№ 168
гр. Пазарджик, 19.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Минка П. Трънджиева
Членове:Венцислав Ст. Маратилов
Димитър П. Бозаджиев
при участието на секретаря Лилия Г. Кирякова
като разгледа докладваното от Димитър П. Бозаджиев Въззивно гражданско
дело № 20225200500180 по описа за 2022 година
Производството е въззивно, по реда на чл.258 от ГПК.
С Решение №18 от 17.01.2022г., постановено по гр.д.
№20215210100908/2021г. по описа на РС- В. е осъдена Прокуратурата на
Република България, с адрес: гр.С., бул.“В.“ №2, да заплати на М. Л.. М., с
ЕГН ********** от гр.Р., ул.“Б.“ №22, на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ,
сумата от 6000лв.- обезщетение за претърпени неимуществени вреди,
причинени в резултат на неоснователно повдигнато обвинение в извършване
на престъпление по чл.149, ал.1, във вр. с чл.26, ал.1 от НК, по ДП №ЗМ
645/2017г. по описа на РУ- В. и пр.пр. №1854/2017г. по описа на РП- В., за
което е прекратено на основание чл.243, ал.1 т.2 от НПК, ведно със законната
лихва върху сумата, считано от 20.09.2021г. до окончателното изплащане на
сумата, както и сумата от 490лв., представляваща лихва за забава върху
главница от 6000лв. за периода от 01.12.2000г. до 20.09.2021г., като е
отхвърлен иска за главница над горния размер до пълния претендиран размер
такъв от 7306,67лв.- върху главницата от 24000лв. за периода от 20.09.2018г.
до 19.09.2021г., като неоснователни.
Осъдена е Прокуратурата на Република България, с адрес: гр.С.,
1
бул.“В.“ №2, да заплати на М. Л.. М., с ЕГН ********** от гр.Р., ул.“Б.“ №22,
сумата от 10лв., представляваща разноски по делото.
Против това решение е постъпила въззивна жалба от М. Л.. М., чрез
пълномощника му адв.Д.Д., в частта, в която е определен размера от шест
хиляди лева на обезщетението за претърпените от жалбоподателя
неимуществени вреди от повдигнатото неоснователно обвинение за
извършено престъпление по чл.149, ал.1, във вр. с чл.26, ал.1 от НК, както и
лихва за забава за периода от 01.12.2020г. до 20.09.2021г. в размер на 490лв.
Твърди се, че съдът в решението се е приел, че претърпените от ищеца
неимуществени вреди, вследствие на повдигнатото неоснователно
обогатяване за извършено престъпление по чл.149, ал.1, във вр. с чл.26, ал.1
от НК се репатрират с обезщетение в размер от 6000лв. за трите години
продължило наказателно производство по две хиляди на година.
Визира се, че съдът е приел, че тази сума съставлява справедливо
обезщетение за неимуществени вреди при приложение на чл.55 от ЗЗД. В тази
връзка се счита, че именно тук съдът е допуснал нарушение при определяне
на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди при
приложение на чл.55 от ЗЗД.
Сочи се, че присъденото парично обезщетение за неимуществени вреди
трябва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната
цялост, като следва да е достатъчно по размер за репарирането им, без да
надвишава общоприетия критерий за справедливост.
Твърди се, че по приложението на чл.52 от ЗЗД има установена
задължителна съдебна практика, според която държавата отговаря за вредите,
пряка и непосредствена последица от увреждането, които са в причинна
връзка с незаконното обвинение за извършеното престъпление, а паричният
еквивалент на моралните вреди зависи от вида, интензитета, обема и
продължителността на преживените болки и страдание, които за всеки случаи
са различни.
В конкретният казус се приема, че справедливото обезщетение за
неимуществени вреди е в размер на девет хиляди /за трите години
продължило наказателно производство по три хиляди лева/.
Моли се да се уважи подадената въззивна жалба в обжалваната му част,
като се приеме, че предявения иск е основателен за сумата от 9000лв. /за
2
трите години продължило наказателно производство по 3000лв./-
представляващо справедливо обезщетение за претърпените от ищеца
неимуществени вреди от повдигнатото неоснователно обвинение за
извършено престъпление по чл.149, ал.1 от НК, във вр. с чл.26, ал.1 от НК,
ведно със законната лихва от 20.09.2021г. до окончателното изплащане на
сумата и лихва за забава за периода от 01.12.2020г. до 20.09.2021г. в размер
на 732,50лв.
Въз основа на така изложеното, настоящата инстанция на практика
приема, че решението се обжалва в неговата отхвърлителна част касаеща
присъдения размер на обезщетение за неимуществени вреди за разликата от
6000лв. до 9000лв., както и за лихвата за забава за разликата над 490лв. до
732,50лв.
В срокът по чл.263, ал.1 от ГПК от другата страна в процеса-
Прокуратура на РБ не е постъпил писмен отговор.
Против цитираното по- горе решение е постъпила въззивна жалба от
Е.Б.- прокурор в РП- В., като представител по право на Прокуратурата на РБ в
неговата осъдителна част с която, Прокуратурата на РБългария е осъдена да
заплати на М. Л.. М. от гр.Р., обезщетение за неимуществени вреди в размер
на 6000лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 20.09.2021г.
/датата на исковата молба/ до окончателното изплащане на сумата, както и
лихва за забава в размер на 490лв. за периода от 01.12.2000г. до 20.09.2021г.,
както и да заплати 10лв.- разноски по делото, представляващи държавна
такса.
Твърди се, че решението в неговата обжалвана част е неправилно,
поради нарушаване на материалния закон, съществено нарушаване на
процесуалните правила и необоснованост.
Визира се, че въпреки обективната отговорност по ЗОДОВ, в
конкретния случай, прокуратурата е действала законосъобразно и съобразно
правомощията си, вменени и с Конституцията на Република България, Закона
за съдебната власт и НПК.
Сочи се, че вредите, които претендира ищецът М. са недоказани по
основание, по размер и като пряка последица от действията на прокуратурата.
Визира се, че твърденията на близките на ищеца, разпитани в хода на
делото не доказват наличието на причинна връзка между състоянието на
3
ищеца и воденото досъдебно производство.
Твърди се, че с постановеното решение е нарушен и чл.52 от ЗЗД. В
тази връзка се приема, че размерът на определеното обезщетение да
неимуществени вреди е завишен и не отговаря на принципа на
справедливостта.
Моли се да се обърне внимание, че в конкретния случай, датата на
влизане в сила на постановлението за прекратяване на наказателно
производство е 01.12.2020г. При обезщетение по ЗОДОВ за неимуществени
/или неимуществени вреди/ се присъжда лихва, считано от момента на
установяване незаконността на акта, действието и бездействието на
държавния орган /момента на забава/, в случая- от влизане в сила на
прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство /ТР
№3/22.04.2005г. по т.д.№3/2004г на ОСГК/ или на 01.12.2020г. В този аспект
се сочи, че съдът е присъдил лихва за забава в размер на 490лв. за период от
01.12.2000г. до 20.09.2021г.
Искането е да се отмени решението в неговата осъдителна част спрямо
Прокуратурата на РБългария, като се постанови друго, с което се отхвърли
изцяло исковата молба. Алтернативно се намали присъденото обезщетение,
като се определи правилния период на дължимите лихви за забава върху него.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от адв.Д.Д.,
в качеството му на пълномощник на ищеца М. Л.. М..
Твърди се в същият, че подадената жалба е процесуална допустима, но
по съществото си е неоснователна.
В този смисъл се излагат подробни съображения.
Искането е да се произнесе съдът със съдебен акт, с който да се остави
без уважение депозираната от прокуратурата въззивна жалба, срещу
обжалваното с нея решение, в частта с която е уважен като основателен
предявения иск по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ.
В съдебно заседание, жалбоподателят М., редовно призован не се явява.
Не се явява упълномощения от него адв.Д.. От страна на последният е
постъпило писмено становище, в което са изложени съображения в насока по
същество на спора. Искането е за постановяване на решение, с което се уважи
подадената въззивна жалба от страна на М., като се остави без уважение тази
на прокуратурата. Моли се за присъждане на разноските по делото.
4
За жалбоподателят Прокуратура на РБългария се явява прокурор С. Д.
от ОП- Пазарджик. От страна на последната се моли да се уважи подадената
въззивна жалба на прокуратурата, като се отмени решението в осъдителната
му част и се отхвърли предявения иск. Относно подадената въззивна жалба на
М. се моли същата да бъде оставена без уважение.
В този смисъл излага доводите си.
Пазарджишкият окръжен съд, съобразявайки правомощията си
визирани в чл.269 от ГПК, провери изцяло валидността на обжалваното
решение, неговата допустимост, а по останалите въпроси с оглед
изложеното във въззивната жалба, прие за установено следното:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по
исковата молба на ищеца М. Л.. М. от гр.Р., чрез пълномощника му адв.Д.,
против Прокуратурата на Република България, представлявана от Главен
Прокурор- И.С.Г., с която са предявени искове с правно основание чл.2, ал.1,
т.3 от ЗОДОВ и чл.86 ЗЗД.
Твърди се в исковата молба, че М. Л.. М. на 12.12.2017г., с
постановление на разследващ орган е бил привлечен в качеството на
обвиняем по досъдебно производство №367 ЗМ 645/2017г., по описа на РУ- В.
и пр.пр.№1854/2017г., по описа на Районна прокуратура Пазарджик,
Териториално отделение В. /тогава Районна прокуратура В./ за престъпление
по чл.149, ал.1, във връзка с чл.26, ал.1 от НК.
Визира се, че преди това ищецът бил задържан със Заповед за
задържане на лице, издадена по ЗМВР за срок от едно денонощие.
Впоследствие от представител на РП- Пазарджик, Териториално отделение В.
/тогава РП- В./ било внесено искане до съда за задържане от седемдесет и два
часа, по което искане било образувано ч.н.дело №626 по описа за 2017г. на
РС- В..
Сочи се, че съдът със свое протоколно определение от 14.12.2017г. е
оставил без уважение искането. По време на цялото развило се досъдебно
производство за защита на правата си и законните му интереси ищецът бил
ангажирал за процесуален представител и защитник- адв.С.Й.М. от АК-
Пазарджик, личен №**********, със служебен адрес: гр.В., бул.Х.А.” №21,
бл.Б, ет.1, ап.10., за което обстоятелство бил сключен Договор за правна
защита и съдействие №02166, като и били подписано и пълномощно и двете
5
от 12.12.2017г. Договорената защита била осъществявана по време на
досъдебното производство, включително и по ЧНД №626 от 2017г., по описа
на РС- В., когато спрямо ищеца била взета мярка за неотклонение „парична
гаранция“ в размер на 1000лв. и същата била внесена още на 18.12.2017г.
Твърди се, че след неразумно дълго продължило производство спрямо
ищеца /по което били извършени множество процесуално- следствени
действия в това число разпити, предявяване на разследване и дори очни
ставки/ на 30.09.2020г., РП- Пазарджик, Териториално отделение В. /тогава
РП- В./ е прекратила с Постановление наказателното производство по
досъдебно производство №367 ЗМ 645/2017г., по описа на РУ В. и
№1854/2017г., по описа на прокуратурата. Правното основание за
прекратяването било чл.243, ал.1, т.2 от НПК- поради недоказаност на
обвинението.
Твърди се, че след жалба на ищеца срещу Постановлението за
прекратяване на досъдебно производство в РС В. било образувано ЧНД
№388/2020г., по което с постановено Определение №260086/17.11.2020г.,
Постановлението за прекратяване било потвърдено от съда. Същото
Определение било влязло в законова сила на 01.12.2020г., видно от Служебна
бележка издадена на 16.12.2020г., от РП- Пазарджик, ТО В. /тогава РП- В./.
Сочи се, че през времето, когато бил задържан ищеца и след това по
време на цялото досъдебно производство, което неоснователно се било
водило срещу него за нещо, което не бил извършил, същият бил
изключително притеснен. Изключително шокиращо било за него това, че са
го довели в съда на 14.12.2017г. с белезници на краката и ръцете, захванати
също към кожен колан на кръста, за да не може да избяга като първия и най-
голям престъпник.
Твърди се от страна на М., че през целия си живот се бил стремял да
бъде порядъчен, честен и добронамерен човек, но бил попаднал в тази
ситуация без все още да може да си обясня как. За този неприятен инцидент
той научил в махалата в която живее и гр.Р. и понеже дори самия град бил с
малко като брой жители го е било срам да се покаже. Все бил ходил с
наведена глава, за да не срещне погледите на роднини, приятели и познати,
понеже не желаел да им обяснявам как без вина се оказал виновен; как се
наложило да прекара онези ужасяващи за него 24 часа в помещението в
6
полицейското управление; как е бил третиран като престъпник, заедно с
такива, които били с обвинение за най- тежките престъпления; как е бил
разкарван не само по полицейските управления, но и по прокуратури и
съдилища за нещо, което не бил направил.
Твърди се от ищецът, че понякога имал кошмари и съзнанието му било
обременено от тези неприятни инциденти. Отчуждил се от хората, с много от
тях загубил реален контакт, като не подържал контакт с роднини с
изключение на най- близките си.
Счита се, че е налице правен интерес от завеждането на настоящата
искова претенция за обезщетение за имуществени вреди от воденото срещу
него досъдебно производство №367 ЗМ 645/2017г., по описа на РУ В. и
№1854/2017г., по описа на РП- Пазарджик, ТО В. /тогава РП- В./, прекратено с
влязло в сила съдебно Определение.
С оглед евентуалното възражение от страна на ответника за местна
неподсъдност на делото се моли да се има предвид специалната норма на чл.7
пр.2 от ЗОДОВ, според която искът се предявява пред съда по настоящия
адрес на увреденото лице, с оглед на което настоящата искова молба се
депозира именно пред РС- В. по правилата на родовата подсъдност по ТПК
съгласно препращащата разпоредбата на чл.2, ал.3 от ЗОДОВ. Във връзка с
евентуално възражение, че Прокуратурата на Република България не е
пасивно легитимирана страна в процеса и няма пасивна процесуална
легитимация се иска да се има предвид, че именно Прокуратурата е призвана
да извършва действия по реализиране на наказателна отговорност на лицата,
извършили престъпления от общ характер и пак същата институция има
задължението да събира доказателства или да възлага да бъдат събирани
такива, както и да наблюдава процеса и това налага същата да е именно
пасивно процесуално легитимирано да отговаря за вредите по ЗОДОВ.
Искането от първоинстанционният съд, да постанови Решение, с което
да бъде осъдена прокуратурата на РБ, да заплати сумата от 24000лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени
вследствие на обвинение в извършване на престъпление по чл.149, ал.1, във
връзка с чл.26, ал.1 от НК, за което досъдебно производство №367 ЗМ
645/2017г. по описа на РУ В. и пр.пр. №1854/2017г. по описа на РП-
Пазарджик, ТО В. /тогава РП- В./ било прекратено на основание чл.243, ал.1,
7
т.2 от НПК, с Постановление от 30.09.2020г., влязло в законова сила на
01.12.2020г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба в съда до окончателно изплащане на сумите, ведно с 7306.67лв. -
мораторна /наказателна лихва върху главницата за периода от 20.09.2018г. до
19.09.2021г. Претендират се съдебно- деловодни разноски.
В срока по чл.131 ГПК на 06.02.2019 г. е постъпило Становище- писмен
отговор от името на Прокуратура на Република България- гр.С., чрез Е.Б.-
прокурор в ТО към РП- Пазарджик.
Твърди се, че предявения осъдителен иск на основание чл.2, ал.1, т.3
ЗОДОВ за сумата от 24000лв., представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди, ведно със законна лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба, както и мораторна лихва върху главницата в
размер на 7306,67лв. за периода 20.09.2018г.- 19.09.2021г. е изцяло
неоснователен. В тази връзка, същият се оспорва в неговата цялост.
Твърди се, че за да бъде присъдено обезщетение по реда на ЗОДОВ е
необходимо, да са налице и някои от елементите на общата деликтна
отговорност, а именно претърпени вреди /в сл. неимуществени/, както и пряка
причинна връзка между тях и незаконосъобразни действия на лица от
съответните правозащитни органи. Следователно, необходимо било ищецът
действително да е претърпял вреди и тези вреди да са пряка и непосредствена
последица от повдигнатото срещу него обвинение.
Приема се, че в настоящия случай липсват такива вреди, доколкото
изложеното от ищецът представлявало по- скоро негови субективни
възприятия, а не реално настъпили неимуществени вреди. В още по- голяма
степен, липсвали каквито и да е доказателства тези усещания да се дължат на
действия на разследващите. В исковата молба се описвали едни нормални
негативни преживявания, свързани със стрес, притеснения и неудобства за
съответното обвинено лице, които принципно едно висящо наказателно
производство би могло да предизвика, поради репресивния си характер. В
конкретния случай, нищо не сочело това да е било така и за ищеца.
В случай, че не се приемат изложените съображения се оспорва
предявения от ищецът М., иск за причинените му вреди по чл.2, ал.1, т.3
ЗОДОВ като недоказан. В този аспект се твърди, че в настоящото
производство изцяло в тежест на ищеца е да докаже направените в исковата
8
молба твърдения. Последният, чрез своя пълномощник твърдял, че спрямо
него били настъпили отрицателни последици от незаконното обвинение
/описани обстойно в исковата молба/. След запознаване с тези твърдения за
ответника било видно, че става въпрос за субективни усещания, които
принципно са възможна последици от едно обвинение: преживян стрес, страх
от осъждане, ограничаване на социалните контакти и др., предвид
репресивния характер на наказателното производство. Същевременно не се
сочели никакви доказателства, както за наличието на такива усещания у М. и
за тяхната сила, така и за съществуваща пряка причинно- следствена връзка
между тях и дейността на Прокуратурата на Република България.
В случай, че съда не възприеме така изложените съобразения, при
условията на алтернативност се оспорва предявения иск по размер. В тази
връзка се сочи, че константна съдебна практика била, размерът на
обезщетението за неимуществени вреди да е свързан с критерия за
справедливост- правило установено и с чл.52 от ЗЗД. Според възприетия в т.II
на ППВС №4/1968г. принцип, определянето на конкретен паричен еквивалент
на обезщетението за неимуществени вреди бил въпрос на фактическа
преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на
увредения. Следователно, справедливостта не била абстрактно понятие, а се
извеждала от преценката на конкретните обстоятелства, в конкретния случай-
за претендирани неимуществени вреди по чл.2, ал.1, т.З ЗОДОВ: как
обвинението се е отразило върху здравето, личния живот, чувствата, честта и
достойнството на увредения. Паричното обезщетение за тях трябвало да
съответства на необходимото за преодоляването им, но не било проява на
справедливост, а напротив, в дисхармония със справедливостта било
определяне на парично обезщетение, по-голямо от необходимото за
обезщетяване на претърпените вреди /в т. см. Решение №832/10.12.2010г. по
гр.д.№593/2010г. IVг.о. на ВКС/. Въз основа на така утвърдената съдебна
практика, претенцията на ищеца била изключително завишена, като не била
съответна на претендираните вреди, на икономическия стандарт в Република
България и на съдебната практика по аналогични случаи /вкл. и тази на
ЕСПЧ/.
Твърди се, че интензитета на увреждането значително превишавал
обикновените подобни случаи- което следвало от претендираното
обезщетение в размер на 24000лв. В тази връзка претендираното обезщетение
9
в размер на 24000лв. за неимуществени вреди не било съобразено и с
икономическия стандарт в страната. Така например за периода: 2020г. и
2021г., МРЗ за страната била съответно 610лв. и 650лв. Претендираното
обезщетение било в десетки пъти по- високо от тази стойност. То било и
значително завишено и на фона на друг обективен икономически критерий-
средния годишен доход на лице, който, според данни на НСИ за 2020г. е
7002лв.
Прави се възражение и срещу пасивната легитимация на Прокуратурата
относно изтъкнатото като основание в исковата молба задържане за 24 часа. В
този смисъл се визира, че задържането за 24 часа се осъществявало съгласно
ЗМВР и Прокуратурата нямала никакви правомощия да влияе върху това-
нито възлагала подобно задържане, нито можела да осъществи контрол върху
подобни действия, което било видно и от предвидения в закона ред за
оспорване на заповедта за задържане- тя се оспорвала пред съда, а не пред
прокурор. Още повече, че в случая не били представени никакви
доказателства, че това задържане е пряко свързано с воденото срещу ищеца
досъдебно производство.
Оспорва се, като неоснователна претенцията на ищеца за мораторна
лихва върху главницата от 24000лв. в размер на 7306,67лв. за периода
20.09.2018г.- 19.09.2021г.
Счита се, че датите в периода са произволно избрани. При обезщетение
по ЗОДОВ за неимуществени /или имуществени вреди/ се присъжда лихва,
считано от момента на установяване незаконността на акта, действието или
бездействието на държавния орган /момента на забава/, в случая- от влизане в
сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство /ТР
№3/22.04.2005г. по т.д.№3/2004г. на ОСГК/. В конкретният случай, датата на
влизане в сила на постановлението за прекратяване на наказателното
производство била 01.12.2020г. Така посочените дати в исковата молба били
произволни и нямали основание дори в изложената в молбата фактология.
По тези съображения се оспорва иска, а по отношение на претенцията за
разноски по това дело, се визира, че ще се вземе становище след
конкретизирането й.
От фактическа страна се установява следното:
Не е спорно между страните по делото, че е било образуваното срещу
10
ищеца досъдебно производство, което е прекратено.
Видно от приложеното ДП №ЗМ 645/2017г. на РУ- В., същото е
образувано с Постановление от 25.10.2017г. на прокурор от РП- В. и е
образувана пр.пр.№187/2017г.
От Постановление за привличане на обвиняем от 12.12.2017г. на РП-В.
се установява, че ищецът М.М. е бил привлечен в качеството му на обвиняем
на същата дата, за извършено престъпление по чл.149, ал.1, вр. с чл.26, ал.1 от
НК, като спрямо него не е взета мярка за неотклонение. При извършване на
действията по привличане на ищеца, като обвиняем, последния е
представляван от защитника си- адвС.М..
От приложената пр.пр.№187/2017г. се установява следното: За първи
път, ищецът М.М. е узнал за воденото срещу него наказателно производство с
привличане на обвиняем с Постановление от 12.12.2017г. на РП- В.. С друго
Постановление от същата дата 12.12.2017г. на прокурор от РП- В. е
постановено да бъде задържан обвиняемия М. Л.. М. за 72 часа, считано от
10.02часа на 12.12.2017г. Впоследствие с Искане вх.№1754/14.02.2017г. и без
междувременно през въпросните 72 часа да са извършвани каквито и да било
следствени действия, е поискано от РП- В. да вземе мярка за неотклонение
„Задържане под стража“ по отношение на обвиняемия М. Л.. М.. Това искане
на прокуратурата е разгледано веднага от съда, като видно от Определение от
14.12.2017г., постановено по ч.н.д.№626/20217г. е оставил без уважение
искането за вземана на мярка за неотклонение „Задържане под стража“ и е
взел мярка за неотклонение „парична гаранция“.
Установява се, че по пр.пр.№187/2017г. са извършвани множество
следствени действия- разпит на свидетели, очни ставки, изготвена е съдебно-
психиатрична и психологична експертиза, като срока за разследване е
удължаван на няколко пъти.
Видно от Постановление прекратяване на наказателно производство от
30.09.2020г. на РП- В. е прекратено производството по преписката
№1854/2017г. по описа на РП- В. и ДП №645/2017г. на РУ- В., водено срещу
М. Л.. М. за престъпление по чл.149, ал.1, вр. с чл.26, ал.1 от НК, на
основание чл.243, ал.1, т.2 от НПК- обвинението не е доказано.
Постановление на прокурора е обжалвано от М. Л.. М. пред РС- В., като
видно от Определение №260886/17.11.2020г. същия го е потвърдил.
11
Определението на съда е влязло в сила на 01.12.2020г.
Установява се от показанията на свидетелите В.М. М.а- дъщеря на
ищеца и Г.М.К.- живущ с нея на семейни начала от 2000г., че те са запознати
с воденото срещу ищеца наказателно производство. Някъде през март или
април 2017г. ищецът бил арестуван и отведен от дома му. След като била
разгледана мярката му за неотклонение в съда, се установило да е започнал да
вдига кръвно, каквито оплаквания преди това нямал. Закарали го в болницата
и там установили кръвното му налягане да е високо. Предписани били на
ищеца лекарства за високо кръвно, а именно неуробекс, диаксин, валидол и
други за кръвното, които приемал и до момента. Започнали и проблеми в
дома му, като със съпругата си често се скарали по повод повдигнатото на
ищеца обвинение, което продължило около два месеца. Освен това ищецът се
бил притеснил, че са го обвинили за нещо което не е направил, като
преживявал случващото се много тежко- бил депресиран, не общувал с хора и
не искал да се среща с хора, спрял да излиза от дома си, тъй като се срамувал
и се страхувал от това какво ще кажат хората за него. Дори спрял да работи, а
преди това работел като точилар на ленти за дървообработващи машини. Не
бил търсел работа, а него го били търсели да работи, но той не желаел,
понеже се срамувал от хората. Според св.К., ищецът не работил около 1
година, тъй като през 2018г. отново е започнал работа, но не на пълен работен
ден. Установява се от показанията на свидетеля К., че ищецът преди
постоянно приемал гости в дома си, но сега вече в дома му не ходел никой
освен най-близките.
При тези данни, настоящата инстанция намира от правна страна
следното:
Въззивните жалби са постъпили в срок, подадени са от надлежни
страни в процеса, като са процесуално допустими.
След извършената служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК, съдът
намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
По същество, обжалваното решение е правилно и законосъобразно, като
настоящия съд изцяло споделя правните изводи формирани от страна на
първата инстанция, с изключение на съдебния акт относно периода на
присъдената лихва.
По отношение на подадената въззивна жалба от страна на
12
прокуратурата:
В тежест на ищецът в настоящия процес е да докаже наличието на
всички елементи от фактическия състав на твърдяното от него накърнено
субективно материално право по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, а именно:
обвинение в извършване на престъпление, прекратяване на образуваното
наказателно производство поради това, че деянието не е извършено от лицето
или че извършеното деяние не е престъпление; настъпване на твърдените
неимуществени вреди и причинно- следствена връзка между причинените
вреди и незаконното обвинение.
В конкретният казус, съдът намира, че са налице тези предпоставки по
този разпоредба и М. има основанието за претендира обезщетение за
неимуществени вреди. В тази насока, настоящата инстанция не може да не
приеме, че предявения иск по своето основание се явява доказан и като такъв
следва да бъде уважен.
Обезщетението по чл.2 от ЗОДОВ е за увреждане на неимуществени
права, блага или правозащитими интереси, като вредите се изразяват в
нравствените, емоционални, психически, психологически терзания на
личността, накърнена чест, достойнство, добро име в обществото. В
задължителната за настоящия състав съдебна практика е възприето
становището, че е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно
производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, за което
впоследствие е оправдано, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също
така е притеснено и несигурно, накърняват се моралните и нравствени
ценности у личността, както и социалното му общуване. По тази причина,
доказването на този вид неимуществени вреди, не се подчинява на общите
правила за доказване. За този вид неимуществени вреди се дължи
обезщетение и такова следва да се присъди в рамките на обичайното, при
положение, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на
Прокуратурата на РБ.
Първоинстанционният съд е уважил частично предявения иск, който
извод няма основание да не бъде споделен.
В т.7 от Тълкувателно решение №3 от 22.02.2004г., по тълк.д.№3/2004г.
на ОСГК на ВКС е посочено, че съответния правозащитен орган отговаря и в
случаите, когато наказателното производство е прекратено поради
13
недоказаност на обвинението. В случая този орган е именно Прокуратурата на
РБ, която с постановление е прекратила досъдебното производство с
постановление, на основание чл.243, ал.1, т.2 от НПК.
В този аспект следва да се посочи, че няма основания да бъдат приети
за основателни възраженията прокуратурата, че за да възникне отговорността
на държавата за вреди следва пострадалото лице да има качеството на
обвиняем или е достатъчно срещу него да е било образувано наказателно
производство, както и следва ли да е уведомено от съответния орган за
образуваното срещу него производство или е достатъчно да е разбрало за
него от други източници.
В конкретният казус, без правно значение е, че то е образувано срещу
неизвестен извършител.
В практиката на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК се приема, че
използваният в чл.2, т.3 от ЗОДОВ израз „обвинение в извършване на
престъпление” следва да се тълкува по- широко за нуждите на специалния
деликт, а не в прекия му наказателно- процесуален смисъл. Фактът на
прекратяване на наказателното производство поради липса на доказателства
за извършено престъпление осъществява хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 от
ЗОДОВ, макар и да не е повдигнато обвинение и уличеното лице да не е
привлечено в качеството на обвиняем, ако досъдебното производство е било
образувано срещу конкретно лице. В този смисъл е Решение №187 от
13.06.2012г., постановено по гр.д.№1215/2011г. на ВКС, ІІІ г.о.
Това становище е доразвито в Решение №425 от 01.12.2015г.,
постановено по гр.д. №3143/2015г. на ВКС, ІV г.о., в което се приема, че дори
и в случаите, когато първоначално досъдебното наказателно производство е
образувано срещу неизвестен извършител при достатъчно данни за
извършено конкретно престъпно деяние, а едва по-късно ищецът е бил уличен
и/или срещу него е било повдигнато обвинение за същото престъпление, той
търпи вреди от наказателното преследване и в периода от време преди
уличаването му, респ. повдигането на обвинението срещу него, ако той е бил
единственото лице, което е могло да извърши престъпното деяние, за което
производството първоначално е образувано срещу неизвестен извършител. В
тези случаи ищецът търпи вреди от наказателното преследване от момента, в
който е узнал за образуваното наказателно производство за конкретното
14
престъпно деяние, което единствено той би могъл да извърши.
В случая няма спор, а и се установява от писмените доказателства по
делото, че досъдебното производство е образувано срещу ищецът, като същия
е бил привлечен като обвиняем в извършване на престъпление.
Същевременно начинът, по който са описан състав престъплението- по
чл.149, ал.1, в постановлението за образуване на досъдебно производство с
посочване на времето, мястото и конкретните деяния, както и посочването на
М., че производството се води срещу него, не оставят никакво съмнение, че
единствено ищецът би могъл да е извършител на престъплението, за което е
образувано досъдебното производство, тъй като същият се сочи като автор на
описаните от прокурора в постановлението за образуване на досъдебно
производство престъпни деяния.
Доколкото ищецът е бил единственото лице, което би могло да извърши
престъпното деяние, а това налага да се приеме, че е налице обвинение в
извършване на престъпление по смисъла на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ.
Наказателното производство, както бе посочено по- горе е прекратено с
постановление на наблюдаващия прокурор поради това, че извършеното
деяние не е престъпление, на основание чл.24, ал.1, т.1 от НПК, което
обстоятелство обосновава незаконността на обвинението и е основание за
ангажиране на отговорността на държавата за обезвреда на претърпените от
ищеца вреди в резултат от незаконното обвинение.
Предвид незаконното обвинение в извършване на престъпление следва
да се приеме, че ищецът М. е търпял неимуществени вреди, изразили се в
психически страдания, стрес и притеснение във връзка с неоснователно
повдигнатото обвинение и страха от осъждане. Доводите, че те не са
доказани, не могат да бъдат възприети, като основателни. В случая се касае за
вреди, които всеки човек при подобни обстоятелства неминуемо търпи, а и те
се установяват от ангажираните от ищеца гласни доказателства- показанията
на свидетелите М.а и К.. Не са отречени излаганите от тях данни, че след
образуване на наказателното производство, конкретно след като му е била
разгледана мярката за неотклонение в съда, ищецът е започнал да вдига
кръвно, каквито оплаквания преди това нямал. Започнали и проблеми със
съпругата му, като често се карали по повод на повдигнатото му обвинение,
което продължило около 2 месеца. Ищецът е бил много притеснен, че са го
15
обвинили в нещо което не е направил, като е преживявал случващото се
много тежко- бил депресиран, не общувал с хора и не искал да се среща с тях,
като спряла да излиза от дома си. Констатациите на тези свидетели не са
опровергани.
След като е налице осъществен фактическия състав на незаконно
обвинение, за държавата възниква задължение да обезщети пострадалото
лице за причинените му неимуществени вреди.
Относно възраженията на прокуратурата относно допуснато нарушение
при определяне размера на наказанието, тъй като присъдения размер на
обезщетение за неимуществени вреди е завишен, и не отговаря на принципа
на справедливостта, същото не може да бъде споделено за основателно.
В конкретният казус, настоящата инстанция няма основание да не
сподели изводите на първоинстанционния съд да определи обезщетението в
размер на 6000лв. Неопровергани са данните, че ищецът е бил привлечен в
качеството му на обвиняем в извършване на тежко умишлено престъпление.
Същият към този момент е бил на 62 години, като производството срещу него
е продължило повече от 2 години и 7 месеца. Следва да се посочи, че
правилно е отчетен от районния съд, че не следва да се приема периодът в
който се включва времето до влизане в сила на постановлението за
прекратяване, тъй като по това време е разглеждана жалбата на ищеца против
него. Неопровергани са фактите, че по време на воденото досъдебно
производство, освен, че му е било повдигнато обвинени е разпитван в
качеството му на обвиняем, налице е задържане за 72 часа и налагане на
мярка за неотклонение- парична гаранция. Не са оспорени и свидетелските
показания в насока, че същия е бил в непрекъсната стрес и притеснения по
повод на разследването, което е довело да промяна нормалния му начин на
живот.
Тези обстоятелства са достатъчно основание да се приеме, че
определение размер на обезщетение, определено не е завишен, а е съобразен с
критерия визиран в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД.
Относно възражението касаещо неправилното посочване на периода от
които тече мораторната лихва, то настоящата инстанция приема, че същото е
основателно. В случая не може да се приеме за основателно възражението на
процесуалния представител на ищеца, че е допусната техническа грешка.
16
Основанието за този извод се извежда от обстоятелството, че с исковата
молба е претендирана мораторна лихва върху главницата от 24000лв. в
размер на 7306,67лв. за периода от 20.09.2018г. до 19.09.2021г.
Категорично установява се по делото, че ищецът е бил привлечен в
качеството му на обвиняем на 12.12.2017г. с постановление за привличане на
обвиняем за извършено престъпление по чл.149, ал.1, вр. с чл.26, ал.1 от НК.
С постановление за прекратяване от 30.09.2020г. на РП- В. е прекратено
производството по преписката № 1854/2017г по описа на РП- В. и ДП №
645/2017г. на РУ-В., на основание чл.243, ал.1, т.2 от НПК- обвинението не е
доказано. Това ПП е съобщено на ищеца на 05.10.2020г., който го е обжалвал,
но жалбата е отхвърлена от РС-В. с Определение № 260086/17.11.2020г. и
поради това е влязло в сила на 01.12.2020г.
Първоинстанционният съд правилно се е позовал на разясненията,
дадени в т.4 от Тълкувателно решение №3 от 22.04.2004г. по тълк.д.
№3/2004г. на ВКС, ОСГК, началният момент на забавата /съответно-
началният момент на дължимостта на мораторната лихва/ и началният момент
на погасителната давност при незаконни актове на правозащитни органи,
изразили се в незаконно обвинение за извършено престъпление, възниква от
влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното
производство, съответно- от влизане в сила на оправдателната присъда за
извършено престъпление.
Няма спор, че в случая влизането в сила на прокурорския акт за
прекратяване на наказателното производство е на дата 01.12.2020г. и от
тогава се дължи лихва за забава.
Констатира се обаче, че неправилно първоинстанционният съд е приел
периода от 01.12.2000г. до 20.09.2021г. /датата на искова молба/ лихвата за
забава върху определеното обезщетение от 6000лв., изчислена от съда с
лихвен калкулатор е в размер на 490лв., а не от 01.12.2020г.
Действително размерът на лихвата правилно е изчислен от 01.12.2020г.,
но неправилно е посочен, че периода е от 01.12.2000г.
Не може да се приеме, че се касае за техническа грешка, тъй като както
в мотивите, така и в диспозитива на постановеното решение, волята на
първоинстанционния съд е именно от датата 01.12.2000г. като никъде не се
визира от същия датата 01.12.2020г.
17
Ето защо подадената въззивна жалба на прокуратурата в тази й част е
основателна и следва да се уважи. В последица от това решението в частта за
мораторната лихва за нейния начален период следва да се отмени и вместо
което се постанови начален период от 01.12.2020г. до 20.09.2021г., вместо
посочения начален период от 01.12.2000г. до 20.09.2021г.
Подадената въззивна жалба от страна на прокуратурата с искане за
отмяна на решението на първоинстанционния съд, в частта му с която е
уважен предявения иск по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ до размера от 6000лв.-
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва,
считано от 20.09.2021г. до окончателното изплащане на сумата е
неоснователна и като такава следва да се остави без уважение.
По отношение на въззивната жалба на ищецът М. в частта й за
отхвърления размер на присъдено обезщетение.
В конкретният казус от страна на ищецът М. с исковата му молба се
претендира обезщетение в размер на 24000лв., ведно със законната лихва от
датата на увреждане до окончателното изплащане на сумата.
Първоинстанционният съд е уважил за сумата от 6000лв., като е
отхвърлил същия за разликата от 6000лв. до 24000лв.
В случая следва да се посочи, че въз основа на изложеното във
въззивната жалба на ищеца М., реално иска предявения иск да се уважи до
размера от 9000лв. Предвид на това следва да се приеме, че тази страна
изразява съгласие с отхвърлителния диспозитив с който е отхвърлен
предявения иск за неимуществени вреди от размера на 9000лв. до размера от
24000лв. Ето защо, поради липса на обжалване в тази му отхвърлителна част
от която и да е от страните по делото, същото следва да се приеме, че то е
необжалвано и е влязло в законна сила.
В случая настоящата инстанция няма основание да ревизира решението
в уважителната част от размера на 6000лв. до размера от 9000лв., респективно
размера на мораторната лихва.
Действително, с оглед на гореизложеното относно основателността на
предявената искова претенция, следва да бъде обсъдено справедлив ли е
размерът от 6000лв., с оглед на събраните по делото доказателства.
В тази връзка следва да посочи, че справедливостта като критерий за
определяне паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги
18
конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали
за своя притежател. Справедливостта по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е
абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните
обстоятелства, които носят обективни характеристики- характер и степен на
увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици,
продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и
социално положение.
С оглед спецификата на фактическия състав на деликтната отговорност
по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, критерий за преценка е и периодът, през който е
продължило наказателното преследване, характерът на престъплението по
повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това
последици. Принципът на справедливост изисква в най- пълна степен
обезщетяване на моралните вреди на увреденото лице от вредоносното
действие.
Не спорно по делото от неоспорените показания на разпитаните по
делото свидетели, че ищецът е действително има негативни преживявания
вследствие на образуваното наказателно производство, по което на практика
му е било вменено за извършен тежко умишлено престъпления.
Не може да бъде отречено, че е накърнено доброто му име в
обществото, както и че воденото производство е предизвикало отрицателни
емоции у М.. Следва да се отбележи, че ангажираните от страна на ищецът
свидетели коментират в по- голямата си част негативните му емоции. От
друга страна, не може да се игнорира факта, че реално наказателното
производство до неговото прекратяване е продължила над 2 години.
Съответно не се установяват, че същия е влошил здравословното си
състояние, като не са налице и писмени доказателства в тази насока.
При тези данни, следва да се приеме, че обезщетението за причинените
неимуществени вреди от страна на М. е именно в размера определен от
първоинстанционния съд: 6000лв., ведно със законната лихва от датата на
увреждането, считано от 30.09.2020г.- датата на влизане в сила на
постановлението за прекратяване на наказателното производство до
окончателното изплащане на сумата.
С оглед на гореизложените съображения, решението следва да се
потвърди, като правилно и законосъобразно в неговата уважителната част за
19
присъдената сума от 6000лв., ведно със законната лихва върху сумата,
считано от 20.09.2021г. до окончателното изплащане на сумата, както и
сумата от 490лв., представляваща лихва за забава върху главницата от 6000лв.
Въззивната жалба на М. за разликата от 6000лв. до 9000лв., както и за
претендираната мораторна лихва изчислена на база сумата от 9000лв. в
размер на 732,50лв. и въззивната жалба на прокуратурата против уважителна
част на постановеното решение, с изключение на началния период от който
тече мораторната лихва, като неоснователна следва да се остави без
уважение.
Относно разноските, то такива не се претендират от страните и няма
основание за евентуално присъждане.
С оглед на гореизложеното, Пазарджишкия окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯВА Решение №18 от 17.01.2022г., постановено по гр.дело
№908/2021г. по описа на РС- В., В ЧАСТТА относно датата от който тече
срока на мораторната лихва, а именно 01.12.2000г. до 20.09.2021г., вместо
което ПОСТАНОВЯВА: датата от която тече мораторната лихва е от
01.12.2020г. до 20.09.2021г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №18 от 17.01.2022г., постановено по
гр.дело №908/2021г. по описа на РС- В., в ЧАСТТА с която е уважен иска до
размера от 6000лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от
20.09.2021г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 490лв.,
представляваща за забава върху главницата от 6000лв.
Решението в останалата му част, като необжалвано е влязло в законна
сила.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
съобщението до страните пред ВКС на РБ.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
20
2._______________________
21