Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 31.07.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VI – 17 състав, в
публично съдебно заседание на осми юли две хиляди и двадесета година в
състав:
СЪДИЯ:
ДИЛЯНА
ГОСПОДИНОВА
при секретаря Светлана Влахова като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 3499 по описа на СГС за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са обективно съединение отрицателни установителни
искове с правна квалификация чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ вр.
чл. 240 ЗЗД и чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ вр. чл. 86, ал.
1 ЗЗД.
Ищецът - „С.*“ ЕООД, твърди,
че е кредитор с прието вземане в производството по несъстоятелност на ответника
„Т.А.” ООД, по отношение на което дружество е открито производство по
несъстоятелност с решение, постановено по т.д. № 1666/ 2017 г. по описа на СГС,
VI-18 състав. Посочва, че ответникът К.Б.К. е предявил в производството по
несъстоятелност на „Т.А.” ООД следните свои вземания към длъжника: 1) вземане
за получаване на сума в размер на 33 490 лева, представляваща предоставени в
заем парични средства по договор за заем, сключен на 18.12.2006 г., между К.Б.К.
и „Т.А.” ООД, които подлежат на връщане, както и вземане за получаване на сума
в размер на 16 795, 01 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на
главницата, начислено за периода от 14.08.2012 г. до 14.07.2017 г.; 2) вземане
за получаване на сума в размер на 151 084, 20 лева, представляваща предоставени
в заем парични средства по договор за заем, сключен на 10.09.2008 г., между К.Б.К.
и „Т.А.” ООД, които подлежат на връщане, както и вземане за получаване на сума
в размер на 134 404, 81 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на
главницата, начислено за периода от 10.10.2008 г. до
14.07.2017 г.; 3) вземане за получаване на сума в размер на 5 000 лева, представляваща предоставени
в заем парични средства по договор за заем, сключен на 12.07.2013 г., между К.Б.К.
и „Т.А.” ООД, които подлежат на връщане, както и вземане за получаване на сума
в размер на 1 871, 52 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на
главницата, начислено за периода от 12.07.2013 г. до 14.07.2017 г. Ищецът
твърди, че тези вземания са включени от синдика в списъка на приетите вземания на
кредиторите на „Т.А.” ООД, срещу който е подадено възражение от кредитора „С.*“
ЕООД по чл. 690 ТЗ, което е счетено за неоснователно от съда с определение, постановено
по реда на чл. 692, ал. 4 ТЗ. Заявява, че така приетите вземания не са възникнали
в полза на кредитора К.Б.К. на твърдяното в производството по несъстоятелност
основание, а именно три договора за заем, тъй като сумите, които е уговорено да
бъдат предоставени за ползване на заемателя по тези
сделки, не са му предадени реално от заемодателя. Посочва, че те не съществуват
към момента и защото са погасени чрез плащане и чрез извършено извънсъдебно
прихващане. Прави възражение и че предявените в производството по
несъстоятелност вземания от кредитора К.К. са
погасени по давност. Ищецът счита, че вземанията, които се твърди да произтичат
от договор за заем, сключен на 12.07.2013 г., между К.Б.К. и „Т.А.” ООД не са
възникнали и защото този договор е нищожен. Заявява, че той е сключен при липса
на основание, както и че представлява симулативна
сделка. Той е и недействителен като сключен във вреда на представляваното
дружество „Т.А.” ООД. Поради изложеното моли съдът да постанови решение, с
което да признае за установено, че „Т.А.”
ООД не дължи на К.Б.К. следните суми: 1) сума в размер на 33 490 лева,
представляваща предоставени в заем парични средства по договор за заем, сключен
на 18.12.2006 г., между К.Б.К. и „Т.А.” ООД, които подлежат на връщане, както и
сума в размер на 16 795, 01 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане
на главницата, начислено за периода от 14.08.2012 г. до 14.07.2017 г.; 2) сума
в размер на 151 084, 20 лева, представляваща предоставени в заем парични
средства по договор за заем, сключен на 10.09.2008 г., между К.Б.К. и „Т.А.”
ООД, които подлежат на връщане, както и сума в размер на 134 404, 81 лв.,
представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата, начислено за
периода от 10.10.2008 г. до 14.07.2017 г.; 3) сума в
размер на 5 000 лева, представляваща предоставени в заем парични средства по
договор за заем, сключен на 12.07.2013 г., между К.Б.К. и „Т.А.” ООД, които
подлежат на връщане, както и сума в размер на 1 871, 52 лв., представляваща
обезщетение за забавено плащане на главницата, начислено за периода от
12.07.2013 г. до 14.07.2017 г., както и 4) сума в размер на 480 лв.,
представляваща присъдени разноски.
Ответникът К.Б.К. оспорва предявените искове. Твърди, че сумите, които е уговорено, че ще бъдат предоставени за ползване съгласно трите договора за заем са реално предадени от него на „Т.А.” ООД. Посочва, че договорът за заем от 12.07.2013 г. е действителна сделка, като описаните в него парични средства от 9 000 лв. са предоставени в заем на дружеството, за да може да бъде изпълнено негово задължение за заплащане на държавна такса в образувано съдебно производство. Поради изложеното моли предявените искове да се отхвърлят.
Ответникът „Т.А.” ООД, който в производството съгласно указанията на Софийски апелативен съд е представляван от единия от двамата си вписани управители – Д.М., заявява, че предявените искове са основателни. Твърди, че към момента на откриване на производство по несъстоятелност по отношение на него част от задълженията към К.К. по договорите за заем, сключени на 18.12.2006 г. и на 10.09.2008 г. са погасени чрез прихващане съгласно т. 4 от споразумение от 09.07.2012 г., а останалата непогасена част от тях е прехвърлена в полза на трето за спора лице с договор за цесия, сключен на 06.08.2012 г. Поради изложеното моли предявените искове да се отхвърлят.
Синдикът на „Т.А.” ООД – В.С.С., не заявява конкретно становище по основателността на предявените искове.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и ги обсъди в тяхната съвкупност, както и във връзка със
становищата на страните и техните възражения, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
От изложените от ищеца твърдения, на които той основава претенцията си, както и от формулирания в исковата молба петитум, може да се направи извод, че предмет на разглеждане в настоящото производство са предявени по реда на чл. 694, ал. 3 ТЗ искове за установяване несъществуването на вземания, които кредиторът К.Б.К. твърди, че са възникнали към длъжника „Т.А.” ООД по силата на три договора за заем, и които вземания са предявени в производството по несъстоятелност на последното дружество, включени са от синдика в изготвения от него списък на приети вземания, срещу който кредиторът „С.*“ ЕООД е подал възражение по реда на чл. 690, ал. 1 ГПК, което е оставено без уважение от съда по несъстоятелността с определение, постановено по чл. 692, ал. 4 ГПК.
Абсолютни процесуални предпоставки за надлежно упражняване на правото на специалния отрицателен установителен иск, предвиден в чл. 694, ал. 3, т. 2 ТЗ, който се предявява от кредитор на несъстоятелността, който не е носител на вземането, което е предмет на този иск, за наличието на които съдът следи служебно, са следните: 1) ищецът да има качеството на кредитор на несъстоятелността, което означава, че същият трябва да е включен със свое вземане към несъстоятелния длъжник в списъка на приетите вземания, одобрен от съда по несъстоятелността с определението, постановено по реда на чл. 692, ал. 4 ТЗ, 2) кредиторът, който претендира да има вземане към длъжника, което ищецът оспорва, да е предявил вземането си пред синдика по реда и в сроковете по чл. 685, ал. 1 ТЗ и чл. 688, ал. 1 ТЗ /с изключение на случаите на подлежащите на служебно вписване вземания по чл. 687 ТЗ/, 3) синдикът да се произнесъл по приемането на това вземане, като го е включил в списъка на приетите вземания, 4) кредиторът-ищец да е депозирал в срока по чл. 690, ал. 1 ТЗ възражение срещу приемане на вземането на другия кредитор, което последният счита, че има към длъжника, 5) да е налице произнасяне от съда по несъстоятелността по направеното възражение с определение по чл. 692, ал. 4 ТЗ, с което то да е оставено без уважение; 5) установителният иск да е предявен в преклузивния срок за това, предвиден в чл. 694, ал. 6 ТЗ.
От представените по делото доказателства и от извършената служебна справка за актовете, обявени в търговския регистър по партидата на „Т.А.” ООД, се установява, че ищецът „С.*“ ЕООД е кредитор, който е включен със свои вземания в общ размер на 549 145, 40 лв. в списъка на приетите вземания на кредиторите на ответника „Т.А.” ООД, по отношение на което дружество е открито производство по несъстоятелност с решение, постановено на 14.07.2017 г., по т.д. № 1666/ 2017 г. по описа на СГС, VI-18 състав. Този списък е одобрен с определение на съда по несъстоятелността, постановено по реда на чл. 692, ал. 4 ТЗ - определение от 08.12.2017 г., по т.д. № 1666/ 2017 г. по описа на СГС, VI-18 състав. От тези факти се налага изводът, че ищецът има качеството кредитор на несъстоятелността на „Т.А.” ООД и следователно е легитимиран да предяви пред съда специалния отрицателен установителен иск по чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ.
По делото се доказа и това, че физическото лице К.К. е предявило в производството по несъстоятелност на „Т.А.” ООД следните вземания, които са възникнали в негова полза срещу длъжника: : 1) вземане за получаване на сума в размер на 33 490 лева, представляваща предоставени в заем парични средства по договор за заем, сключен на 18.12.2006 г., между К.Б.К. и „Т.А.” ООД, които подлежат на връщане, както и вземане за получаване на сума в размер на 16 795, 01 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата, начислено за периода от 07.08.2012 г. до 14.07.2017 г.; 2) вземане за получаване на сума в размер на 151 084, 20 лева, представляваща предоставени в заем парични средства по договор за заем, сключен на 10.09.2008 г., между К.Б.К. и „Т.А.” ООД, които подлежат на връщане, както и вземане за получаване на сума в размер на 134 404, 81 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата, начислено за периода от 10.10.2008 г. до 14.07.2017 г.; 3) вземане за получаване на сума в размер на 5 000 лева, представляваща предоставени в заем парични средства по договор за заем, сключен на 12.07.2013 г., между К.Б.К. и „Т.А.” ООД, които подлежат на връщане, както и вземане за получаване на сума в размер на 1 871, 52 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата, начислено за периода от 12.07.2013 г. до 14.07.2017 г. Това са същите вземания, които са предмет на предявените в настоящото производство отрицателни установителни искове. Доказва се, че синдикът се е произнесъл по приемане на тези вземания, като ги е включил в списък на приетите вземания, който е обявен в търговския регистър на 05.10.2017 г. Срещу списъка в тази му част в срока по чл. 690, ал. 1 ТЗ е подадено възражение от кредитора „С.*“ ЕООД, с което той е оспорил като неправилно произнасянето на синдика по приемане на описаните вземания на кредитора К.К. към длъжника. Съдът по несъстоятелността е разгледал това възражение с определение, постановено по реда на чл. 692, ал. 4 ТЗ, с което го е счел за неоснователно. Отрицателните установителни искове, за разглеждане на които е образувано настоящото производство, са предявени пред съда на 28.12.2017 г., на която дата исковата молба е изпратена по пощата, което е в рамките на преклузивния срок, предвиден в чл. 694, ал. 6 ТЗ, който започва да тече на 11.12.2017 г., на която дата в търговския регистър е обявено определението на съда по чл. 692, ал. 4 ТЗ, и изтича на 28.12.2017 г., при съобразяване, че 25.12.2017 г. е неприсъствен ден и 28.12.2017 г. е първият присъствен ден след него.
С оглед на изложеното, следва да се заключи, че по делото се доказа наличието на всички предпоставки за допустимост на предявените по реда на чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ отрицателни установителни искове, поради което същите са допустими и съдът дължи да се произнесе по тяхната основателност.
Съгласно правилата на чл. 154 ГПК в тежест на ответника К.К., който е лицето, което твърди, че в негова полза са възникнали вземания към „Т.А.” ООД по три договора за заем, е да докаже в настоящия процес при условията на пълно и главно доказване, че такива вземания са възникнали, както и че съществуват към настоящия момент.
При съобразяване на фактите, които кредиторът сочи като правопораждащи процесните вземания, се налага изводът, че в случая съдът следва да се произнесе по въпроса дали между К.К. и „Т.А.” ООД са сключени три договора за заем, както и дали по тези сделки в тежест на последното дружество, в качеството му на заемател, са възникнали задължения да върне получените за временно ползване парични средства.
Заемът за потребление е реален договор, поради което той се счита сключен с предаване на парите или заместимите вещи на заемателя. Ето защо, за да се приеме, че между ответниците са възникнали облигационни отношения по всеки един от твърдените договори за заем, следва да се докаже в процеса, че между тези лица е постигнато съгласие за това, че едното предоставя на другото в заем определена сума пари, както и че въз основа на това съгласие парите реално са предадени на заемателя.
Съдът намира за установено в производството от представените
три броя писмени договори за заем от 18.12.2006 г., от 10.09.2008 г. и от 12.07.2013
г., всеки от които е подписан както от К.К., така и от
представител на „Т.А.” ООД, че между тях е постигнато съгласие по отношение на
всички съществени елементи на заемната сделка – определен е размерът на
паричната сума, която заемодателят предоставя на заемателя
за временно ползване, както и срока, до който заемателят
може да ползва предоставените парични средства и до изтичане на който трябва да
изпълни задължението си да ги върне на заемодателя. С писмения договора за
заем, сключен на 18.12.2006 г. страните са се съгласили, че К.К. поема задължение да предостави на „Т.А.” ООД в заем
парична сума в размер на 60 000 британски паунда, а
последното дружество поема насрещно задължение да я върне в срок до три години
от сключване на договора, т.е. в срок до 18.12.2009 г. В договора за заем от 10.09.2008
г. са обективирани съвпадащи изявления на К.К. и „Т.А.” ООД, че първият поема задължение да предостави
на второто дружество в заем парична сума в размер на 150 000 евро, а дружеството-заемател се задължава да върне тази сума в срок
до три години от сключване на договора, т.е. в срок до 10.09.2011 г. С договора
за заем, сключен на 12.07.2013 г. между същите правни субекти е постигнато
съгласие, че К.К. поема задължение да предостави на „Т.А.”
ООД в заем парична сума в размер на 9 000 лв., а последното дружество се
задължава да я върне в срок до една година от датата на постъпване на сумата по
сметка на заемателя.
От представените по делото преводни документи се доказва, че на 04.01.2007 г. и на 19.12.2007 г. суми в размер на 58 000 лв. и на 105 000 лв. са реално предадени от К.К. на заемателя „Т.А.” ООД, като основанието за извършените преводи, което е записано в преводните нареждания, с които те са извършени, е „директорски заем“. Тези факти са посочени като настъпили и в изводите на вещото лице в заключението на изготвената съдебно-счетоводна експертиза /ССЕ/, което кредитира изцяло като компетентно дадено и след проверка на всички необходими документи. В таблицата, представляваща приложение № 1 към заключението е посочено, че в счетоводството на заемателя са осчетоводени постъпили парични средства в размер на 163 000 лв., като при анализ на записванията в счетоводството експертът е направил извод, че тези суми са отразени като получени такива по процесния договор за заем от 18.12.2006 г. Ето защо съдът намира, че по делото е доказано, че паричната сума, която е уговорено да бъде дадена в заем с договора от 18.12.2006 г., реално е предадена от заемодателя на заемателя, макар и това да е станало в различна от уговорената валута – не в британски паундове, а в левове. Следователно по делото се установи, че са осъществени всички елементи от фактическия състав, при който договорът за заем се счита за сключен, поради което трябва да се приеме, че е доказано, че между ответниците са възникнали облигационни отношения по договор за заем от 18.12.2006 г. По силата на този договор за „Т.А.” ООД е възникнало парично задължение да върне на К.К. реално получените парични средства, които са 163 000 лв.
От представените по делото преводни документи и изводите на вещото лице в приложение № 1 към заключението на изготвената ССЕ се установява, че в периода от 10.09.2008 г. до 14.10.2009 г. К.К. реално е предал на заемателя „Т.А.” ООД парични средства в общ размер от 300 000 лв. Една част от тези парични средства са преведени от К.К. по банкова сметка ***, което е видно от приетите като доказателство по делото банкови документи. Друга част от средствата са заплатени от К.К. на „Т.А.” ООД в брой, за който факт свидетелстват подписаните от дружеството разписки. В отношенията между страните по договора за заем „Т.А.” ООД има качеството на получател на паричните средства и на длъжник по задължението за тяхното връщане, поради което и удостоверените в разписките факти на получаване на паричните суми е факт, който е неизгоден за тази страна, което означава, че тези документи се ползват с материална доказателствена сила по отношение на него. От изводите на вещото лице, изготвило ССЕ, се установява, че тези суми са осчетоводени от дружеството-заемател като получени в заем по процесния договор от 10.09.2008 г., който договор е посочен и като основание за предаване на сумите в подписаните от представител на „Т.А.” ООД разписки. Ето защо съдът намира, че посочените парични средства са платени в изпълнение на задължениято на замодателя К. по процесния договор за заем. Това означава, че по делото е доказано, че паричната сума, която е уговорено да бъде дадена в заем с договора от 10.09.2008 г., реално е предадена от заемодателя на заемателя, макар и това също да е станало в различна от уговорената валута – не в евро, а в левове. Следователно по делото се установи, че са осъществени всички елементи от фактическия състав, при който договорът за заем се счита за сключен, поради което трябва да се приеме, че е доказано, че между ответниците са възникнали облигационни отношения по договор за заем от 10.09.2008 г. По силата на този договор за „Т.А.” ООД е възникнало парично задължение да върне на К.К. реално получените парични средства, които са 300 000 лв.
От приетите като доказателство по делото две вносни бележки от 12.07.2013 г. се установява, че К.К. е внесъл парична сума в общ размер на 9 000 лв. по банкова сметка *** „Т.А.” ООД. Като основание за направените плащания в тези документи е посочено „краткосрочен заем“. От заключението на изготвената ССЕ се установява, че постъпването на тези парични средства е осчетоводено от „Т.А.” ООД като получен заем съгласно договор от 12.07.2013 г., поради което съдът намира, че заплащането на сумата от 9 000 лв. от К.К. в полза на ответното дружество е станало в изпълнение на задължението му точно по третия от процесните договори за заем – този от 12.07.2013 г. и тези парични средства се доказва, че са предадени реално от заемодателя на заемателя. Ето защо трябва да се заключи, че в производството е доказано, че между ответниците са възникнали облигационни отношения и по още един договор за заем от 12.07.2013 г.
Ищецът е направил възражение за нищожност на договора за заем от 12.07.2013 г., което съдът следва да разгледа и да се произнесе дали той страда от двата заявени от него пороци, които са липса на основание и привидност.
Основанието на една сделка представлява типичната и непосредствена цел, към която са насочени волеизявленията на страните. Основанието на сделка от вида на процесната, а именно договор за заем, е да се предоставят за временно ползване от едната страна на другата парични средства в определен размер. В случая се установява, че договорът от 12.07.2013 г. има точно такава цел заемодателят К.К. да предостави на дружеството „Т.А.“ ООД парични средства в размер на 9 000 лв. за временното им ползване от последното и следователно има основание.
Освен това, съдът съобразява и нормата на чл. 26, ал. 2, изр. 2 ЗЗД, с която е установена оборимата презумпцията, че основанието на договора, който се претендира да е нищожен, се предполага до доказване на противното. Ето защо и в тежест на страната, която се позовава на нищожността на един каузален договор поради липса на основание, която в случая е ищецът, е да установи липсата на кауза за сключването му. По делото, обаче, от ищеца няма представени никакви доказателства в тази насока, поради което следва да се приеме, че този порок на договора за заем от 12.07.2013 г. не е налице.
Съдът намира, че възражението на „С.*“ ЕООД, че процесният договор за цесия е привиден и като такъв е
нищожен на основание чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД,
също е неоснователно.
Привидността на договора е обусловена от уговорка между страните, с която те прикриват действителната си воля чрез сключването на съглашение за пред третите лица. В случая обаче по делото няма ангажирани никакви доказателства от ищеца, от които да се установява, че воля на страните при сключване на договора за заем от 12.07.2013 г. е различна от тази, отразена в клаузите от неговото съдържание и че те изобщо не са целели пораждането на правните последици на тази сделка.
Ищецът „С.*“ ЕООД, който е трето лице за материалното правоотношение, възникнало на основание сключения договор за заем от 12.07.2013 г., заявява в процеса и възражение за недействителност на тази сделка, като сключена от представител във вреда на представляваното дружество „Т.А.” ООД, което означава, че той се позовава на недействителността, уредена в чл. 40 ЗЗД.
В разпоредбата на чл. 40 ЗЗД е установен случай на недействителност на договор, който е сключен от представител, от името и за сметка на представлявания. Тази недействителност обаче е уредена единствено и изключително в интерес на представляваното лице, който единствено е увреден от договора, тъй като неговият представител е злоупотребил с доверието му, а насрещната страна по договора най-често се е облагодетелствала от това за негова сметка. Ето защо и право да се позове на тази недействителност, извънсъдебно или пред съда чрез иск или възражение по предявен срещу него иск, има единствено представлявания, като такова право не възниква за нито един друг правен субект – нито за насрещната страна по сделката, нито пък за което и да било трето лице. В тази насока са задължителните указания, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г., постановено по тълк.д. № 5/2014 г. по описа на ОСГТК на ВКС. Това означава, че на недействителност по чл. 40 ЗЗД на сключения на 12.07.2013 г. договор за заем може да се позове само представлявания „Т.А.” ООД, който не е направил възражение в тази насока нито извънсъдебно, нито в настоящия процеса, като това право не съществува за ищеца „С.*“ ЕООД. Ето защо съдът няма да разглежда и да се произнася по основателността на направеното от това дружество възражение за недействителност на процесния договор за заем като сключен от представител във вреда на представлявания.
Предвид изложеното, трябва да се заключи, че по делото не се доказа договора за заем, сключен между ответниците, на 12.07.2013 г., да страда от порок, който да води до неговата нищожност, което означава, че той е действителен и е породил целените с него правни последици, включително такива по възникване на предвидените в договора задължения за двете страни по заемната сделка. По силата на този договор за ответника „Т.А.” ООД е възникнало парично задължение да върне на К.К. реално получените парични средства, които се доказа, че са в размер на 9000 лв.
В обобщение трябва да се посочи, че по делото се доказа, че между ответниците К.К. и „Т.А.” ООД са валидно възникнали облигационни отношения по сключени три договора за заем. По силата на тези сделки в тежест на заемателя „Т.А.” ООД са възникнали задължения да заплати на К.К. сума в размер на 163 000 лв., представляваща предоставена такава по договор за заем от 18.12.2006 г., която подлежи на връщане, сума в размер на 300 000 лв., представляваща предоставена такава по договор за заем от 10.09.2008 г., която подлежи на връщане, както и сума в размер на 9 000 лв., представляваща предоставена такава по договор за заем от 12.07.2013 г., която подлежи на връщане.
Към датата на
предявяване на тези вземания в производството по несъстоятелност на „Т.А.” ООД, са настъпили
падежите, на които страните са уговорили, че трябва да бъде изпълнено
задължението за връщане на получените в заем парични средства по всеки един от
трите договора за заем: – падежът на задължението по договора за заем от
18.12.2006 г. е настъпил на 18.12.2009 г.; – падежът на задължението по договора
за заем от 10.09.2008 г. е настъпил на 10.09.2011 г.; – падежът на задължението
по договора за заем от 12.07.2013 г. е настъпил на 12.07.2014 г.
В производството не са представени никакви доказателства за това, че „Т.А.” ООД е изпълнило задълженията, които са възникнали в негова тежест да върне получените в заем парични средства, нито на падежа, нито към настоящия момент. Доколкото от ищеца още с исковата молба е направено твърдение, че тези задължения са погасени чрез извършено извънсъдебно прихващане, което твърдението се заявява в процеса и от длъжника по тях „Т.А.” ООД, то съдът следва да се произнесе дали от представените по делото доказателства се установява този факт да е осъществен.
За да се приеме, че е извършено прихващане, с което са погасени вземанията, които са предмет на предявените отрицателни установителни искове, следва да бъде установено, че за някоя от страните по облигационните отношения, породени от сключените договори за заем, е възникнало правото да извърши прихващане при предпоставките на чл. 103, ал. 1 ЗЗД и кумулативно с това да бъде установено, че това право е надлежно упражнено по реда, предвиден в чл. 104, ал. 1 ЗЗД.
В чл. 103, ал. 1 ЗЗД са регламентирани предпоставките, при които в полза на едно лице възниква преобразуващото право да прихване и те са следните: наличие на две насрещни изискуеми и ликвидни вземания, които две лица имат едно към друго.
За да се произнесе по въпроса дали в случая е възникнало потестативното право по чл. 103 ЗЗД, съдът съобразява, че в производството от ответника К.К. са представени няколко споразумения, които са подписани от него, както и от представител на дружеството „Т.А.“ ООД, във всяко от които се правят определени изявления, касаещи спорните задълженията за връщане на заетата сума. Едно от тях е споразумение от 09.07.2012 г., което е подписано както от К.К., така и от представител на „Т.А.“ ООД и с оглед на това съдът приема, че то обективира изявления на всеки един от тези правни субекти със съдържание такова, каквото е посочено в неговите клаузи. С клаузите на т. 3 и т. 4 от това споразумение тези лица са направили изявления, които са съвпадащи, с едно и също съдържание и с които те заявяват, че К.К. и „Т.А.“ ООД изразяват воля да извършат две прихващания между техни насрещни вземания, които са конкретно посочени, като са индивидуализирани с правопораждащия ги факт и с размера, до който са възникнали и съществуват, както следва: 1) прихващане между вземанията на К.К. към дружеството за получаване на сума в размер на 163 000 лв., представляваща предоставена такава по договор за заем от 18.12.2006 г., която подлежи на връщане, и задълженията, които са възникнали в тежест на К.Б.К. към „Т.А.“ ООД да заплати сума в размер на 33 490 лв., представляваща покупна цена, дължима по договор за покупко-продажба на право на строеж, сключен с нотариален акт № 133/ 21.09.2007 г., както и 2) прихващане между вземанията на К.К. към „Т.А.“ ООД за получаване на сума в размер на 300 000 лв., представляваща предоставена такава по договор за заем от 10.09.2008 г., която подлежи на връщане, и задълженията, които са възникнали в тежест на К.Б.К. към дружеството, да заплати сума в размер на 151 084, 20 лв., представляваща покупна цена, дължима по договор за покупко-продажба на недвижими имоти, сключен с нотариален акт № 191/ 11.12.2009 г. Тези изявления по своя характер представляват, на първо място, признание, направено и от двете насрещни страни както по договорите за заем, така и по сделките за продажба на ограничено вещно право на строеж и на правото на собственост върху недвижими имоти, на обстоятелствата, че описаните в споразумението насрещни вземания са възникнали в посочените в него размери, че са изискуеми, както и че към датата на подписване на споразумението тези вземания не са погасени и все още съществуват. Следователно тези насрещни вземания са безспорни в отношенията между К.Б.К. и „Т.А.“ ООД, което означава, че те са ликвидни. След като вземанията, индивидуализирани в споразумението от 09.07.2012 г. са изискуеми и ликвидни, трябва да се заключи, че с тях е било възможно да се извърши извънсъдебно прихващане и за всяко едно от лицата, които взаимно си дължат пари, е възникнало правото да извърши прихващане между тях.
С изявленията, направени с клаузите на т. 3 и т. 4 от споразумението от 09.07.2012 г. всяка една от насрещните страни по описаните в тях парични вземания е изявила воля за извършване на прихващане, която е адресирана към другата, с което е упражнила това свое потестативно право. С оглед на изложеното съдът приема, че по делото се доказа, че от К.Б.К. и от „Т.А.“ ООД са извършени прихващания между техни насрещни парични вземания, сред които са и вземанията на К.Б.К. към дружеството, които са възникнали от двата договора за заем, сключени на 18.12.2006 г. и на 10.09.2008 г., които са предмет на предявените главни отрицателни установителни искове.
Във връзка с направеното в
процеса оспорване от К.К., че такива прихващания са
осъществени, съдът счита за необходимо освен вече изложеното да посочи
допълнително и това, че с подписване на споразумението от 09.07.2012 г. това
физическо лице е направило изрично извънсъдебно признание на фактите, че описаните
прихващания са извършени. Тези обстоятелства са неизгодни за ответника в
настоящия процес, доколкото тяхното установяване означава, че вземанията, които
той твърди да има към дружеството „Т.А.“ ООД са погасени и не съществуват към
настоящия момент. Ето защо и признанието на тези факти, направено в подписаното
от К. споразумение, се ползва с материална доказателствена
сила, която съдът е длъжен да зачете и да приеме признатите обстоятелства по
извършване на прихващания, за доказани в производството.
Прихващанията, извършени с изявления, обективирани в клаузите на т. 3 и т. 4 от споразумението от 09.07.2012 г., са породили предвиденото в чл. 104, ал. 2 ЗЗД действие и двете насрещни вземания на страните се считат погасени до размера на по-малкото от тях. Доколкото размерът на вземанията, които „Т.А.“ ООД има към К.К. по договорите за продажба са по-малки от тези, които са възникнали по двата договора за заем, то последните се считат само частично погасени, както следва: - вземането на К.К. за получаване на сума в размер на 163 000 лв. по договор за заем от 18.12.2006 г. се счита погасено до размера от 33 490 лв., като непогасената част от него възлиза на 129 510 лв.; - вземането на К.К. за получаване на сума в размер на 300 000 лв. по договор за заем от 10.09.2008 г. се счита погасено до размера от 151 084, 20 лв., като непогасената част от него възлиза на 148 915, 80 лв. От това следва, че към датата на предявяване на вземанията от К.К. в производството по несъстоятелност, открито по отношение на „Т.А.“ ООД, в полза на това лице са съществували само част от главните вземания, възникнали по договорите за заем от 18.12.2006 г. и от 10.09.2008 г., която част е тази, която не е била погасена чрез извършените със споразумението от 09.07.2012 г. прихващания.
По делото не бяха представени никакви доказателства за извършени плащания на остатъка от задълженията за главница по договорите за заем от 18.12.2006 г. и от 10.09.2008 г., както и на задължението за връщане на получената в заем сума от 9 000 лв., което е възникнало на основание договора за заем от 12.07.2013 г., нито пък такива, от които да се установява, че тези задължения са погасени чрез прихващане или чрез друг способ за това, от ищеца, върху който лежи тежестта да докаже фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици в настоящия процес съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК.
В исковата молба ищецът оспорва дължимостта на претендираните от кредитора К.К. вземания, като се позовава на изтекла погасителна давност по отношение на тях. С оглед на това и доколкото ищцовото дружество не е длъжник по процесните вземания, съдът първо трябва да отговори на въпроса дали кредитор на длъжника „Т.А.“ ООД може да направи възражение за погасяване по давност на вземания, които друго лице, претендира, че има към него, или това право може да се упражни единствено с волеизявление, изходящо от самия длъжник на вземанията.
Погасителната давност е уредена в закона като субективното право, което възниква в полза на длъжника на едно вземане, като това право не възниква в полза на което и да е трето лице, включително за друг кредитор на същия длъжник.
За да породи присъщите си правни последици, които се изразяват в това, че с изтичане на давността се погасява правото на кредитора да предяви пред съда своето вземане, правото на погасителна давност трябва да е възникнало за длъжника, което става след изтичане на определен предвиден в закона срок, в който кредиторът не е проявил активност да събере своето вземане, като то трябва да е и надлежно упражнено от длъжника, което става чрез отправяне на изрично изявление в тази насока, което да е достигнало до кредитора /погасителната давност не може да се прилага служебно нито от съда, нито от кредитора по материалното правоотношение, без да е налице позоваване на нея от длъжника/.
Съдът намира, че липсва основание да се приеме, че кредитор на длъжника може да упражни възникналото в негова полза право да се позове на изтекла погасителна давност за определено вземане, когато последният бездейства. По принцип такава възможност за кредиторите да упражнят имуществените права на своя длъжник, когато неговото бездействие заплашва тяхното удовлетворяване, е предвидена в разпоредбата на чл. 134 ЗЗД. С посочената правна норма, обаче, е изрично изключена възможността за кредиторите да упражнят тези права на длъжника, тогава, когато тяхното упражняване зависи от чисто личната преценка на длъжника дали да направи това или не.
Трябва да се приеме, че това дали длъжникът ще упражни възникналото в негова полза право на погасителна давност зависи единствено от неговата воля, тъй като дори след изтичане на давностния срок и бездействието на кредитора да събере вземането си в него той може да реши да не се позове на давността, а да изпълни своето задължение. Тази възможност е изрично регламентира в чл. 118 ЗЗД, в която норма е предвидено, че длъжникът може да плати доброволно задължението си и след изтичане на давността, без да има правото да иска връщане на даденото обратно. С оглед на това, съдът счита, че упражняването от длъжника на възникналото за него право да се позове на изтекла погасителна давност пред своя кредитор зависи от неговата лична преценка, поради което и това право не може да бъде упражнено вместо него от негов кредитор по реда на чл. 134 ЗЗД. Това означава и че в настоящото производство ищецът не може да упражни правото на „Т.А.“ ООД да направи възражение за погасяване по давност на вземанията, които това дружество има към К.К.. Това възражение може да бъде направено само от самия длъжник, който обаче не се е позовал на изтекла погасителна давност по отношение на тези вземания в настоящото производство, поради което и съдът не може да разглежда въпроса дали предвидената в закона давност за погасяване на правото на иск за предявените в процеса вземания е изтекла.
На следващо място, съдът съобразява, че в молбата за предявяване на вземания в производството по несъстоятелност на „Т.А.“ ООД кредиторът К.К. е заявил, че част от вземанията, които са възникнали в негова полза по договорите за заем от 18.12.2006 г. и от 10.09.2008 г., са прехвърлени от него в патримониума на трето лице на основание сключени договори за цесия. Осъществяването на този факт е от значение за това дали към момента титуляр на тези вземания, които са предмет на предявените отрицателни установителни искове, е К.К. или те вече не са част от неговия патримониум. Ето защо и съдът дължи да се произнесе по въпроса дали се доказва, че част от тези вземания са прехвърлени с договор за цесия и ако е така каква част от тях е прехвърлена в полза на трето за спора лице.
По делото е представен писмен документ, наименуван „споразумение“ от 02.06.2014 г., който е подписан от ответника К.Б.К. и следователно обективира изявления на това лице със съдържание такова, каквото е посочено в клаузите на споразумението. При тълкуване на изявлението, направено в чл. 3 от това споразумение, се налага извода, че по своя характер то представлява такова, с което К.К. признава осъществяването на следните факти: 1) на факта на сключване на договор за цесия от 06.08.2012 г., с която той прехвърля на И.М.своето вземане към „Т.А.“ ООД за получаване на сума в размер на 129 510 лв., дължимо по договор за заем, сключен на 18.12.2006 г.; 2) на факта на сключване на договор за цесия от 06.08.2012 г., с която той прехвърля на И.М.своето вземане към „Т.А.“ ООД за получаване на сума в размер на 148 916 лв., дължимо по договор за заем, сключен на 10.09.2008 г. От описанието на прехвърлените вземания е видно, че това са тези части от вземанията за главница по двата договора за заем, които са останали непогасени след прихващането, извършено с изявление, обективирано в съдържанието на споразумение от 09.07.2012 г. Описаните факти, чието настъпване се признава от ответника К.Б.К. с подписването на споразумението от 02.06.2014 г., са неизгодни за него в настоящия процес, тъй като той твърди, че към настоящия момент продължава да е титуляр на непогасената част от вземанията за връщане на предоставените в заем парични суми по двата договора за заем, а сключването на договорите за цесия водят до извод, че това не е така. Ето защо признанието на посочените обстоятелства има доказателствена сила и съдът трябва да ги приеме за доказани. Доколкото споразумението от 02.06.2014 г. е подписано и от представител на длъжника по прехвърлените вземания „Т.А.“ ООД, то съдът счита, че от момента на неговото подписване на последния са съобщени извършените цесии и на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД от този момент прехвърлянията на процесните вземания са породили действие и спрямо него.
Договорът за цесия има прехвърлително действие, което се изразява в това, че вземането, което е негов предмет, преминава от патримониума на цедента в този на цесионера. Toва прехвърлително действие настъпва между страните по сделката от момента на нейното сключване, а за длъжника от момента, когато цесията му е съобщена. Ето защо следва да се приеме, че от момента на съобщаване на посочените в т. 3.3. и т. 3.4. от споразумението договори за цесия на длъжника „Т.А.” ООД, т.е. от 02.06.2014 г. в отношенията между ответниците се счита, че останалата непогасена част от вземанията, които са възникнали за К.К. за получаване на дадените в заем парични суми по договора за заем, сключен на 18.12.2016 г. и по договора за заем, сключен на 10.09.2008 г., са преминали от патримониума на това физическо лице в патримониума на трето за спора лице И.М., който правен субект е единственият, който може да претендира тяхното изпълнение от длъжника, но не и предишния кредитор. По делото няма представени доказателства впоследствие, нито до датата на предявяване на прехвърлените вземания в производството по несъстоятелност на длъжника, нито до настоящия момент, К.К. да ги е придобил отново, което е възможно да стане единствено чрез сключване на нов договор за цесия с предмет тези вземания.
В чл. 99, ал. 2 ЗЗД е предвидено, че със сключването на договор за цесия прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното. Ето защо и доколкото по делото не се установява между страните по договорите за цесия, сключени на 06.08.2012 г. да е постигната уговорка, с която да е дерогирано правилото на чл. 99, ал. 2 ЗЗД, то трябва да се приеме, че по силата на тези сделки освен главните вземания в патримониума на цесионера И.М. са преминали и вземанията за обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на законната лихва, начислено за периода от падежа на главното задължение до датата на сключване на прехвърлителната сделка. Такъв характер има вземането за обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, начислено върху дължимата сума по договора за заем от 10.09.2018 г., за периода от 10.10.2008 г. до 06.08.2012 г., което е предмет на единия от предявените в процеса акцесорни отрицателни установителни искове, което също е преминало от патримониума на цедента К.К. в този на цесионера М. и неговото изпълнение може да се претендира единствено и само от последния. От момента на прехвърляне на главните вземания, вземането за обезщетение за тяхното забавено плащане, което се дължи на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД и е в размер на законната лихва, възниква направо за новия титуляр, който в случая е цесионера И.М.. Това означава, че вземането за получаване на лихва за забавено плащане на главното задължение по договора за заем от 18.12.2006 г., която е в размер на 16 795, 01 лв. и е начислена за периода от 14.08.2012 г. до 10.07.2017 г., както и вземането за получаване на лихва за забавено плащане на главното задължение по договора за заем от 10.09.2008 г., която е начислена за периода от 06.08.2012 г. до 14.07.2017 г., изобщо не са възникнали за ответника К.К., а кредитор по тях, който единствено може да иска от длъжника те да бъдат изпълнени, е цесионера И.М..
В обобщение трябва да се посочи, че по делото се доказа,
че към момента на предявяване на вземанията в производството по несъстоятелност
на „Т.А.” ООД, в патримониума на К.К. не съществуват вземанията за получаване на дадената за
временно ползване парична сума по договор за заем, сключен на 18.12.2006 г. и
по договор за заем, сключен на 10.09.2008 г., тъй като една част от тях са
погасени чрез прихващане, а останалата непогасена част е прехвърлена изцяло на
трето лице по силата на сключени и породили действие договори за цесия. В патримониума на К.К. не
съществуват и акцесорните вземания за получаване на
обезщетение за забавено плащане на главниците по двата договора за заем, които
също са преминали в патримониума на третото лице на
основание сключените договори за цесия. Това прави основателни предявените в
процеса главни отрицателни установителни искове за
признаване несъществуването на вземанията на К.К. към
„Т.А.“ ООД за получаване на парична сума от 129 510 лв., която е предоставена
по договор за заем, сключен на 18.12.2016 г. и за получаване на парична сума от
148 915, 80 лв., която е предоставена по договор за заем, сключен на 10.09.2008
г., както и предявените акцесорни отрицателни установителни искове за признаване несъществуването на
вземанията на К.К. към „Т.А.“ ООД за получаване на сума
в размер на 16 795, 01 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на
главницата, дължима по договора за заем от 18.12.2006 г., начислено за периода
от 14.08.2012 г. до 14.07.2017 г., както и вземане за получаване на сума в
размер на 134 404, 81 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на
главницата, дължима по договора за заем от 10.09.2008 г., начислено за периода
от 10.10.2008 г. до 14.07.2017 г.
По делото не бяха представени никакви доказателства, от които да се установява, че кредиторът К.К. се е разпоредил с възникналото за него вземане за получаване на парична сума от 9 000 лв., която е предоставена по договор за заем, сключен на 12.07.2013 г., която подлежи на връщане, както и такива, от които да се установява, че то е погасено към момента, поради което и предявеният отрицателен установителен иск за признаване за установено, че това вземане не съществува до размера от 5 000 лв., е неоснователен и като такъв трябва да се отхвърли.
Задължението, което възниква за заемателя по договора за заем да върне на заемодателя получената в заем сума е парично, поради което и последният дължи на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата.
Задължениeто на „Т.А.“ ООД, което е възникнало за дружеството към К.К., да върне получените в заем парични средства по договора за заем, сключен на 12.07.2013 г. е срочно, тъй като се установява, че в съдържанието на тази сделка е уговорен моментът, в който то трябва да бъде изпълнено. С чл. 2, ал. 1 от договора страните са постигнали съгласие, че заемателят се задължава да върне заетата сума в срок до една година от датата на постъпването й по негова сметка. По делото се установи, че паричната сума по този договор е предадена от заемодателя на заемателя на 12.07.2013 г., което означава, че уговореният между страните падеж на задължението за нейното връщане е 12.07.2014 г.
В чл. 84, ал. 1, изр. 1 ЗЗД е предвидено, че при срочните задължения, като процесното, длъжникът изпада в забава с настъпването на падежа и непрестиране на дължимия резултат на него. Самият срок, като прави вземането изискуемо, функционира още като покана за изпълнение и поставя длъжника в забава със самото си настъпване.
По делото се доказа, че „Т.А.“ ООД не е изпълнил възникналото в негова тежест задължение да върне получените за временно ползване парични средства в размер на 9 000 лв. на падежа, като то не е изпълнено и към настоящия момент, което означава, че е налице неточно във времеви аспект изпълнение на това задължение. Дружеството е в забава от деня, следващ падежа, т.е. от 13.07.2014 г. и дължи да заплати на кредитора К.К. обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва. Забавата в изпълнението на това задължение продължава и към момента, предвид липсата на представени доказателства за извършено плащане, поради което и следва да се приеме, че обезщетение за забава се дължи до крайната дата, до която кредиторът твърди, че това вземане е възникнало – до 14.07.2017 г. Размерът на обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД ще бъде определен от съда по чл. 162 ГПК, като изчисленията ще бъде извършено върху частта от вземането по договора за заем, която е предявена в производството по несъстоятелност на „Т.А.“ ООД, която е от 5 000 лв. и за периода от 13.07.2014 г. до 14.07.2017 г. Той възлиза на сумата от 1 526, 74 лв. До този размер и за посочения период това акцесорно вземане съществува и предявеният отрицателен установителен иск е неоснователен, като за разликата над тази сума до размера от 1 871, 52 лв. и за периода от 12.07.2013 г. до 12.07.2014 г. вземане по чл. 86, ал. 1 ЗЗД не е възникнало за К.К. към „Т.А.“ ООД и предявеният отрицателен установителен иск трябва да се уважи.
От „С.*“ ЕООД е предявен и иск за признаване за установено, че „Т.А.“ ООД не дължи на К.К. сума в размер на 480 лв., представляваща присъдени разноски, което вземане също е включено от синдика в списъка на приетите вземания на кредиторите на „Т.А.“ ООД, който е одобрен от съда.
От представените по делото три броя изпълнителни листове, издадени на 26.05.2016 г., на 02.06.2016 г. и на 10.04.2017 г. от Софийски градски съд, се установява, че с влезли в сила съдебни решения дружеството „Т.А.“ ООД е осъдено да заплати на К.К. направени от последния разноски за водене на образувани между страните съдебни дела, които са в общ размер от 480 лв. Въпросът за разпределяне на отговорността за разноските е разрешен по окончателен начин в съответните съдебни производства, в които те са направени, поради което и настоящият съдебен състав следва да зачете влезлите в сила актове и не може да се произнася по това дали вземанията за разноски, описани в представените изпълнителни листове, са възникнали или не. От ищеца не се твърди тези вземания да са погасени към момента по някой от предвидените в ЗЗД способи за това, което означава, че те продължават да съществуват и предявените отрицателни установителни искове са неоснователни и трябва да се отхвърлят.
По присъждане на направените по делото разноски:
Страните не са направили искане за присъждане на направените от тях разноски, поради което и съдът не дължи произнасяне по тяхното разпределяне съобразно крайния изход на делото.
На основание чл. 694, ал. 7 ТЗ ищецът следва да бъде осъден да заплати по сметката на СГС сума в размер на 70, 07 лв., представляваща държавна такса, дължима за разглеждане на тази част от предявените искове, които са отхвърлени, която такса не се внася предварително. Ответникът К.К., който е кредиторът, предявил в производството по несъстоятелност вземанията, които се установява, че са несъществуващи и с това е дал повод за завеждане на настоящото исково производство, следва да понесе отговорността за заплащане по сметката на СГС на сума в размер на 3 361, 19 лв., представляваща държавна такса, дължима за разглеждане на тази част от предявените искове, които са уважени, която такса не се внася предварително.
Така мотивиран Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по искове с правно основание чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ, предявени от „С.*” ЕООД, с ЕИК:********, със седалище и адрес на управление:***, срещу К.Б.К., с ЕГН: **********, с адрес: ***, и „Т.А.” ООД – в несъстоятелност, с ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:***, че „Т.А.” ООД – в несъстоятелност НЕ ДЪЛЖИ на К.Б.К. следните суми: 1) на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 33 490 лв. /тридесет и три хиляди четиристотин и деветдесет лева/, представляваща предоставени в заем парични средства по договор за заем, сключен на 18.12.2006 г., между К.Б.К. и „Т.А.” ООД, които подлежат на връщане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 16 795, 01 лв. /шестнадесет хиляди седемстотин деветдесет и пет лева и една стотинки/, представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата, начислено за периода от 14.08.2012 г. до 14.07.2017 г.; 2) на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 151 084, 20 лв. /сто петдесет и една хиляди осемдесет и четири лева и двадесет стотинки/, представляваща предоставени в заем парични средства по договор за заем, сключен на 10.09.2008 г., между К.Б.К. и „Т.А.” ООД, които подлежат на връщане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 134 404, 81 лв. /сто тридесет и четири хиляди четиристотин и четири лева и осемдесет и една стотинки/, представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата, начислено за периода от 10.10.2008 г. до 14.07.2017 г.; 3) на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 344, 78 лв. /триста четиридесет и четири лева и седемдесет и осем стотинки/, представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата от 5 000 лв., дължима по договор за заем, сключен на 12.07.2013 г., между К.Б.К. и „Т.А.” ООД, начислено за периода от 12.07.2013 г. до 12.07.2014 г.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „С.*” ЕООД, с ЕИК:********, със седалище и адрес на управление:***, срещу К.Б.К., с ЕГН: **********, с адрес: ***, и „Т.А.” ООД – в несъстоятелност, с ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:***, искове с правно основание чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ за признаване за установено, че „Т.А.” ООД – в несъстоятелност НЕ ДЪЛЖИ на К.Б.К. следните суми: 1) на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 5 000 лв. /пет хиляди лева/, представляваща част от предоставените в заем парични средства по договор за заем, сключен на 12.07.2013 г., между К.Б.К. и „Т.А.” ООД, които подлежат на връщане; 2) на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 1 526, 74 лв. /хиляда петстотин двадесет и шест лева и седемдесет и четири стотинки/, представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата от 5 000 лв., дължима по договор за заем, сключен на 12.07.2013 г., между К.Б.К. и „Т.А.” ООД, начислено за периода от 13.07.2014 г. до 14.07.2017 г.; 3) сума в размер на 480 лв. /четиристотин и осемдесет лева/, представляваща съдебни разноски, които К.Б.К. е осъден да заплати на „Т.А.” ООД съгласно изпълнителен лист, издаден на 26.05.2016 г., по т.д. № 5399/ 2015 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VI-8 състав, изпълнителен лист, издаден на 02.06.2016 г., по т.д. № 413/2013 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VI-15 състав и изпълнителен лист, издаден на 10.04.2017 г., по т.д. № 6418/2016 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VI-23 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 694, ал. 7 ТЗ „С.*” ЕООД да заплати по сметка на Софийски градски съд сума в размер
на 70, 07 лв. /седемдесет лева
и седем стотинки/, представляваща държавна такса, дължима за
разглеждане на тази част от предявените искове, които са отхвърлени, която
такса не се внася предварително, както и К.Б.К.
да заплати по сметка на Софийски
градски съд сума в размер на 3 361, 19 лв. /три хиляди триста шестдесет и един лева и деветнадесет стотинки/,
представляваща държавна такса, дължима за разглеждане на тази част от
предявените искове, които са уважени, която такса не се внася предварително.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: