Р Е Ш Е Н И Е
№ 260344
гр. Пловдив, 06.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГО, VII състав,
в публичното заседание на тридесети септември две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
МИРЕЛА
ЧИПОВА
при
секретаря Ангелина Костадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Чипова
в. гр. дело № 1337 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и следващите ГПК.
Образувано
е по въззивни жалби на ищеца Б.П.Г. и на
ответника Д.П.Г. против Решение № 329 от 28.01.2020 г., постановено по гр. дело
№ 4182 по описа на РС – Пловдив за 2019 г., с което Д.П.Г. е осъден да заплати
на Б.П.Г. сумата от 4900 лв., представляваща ½ част от получената цена
за продажбата на недвижими имоти, съответстваща на квотата от съсобствеността
на ищеца, ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба в
съда – 14.03.2019 г., до окончателното изплащане на вземането, сумата от
1381,55 лв. – обезщетение за забавено плащане за периода от 01.06.2016 г. до
12.03.2019 г., както и сумата от 905,97 лв. – съдебно-деловодни разноски
съразмерно с уважената част от исковете, като е отхвърлен иска за заплащане на
обезщетение за забава за разликата от 1381,55 лв. до пълния претендиран размер
от 1663,66 лв. и за периода от 06.11.2015 г. до 31.05.2016 г. Със същото
решение Д.П.Г. е осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по
сметка на Районен съд Пловдив сума в размер на 129,49 лв. – разноски за
държавна такса, а Б.П.Г. е осъден да заплати на Д.П.Г. сумата от 30,09 лв. –
разноски съразмерно с отхвърлената част от иска.
Жалбоподателят
Б.П.Г. – ищец в производството пред първата инстанция, обжалва решението в
частта, с която е отхвърлен искът му за обезщетение за забава за разликата над
уважения до пълния претендиран размер и за периода 06.11.2015 г. – 31.05.2016
г., като излага доводи за неправилност на акта в тази негова част. В жалбата се
поддържа, че задължението на довереника по договора за поръчка е изискуемо от
получаване на даденото в изпълнение на поръчката, което той е длъжен да отчете
незабавно и без покана, поради което обезщетението за забава е дължимо от деня
на получаване на сумата по договора за поръчка. Искането до въззивния съд е за
отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на иска в пълен размер.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба.
В
своята въззивна жалба жалбоподателят Д.П.Г. – ответник в първоинстанционното производство, излага
съображения за неправилност на обжалвания акт и моли същия да бъде отменен. Жалбоподателят
оспорва направената от първоинстанционния съд оценка на събрания по делото
доказателствен материал.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на подадената жалба, в който се
взема становище за нейната неоснователност.
Пловдивският
окръжен съд, след
преценка на събраните по делото доказателства и становищата на страните, приема
за установено следното:
Въззивната
жалба е подадена в срок от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в
жалбата.
Първоинстанционното решение е
валидно и допустимо – постановено е в рамките на правораздавателната
компетентност на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и
петитума на искането за съдебна защита. Съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК по
правилността на решението съдът е ограничен от посоченото в жалбата, доколкото
не се засяга приложението на императивна материалноправна разпоредба, чието
съобразяване съдът е длъжен да прецени.
Производството
по делото е образувано по подадена от Б.П.Г. срещу Д.П.Г. искова молба, с която
са предявени обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 284,
ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на последния да заплати сумата от
4900 лв., представляваща ½ част от получената цена за продажбата на
недвижими имоти, съответстваща на квотата от съсобствеността на ищеца, както и
сумата от 1663,66 лв. – обезщетение за забавено плащане за периода 06.11.2015
г. – 12.03.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба в съда – 14.03.2019 г., до окончателното изплащане на вземането. В
исковата молба се навеждат твърдения, че ищецът и ответникът били братя и решили
през 2015 г. да продадат свои съсобствени имоти, представляващи два броя ниви,
находящи се в землището на с. Х., Община С., област Р.. Посочва се, че ищецът упълномощил
ответника да го представлява пред нотариус при сключване на договора за покупко-продажба,
като за целта му предоставил изрично нотариално заверено пълномощно. С
ответника постигнали договорка да му даде неговата ½ част от цената, като
при получаването на сумата да подпишат разписка. Сочи се, че с нотариален акт
за покупко-продажба на недвижим имот № 176, рег. № 20903, дело № 1460 от
06.11.2015 г. имотите били продадени от ответника, лично и в качеството му на
пълномощник на ищеца, за сумата от 9800 лв. След сключване на договора
ответникът казал на ищеца, че е осъществил сделката на стойност 9800 лв., която
сума била платена изцяло и в брой от купувача, но имал финансови затруднения и
в момента не можел да му даде неговата част от получената цена. Ищецът твърди,
че многократно молил ответника да му предостави сумата, като му определил краен
срок, а именно края на месец май 2016 г., но въпреки това същата не му била
предоставена. Поддържа, че между страните било налице мандатно правоотношение,
по което ответникът не се отчел, тъй като не му предоставил получената по договора
за покупко-продажба сума. Счита, че претендираната сума за главница била
дължима от момента на получаването ѝ от ответника, поради което
претендира и обезщетение за забавено плащане за периода от 06.11.2015 г. до
датата на подаване на исковата молба.
В срока по
чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в който се оспорва
предявения иск. В отговора се твърди, че в началото на 2016 г. ответникът
предал на ищеца припадащата му се ½ част от продажната цена по сделката,
обективирана в нотариален акт № 179, том 9, рег. № 10903, дело № 1460/2015 г., както
и че предаването на процесната сума било извършено в присъствието на свидетели.
За да уважи
предявения иск с правно основание чл. 284, ал. 2 ЗЗД, първоинстанционният съд е приел, че между страните е
налице валидно облигационно правоотношение по договор за поръчка, по силата на
който ищецът е възложил на ответника да сключи от негово име и за негова сметка
договор за покупко-продажба на притежаваните от ищеца ½ идеални части от
недвижими имоти, като след изпълнение на поръчката да отчете изпълнението на
ищеца, като му предостави получената по сделката парична сума от 4900 лв. Приел
е, на следващо място, че ответникът е изпълнил задължението си да извърши
възложеното му действие и е уведомил ищеца за това, но не е изпълнил основното
си задължение по договора – да предаде полагащата се част от продажната цена от
сключения от името и за сметка на ищеца договор за продажба на недвижими имоти.
По отношение на акцесорната претенция с правно основание чл. 86 ЗЗД съдът е изложил
съображения, че доколкото между страните не е уговорен срок за изпълнение на
задължението по договора, то приложение следва да намери правилото на чл. 84,
ал. 2 ЗЗД. По тази причина е приел, че ответникът е изпаднал в забава, считано
от 01.06.2016 г., и е отхвърлил иска за периода 06.11.2015 г. – 31.05.2016 г.,
съответно за разликата над уважения до пълния му претендиран размер.
За да се
произнесе по основателността на жалбата, въззивният съд обсъди доводите на
страните, както и събраните в първоинстанционното производство доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, при което приема следното от фактическа и
правна страна:
По делото не
се спори, че между страните е възникнало валидно облигационно отношение по
договор за поръчка, по силата на който ищецът е възложил на ответника да сключи
от негово име и за негова сметка договор за покупко-продажба на притежаваните
от него ½ идеални части от недвижими имоти. Основното задължение на
довереника, предвидено в нормата на чл. 281 ЗЗД, е да извърши възложените му от
доверителя действия. Съгласно чл. 284, ал. 2 ЗЗД довереникът е длъжен да даде
на доверителя сметка и да му предаде всичко, което е получил в изпълнение на
поръчката. Задължението на довереника да даде отчет включва задължение да
уведоми доверителя за изпълнението, да му даде сметка и да предаде полученото.
От събраните по делото доказателства се установява, че ищецът е предоставил на
ответника пълномощно с нотариална заверка на подписите, с което го упълномощава
да го представлява пред нотариус, като се разпореди с притежаваната от него
идеална част от имотите. Безспорно е по делото, а и се установява от събраните
по делото доказателства, че на 06.11.2015 г. е сключен договор за
покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 179, том 9, рег. № 10903, дело
№ 1460/2015 г., с който са продадени наследствените имоти за сумата от общо
9800 лв., както и че ответникът е получил продажната цена по сделката. Не е
спорно също така, че ответникът е уведомил ищеца за сключването на договора за
продажба. От горното следва, че ответникът е изпълнил задължението си по
договора да извърши възложеното му действие, както и задължението си да уведоми
ищеца за това. Спорно между страните е дали ответникът е предал на ищеца
полагащата му се продажна цена от сделката. Това задължение е такова за
действие, а не за бездействие, поради което може да бъде изпълнено и съответно
погасено само с активни действия от страна на довереника. Затова правилно
първоинстанционният съд е приел, че при предявен иск с правно основание чл.
284, ал. 2 ЗЗД ответникът носи доказателствената тежест да установи, че е
предал полученото по изпълнителната сделка. За установяване на факта на
предаване на сумата ответникът е ангажирал гласни доказателствени средства чрез
разпита на св. С. – дъщеря на ищеца и племенница на ответника. Същата дава
показания, в които заявява, че в началото на 2016 г. ответникът е предал сумата
от 4900 лв. в апартамента на родителите на страните, както и че към този момент
същите са живеели в това жилище. Сочи, че ответникът е броил парите на ищеца в
нейно присъствие, но не уточнява с каква номинална стойност са предадените
банкноти. Първоинстанционният съд не е дал вяра на показанията на свидетелката,
като е приел същите за непоследователни и некореспондиращи със събрания по
делото доказателствен материал. Показанията на свидетелката в частта им относно
предаването на парите кореспондират с дадените от св. Ц. показания, според
които свидетелят знае от ответника, че последният е предал парите на брат си
през м. януари 2016 г. Следва да се обърне внимание обаче, че този свидетел не
възпроизвежда в показанията си свои лични възприятия досежно предаването на
паричната сума, а такива, станали му известни от разговор с ответника. Настоящият съдебен състав намира, че правилно
районният съд не е кредитирал показанията на свидетелката, съответно
неоснователни се явяват наведените в тази връзка възражения в подадената от
ответника въззивна жалба. В чл. 172 ГПК е предвидено, че показанията на
посочените в разпоредбата лица се преценяват от съда с оглед на всички други
данни по делото, като се има предвид възможната тяхна заинтересованост. Това
означава, че към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със
засилена критичност. Несъмнено св. С. попада в кръга от тези лица, доколкото е
роднина и на двете страни по делото. Налице са и данни по делото, че същата е
във влошени отношения със своя баща. От анализа на ангажираните от страна на
ищеца гласни доказателствени средства следва извод, че последният е провел
успешно насрещно доказване относно факта, на който ответникът основава своето
правопогасяващо възражение. Доказването му, макар и непълно, разколебава в
значителна степен сигурността, че горният твърдян факт се е осъществил. В тази
връзка следва да се посочат показанията на св. Р., според които ищецът се е
преместил да живее при него в гр. София в началото на м. януари 2016 г. и
по-конкретно на осми или девети януари. В тази част показанията му се подкрепят
от тези, дадени от св. Г. – съпруга на ищеца, чиито показания също следва да
бъдат ценени по реда на чл. 172 ГПК. В показанията си св. Р. сочи също така, че
е бил заедно с ищеца по време на проведен с ответника телефонен разговор, в
който ищецът е дал на последния срок за предаване на дължимата му сума – до
края на м. май 2016 г. За последното обстоятелство свидетелства и св. Г.. И
двамата свидетели съобщават за влошени отношения между страните по делото. Показанията
на тези двама свидетели са в противоречие с показанията, дадени от св. С., и
значително разколебават достоверността на последните. Следва да се посочи, че
съдът намира за основателни изложените във въззивната жалба на ответника
оплаквания досежно извършената в производството пред първата инстанция очна
ставка, доколкото от протокола от проведеното открито съдебно заседание не се
установява същата да е извършена по надлежния ред. По тази причина не основава
фактическите си констатации на база на проведената очна ставка.
Предвид
изложеното, настоящият съдебен състав намира, че ответникът не установи по
категоричен начин, че е изпълнил задължението си по сключения с ищеца договор
за поръчка за предаване на полученото по горепосочения договор за покупко-продажба.
По тази причина искът с правно основание чл. 284, ал. 2 ЗЗД за заплащане на
сумата от 4900 лв. се явява изцяло основателен и като такъв правилно е бил
уважен от първоинстанционния съд.
По жалбата
на Б.Г.:
Настоящият съдебен състав намира за основателно
възражението на жалбоподателя – ищец в първоинстанционното производство. Съдебната
практика приема, че довереникът по договор за поръчка е длъжен да се отчете
незабавно и без покана, като това задължение следва от естеството на мандатното
правоотношение. По тази причина обезщетението за мораторна лихва е дължимо от
деня на получаване на сумите по договора за поръчка (така Решение №
300/23.07.2012 г. по гр. д. № 1366 по описа за 2011 г. на ВКС, IV г.о. и Решение № 11/03.02.2015 г. по гр.дело №
3889/2014 г. на ВКС, IV г.о.). От
горното следва, че ответникът дължи обезщетение за забава, считано от
06.11.2015 г. – датата на сключване на договора за покупко-продажба. Към тази
дата продажната цена е била предадена на ответника, като извод за това може да
се направи с оглед съдържащото се в нотариалния акт изявление, че цената е
получена изцяло и в брой. От заключението на приетата по делото
съдебносчетоводна експертиза, което съдът кредитира като компететентно и
обективно изготвено, възлиза на 1663,66 лв. С оглед на горното, предявената от
ищеца претенция с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да бъде уважена в
цялост, поради което първоинстанционното решение следва да бъде отменено в
частта, с която е отхвърлен искът за разликата от
1381,55 лв. до пълния претендиран размер и за периода от 06.11.2015 г. до
31.05.2016 г.
По
разноските:
При този изход на спора в настоящата
инстанция първоинстанционното решение следва да бъде ревизирано в частта му
относно разноските, като бъде отменено в частта, с която Б.П.Г. е осъден да
заплати на Д.П.Г. сумата от 30,09 лв., представляваща разноски съразмерно с
отхвърлената част от иска, а в полза на Б.П.Г. следва да бъдат присъдени разноски
допълнително в размер на 57,09 лв. За производството пред въззивния съд от
страна на последния се претендират разноски в размер на 975 лв., от които 25
лв. – за заплатена държавна такса, и 950 лв. – за адвокатско възнаграждение,
които следва да му бъдат присъдени. На жалбоподателя – ответник в
първоинстанционното производство, не се следват разноски.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
329 от 28.01.2020 г., постановено по гр. дело № 4182 по описа на РС – Пловдив
за 2019 г., в частта, с която Д.П.Г., ЕГН: **********, е осъден да заплати на Б.П.Г.
ЕГН: **********, сумата от 4900 лв., представляваща
½ част от получената цена за продажбата на недвижими имоти,
съответстваща на квотата от съсобствеността на ищеца, ведно със законна лихва
от датата на подаване на исковата молба в съда – 14.03.2019 г., до окончателното
изплащане на вземането, сумата от 1381,55 лв. – обезщетение за забавено плащане
за периода от 01.06.2016 г. до 12.03.2019 г., и сумата от 905,97 лв. –
съдебно-деловодни разноски съразмерно с уважената част от исковете, както и в
частта, с която Д.П.Г., ЕГН: **********, е осъден да заплати в полза на бюджета
на съдебната власт по сметка на Районен съд Пловдив сума в размер на 129,49 лв.
– разноски за държавна такса.
ОТМЕНЯ Решение № 329 от 28.01.2020 г., постановено по гр. дело №
4182 по описа на РС – Пловдив за 2019 г., в частта, с която е отхвърлен предявеният
от Б.П.Г., ЕГН: **********, иск за заплащане на обезщетение за забава за
разликата от 1381,55 лв. до пълния претендиран размер от 1663,66 лв. и за
периода от 06.11.2015 г. до 31.05.2016 г., както и в частта, с която Б.П.Г., ЕГН:
**********, е осъден да заплати на Д.П.Г., ЕГН: **********, сумата
от 30,09 лв. – разноски съразмерно с отхвърлената част от иска, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Д.П.Г., ЕГН: **********, да заплати
на Б.П.Г., ЕГН: **********, допълнително сумата от 282,11 лв. – обезщетение за
забава за периода 06.11.2015 г. – 12.03.2019 г.
ОСЪЖДА Д.П.Г.,
ЕГН: **********, да заплати на Б.П.Г., ЕГН: ********** сумата от 975 лв. – сторени в
производството пред въззивната инстанция разноски, както и сумата от още 57,09
лв. – сторени в производството пред първата инстанция разноски.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: