г., недължимо плащане „Д.“ ООД.

Приобщени за писмени доказателства по делото са и утвърдените и действащи при „И.А.Б.“ АД правила и процедури за управление и събиране на проблемни кредити на „И.А.Б.“ АД.

За целите на доказването в производството е допусната съдебно-икономическа експертиза, по която е изработено, изслушано и прието от съда експертно заключение 12.01.2021 г. С помощта му се установява, както следва : че размерът на непогасената част от главницата по договора от 31.03.2014 г. към датата -19.04.2018 г. е сумата от 988 332,99 лв. /978 038,07 лв. – редовна главница и 10 294,92 лв. – просрочена главница/, а към датата – 28.02.2019 г. е сумата от 913 759,18 лв. /869 520,79 лв. – редовна главница и 44 238,39 лв. – просрочена главница/; че размерът на законната лихва върху непогасената главница по кредита, считано от 19.04.2018 г. до 02.04.2019 г. при отчитане на всички направени плащания на главница в пределите на периода възлиза на сумата от 88 874,42 лв., респективно размерът на законната лихва върху непогасената главница по кредита, считано от 28.02.2019 г. до 02.04.2019 г. при отчитане на всички направени плащания на главница в пределите на периода възлиза на сумата от 5 851,72 лв.; при преглед на представените от банката извлечения се констатира, че в периода от 19.04.2018 г. до 02.04.2019 г. от кредитополучателя – ищец в полза на банката – ответник са сторени плащания за погасяването на просрочена главница, просрочена възнаградителна лихва, просрочени лихви върху просрочена главница, просрочени такси; просрочената главница включва всички вноски по главницата с настъпил падеж в периода от 19.04.2018 г. до 31.10.2018 г., като размерът й възлиза на общо 84 573,81 лв., съответно вноските по главница имащи падежи на 30.11.2018 г.,  31.12.2018 г., 31.01.2019 г. и 28.02.2019 г. възлизащи на сумата от общо 44 238,39 лв. са били погасени чрез плащане на 22.03.2019 г., като при това положение остатъкът от непогасената редовна главница към 22.03.2019 г. в размер от 869 520,79 лв. е бил прехвърлен в сметка е бил прехвърлен в сметка за просрочена главница и е бил погасен частично на 22.03.2019 г. и окончателно на 02.04.2019 г., като общият размер на осъществените плащания по главница във връзка с договора за кредит от 31.03.2014 г. вещото лице определя на сумата от 998 332,99 лв.; за периода от 31.03.2018 г. до 30.11.2018 г. дружеството-кредитополучател е извършило плащания на просрочена възнаградителна лихва в размер на сумата от общо 63 410, 15 лв.; за периода от 19.04.2018 г. до 22.03.2019 г. дружеството-кредитополучател е извършило плащания на просрочени лихви върху просрочена главница в размер на сумата от 117 731,56 лв., като същата се разпределя, както следва : 1 955,51 лв. – непогасени наказателни лихви върху падежирали просрочени вноски по галвница към 21.03.2019 г., 26 790,16 лв. – начислени лихви в размер на 9,08 % - договорна лихва върху редовна главница с падеж 30.11.2018 г. – частично, 31.12.2018 г., 31.01.2019г., 28.02.2019 г. и от 28.02.2019 г. до 21.03.2019 г., които не са погасени към съответните дати и на 22.03.2019 г. са били отнесени в просрочие, и сумата от 86 630,12 лв. – начислена лихва в размер на 19,08 % годишно /наказателна лихва по чл. 11 от договора/ с оглед обявена предсрочна изискуемост на кредита върху съответната непогасена част от главницата, считано от 19.04.2018 г. до 21.03.2019 г.; за периода от 19.04.2018 г. до 22.03.2019 г. дружеството-кредитополучател е погасило чрез плащане просрочени такси в размер на сумата от 9 880,38 лв.; на следващо място осъществената от вещото лице проверка за движението на прилагания при ответната банка базов процент за кредитиране на юридически лица с инвестиционни кредити е констатирала, че не е налице промяна в показателите му през периода на действие на договора, като същия се е съхранил на ниво от 6.5 %, респективно начислявания от банката лихвен процент върху редовната главница в периода от 31.03.2018 г. до 22.03.2019 г. възлиза на 9,08 % /6,5 + 2,5 % надбавка/ и напълно отговаря на размера на установената в чл. 9 от договора възнаградителна лихва; общият размер на начислената и осчетоводена при банката лихва по чл. 9 от договора за кредит за периода от 31.03.2018 г. до 21.03.2019 г. изчислена на база 360 дни в годината възлиза на 90 200,32 лв., а при изчисляване на база 365 дни в годината възлиза на 91 200,90 лв.; общият размер на дължимата възнаградителна лихва за периода от 28.02.2019 г. до 21.03.2019 г. изчислени на база 360 дни от годината възлиза на сумата от 11 488,88 лв.; общият размер на погасената просрочена възнаградителна лихва, която е начислена за периода от 31.03.2018 г. до 30.11.2018 г. възлиза на сумата от 63 410,15 лв.

По делото са събрани гласни доказателства чрез разпити на свидетелите – Н.А. и Ф.Б. :

В показанията си свидетелят А.посочва, че е управител на дружеството „П.К.“ ЕООД, като дружеството – „Д.-****“ ЕООД му е познато, защото едноличен собственик на капитала в това дружество е неговата майка – Е.А.. Потвърждава за случай, в които майка му в качеството й на представляващ „Д.-****“ ЕООД е натоварвала свидетеля с различни дейности по представителството на посоченото дружество, в т.ч. и представителство пред банка, вкл. и ответната такава. Подчертава, че не е бил упълномощаван да получава кореспонденция от името на дружеството, а само да излъчва платежни нареждания и да прави плащания по банков път. Свидетелят е информиран, че  Д.-****“ ЕООД е теглило кредит от „И.А.Б.“ АД, дори ставало дума за няколко отпуснати кредита. Свидетелят има спомен, че веднъж се е случило да подписва множество документи в ЦУ на „И.А.Б.“, като това станало някъде в началото на 2019 г. Присъствал там в качеството му на законен представител на дружеството - „П.К.“ ЕООД, съответно не действал като пълномощник на „Д.-****“ ЕООД. От служителя на банката му били представени за подпис множество документи, с чието съдържание свидетеля не се запознал, като директно ги подписвал, вкл. изписвал и името си. Имало и документ върху които отразил, че се задължава да го предаде на майка си. Причината свидетелят да не прочете написаното в тези документи е, че не виждал достатъчно и нямал нужната подготовка за да ги осмисли, защото бил с основно образование. Не получил комплект от подписаните на посоченото място документи. Подчертава, че там отишъл сам. Служителят на банката го уверил, че документите ще му бъдат изпратени впоследствие с куриер. Свидетелят останал с убеждението, че не се касае за важни документи, както и че те се отнасят само до делата на „П.К.“ ЕООД. В това го уверявал и служителя на банката. Преследваната от свидетеля крайна цел била да смени банката, като получи освобождаване на имотите заложени от дружеството. Свидетелят потвърждава, че приложеното на лист 44 от делото уведомление е с ръкописен текст положен от него. Прави бележка, че изписаната там дата – 19.04.2018 г. е с неговия почерк, но това не е действителната дата, когато тези документи са му били дадени за разписване. Действителната дата била в началото на 2019 г. И по отношение на това уведомление свидетелят отрича да е получавал екземпляр. По отношение датирането на документите свидетелят разкрива, че доколкото е целял да смени банката, като погаси всички задължения към ответната такава, то за да се осъществи това било изискано от него да подпише документите със задна дата – 19.04.2018 г., като тя била определена от служителя на банката и свидетелят я отразил в документацията.                                        

В показанията си свидетелката – Б. посочва, че е служител на „И.А.Б.“ АД, като ръководи клон ГАЛАКСИ от м. 03.2018 г. Там тя отговаря за управлението на клона, персонала работещ в него, разглеждане на кредитни случаи, наблюдения на транзакции. Сред правомощията й присъства и такова свързано с издаването на банкови удостоверения на клиенти по договори за кредит и в частност какви са актуалните им задължения по конкретен кредит. Касаело се за стандартизирани удостоверения, като тяхното съдържание изцяло се определя от заявеното клиентско искане. Съставят се по данни отразени в системата до която свидетелката има достъп в деня на издаването на удостоверението. Потвърждава, че дружеството „Д.-****“ ЕООД и е познато около работата й в клона, като същото е искало от нея издаването на банкови удостоверения за актуалните кредитни задължения които има. Когато прави справки в системата свидетелката сочи, че може да види, дали даден кредит е отнесен в просрочие. По отношение на обстоятелствата, дали даден кредит е обявен за предсрочно изискуем и за него банката се е снабдила с изпълнителен лист, свидетелката посочва, че ако системата и позволи подобен достъп и това би видяла. Известно и е, че тези обстоятелства се въвеждат ръчно на централно ниво. По отношение на клиента „Д.-****“ ЕООД когато свидетелката му е издавала банковите удостоверение не е видяла информация, че кредитът му е обявен за предсрочно изискуем. Тя разбрала за това от представителя на фирмата на име Н., защото той се позовал на това обстоятелство за да избегне плащането на такса за предсрочно погасяване в размер на 5 %. Казал, че преди година е получил уведомление от банката, че кредитът му е обявен за предсрочно изискуем, което изключвало основанието да му се начислява сочената такса. Тези сведения провокирали свидетелката да инициира комуникация с колегите си от „Проблемни кредити“. След предявяване на банковите удостоверения от 11.03.2019 г. и 19.03.2019 г. свидетелката потвърждава, че издаването им е нейно дело, като те отговарят на исканията на кредитополучателя и на отразеното в системата на банката до която тя има достъп.  Разбирайки от Н., че кредитът на клиента – „Д.-****“ ЕООД е бил обявен за предсрочно изискуем, свидетелката поискала от него да и изпрати писмото, с което банката го е уведомила за това обстоятелство. Той го направил. Когато издавала банковото удостоверение от 01.04.2019 г. свидетелката вече знаела за обявената предсрочна изискуемост на кредита на „Д.-****“ ЕООД, като това вече било отразено и в системата на банката до която тя имала достъп.

При така установените факти, съдът намира следното от правна страна :                

По иска с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, съдът намира следното :

Съгласно разпределената доказателствена тежест между страните по спора, ищецът следваше да докаже сключването на сочения в ИМ договор за кредит между него и ответната банка, въз основа на който му е бил отпуснат кредит в размер и за период на погасяване посочени в ИМ, както извършено плащане на посочените в ИМ и молба-уточнение суми в размер от 950 302,53 лв. и 88 029.08 лв. с цел погашение на задължения произтичащи от кредитното правоотношение създадено по договор за кредит от 31.03.2014 г. Ответната страна пък трябваше да проведе доказване на  основанието да получи и задържи извършените в нейна полза плащания, в т.ч. и  надлежно обявената предсрочна изискуемост на кредита.

