Р Е Ш
Е Н И Е
№ ........
гр. Пазарджик, 22.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПАЗАРДЖИК, гражданско отделение, в публично съдебно заседание, проведено на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: АНГЕЛ ТАШЕВ
при участието на секретаря Наталия Димитрова, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 857 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по повод искова молба от „БНП П. П. Ф.” С. А., Франция, рег. № ********* чрез „БНП П. П. Ф. С.А.“, клон България, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление гр. София, ж. к. Младост 4, Бизнес Парк София, Сграда 14, представлявано по закон от Д.Д., действащ чрез упълномощен юрисконсулт В.Г., против Н.Н.К., ЕГН **********, с адрес: ***, като моли съда да постанови решение, с което да осъди ответницата да заплати на ищцовото дружество следните суми: главница в размер на 5 720,98 лева; възнаградителна лихва в размер на 4 014,90 лева, за периода от 20.10.2016 г. до 20.12.2019 г. и мораторна лихва в размер на 1 957,70 лева, за периода от 20.11.2016 г. до датата на подаване на настоящия иск, дължими по договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ паричен кредит, издаване и ползване на кредитна карта № PLUS-1 1858948 от 30.11.2015 г..
В исковата молба се излагат обстоятелства, че по силата на договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ паричен кредит, издаване и ползване на кредитна карта № PLUS-1 1858948 от 30.11.2015 г., ищецът е отпуснал паричен кредит в размер на 6000,00 лева и закупуването на застраховка от 1612,80 лева. Сочи се, че сумата предмет на горепосочения договор е изплатена от ищцовото дружество по начина, уговорен в чл.1 от договора, с което е изпълнил задължението си по него. Твърди, че на основание на чл.3 от договора, за ответницата е възникнало задължението да погаси кредита на 48 месечни вноски - всяка по 279,01 лева, които вноски съставляват изплащане на главницата по заема, ведно с оскъпяването и, съгласно годишния процент на разходите - 45.99% и годишния лихвен процент - 36.83%, посочени в параметрите по договора.
Излагат се твърдения, че ответницата е преустановила плащането на вноските по кредита на 20.10.2016 г. /първа неплатена вноска/, като към тази дата са погасени 9 месечни вноски и на основание чл.5 от договора вземането на ищеца става изискуемо в пълен размер, в настоящия случай от 20.11.2016 г.. Предвид изложеното ответникът следвало да изплати остатъка по кредита в размер на 10881,39 лева, представляващ оставащите 39 броя погасителни вноски към 20.11.2016 г., към която дата е станал изискуем в целия му размер. Сочи, че въпреки настъпилия падеж на втората непогасена вноска, кредитополучателят не е изпълнил задължението си и поради тази причина кредиторът изпратил покана за доброволно изпълнение, в която вземането изрично е обявено за предсрочно изискуемо и е отправена покана до длъжника за доброволното му погасяване. Посочва се, че поканата е изпратена на адреса, който е деклариран в договора, а съгласно чл. 9, във вр. с чл.14, ал.2 от ЗПК от същия, всички изявление на кредитора се считат за узнати от кредитополучателя, ако бъдат изпратени на адреса, посочен в договора.
Твърди се, че ответничката дължи и обезщетение за забава в размер на законната лихва - 1 957,70 лева за периода от настъпване на изискуемостта на кредита - 20.11.2016 г. до датата на подаване на настоящия иск – 31.03.2020 г..
В проведеното съдебно
заседание, при редовност на призоваването не се явява закон или процесуален
представител за ищцовото дружество. Постъпила е молба, в която поддържа исковете
и моли съда да ги уважи в цялост.
В
срока за писмен отговор на исковата молба по реда на чл.131 от ГПК, ответникът
чрез назначения му особен представител адв. Е.П. *** представя писмен отговор,
в който оспорва предявената искова претенция по основание и размер и моли съда
да постанови решение, с което да я отхвърли предявените искове.
На
първо място въвежда твърдения, че не е обявена предсрочна изискуемост на
процесния кредит, тъй като ответницата не е уведомена. Прави възражение за недействителност
на процесния договор предвид специалните основания, визирани в чл.22 от Закона
за потребителския кредит /ЗПК/, тъй като шрифтът на текстовата част на договора
за потребителски кредит, както и на общите условия, които са част от него е по-малък
от 12, а именно 11. На следващо място се твърди, че процесният договор е
нищожен на основание чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, тъй като в случая в договора е
посочено лихвен процент 36,83 %, но липсват каквито и да било условия за
прилагането му, липсва уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният
процент - дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница. В
подкрепа на горното сочи, че нарушението е още по-съществено доколкото, нито в
договора, нито в погасителния план имало отбелязване, какъв е общият размер на
дължимата за срока на договора възнаградителната лихва и съотношението й с
главницата по кредита, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен
процент отговаря на действително прилагания от кредитодателя. Твърди, че уговорката
за възнаградителна лихва е недействителна поради противоречие с добрите нрави и
иска от съда да я обяви на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД за недействителна.
Ответната страна излага съображения, че процесният договор е нищожен и поради
причината, че липсва, каквото и да било уточнение какви точно разходи се
включват в ГПР, който е в размер на 45,99 %. Не ставало ясно дали в ГПР е
включена единствено и само възнаградителната лихва. Не са отчетени и изчислени
всички разходи по кредита, каквото е законовото изискване. Във връзка с горното
счита, че по този начин ответницата е поставена в положение, при което не е
наясно дали освен възнаградителната лихва не дължи и други разходи по кредита,
за чийто размер обаче не е уведомена своевременно, както и че е поставена в
невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от
нея финансов продукт.
В
случай, че съдът не приеме недействителност на процесния договор твърди, че са нищожни
клаузите относно ГПР и Годишен лихвен процент, тъй като са неравноправни по
смисъла на чл.146, ал.4 от ЗЗП и Директива 93/13 на ЕИО.
В проведеното съдебно заседания, при редовност на призоваването, ответникът се представлява от назначения му особен представител - адвокат Е.П., която моли съда да отхвърли исковата претенция като неоснователна.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:
От приетият по делото като писмено доказателство договор за потребителски кредит, отпускане на револвиращ паричен кредит, издаване и ползване на кредитна карта № PLUS-11858948 от 30.11.2015 г. се установява, че „БНП П. П. Ф.“ ЕАД /правоприемник на което е ищецът по делото/ -кредитор е предоставило на ответницата-кредитополучател кредит за потребителски цели в размер на 6000 лева, а кредитополучателят се е задължил да върне същия на кредитора, при параметрите и условията, посочени в договора. С договора за кредит ответницата се е задължила да върне на кредитора в сроковете и при условията, посочени в договора, сумата в общ размер на 13392,48 лева, платими на 48 броя месечни погасителни вноски в размер на по 279,01 лева всяка, с дата на първо плащане 20.01.2016 г. и с дата на последно плащане – 20.12.2019 г.. Уговорен е ГПР в размер на 45,99 % и годишен лихвен процент на разходите 36,83 %..
Видно от сключения договор за паричен кредит е, че страните са постигнали съгласие да бъде сключена застраховка на плащанията, при която застраховката да бъде платена директно на застрахователния агент, като застрахователната премия, която е в размер на 1612,80 лева, е разделена на равен брой вноски, съответстващи на посочения брой вноски в поле „Брой погасителни вноски", част е от всяка месечна погасителна вноска, посочена в поле „месечна погасителна вноска". С подписването на договора за кредит, кредитополучателят се е съгласил да заплати на кредитора и такса ангажимент, която е в размер на 150,00 лева, срещу която кредиторът фиксира лихвения процент за срока на договора. Таксата се заплаща от кредитополучателя при усвояване на кредита като кредиторът удържа сумата от общия размер на кредита.
Съгласно чл.5 от Условия към договора за кредит, при просрочие на две или повече месечни вноски, считано от падежната дата на втората непогасена вноска, вземането на кредитора става предсрочно изискуемо в целия му размер, включително всички определени от този договор надбавки, ведно с дължимото обезщетение за забава и всички разноски за събиране на вземането, без да е необходимо изпращане на съобщение от кредитора за настъпване на предсрочната изискуемост.
Видно от книжата по делото е, че на 12.06.2017 г. ответното дружество е изпратило покана до ответницата, в която е посочено, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем. По делото няма доказателства, от които да се установи дали посочената покана е получена от ответницата.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза и допълнителната ССчЕ, приети по делото и неоспорено от страните, се установява, че към 06.04.2020 г., главницата с настъпил падеж е в размер на 5536,33 лева, възнаградителна лихва в размер на 3974,83 лева за периода от 20.10.2016 г. до 20.12.2019 г., 879,76 лева обезщетение за забава, върху просрочената главница за периода от 20.11.2016 г. до 06.04.2020 г.. Вещото лице е посочило, че размерът на възнаградителната лихва и обезщетението за забава за периода 06.04.2017 г. – 06.04.2020 г. е съответно в размер на 5047,22 лева и 870,42 лева. Изяснява, че начислени и непогасени през периода 06.04.2017 г. до 20.12.2019 г. са следните лихви – 2973,85 лева – възнаградителна лихва; 702,22 лева – обезщетение за забава на главницата по кредита и 71,42 лева лихва за забава върху застрахователната премия. За периода 06.04.2017 г. – 06.04.2020 г. били следните – 2973,85 лева – възнаградителна лихва, 868,32 лева обезщетение за забава на главницата по кредита и 71,42 лева лихва за забава на вноски по застрахователна премия. Съдът кредитира експертизите като компетентно изготвени и даващи отговор на поставените задачи.
По делото е изготвена й съдебно-техническа експертиза, приета по делото и неоспорена от страните, която съдът кредитира като компетентно изготвена. От заключението й се установява, че в текста на процесния договор е използван серифен шрифт от типа „Гарамонд“. На определение места в текста, шрифтът бил от описания тип и удебелен. Вещото лице изяснява, че навсякъде в текста на договора, както и текстът в Условия към договора размерът на шрифта е 12 pt. Във връзка с горното се явява неоснователно възражението на особения представител, че шрифтът на договора и условията към него е по-малък от 12 pt.
Предвид така установеното от
фактическа страна се налагат следните
правни изводи:
Настоящият съдебен състав е сезиран с кумулативно обективно съединение осъдителни искове с правно основание чл.240 ЗЗД, във връзка с чл.79 ЗЗД, във връзка с чл.9 ЗПК и чл.86 ЗЗД.
От събраните по делото доказателства, безспорно се установи, че е възникнало облигационно правоотношение между Н.К. и „БНП П. П. Ф.“ ЕАД. В тази насока са всички събрани по делото доказателства, вкл. приложените по делото в оригинал договор за потребителски кредит, отпускане на револвиращ паричен кредит, издаване и ползване на кредитна карта № PLUS-1 1858948 от 30.11.2015 г. От приетите по делото доказателства се установява по несъмнен начин гореописаната фактическа обстановка, от която е видно, че кредиторът е дал в заем, а ответницата е получил сумата по кредита. В подкрепа на този извод е й извършването на плащания по процесния кредит. Последното не се й оспорва от ответната страна. Установи се, че заемодателят е изправна страна по договора, докато ответникът не е изпълнил изцяло задълженията си за връщане на заетата парична сума за главница в размер на 5536,33 лева; възнаградителна лихва в размер на 3974,83 лева за периода от 20.10.2016 г. до 20.12.2019 г. и 879,76 лева обезщетение за забава, върху просрочената главница за периода от 20.11.2016 г. до датата на подаване на исковата молба. Не бяха ангажирани никакви доказателства от ответницата, че е погасила задълженията си към ищеца по процесния кредит.
По отношение на възражението на ответника, че предсрочната изискуемост не е обявена надлежно на ответника, съдът намира следното. В случая, видно от Погасителния план към Договора, към момента на предявяване на исковата молба – 06.04.2020 г. срокът за изпълнение на задълженията е изтекъл за всички вноски (последната с падеж 20.12.2019 г.), поради което съдът не следва да обсъжда доводите за настъпила предсрочна изискуемост на задълженията по договора за кредит и възражението на особения представител.
По възражението, че процесният договор е недействителен.
В текста на чл.10, ал.1 ЗПК са посочени общите основания за валидност на ДПК, а именно - договорът следва да се сключи в писмена форма, на хартиен или на друг траен носител, по ясен и разбираем начин, при размер на шрифта не по –малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. От съдържанието на ДПК и приложенията към него съдът прави извода, че ДПК отговаря на общите условия за действителност на такъв вид договор. Договорът е сключен в писмена форма, клаузите на договора са написани граматически по ясен и разбираем за потребителя начин, шрифта на договора е равен на 12, договорът е сключен в два екземпляра – по един за всяка страна. Подписан е от страните по договора.
Съдът намира обаче, че ДПК не отговаря на специалните изисквания на ЗПК за действителността на договора.
По въпроса за нищожност на клаузата за ГПР.
В текста на чл.19, ал.1 ЗПК е дадена легална дефиниция на понятието ГПР. Посочено е, че ГПР представлява общите разходи на потребителя по ДПК, настоящи и бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни възнаграждения от всякакъв вид), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В текста на чл.19, ал.2 ЗПК е посочено, че ГПР се изчислява по формула, съгласно Приложение №1 .
В текста на чл.19, ал.4 и ал.5 ЗПК е посочено, че ГПР не може да бъде по-висок от 5-пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с Постановление на МС на РБ. Клаузи в договора, надвишаващи определения размер се считат за нищожни.
В текста на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК е посочено, че ДПК трябва да съдържа данни за ГПР и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит.
В случая в договора за кредит формално фигурира размерът на ГПР – 45.99 %, но в него не са посочени по вид и размер всички разходи, от които се формира ГПР, така както те са описани в текста на чл.19, ал.1 ЗПК и в Приложение № 1 към закона, поради което не може да се приеме, че са спазени особените изисквания на закона съгласно чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Нито в договора, нито в условията по договора за кредит, имащи характер на общи условия, не е посочено какви точно разходи, освен възнаградителната лихва от 36,83 %, са включени в ГПР и какво е стойностно измерение в проценти на всеки един от формиращите ГПР компоненти. Така например в договора за кредит е уговорено заплащане на застрахователна премия от кредитополучателя по застраховка „Защита на плащанията“ в размер на 1612,80 лева. Нейната стойност е включена в размера на кредита, заплащането й представлява разход за кредитополучателя и е била известна на кредитора към момента на сключване на договора за кредит. Въпреки това в договора и условията по него липсва каквото и да е посочване дали застрахователната премия е включена в размера на ГПР и какъв процент от размера на кредита представлява тя на годишна база. Това, освен че противоречи на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, лишава кредитополучателя, а и съда от възможността да извърши преценка за съответствието на договора с императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК за максималния размер на разходите по кредита. Поради това съдът приема, че договорът за потребителски кредит е сключен в нарушение на императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
От горното може да се направи общия извод, че не е достатъчно в ДПК да бъде посочен общия размер на ГПР в процентно съотношение от общия размер на предоставения кредит. Нужно е освен общия размер на ГПР в договора да се посочат всички разходи по вид и размер, от които се формира ГПР, така както те са описани в текста на чл.19, ал.1 ЗПК и Приложение № 1 към закона. Освен разбивка на всички разходи по вид и размер в ДПК трябва да е посочена и общата сума, която е дължима от потребителя, представляваща ГПР. /В този смисъл Решение № 108 от 14.04.2020 г. на ОС - Пазарджик по в. гр. д. № 93/2020 г./.
Когато не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен съгласно чл.22 ЗПК. На основание чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит бъде обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Във връзка с изложеното и на основание чл.23 ЗПК, ответникът следва да върне само чистата стойност на кредита, т.е. предявеният иск за главница следа да бъде уважен до установения размер на задължението посредством приетата ССчЕ - 5536,33 лева и отхвърлен до предявения размер от 5720,98 лева.
Неоснователно
е възражението на ответницата за погасяване по давност на вземането за главница.
По този въпрос е налице съдебна практика, постановена по реда на чл.290 ГПК –
Решение № 261/12.07.2011 г. по гр. д.№ 795/2010 г. на ВКС, IV г. о, Решение №
28/05.04.2012 г. по гр. д.№ 523/2011 г. на ВКС, III г. о., съгласно които
вземанията на кредитора по договор за заем/банков кредит не са за периодични
плащания. При договора за заем е налице неделимо плащане, което е разсрочено
във времето. Договореното връщане на заема на погасителни вноски представлява
само съгласие на кредитора да приеме изпълнението на части, но това не променя
характера на задължението, което е неделимо и договорът не се превръща в такъв
за периодични платежи, а представлява частични плащания по него. При това
положение, независимо че вноските по кредита се повтарят през определени периоди
от време, те не се погасяват с кратката 3-годишна давност по чл. 111,
б."в" ЗЗД, а с петгодишната такава. Поради това, в случая е приложим
общия петгодишен давностен срок по чл. 110 от ЗЗД. По отношение началния момент
на давността следва да се съобрази разпоредбата на чл.430, ал.1 ТЗ, съгласно
която с изтичане на срока по кредита кредитополучателят е длъжен да върне
цялата сума, ведно с уговорената договорна лихва, като ако не е настъпила
предсрочна изискуемост на кредита, вземането на кредитора става изискуемо след
изтичане на уговорения срок. От този момент започва да тече давността по чл.114 ЗЗД, като приложим е общият петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД. В случая
срокът на договора е изтекъл на 20.12.2019 г., от който момент задълженията по
него са станали изискуеми, а исковата молба е депозирана в съда на 06.04.2020
г., т.е. преди изтичане на петгодишния давностен срок. Ето защо, възражението
за настъпила погасителна давност е неоснователно. /В този смисъл Решение № 175/17.05.2019 г. по в.гр.д. № 256/2019 г. по
описа на ОС Пазарджик/.
Поради недействителността на процесния договор, следва да бъде отхвърлен и искът за заплащане на обезщетение за забава в претендирания размер и период и за заплащане на възнаградителна лихва. По отношение на последната лихва, съдът намира за необходимо да посочи й следното:
В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл е константната практика на ВКС. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Според практиката на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД.
В случая по процесния договор за потребителски
кредит на ищеца е предоставена в заем сума от 6000 лева, при уговорен ГЛП в
размер на 36,83 %. Лихвата по договора е възнаградителна – за ползване на
дадената парична сума. Към датата на сключване на договора за кредит липсват
императивни разпоредби на закона по отношение размера на възнаградителната
лихва. При положение обаче, че се касае за потребителски договор, при който
едната страна е по-слаба икономически, поради което се ползва със засилената
защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че максималният размер на лихвата
(било възнаградителна, било за забава) е ограничен. Обратното би означавало
икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани неравноправно,
като недостигът на материални средства за един субект се използва за
облагодетелстване на друг. Поради това в съдебната практика трайно се приема,
че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва /а за обезпечени
кредити – двукратния размер на законната лихва/. В този смисъл е Решение № 378
от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., Решение № 906 от
30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о.; Определение №
901/10.07.2015 г. по гр. д. гр. дело № 6295 по описа за 2014 г на ВКС.
Следователно при преценка съответствието на спорната договорна клауза с добрите
нрави, следва да се вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер
на възнаградителна лихва и законната лихва. Размерът на последната е
общоизвестен – към основния лихвен процент на БНБ се прибавят десет пункта.
Така към сключване на договора размерът на законната лихва е 10,01%.
Следователно, уговорената с процесния договор възнаградителна лихва в размер на
36,83 % годишно е повече от трикратно по-висок от размера на законната лихва.
Наред с горното в настоящия случай според клаузите на договора при отпуснат
кредит в размер на 6000 лева, претендираната възнаградителна лихва е в размер
на 4014,90 лева, което повече от половината от размера на кредита. Горното не
се променя дори да се съобрази и размерът посочен от вещото лице, като дължима
възнаградителна лихва 3974,83 лева за претендирания период. С оглед изложеното,
съдът намира, че уговорката противоречи на добрите нрави /критерии за норми на
поведение, установени в обществото/ и се явява нищожна. Поради това, че
нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че
лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не
е възникнало за ищеца, поради което и исковата претенция за сумата в размер 4014,90
лева, представляваща договорно възнаграждение следва да бъде отхвърлена и на
това основание. /В този смисъл Решение №
108 от 14.04.2020 г. на ОС - Пазарджик по в. гр. д. № 93/2020 г./.
С оглед изхода на делото, на основание чл.78, ал.1 ГПК, в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените от него разноски, съразмерно на уважената част от исковата претенция, които възлизат в общ размер на – 685,51 лева за ДТ, възнаграждение за вещи лица и възнаграждение за особен представител.
Ответникът също има правно на разноски, но такива не се претендират.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА Н.Н.К., ЕГН **********, с адрес: ***, ДА ЗАПЛАТИ на „БНП П. П. Ф. С.А.“, клон България, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление гр. София, ж. к. Младост 4, Бизнес Парк София, Сграда 14, представлявано по закон от Д.Д., действащ чрез упълномощен юрисконсулт В.Г. сумата в размер на 5536,33 лева, представляваща дължима главница /чистата стойност на кредита/ по договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ паричен кредит, издаване и ползване на кредитна карта № PLUS-1 1858948 от 30.11.2015 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за главница над присъдения размер от 5536,33 лева до претендирания от 5 720,98 лева, иска за възнаградителна лихва в размер на 4 014,90 лева, за периода от 20.10.2016 г. до 20.12.2019 г. и мораторна лихва в размер на 1 957,70 лева, за периода от 20.11.2016 г. до датата на подаване на исковата молба, дължими по договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ паричен кредит, издаване и ползване на кредитна карта № PLUS-11858948 от 30.11.2015 г., като неоснователни.
ОСЪЖДА Н.Н.К., ЕГН **********, с адрес: ***, ДА ЗАПЛАТИ на „БНП П. П. Ф. С.А.“, клон България, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление гр. София, ж. к. Младост 4, Бизнес Парк София, Сграда 14, представлявано по закон от Д.Д., действащ чрез упълномощен юрисконсулт В.Г., сумата в общ размер на 685,51 лева съдебни разноски, съразмерно на уважената част от исковата претенция.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд Пазарджик в двуседмичен срок от връчването на препис на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: