Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 16.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Д
въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и шести юни две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
мл. съдия БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от мл. съдия Воденичарова
в.гр.дело № 2657 по описа за 2019 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 518446/29.10.2018 г., постановено по
гр.д. № 8647/2018 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 113 състав, е отхвърлен
предвеният от А.И.С. срещу "А.П.А." ООД иск с правно основание чл.
344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението й,
извършено със заповед № 1/11.11.2017 г. на управителя на "А.П.А."
ООД; на основание чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ е допусната поправка на основанието,
вписано в трудовата книжка на ищцата, като вместо "чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ" да се чете "чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ"; "А.П.А." ООД
е осъдено да заплати на ищцата сумата от 5547, 37 лв., представляваща неизплатено
трудово възнаграждение за периода 01.06.2017 г. - 03.11.2017 г., на основание
чл. 245, ал. 2 КТ, вр. чл. 86 ЗЗД сумата от 207, 01 лв., представляваща лихва
за забава за периода 10.07.2017 г. - 01.02.2018 г.; на основание чл. 221, ал. 1 КТ сумата от 1700 лв., представляваща обезщетение за прекратяване на трудовото
правоотношение без предизвестие; на основание чл. 224, ал. 1 КТ сумата от 2473
лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на
34 работни дни за периода 29.02.2016 г. - 02.10.2017 г., ведно със законната
лихва върху посочените главници, считано от 06.02.2018 г. до окончателното
плащане. С решението са отхвърлени исковете с правно основание чл. 128, т. 2 КТ
и чл. 245, ал. 2 КТ, вр. чл. 86 ЗЗД за разликата до пълния им предявен размер;
искът с правно основание чл. 245, ал. 2 КТ, вр. чл. 86 ЗЗД за заплащане на
сумата от 62, 64 лв., представляваща лихва за забава за периода от 04.10.2017
г. до 01.02.2018 г. върху размера на неизплатеното обезщетение за неизползван
годишен отпуск, както и искът с правно основание чл. 226, ал. 2, вр. ал. 3 КТ
за заплащане на сума в размер на 6500 лв., представляваща обезщетение за
незаконно задържане на трудовата книжка на ищцата след прекратяване на
трудовото правоотношение с ответника за периода 03.10.2017 г. - 01.02.2018 г.
В
законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от ответника чрез надлежно
упълномощен процесуален представител адв. Д., с която се обжалват частите от
първоинстанционното решение, с които предявените искове са били уважени. По
отношение иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ се поддържа, че неправилно
районният съд е приел, че процесното трудово правоотношение е било прекратено
на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. Изложени са доводи, че между страните не
съществува валидно трудово правоотношение, тъй като не е подписван трудов
договор, нито допълнително споразумение, а освен това работникът не е бил
добросъвестен и в периода 29.02.2016 г. - 06.12.2017 г. ищцата не се е явявала
на работа и не е полагала труд, като на същата не е било възлагано да работи от
разстояние. Уведомлението за сключен трудов договор и плащането на осигуровки
са били извършени от съпруга на ищцата М.З.- бивш съдружник в ответното
дружество. Поддържа се, че показанията на свидетеля Захаринов за отдалечено
осъществяване на трудова дейност не следва да се кредитират, тъй като той е
заинтересован от изхода на делото, тъй като води дело със същия предмет. Твърди
се още, че категорично не е налице хипотезата на чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ поради
неявяването на ищцата на работа и неполагането на труд от нейна страна. След
като е научил за твърдяното наличие на трудово правоотношение, работодателят е
предприел действия съобразно обективната обстановка и е наложил дисциплинарно
наказание "уволнение" поради неявяването на ищцата на работа, като
производството по налагане на дисциплинарно наказание е започнало преди датата
на уведомяване от ищцата за прекратяване на трудовия договор по чл. 327, ал. 1,
т. 2 КТ. Посочва се, че поради неявяването на работа и неполагането на труд на
ищцата не се дължи трудово възнаграждение, а тъй като не е било доказано
наличието на основание за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 327,
ал. 1, т. 2 КТ, не се дължи и обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ. Поддържа се, че
неправилно е бил уважен и искът по чл. 224, ал. 1 КТ, тъй като липсват
доказателства за наличието на валидно трудово правоотношение.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ищцата.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт, приема следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 344, ал. 1,
т. 1 и т. 4 КТ, чл. 128, т. 2 и чл. 245, ал. 2 КТ, чл. 221, ал. 1 КТ, чл. 224,
ал. 1 КТ и чл. 226, ал. 2, вр. ал. 3 КТ. Предмет на разглеждане във въззивното
производство са частите от първоинстанционното решение, с които са уважени
исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ, чл. 128, т. 2 и чл. 245,
ал. 2 КТ, чл. 221, ал. 1 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваните
части. Разгледано по същество, то е и правилно в посочените части по следните
съображения.
Преди разглеждането поотделно на претенциите, предмет на
въззивното производство, следва да бъде обсъдено възражението на ответното
дружество за липса на валидно трудово правоотношение. Настоящият съдебен
състав, след съвкупна преценка на събраните доказателства, намира това
възражение за неоснователно. Както е посочил и районният съд, ако работникът е
бил добросъвестен, дори изискването за форма на трудовия договор да не е било
спазено, отношенията между страните се уреждат като при действителен трудов
договор. Съгласно
решение № 467 от
31.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2392/2013 г., IV г. о. ако
работодателят не представи или заяви, че не е получил или не пази подписан от
работника договор, работникът може да
докаже както подаването на подписания от него договор,
така и неговото съдържание с всички доказателствени средства (доказването не е
необходимо да е пълно, тъй като добросъвестността на работника се предполага). Без
значение е също дали работодателят е подписал договора,
той може да представи неподписан от него
екземпляр, но работникът е добросъвестен, ако е разчитал на добросъвестността
на работодателя по чл. 8 КТ,
че е подписал договора, пази го и е
извършил необходимите уведомления. В тази връзка по делото е
представена справка за приети и отхвърлени уведомления по чл. 62, ал. 5 КТ от
29.02.2016 г., от която се установява, че ответното дружество е подало
информация за сключения с ищцата трудов договор, както и справка за приети и
върнати документи от 30.05.2017 г., от която се установява, че ответното
дружество в качеството си на работодател е подало в НОИ информация за
представен от ищцата болничен лист. Възраженията на ответното дружество, че
съпругът на ищцата е подал уведомлението по чл. 62, ал. 5 КТ и е начислявал
осигуровки в нейна полза, без реално да е съществувало трудово правоотношение,
не се подкрепят от събраните по делото доказателства. Описаните действия, както
и образуването на дисциплинарно производство с констатации за неявяване на
ищцата на работа, представляват признание от страна на ответното дружество за
наличието на трудово правоотношение с ищцата. Очевидно дружеството е считало,
че съществува такова правоотношение, след като е предприело действия по
прекратяването му с процесната заповед № 1 от 11.11.2017 г.
Като признание за съществуването на
процесното трудово правоотношение въззивният съд отчита и установеното от
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което след преценка по реда на
чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, ежемесечно начисляване на суми за
трудово възнаграждение през процесния период.
По изложените съображения въззивният
съд намира, че по делото е установено съществуването на трудово правоотношение
между страните.
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ
Налице е константна практика на Върховния касационния съд по отношение на случаите, в които е допустимо предявяването на иск по чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ, съгласно която това е иск за поправяне на основанието за уволнението, вписано в трудовата книжка на работника, а не за признаване на уволнението за незаконно и за неговата отмяна. С него се оспорва само основанието за прекратяване на трудовия договор, което е вписано в трудовата книжка; налице е законно прекратяване на трудовото правоотношение, което не се оспорва от страните, но ищецът твърди, че фактическите обстоятелства сочат на друга правна квалификация, различна от отразената в документа. При основателност на иска, съдът с решението си предписва вписването на точното, правилно основание за уволнение (решение № 193/ 16.07.2014 г. по гр.д.№ 5948/ 2013 г., IV г.о. и решение № 183/ 21.12.2011 г. по гр.д. № 565/ 2010 г., ІІІ г.о.).
В разглеждания
случай страните не спорят, че процесното трудово правоотношение е било
прекратено, но спорят на какво основание е било прекратено. При наличие на
конкуренция между насрещни волеизявления за прекратяване на трудовото
правоотношение конститутивно действие има това, чийто фактически състав е
настъпил по-рано. Законът дава възможност на страна по трудовото правоотношение
да иска поправка на вписаното основание за уволнение, като в прилагането на
института няма спор или колебание, че за успешно провеждане на този иск е
необходимо установяването на действителното основание за прекратяване на
трудовите правоотношение. В случая ищцата твърди, че тя е прекратила първа
трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ.
Правната норма
на чл. 327 КТ представлява материално субективно преобразуващо право на
работника или служителя да прекрати едностранно трудовия договор с
работодателя, като неговото упражняване не е с свързано с предварително
уведомяване на последния. Правото на едностранно прекратяване на трудовия
договор се осъществява с едностранно волеизявление, като то трябва да е ясно,
недвусмислено, безусловно и в писмена форма. Разпоредбата на чл. 327, ал. 1, т.
2 КТ не поставя други условия за прекратяване на трудовия договор освен
забавяне на изплащането на трудовото възнаграждение или обезщетение. Правната
норма не поставя изискване за срок на забавата, нито създава модалитет относно
размера на неизплатеното трудово възнаграждение или обезщетение, респ. месецът
за който се отнася възнаграждението или вида на обезщетението. Ето защо
достатъчно е обективно работодателят да е забавил изплащането на уговореното
между страните трудово възнаграждение или обезщетение изцяло или частично, за
да може работникът или служителят да се възползва от правото си по чл. 327, ал.
1, т. 2 КТ. Без значение са и причините, поради които работодателят е забавил
изплащането на уговореното трудово възнаграждение
Според
разпоредбата на чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ трудовото правоотношение, което се
прекратява без предизвестие, се счита прекратено от момента на получаване на
писменото изявление за прекратяване на договора. Законът не прави разлика между
прекратяването на трудов договор без предизвестие от работодателя и
прекратяване на трудов договор без предизвестие от работника. И за двата случая
нормата сочи, че трудовото правоотношение се счита за прекратено от датата на
получаване на писменото изявление /на работодателя или на работника/.
Следователно законът не поставя момента на прекратяване на трудовия договор в
зависимост от това дали фактически е налице основанието, посоченото от
работодателя или от работника за прекратяване на договора. Поради това, както
връчването на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, издадена
от работодателя, автоматично води до прекратяване на договора, независимо дали
са били налице посочените в нея основания за уволнение, така и писменото изявление
на работника за прекратяване на трудовото правоотношение на някое от основания
по чл. 327, ал. 1 КТ води до автоматично прекратяване на трудовия договор,
независимо от това дали е налице соченото от работника основание. Въпросът дали
преобразуващото право по чл. 327, ал. 1 КТ е съществувало, т.е., дали са били
налице предвидените в закона предпоставки за възникването му и дали с оглед на
това то е било надлежно упражнено, може да бъде предмет на преценка и
евентуално установяване впоследствие в случай, че работодателят предяви по
съдебен ред притезания, възникнали като негова последица, напр. обезщетение за
неспазено предизвестие. В този смисъл е и константната съдебна практика,
обективирана в решение
№144 от 23.02.2010 г. по гр.дело №3101/2008 г. на ВКС, І ГО, ГК и решение №203
от 30.05.2011 г. по гр.дело №832/2010 г. на ВКС, ІІІ ГО, ГК.
В конкретния
случай между страните не се спори, че на 03.10.2017 г. ответното дружество е
получило известие за прекратяване на трудовия договор от ищцата, съгласно което
поради периодично нарушение на задължението за изплащане на трудово
възнаграждение от страна на работодателя, А.С. е прекратила без предизвестие
процесния трудов договор. По изложените по-горе мотиви, достигането на това
изявление до работодателя е достатъчно, за да се счита трудовото правоотношение
прекратено на 03.10.2017 г. от ищцата на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. По
делото няма данни, а и не се твърди ответникът да е оспорил така извършеното
прекратяване по надлежния ред, като в настоящото производство не подлежи на
изследване въпросът дали фактически са били налице основанията за прекратяване
по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. Този въпрос би бил предмет на разглеждане в
производство по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, образувано по иск на работодателя за
незаконосъобразност и отмяна на извършеното от работника прекратяване, за
каквото по делото не са ангажирани доказателства. Без значение за осъществяване
на основанието по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ е обстоятелството дали към датата на
получаване на изявлението на работника работодателят е бил инициирал
дисциплинарно производство, тъй като трудовото правоотношение не се смята за
прекратено с образуването на такова производство.
Настоящият
съдебен състав намира, че предявеният иск по чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ се явява
допустим поради наличието на спор между страните относно основанието, на което
е прекратено трудовото правоотношение и поради липсата на спор между тях, че то
е прекратено. С оглед на изложеното по-горе, правилно районният съд е разгледал
по същество предявения иск и е приел, че трудовото правоотношение следва да се
счита прекратено от ищцата на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, тъй като това
е по-рано осъществилото се правно основание, поради което и правилно е уважил
иска по чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ.
Следва да бъде
отбелязано също така, че съгласно константната съдебна практика, обективирана в решение
№ 75 от 17.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 876/2012 г., III г. о., решение № 183 от 21.12.2011 г. по гр. д. № 565/2010 г.
на ВКС, IIIг. о. и решение № 87 от 11.05.2012 г. по гр. д. № 219/2011 г. на
ВКС, IV г. о., повторното прекратяване
на трудовия договор, след като първоначалното изявление на една от страните за
прекратяването му е достигнало до насрещната, се явява извършено при липсващо
субективно право за това, поради което не поражда правно действие, а издадената
от работодателя заповед за уволнение подлежи на отмяна. Следователно
районният съд неправилно е отхвърлил предявения иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ,
тъй като е следвало да отмени процесната заповед, с която работодателят е
наложил дисциплинарно наказание "уволнение", след като трудовото
правоотношение е било прекратено от работника на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. В тази част обаче първоинстанционното решение не е било обжалвано от
ищцата, поради което няма основание, на което работодателят да впише
действително осъществилото се основание за прекратяване на трудовото
правоотношение, тъй като предявеният иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е отхвърлен
и в тази част решението е влязло в сила. Това е допълнителен аргумент в полза
на извода за допустимост на иска за поправка на вписаното в трудовата книжка
прекратително основание, като в случай че този иск не бъде разгледан, в
трудовата книжка ще остане вписано основанието по чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ,
което не се е осъществило, но поради неправилното отхвърляне на иска по чл.
344, ал. 1, т. 1 КТ за работодателя не е възникнало задължение за вписване на
друго основание, т.е. искът по чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ се явява единственият
път за защита на ищцата в конкретния случай с оглед произнасянето на районния
съд и частичното влизане в сила на обжалваното решение.
По изложените
съображения въззивният съд намира, че искът по чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ е
допустим и основателен, като в тази част първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено.
По исковете с правно основание
чл. 128, т. 2 КТ и чл. 245, ал. 2 КТ
Съгласно чл. 128, т. 2 КТ работодателят е длъжен да плаща
в установените срокове на работника или служителя уговореното
трудово възнаграждение за извършената работа. При предявен иск по
чл. 128, т. 2 КТ в тежест на работника, респ. служителя, е да докаже, че
претендираното от него неизплатено възнаграждение /основно или
допълнително/ действително
е било уговорено с работодателя, че то е било част от съдържанието на трудовото
правоотношение, както и че е престирал реално
уговорената работа, доколкото от тези положителни факти работникът черпи изгодни правни
последици, а в тежест на работодателя е да докаже, че дължимото възнаграждение
действително е било изплатено.
По изложените по-горе съображения настоящият съдебен
състав приема, че по делото е установено наличието на трудово правоотношение
между страните, като от представеното допълнително споразумение е видно, че считано
от 01.12.2016 г. те са уговорили заплащане на трудово възнаграждение в размер
на 1700 лв. месечно. Направеното от ответника оспорване, че през процесния
период, за който претендира заплащане на трудово възнаграждение, ищцата не е
полагала труд, е неоснователно. Вещото лице по приетата и неоспорена
съдебно-счетоводна експертиза е прегледало ведомостите за работни заплати при
ответното дружество за периода м. юни 2017 г. - м. ноември 2017 г. и е констатирало,
че ежемесечо са били начислявани суми за трудово възнаграждение, като за месец
септември 2017 г. са били начислени 5 работни дни и 14 работни дни самоотлъчка,
а за месец октомври 2017 г. са били отбелязани 22 работни дни самоотлъчка и не
е било начислено трудово възнаграждение за отработени дни. От таблицата на л. 3
от заключението на вещото лице се установява, че ответното дружество не е
начислило трудово възнаграждение за месеците октомври и ноември 2017 г. Като е
отчело реално отработените дни съгласно информацията във ведомостите, изготвени
при ответника, вещото лице е изчислило, че общият размер на дъжимото трудово
възнаграждение за процесния период е 5547, 37 лв., до който размер районният
съд е уважил предявения иск. Начисляването на трудово възнаграждение за реално
отработените дни представлява признание от работодателя, че през съответните
дни ищцата е полагала труд, поради което настоящият съдебен състав намира, че
искът с правно основание чл. 128, т. 2 КТ е основателен до изчисления от вещото
лице размер за сумата от 5547, 37 лв., поради което в тази част
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено. Показанията на
разпитаната пред въззивния съд свидетелка А.Д., че ищцата не е идвала на работа
в офиса на дружеството на посочените в заповедта за налагане на дисциплинарно
наказание дати (11.09., 12.09. и 13.09.2017 г.), не променят извода на
настоящата инстанция, тъй като видно от заключението на приетата и неоспорена
съдебно-счетоводна експертиза, за месец септември е било начислено трудово
възнаграждение само за пет работни дни, съответно на ищцата е присъдено трудово
възнаграждение за месец септември 2017 г. само за тези пет дни.
Съгласно уговореното между страните работодателят е
следвало да изплаща дължимото трудово възнаграждение до 10-то число на месеца.
Ответникът не е ангажирал доказателства за изплащане на дължимите суми в
посочения срок, поради което и съобразно заключението на вещото лице правилно
районният съд е уважил и иска за присъждане на законна лихва върху трудовото
възнаграждение по чл. 245, ал. 2 КТ в размер на 207, 01 лв. за периода от
настъпване на падежа на всяко месечно задължение до 01.02.2018 г., като
ответникът не е изложил доводи във връзка с размера, до който са уважени
исковете по чл. 128, т. 2 и чл. 245, ал. 2 КТ.
По изложените съображения първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено и в пбжалваната част, с която частично са уважени
исковете с правно основание чл. 128, т. 2 и чл. 245, ал. 2 КТ.
По иска с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ
Съгласно чл. 221, ал. 1 КТ при
прекратяване на трудовото правоотношение от работника или служителя без
предизвестие в случаите по чл. 327, ал. 1, т. 2, 3 и 3а КТ работодателят
му дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на
предизвестието - при безсрочно трудово правоотношение, и в размер на
действителните вреди - при срочно трудово правоотношение.
Съобразно изложените по-горе мотиви, настоящият съдебен състав приема, че
процесното трудово правоотношение е било прекратено от ищцата на основание чл.
327, ал. 1, т. 2 КТ. От приложения по делото трудов договор се установява, че
трудовото правоотношение е било безсрочно, а уговореният срок на предизвестието
за прекратяване е 30 дни и за двете страни. С оглед на изложеното правилно
районният съд е уважил така предявения иск за сумата от 1700 лв., колкото е
размерът на дължимото месечно трудово възнаграждение за процесния период съгласно
допълнителното споразумение от 01.12.2016 г., и в тази обжалвана част
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
По иска с правно основание чл. 224, ал.
1 КТ
Според разпоредбата на чл. 224, ал. 1 КТ, при прекратяване на
трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично
обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск
пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж. Обезщетението се
изчислява по реда на чл. 177 КТ към деня на прекратяването на трудовото правоотношение. То се формира въз основа на
среднодневното брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец,
предхождащ ползването на отпуска, през който работникът или служителят е
отработил най-малко 10 работни дни.
Следователно основателността на предявения иск е
обусловената от кумулативното наличие на следните предпоставки: 1/ да е
прекратено трудовото правоотношение между страните; 2/ работникът или
служителят да не е използвал полагащия му се платен годишен отпуск за
календарната година на прекратяването или за предходни години. В тежест на
работодателя е да докаже че е платил претендираното обезщетение.
Съгласно чл. 155 КТ размерът на основния платен годишен
отпуск е не по-малко от 20 работни дни, като в приложения по делото трудов
договор също е посочено, че ищцата е имала право на 20 работни дни платен
годишен отпуск. Вещото лице по приетата съдебно-счетоводна експертиза е
установило, че работодателят е начислил през месец ноември 2017 г, обезщетение
по чл. 224, ал. 1 КТ за 34 работни дни неизползван платен годишен отпуск за
2016 г. и 2017 г. При прегледа на трудовото досие на ищцата вещото лице е
констатирало, че няма подавани от ищцата заявления или молби, нито заповеди от
управителя на ответното дружество за ползване на платен годишен отпуск за
процесния период, нито да е било начислявано възнаграждение за такъв. Вещото
лице е изчислило, че размерът на дължимото обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ е
2513, 04 лв., като с оглед диспозитивното начало правилно районният съд е
уважил иска до предявения размер от 2473 лв.
По изложените съображения първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено в обжалваната част, с която е уважен искът с правно
основание чл. 224, ал. 1 КТ.
По разноските
С оглед изхода на
спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски за въззивното
производство има въззиваемата страна - ищцата, която претендира адвокатско
възнаграждение в размер на 1500 лв. Направеното от прцесуалния представител на
насрещната страна възражение за прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение е неоснователно, тъй като заплатеното възнаграждение е под
минимално определения размер по правилата на чл. 7, ал. 1, т. 1 и чл. 7, ал. 2,
т. 2 и т. 3, вр. чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, който се равнява на 1843, 79 лв. с вкл. ДДС
съгласно уговореното в приложения по делото договор за защита и
представителство.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК настоящото решение
може да бъде обжалвано пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му само в частта относно иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ с
оглед цената на предявения иск.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 518446/29.10.2018 г., постановено по
гр.д. № 8647/2018 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 113 състав, в
обжалваните части.
ОСЪЖДА „А.П.А.“ ООД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***, да заплати на А.И.С., ЕГН **********, с
адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1500 лв., представляваща
разноски за въззивното производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му само в частта
относно иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ с оглед цената на предявения
иск.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.