Отсъстват разногласия, а и по делото са ангажирани достатъчно по обем и надеждност доказателства, от чието съдържание да се направи еднозначен извод, че дружеството-ищец и банката ответник са встъпили в кредитно правоотношение имащо за свои източник сключен на 31.03.2014 г. договор за инвестиционен кредит. Съгласно обвързаността породена от този договори и приетите по него права и задължения от страните, ответната кредитна институция е отпуснала, а дружеството-ищец е усвоило кредит в размер на сумата от общо 1 650 000 лв. Кредитополучателят е поел задължение да върне така предоставените му на кредит пари при съблюдаване на съответните падежи на отделни погасителни вноски, при установен краен срок за погасяване – 31.03.2024 г.

Няма спор и върху факта, че до датата – 04.04.2018 г. ищецът – кредитополучател е изпълнявал редовно и в пълнота задълженията си да обслужва на падежа подлежащите на плащане вноски по договора за кредит, съгласно утвърдения погасителен план. Това се потвърждава и от извлеченията от банковите сметки предназначени да обслужват кредита, както и от вещото лице. Ясно установени са и фактите, че на 21.03.2019 г. и на 02.04.2019 г. кредитополучателят -  „Д.-****“ ЕООД е осъществил плащане в полза на „И.А.Б.“ АД на  сумите в размер от 950 302,53 лв. и 88 029,09 лв., с цел погасяване на търсени му задължение по договор за инвестиционен кредит 2377-01/31.03.2014 г.

Първият спорен момент между страните е съсредоточен върху това, дали „И.А.Б.“ АД е разполагал с валидно възникнало за него договорно право да обяви за предсрочно изискуем целият остатък по кредита отпуснат на ищеца с договора от 31.03.2014 г. С клаузата на чл. 19, ал. 6 от договора за кредит страните са постигнали съгласие за това, че ако лице явяващо се свързано с кредитополучателя по смисъла на § 1, т. 4 от ДР на ЗКИ е в състояние на неизпълнение на свои задължения произтичащи от сключен с банката договор, то същата има право да преустанови предоставянето на траншове по кредита, или да обяви кредита по договора от 31.03.2014 г. за предсрочно изискуем с всички произтичащи от това последици. Съгласно разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД, страните разполагат с правото свободно и автономно да уговарят клаузи в сключваните по между си сделки, стига те да не противоречат на императивните законови разпоредби, като в случая доколкото се касае до установяване на хипотези при които дадено вземане може да се иска да бъде обявено за предсрочно изискуемо от кредиторът му, то трябва да се държи сметка за това, че доколкото кредиторът се явява банка, то общата норма на чл. 71 ЗЗД, търпи изключението предвидено в чл. 432, ал. 1 и ал. 2 ТЗ. Казаното означава, че при сключването на договор за банков кредит е напълно допустимо участниците в него да предвидят съблюдаването на специални предпоставки при реализацията на които в полза на банката да се поражда едностранното преобразуващо право да обяви отпуснатия от нея и ползван от кредитополучателя банков кредит за предсрочно изискуем. В този контекст установявайки правилото на чл. 19, ал. 6 от договора страните по кредитното съглашение са действали изцяло съобразно осигурената им от законодателя договорна автономия, като не е налице прекрачване на законова норма, забраняваща регулацията на отношенията свързани с предсрочната изискуемост за връщане на целия размер на отпуснат банков кредит. Вярно е, че в случая клаузата на чл. 19, ал. 6 от договора предвижда възможност за банката да пристъпи към обявяване на даден от нея кредит за предсрочно изискуем без да е налице неизправност от страна на прекия получател на кредита, а по причина неизправност на свързано с кредитополучателя лице и то за задължения произтичащи от друго кредитно правоотношение, по което ищецът изобщо не е страна, но това е проявление на принципа на договорната свобода установен в чл. 9 от ЗЗД и възможен за приложение по смисъла на чл. 432, ал. 1 ТЗ. Кредиторът има интерес от предвиждането на подобна възможност за предсрочна изискуемост, защото когато се касае до кредитиране на търговски дружества и в частност на свързани такива на преценка се подлага както индивидуалната им кредитоспособност, така и съвместния им потенциал и общи търговски начинания, които биха генерирали, печалби, съответно загуби в упражняваната от тях търговска дейност, която в преобладаващата си част е съвместна или свързана. Тоест напълно възможно и допустимо е договорно положение, при което страните предвиждат право на банката да обяви даден кредит за предсрочно изискуем, заради поведение което е манифестирано от различно от кредитополучателя лице, а именно свързано такова по смисъла на чл. § 1, т. 4 от ДР на ЗКИ. С оглед на това позоваването на ищеца, че коментираната договорна клауза позволяваща на кредитора да обяви кредита по договора от 31.03.2014 г. за предсрочно изискуем е недействителна, по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД не се споделя от настоящия състав, предвид което установената с нея уговорка на общо основание следва да се счита обвързваща страните.  Неоснователно е и позоваването извършено от ищеца, че преди да пристъпи към предсрочно обявяване за изискуем на целия кредит по договора от 31.03.2014 г. е трябвало да даде на кредитополучателя достатъчен срок за да изпълни задълженията си по други заеми. Както вече се отбеляза основанието за прилагане на предсрочната изискуемост от страна на банката по договора й с ищеца от 31.03.2014 г. не е  провокирано от допуснато от страна на същия неизпълнение по връщане на други заеми предоставени му от тази банка, което да се дължи на влошеното му финансово състояние, както предвижда хипотезата на 432, ал. 1, т. 4 ТЗ, а е такова което е възприето от страните в приложение на договорната им автономия позволена, съгласно правилото на чл. 432, ал. 1 ТЗ. Важно е да се отбележи, че при разглежданото основание „Д.-****“ ЕООД изобщо не се явява отговорно да покрива задълженията на свързаното с него лице -  „М.-Д“ ЕООД, респективно няма признаци ищецът да е изпадал във влошено финансово състояние. Казаното означава, че „Д.-****“ ЕООД не може да се позовава на правилото на чл. 432, ал. 2 ТЗ.      

Следващият въпрос на които трябва да се обърне внимание при коментиране на спорното материално право по настоящото дело е този свързан с обстоятелството, дали действително са настъпили предпоставките покриващи договорната хипотеза на чл. 19, ал. 6 от договора за кредит сключен на 31.03.2014 г. Прегледът на правния статус на дружеството „М.-Д“ ЕООД показва, че същото е учредено, като правен субект през 2014 г., като съдружници в него са дружеството-ищец и турския гражданин – И.К.. Съгласно параграф 1, ал. 4, буква „е“ ЗКИ свързани лица са лицата, едното от които упражнява контрол спрямо другото. Без съмнение, доколкото „Д.-****“ ЕООД имащ качеството съдружник в „М.-Д“ ЕООД притежаващ повече от 50 % от капитала му се явява свързано с него лице по смисъла на цитирания по-горе законов текст. Освен това, че по отношение на „М.-Д“ ЕООД се установява да има качеството на свързано лице за да е приеме надлежно да са настъпили предпоставките покриващи възникването на преобразуващото право по чл. 19, ал. 6 от договора е необходимо да се установи, че към датата – 03.04.2018 г.  „М.-Д“ ЕООД в качеството му на солидарен длъжник по паралелно учреденото кредитно правоотношение с източник договор за инвестиционен кредит от 29.12.2015 г. е бил неизправна страна по отношение изпълнение на задължението за заплащане на вноски по главница и договорна лихва на установените за това с договора за кредит падежи. Предвид това, че по делото е приложено добило стабилитет съдебно решение по чл. 422 ГПК постановено от ОС-Кърджали, в което спрямо „М.-Д“ ЕООД е прието за установено, че дължи в полза на „И.А.Б.“ АД наред с главния длъжник – „П.К.“ ЕООД, сумата от 750 000 лв. – съставляваща част от главница по предоставен банков кредит с договор от 29.12.2015 г.  и три броя Анекси към него. С това решение е прието, че поради допуснато неизпълнение в срочното заплащане на уговорените вноски по главница и лихви на съответните падежи от кредитополучателя, съответно солидарния длъжник, целият кредит по цитирания договор е бил обявен за предсрочно изискуем от банката-ищец. Настоящата инстанция е обвързана от формираната с цитираното решение СПН, в това число и относно настъпилата предсрочна изискуемост на целия кредит по договора от 29.12.2015 г., заради допуснато неизпълнение на задължение за заплащане на главница и лихва с настъпили падежи, адресат на което задължение се явява и свързаното с ищеца лице - „М.-Д“ ЕООД. Това неизпълнение е било налице преди 04.04.2018 г., което е породило в полза на „И.А.Б.“ АД правото по чл. 19, ал. 6 от договора за кредит сключен на 31.03.2014 г. да обяви целия отпуснат в полза на „Д.-****“ ЕООД банков кредит за предсрочно изискуем. Тъй като се касае до субективно материално право, то преценката, дали същото да бъде упражнено е изцяло в полето на носителя му, като в случая банката-ищец е взела решение да го упражни, като обяви за предсрочно изискуем целия остатък по кредита отпуснат в полза на „Д.-****“ ЕООД с договора от 31.03.2014 г. Обявяването на предсрочната изискуемост предполага изявление на кредитора до кредитополучателя, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуем. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. В този смисъл е решение №198 от 18.01.2019г. постановено по т.д. №193 от 2018г. на ВКС, I  Т.О. Може да се посочи, че за да може да се обяви валидно предсрочната изискуемост следва да са налице обективен и субективен елемент. Обективният се изразява в осъществяване в предвидените в договора или в закона /чл.432 ТЗ/ предпоставки, а субективният предполага волеизявление от страна на кредитора, че счита договорът за предсрочно изискуем, което волеизявление следва да достигне до знанието на кредитора. Вече се направи коментар, че първия елемент е настъпил според проведеното по делото доказване от ответната – банка. Връчването на волеизявлението на кредитора за настъпила предсрочна изискуемост, представлява упражняване от негова страна на потестативно субективно право едностранно да внесе промяна в установеното правоотношение, като при осъществяване на обективните условия в договора или закона, други предпоставки не се изискват. В този смисъл е и постоянната и еднопосочна практика на ВКС формирана в решение № 139 от 05.11.2014 год. по т.д.№ 57/2012 год. на І т.о. на ВКС, решение № 114 от 07.09.2016 год. по т.д.№ 362/2015 год. на II т.о. на ВКС и решение № 198 от 18.01.2019 год. по т.д.№ 193/2018 год. на І т.о.

От представените по делото уведомления може да се направи категоричен извод, че банката надлежно е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем. В представените уведомления изпратени до „Д.“ ООД, представлявано от Е.А.А., до „П.К.“ ЕООД и до Н.А. А.и до Е.А.А., кредиторът изрично е посочил, че счита задължението на ищците произтичащо от Договор за инвестиционен кредит № 2377-01/31.03.2014 г. за предсрочно изискуемо. Уведомлението има и необходимото съдържание – посочено точно относно кой договор за кредит се упражнява преобразуващото право, като са посочени и конкретните обективни предпоставки, въз основа на които банката счита кредита за предсрочно изискуем, а именно чл.19 ал.5 т.3, ал. 6 и ал.7 от Договора. Спорно по делото е, дали надлежно е осъществена субективната предпоставка за упражняване на правото да се обяви договора за предсрочно изискуем, а именно връчването на писменото изявление на банката до кредитополучателя. Уведомлението за предсрочна изискуемост предназначено за кредитополучателя - „Д.“ ООД, представлявано от Е.А.А., е прието лично от Н.А. на датата - 19.04.2018г.. В него приемащият е изписал текст, че получава същото на 19.04.2018 г. със задължението да го предаде на Е.А./негова майка/. Липсва подпис на приемащият, което обаче не прави изявлението със спорно авторство, защото при разпита си пред съда  Н.А. потвърди, че цитираният текст е изписан именно от него, което означава, че той е автор на изявлението. Н.А. е пълномощник на „Д.“ ООД в това число разполага с правото да го представлява пред банки, което означава, че същият е приел връченото му уведомление в качеството му на лице с надлежно учредена представителна власт от адресата на поканата. Няма необходимост от установяване на обстоятелството, дали Н.А. е изпълнил задължението си да предаде на представляващия „Д.“ ООД уведомлението за предсрочна изискуемост, защото това съставляват вътрешни отношения между представител и представляван, като те не могат да рефлектират върху отношенията между банката и „Д.“ ООД, в т.ч. обстоятелството по надлежното известяване на длъжника за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Ако пълномощникът не е изпълнил задълженията си по представителното правоотношение това може да доведе единствено до ангажирането на отговорността му от представлявания за вреди, които последния е претърпял от действията на представителя. В допълнение трябва да се посочи, че фактът на връчване на уведомлението за обявяване предсрочна изискуемост на кредита предоставен по договора от 31.03.2014 г. следва да се приеме за установен и от извършеното извънсъдебно признание от законния представител на „Д.“ ООД, което фигурира в молба от 22.03.2019г., където Е.А.е посочила, че дружеството „Д.“ ООД е пристъпило към цялостно погасяване на кредита от 31.03.2014 г., който е бил обявен от ответната банка за предсрочно изискуем, считано от 05.04.2018 г. Това признание покрива както факта на обявяване на кредита за предсрочно изискуем и достигането му до знанието на длъжника-ищец. Страните спорят и относно момента, когато уведомлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е достигнало до адресата му - „Д.“ ООД, като последното твърди, че това е станало през м. 03.2019г., а ответникът поддържа, че връчването е осъществено на 19.04.2018 г., чрез Н.А.. Съдът счита, че осъщественото в пределите на настоящия процес доказване показва, че връчването е станало на 19.04.2018 г., тъй като това е отразената върху уведомлението дата, като автор на това изявление е Н.А., които потвърди в качеството му на свидетел, че изписания текст в това число и датата са негово дело. Относно показанията на свидетеля – А., че е бил подтикнат от служител на банката да постави различна от реалната дата, която била в началото на 2019 г., съдебният състав не кредитира същите в тази им част, доколкото в молбата от 22.03.2019 г., за която се установи да е подписана от законния представител на „Д.“ ООД изрично се посочва, че цялостното погасяване се прави заради обявена предсрочна изискуемост на кредита, считано от 05.04.2018 г. Аргумент в обратна посока не могат да бъдат счетоводните записвания водени при банката, както и липсата на отразяване на това обстоятелство в Централния кредитен регистър създаден и поддържан при Българска народна банка, в т.ч. и издаване на банкови удостоверения, в които не присъства отразяване на обстоятелството, че кредитът отпуснат с договор от 31.03.2014 г. е обявен за предсрочно изискуем. Липсата на отразяването на даден факт, като осъществил се в комуникацията между страните не заличава неговата реализация в правния мир, а по-скоро показва недостатъци в начина на администриране на кредита, в това число неверни удостоверявания, за което е налице друг ред за ангажиране отговорността на банката. По отношение позоваването на ищеца, че кореспонденцията между страните по кредитната сделка следва да е подчинена на правилата установени в чл. 26 от договора, а имено изявленията на банката, в т.ч. и такова за предсрочна изискуемост на кредита следва да се връчват на адреса на дружеството, чрез неговия законен представител – Е.А.. На този довод трябва да се посочи, че несъблюдаването на посочения ред не води до нередовност на процедурата по уведомяване на кредитополучателя за дадени обстоятелства по кредитната сделка, в която е встъпил. Няма пречка кредитополучателят да упълномощи лице, което да го представлява в отношенията му с банката, което манифестира съгласие за изменение на уговорката по чл. 26 от договора към момента, когато банката възприеме това упълномощаване и зачете представителната власт на упълномощеният представител. В противен случай се касае до ограничаване на граждански права позволяващи на всеки субект да упълномощи друг такъв с цел представителството си пред трети субект в рамките на дадено правоотношение или процедура.   

По делото няма спор, че в периода от 19.04.2018 г. до 21.03.2019 г. дружеството - „Д.“ ООД не е изпълнило задължението си да възстанови в полза на банката-ответник пълния остатъчен размер на обявения за предсрочно изискуем банков кредит. Това е станало с две плащания на 21.03.2019 г. и на 02.04.2019 г. За периода от момента на обявяване на кредита по договора от 31.03.2014 г. за предсрочно изискуем, а именно – 19.04.2018 г. до момента на окончателното му погасяване - -02.04.2019 г. банката се позова, че е носител на правото да начисли, респективно получи плащане на неустойка /наказателна лихва/, съгласно чл. 11 от договора, която възлиза на сумата от общо 115 375,79 лв. и се формира като сбор от лихвения процент установен в чл. 9 от договора /9,08 %/ и надбавка от 10 %. Възражението на ищецът е, че клаузата на чл. 11 от договора е нищожна, защото предвижда наказателна неустойка, чиито размер е неоправдано висок и водещ до ситуация на неоснователно обогатяване в полза на банката за сметка на кредитополучателя. Съгласно чл. 11 в случай на неспазване сроковете за погасяване на лихвите и главницата банката, по своя преценка отнася размера на непогасените лихви и главница в просрочие и/или обявява целия кредит за предсрочно изискуем и начислява върху непогасената част от главницата, считано от датата на падежа, съответно от датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем, лихва, равна на сбора от определения в чл. 9 лихвен процент, плюс 10 %. Съдът намира, че цитираната договорна клауза е нищожна, защото влиза в  противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. III от ЗЗД. За да прецени действителността на клаузата за неустойка, която е уговорена в чл. 11 от Договор за инвестиционен кредит № 2377-01/31.03.2014 г., която не е търпяла изменение в периода на своето действие от сключване на договора до погасяване на произтичащите от него задължения за връщане на отпуснат кредит и съпътстващите го лихви и такси, съдът съобрази изложените в т. 3 от Тълкувателно Решение № 1/2009 г., постановено по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС критерии. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две насоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. В този смисъл ограничението се отнася както за гражданските, така и за търговските сделки. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл.26,ал.1 от ЗЗД/. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът, дори и да няма нарочно позоваване от страна в материалното правоотношение следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтича от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави трябва да се осъществява за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора , а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от примерно изброените в ТР № 1/2009 г., постановено по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС критерии, един от които е дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог,ипотека и др. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел,за която е уговорена, излиза извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Според съдебния състав подложената на преценка за действителност клауза за уговаряне на  неустойка в размер от 19,08 % /9,08 % + 10 %/ надхвърля присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и се явява средство за несправедливо обогатяване на кредитора за сметка на длъжника. Тази неустойка е установена между страните за да санкционира неизправния длъжник, тогава когато той не изпълнява паричното си задължение да заплати в полза на банката вземането, съставляващо равностойността на обявения за предсрочно изискуем остатък по кредит  отпуснат с договор от 31.03.2014 г. Прегледът на този договор обаче показва, че страните са обезпечили вземанията произтичащи от него чрез уговарянето на редица обезпечения, а именно залози по реда на ЗДФИ върху вземания, както на кредитополучателя така и на лицата поели солидарна отговорност да отговарят наред с него, залог по реда на ЗОЗ на движими вещи – МПС-та, производствена технологична линия, залози на вземания следващи се в полза на солидарно отговорния „Х.“ ЕООД от договори сключени с Община – Приморско, Община – Лъки и Държавната агенция за бежанците, залог по реда на ЗОЗ на бъдещи вземания за възстановяване на ДДС, залог на вземания по банкови сметки, учредени договорни и законни ипотеки върху детайлизирани в договора недвижими имоти. Вече се посочи, че солидарна отговорност за изпълнение на задълженията по договора за кредит е поета и от две търговски дружества, което показва завишена степен на обезпеченост на задълженията по договора, в т.ч. и на задължението да се върне обявения за предсрочно изискуем остатък по кредита. Добавянето към тях и на неустойка, която да преследва същия ефект показва преминаване на присъщата обезпечителна функция на неустойката, доколкото кредиторът няма необходимост от нея за да мотивира длъжника си да изпълнява надлежно договорните си задължения. Уговарянето на неустойка в размера определен в чл. 11 от договора показва, че е допуснато съществено отклонение и от другите две функции, които неустойката е предвидено да обслужва, а именно да накаже неизправната страна за виновното неизпълнение на поето от нея договорно задължение и да обезщети страната засегната от това неизпълнение. Касае се за неустойка от 19,08 % годишно, която надвишава с 90 % размерът на законната лихва, която според чл. 86, ал. 1 ЗЗД законодателя е предвидил да търпи като санкция длъжника за забавата в изпълнението на негово изискуемо парично задължение. Вярно е, че наказателната функция на неустойката преследва и формирането на възпитателен ефект у неизправната страна, като предизвика занапред въздържане от подобно договорно поведение, но в случая степента на санкцията е толкова висока, че води до нарушаване принципа да не се допуска неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата. Подобен резултат е несъвместим с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. III от ЗЗД, поради което клаузата за неустойка по чл. 11 от договора за банков кредит сключен на 31.03.2014 г. се явява нищожна на посоченото основание. В този смисъл е константната и безпротиворечива практика на ВКС - Решение № 234 от 17.11.2016 г., постановено по гр. д. № 1856/2016 г. на ВКС, ГК, III ГО, Решение № 228 от 01.02.2013 г., постановено по т. д. № 1236/2010 г. на ВКС, ТК, II ТО, Решение № 66 от 23.08.2019 г., постановено по т. д. № 2131/2018 г. на ВКС, ТК, I TO, както и Решение № 659 от 19.03.2018 г., постановено по т. д. № 4031/2017 г. на САС, ТК, 6 –ти състав, което не е допуснато до касационно обжалване. При положение, че клаузата за неустойка е нищожна, то тя не обвързва страните, респективно никоя от тях не може да черпи права за себе си от заложената с нея отговорност. Следователно ответната банка не се е явявала материално легитимирана да начисли  и получи от ищеца – кредитополучател, чиито кредит е обявен за предсрочно изискуем плащане на сума под формата на неустойка по чл. 11 от договора.    

За пълнота на изложението решаващият орган намира за необходимо да упомене, че дори клаузата на чл. 11 от договора да се възприеме за действителна /неопорочена по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД/, то тя не е приложима, когато се касае до допусната забава да се върне обявен за предсрочно изискуем остатък по банков кредит, когато основанието за тази предсрочна изискуемост е различно от неспазване на сроковете за погасяване на лихвите и главниците. По делото няма спор, че ползваното от ответната банка основание за обявяване на кредита от 31.03.2014 г. за предсрочно изискуем не е такова свързано с допуснато от кредитополучателя пряко неизпълнение на негово задължение да заплаща на падежа вноските по главницата и договорната лихва по отпуснатия му кредит, съобразно установения за това погасителен план, а е продиктувано от неизпълнение на свързано лице по друго кредитно правоотношение учредено с „И.А.Б.“ АД, по което „Д.-****“ ЕООД изобщо не е страна, в т.ч. и солидарен длъжник. Следователно при реализирането на подобна хипотеза макар да е настъпила предсрочна изискуемост на кредитния дълг в правната сфера на банката не се поражда вземане за неустойка по смисъла на чл. 11 от договора сключен на 31.03.2014 г., респективно получаването на такава от ищеца е безпричинно и на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД подлежи на реституиране.   

Казаното означава, че ответната банка не доказва да е титуляр на вземане за неустойка по смисъла на чл. 11 от договора за кредит сключен на 31.03.2014 г. и като последица от това ищецът е осъществил плащане на такава без да е налице основание за това, предвид което предявения за разглеждане иск за осъждане на банката да върне платената като равностойност на неустойка сума на платилия я ищец на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД се явява доказан в своето основание. Що се касае до размера на това съдебно предявено вземане, съдът отчита събраните по делото писмени доказателства, както и отговорите дадени от вещото лице по икономическата експертиза заключението, по която кредитира, като съобразно тях се констатира, че банката е усвоила от извършените в нейна полза от ищеца плащания на 21.03.2019 г. и 02.04.2019 г., като начислена неустойка по смисъла на чл. 11 от договора сключен на 31.03.2014 г. възлиза на сумите от 1 955,51 лв. и 86 630,12 лв., или общо сумата от 88 585,63 лв. Тоест предявения иск в размер до сумата до увеличения му по реда на чл. 214 ГПК размер от 87 611,16 лв. се явява напълно доказан по размер и следва да бъде уважен изцяло от съда.   

По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, съдът намира следното :

Задължението по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД възниква от момента на получаване на недължимото и е задължение без определен срок. Ето защо с оглед правилото на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, за да бъде поставен длъжникът в забава, е необходимо да бъде поканен да изпълни задължението си по чл. 55, ал. 1, пр.1 ЗЗД. Такива са и указанията дадени с приетото Тълкувателно решение № 5 от 21.11.2019 г. по тълк. д. № 5/2017 г., на ВКС, ОСГТК, а именно, че в хипотеза когато се постановява връщане на дадено при начална липса на основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД длъжникът дължи обезщетение за забава, считано от поканата отправена към него да изпълни. Дружеството-ищец не твърди да е отправяло подобна покана до ответната банка за връщане на платената без основание неустойка за забава по чл. 11 от договора за кредит сключен на 31.03.2014 г., което означава, че преди депозиране на ИМ за присъждане на главното вземане по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД ответникът не е бил поставен в положение на забава що се касае до изпълнение на паричното му задължение да възстанови получената без основание сума в размер на  88 585,63 лв. Следователно същият не може да бъде държан отговорен за заплащане на обезщетение за забава в очертания от ищеца период на иска му по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, а именно от 21.03.2019 г. до 31.03.2020 г., което означава, че претенцията за присъждане на начисленото обезщетение в размер на сумата от 3 141,67 лв., съставляваща част от общо вземане в размер от 12 082,41 лв., представляващо дължимо обезщетение за забава в плащането на главното вземане от 87 611.16 лв. трябва да се отхвърли поради недоказаност на основанието й.      

Тъй като предявения за разглеждане главен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД бе приет за основателен от съда, то следва да се счете за сбъднала се вътрешно-процесуалната предпоставка за разглеждане на предявеното и прието в настоящото производство съдебно възражение за прихващане, което бе упражнено от ответната банка. Във връзка с това си възражение ответната банка поддържа, че е носител на насрещно парично вземане към дружеството-ищец, което възлиза на сумата от 47 515,13 лв., за която се сочи, че е възникнала в полза на банката под формата на дължима такса за предсрочно погасяване уговорена в чл. 22, ал. 1, т. 17 от сключения договор за инвестиционен кредит от 31.03.2014 г. Адресат на това вземане бил ищецът. В подкрепа на същото се излагат твърдения, че през 2019 г. ищецът прибягнал до сключване с „Търговска банка Д“ АД на договор за кредит. Съгласно същият „Д.“ ООД в положението му на кредитополучател получил отпускане на кредит в размер на сумата от 2 450 000 лв., като целта на същата била да послужи за рефинансиране на остатъчни задължения /главница, лихви и такси предсрочно погасяване/ към ответната банка по подробно индивидуализирани кредитни сделки, в т.ч. и тази от 31.03.2014 г. Сочи се, че усвоявайки кредитен ресурс по договора за кредит сключен с „Търговска банка Д“ АД, на 21.03.2019 г. „Д.“ ООД е осъществил рефинансиране на свои кредитни задължения към „И.А.Б.“ АД в размер на сумата от 950 302,53 лв. именно по договора от 31.03.2014 г. В погасеният дълг обаче не била включена уговорената такса за предсрочно погасяване, която възлизала на 5 % върху размера на рефинансирания кредит /950 302,53 лв./, а именно сумата от 47 515,13 лв. Действително в договорният текст на чл. 22, ал. 1, т. 17 от договора сключен на 31.03.2014 г. страните по него са постигнали съгласие за това, че при рефинансиране на кредита от друга търговска банка в тежест на кредитополучателя се поражда задължението да заплати на банката наказателна такса в размер на 5 % от размера на кредита. Такава такса не се дължи при погасяване на кредита със собствени средства. Приложението на коментираната договорна клауза в отношенията между страните по кредитното правоотношение породено от договора сключен на 31.03.2014 г. на първо място изисква предприемане от кредитополучателя на действия насочени към предсрочно погасяване на отпуснатия му кредит /макар подобно терминологично съдържание да не е ползвано при формулиране на клаузата, то с влагане на термина рефинансиране страните са имали предвид именно хипотеза на предсрочно погасяване на задължението по кредита/. Извършеният анализа на развитието на кредитното правоотношение при обсъждане на исковата претенция по чл. 55, ал. 1 ЗЗД ясно разкри, че към момента на осъществяването на двете плащания – това от 21.03.2019 г. и това от 02.04.2019 г. остатъкът по кредитът отпуснат с договора от 31.03.2014 г. е бил надлежно обявен за предсрочно изискуем по инициатива на банката – кредитор и това е направено още на 19.04.2018 г. Изложеното означава, че предприетите от кредитополучателя погашения няма как да са такива покриващи хипотезата на предсрочно погасяване, а напротив те целят погасяване на вече изискуемо в цялост кредитно задължение, по което предимството на срока е отпаднало, заради обявената предсрочна изискуемост. Следователно осъщественото погашение, дори и да е със средства ползвани от друга търговка банка не може да покрие фактическия състав нужен за възникване на вземане за заплащане на такса по чл. 22, ал. 1, т. 17 в размер на 5 % от погасяваната сума. При това положение ответната банка не се явява легитимиран носител на подобно парично вземане, поради което заявеното от нея възражение за прихващане със сумата от 47 515,13 лв. се явява неоснователно.

С оглед крайния изход на разглеждания спор право на разноски се поражда в  полза и на двете страни участващи в исковото производство, като разпределението им следва да се извърши при отчитане уважената, съответно отхвърлената част по предявените за разглеждане искове. „Д.“ ООД в качеството си на ищец своевременно отправя към съда искане за присъждане на разноските направени от него в хода на делото, като детайлизира вида и размера им в нарочно изготвен и представен по делото списък по чл. 80 ГПК. Общият размер на поисканите разноски възлиза на сумата от 9 730,45 лв. /3 630,45 лв. – заплатена държавна такса; 1300 лв. – възнаграждение на вещо лице по икономическа експертиза, 250 лв. – възнаграждение на вещо лице по графологична експертиза; 50,00 лв. – възнаграждение за явяване на призован свидетел; и 4 500 лв. – адвокатски хонорар. При извършеният преглед на разноските направени от ищеца в производството, съдът констатира, че посочените такива в списъка са реално извършени от ищеца, в т.ч. е налице договорен и заплатен адвокатски хонорар, съгласно приложения на лист 273 от делото договор за правна защита и съдействие, имащ характер на разписка в частта му относно получаването на сумата от адвоката платена му от клиента-ищец. Съобразявайки уважената част от исковете и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца за репариране на разноски следва да се присъди сумата от 9 393,60 лв. Ответната банка, чрез процесуалният си представител по делото също в пределите на възможния процесуален срок е отправила искане за присъждане на разноски, като същите са очертани в приложен списък по чл. 80 ГПК и възлизат на сумата от общо 1 050,00 лв., формирана от 350 лв. – възнаграждение за юрисконсулт и 700,00 лв. – възнаграждение за вещо лице по допусната икономическа експертиза. Съдът приема, че така посочените разноски са реализирани от ответника, като на основание чл. 78, ал. 3 ГПК съразмерно на отхвърлената част от исковете му се следват такива в размер от 36.44 лв.  

Така мотивиран Софийски градски съд

 

                                                   Р Е Ш И:

 

ОСЪЖДА „И.А.Б.“ АД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, да заплати в полза на „Д.“ ООД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата в размер от 87 611.16 лв., съставляваща част от общо вземане в размер от 115 375,79 лв., представляващо заплатена без да е налице основание сума под формата на начислена договорна неустойка /наказателна надбавка/ за просрочена главница  /826 148,02 лв./ на основание клаузата на чл. 11 от сключен договор за инвестиционен кредит № 2377-01/31.03.2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 01.04.2020 г. – датата на постъпване на ИМ в съда, до окончателното й изплащане.

ОТХВЪРЛЯ предявения от „Д.“ ООД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, срещу „И.А.Б.“ АД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата в размер от 3 141,67 лв., съставляваща част от общо вземане в размер от 12 082,41 лв., представляващо дължимо обезщетение за забава в плащането на главното вземане /87 611.16 лв. част от общо вземане 115 375,79 лв./, което е начислено за периода от 21.03.2019 г. до 31.03.2020 г.     

ОСЪЖДА „И.А.Б.“ АД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, да заплати в полза на „Д.“ ООД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер от 9 393,60 лв. – направени разноски пред настоящата инстанция от ищеца по делото, съразмерно на уважената част от исковете.

ОСЪЖДА „Д.“ ООД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, да заплати в полза на „И.А.Б.“ АД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер от 36,44 лв. – направени разноски пред настоящата инстанция от ответника по делото, съразмерно на отхвърлената част от исковете.

Решението подлежи на въззивно обжалване пред Софийски апелативен съд в 2-седмичен срок от връчването му на страните.

 

 

 

                                                                            СЪДИЯ: