Р Е Ш Е Н И
Е № 668
гр. Пловдив, 20.12.2018 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ІV гр.
състав, в публично съдебно заседание на 11.12.2018г, в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ПОЛИНА БЕШКОВА
при секретаря Елена Калончева,
като разгледа докладваното от съдията т. д. № 426 по описа на съда за 2018г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Субективно кумулативно съединени осъдителни искове с
правно основание чл. 432 от КЗ, обективно съединени с искове по чл. 86 от ЗЗД.
Подадена е искова молба от С.Й.К. с ЕГН ********** ***
и М. Й.С. с ЕГН ********** *** чрез общия им процесуален представител адв. В.Г. против Застрахователно дружество „Бул Инс“ с ЕИК 831830***, седалище гр. София и адрес на
управление бул. „Джеймс Баучер“ № 87.
Твърди се, че на дата **** около *** часа в гр. ***,
движейки се по бул. „***“, лицето А.М.В. с ЕГН ********** управлявал лек
автомобил марка „Ф.“, модел „Ф.“ с рег. № РВ**** РТ и реализирал ПТП, при което
блъснал пешеходката С.А.А.с ЕГН ********** – майка на
ищците. Пострадалата починала на място. Бил съставен Констативен протокол за
ПТП от 25.10.2016 г. на ОДМВР –***, сектор „Пътна полиция“ и образувано ДП № 777 / 2016 г. по
описа на I РУ – ***. Водачът
В. бил признат за виновен в това, че е нарушил правилата за движение и по този
начин по непредпазливост е причинил смъртта на С.А. с влязла в сила присъда,
постановена по НОХД № 386 / 2018 г. по описа на ОС – ***. Двете ищци изживяват
много тежко загубата на майка си, с която били в изключително близки отношения.
Ищцата С. е живяла в една къща с майка си, а ищцата К. – в съседната къща,
поради което контактите им били ежедневни. Внезапната й загуба причинила на ищците
непреодолима болка. Водачът и собственик на лекия автомобил марка „Ф.“, модел „Ф.“
с рег. № РВ ****РТ, е имал сключена застраховка „Гражданска отговорност“ с
ответното дружество – полица № BG 02116001554***, валидна от
01.06.2016 г. до 31.05.2017 г. В тази връзка на дата 13.01.2017 г. двете ищци и
понастоящем починалият им баща сезирали застрахователя с писмо вх. № ОК 25594 с
претенция за заплащане на застрахователно обезщетение за търпените от тях
неимуществени вреди в резултат от смъртта на тяхната родственица. Била
образувана щета № **********. В отговор на претенцията застрахователят изискал
допълнителни документи. С писмо вх. № ОК 503727 / 19.09.2017 г. такива били
представени, но ответното дружество отказало да изплати обезщетение (писма изх.
№ НЩ – 540 / 25.01.2018 г. и изх. № НЩ – 541 / 25.01.2018 г.). Считат, че
страданията на ищците не могат да бъдат компенсирани, но предвид критерия за
обезщетяване на неимуществените вреди, заложен в чл. 52 от ЗЗД, твърдят, че
обезщетение в размер от по 150 000 лв. за всяка от ищците се явява
справедлив еквивалент, който да репарира моралните вреди от непреодолимата
загуба на тяхната майка. Ето защо се иска от съда да постанови решение, с което
да осъди ответното застрахователно дружество да заплати на всяка от ищците
сумата от 150 000 лв. (сто и петдесет хиляди лева), представляваща
обезщетение за неимуществени вреди ведно със законната лихва по чл. 86, ал. 1
от ЗЗД, считано от датата на деликта **** до
окончателното изплащане. Претендират разноски.
В двуседмичния срок по чл. 367 от ГПК ответникът ЗД
„Бул Инс“ АД с ЕИК 831830***, седалище гр. София и
адрес на управление бул. „Джеймс Баучер“ № 87 чрез
упълномощения процесуален представител адв. А.И.депозира
отговор, с който оспорва исковете по основание и размер. Твърди, че претендираните обезщетения са прекомерно завишени, тъй като
налице били косвени данни, че отношенията между починалата и дъщерите й не се
отличават от обичайната връзка, която
съществува между родители и деца, които вече имат отделни семейства и живот. С.А.
е починала на 72 г., на възраст, равна на средната продължителност на живота в
страната, а самите ищци са с отделни семейства и изграден самостоятелен живот.
Прави евентуално възражение за съпричиняване на
вредоносния резултат от страна на пострадалата, която е имала възможност да
направи необходимото да предпази собствения си живот и здраве, но е постъпила
безотговорно и е действала опасно спрямо себе си, като се е поставила в риск.
Оспорва да е причинен деликт с мотив, че присъдата и
зачитането на действието й по чл. 300 от ГПК не обхваща вредата като елемент от
фактическия състав на непозволеното увреждане. Претенцията за лихва от датата
на произшествието определя като неоснователна предвид нормата на чл. 429, ал. 3
от КЗ.
Препис от
отговора е редовно връчен на ищците чрез адв. Г. на
дата 26.07.2018 г. В законоустановения двуседмичен
срок ищцовата страна подава допълнителна искова молба
вх. № 23900 / 08.08.2018 г. Оспорва възражението за съпричиняване от страна на пострадалата, наведено от
застрахователното дружество. На свой ред твърдят, че водачът на лекия автомобил
е нарушил множество правила за движение по пътищата – чл. 5, ал. 2, т. 1, чл.
20, ал. 1 и ал. 2, чл. 65 от ЗДвП. Сочи, че зачитането на влязлата в сила
присъда по чл. 300 от ГПК обхваща всички елементи на деликта,
включително и вината, обратно на твърдяното от ответника. Независимо от
горното, позовава се на обвързващата доказателствена
сила на констативния протокол за ПТП, който е официален документ и като такъв
има задължителна сила относно това настъпило ли е ПТП, между кои участници,
кога и къде. Твърди, че практиката на ВКС възприема становището, че когато ПТП
е възникнало в района на спирка на градския транспорт, само по себе си това
обстоятелство обуславя по-ниска квота на съпричиняване
от пострадалото лице в сравнение с тази на водача.
В срок постъпва отговор на допълнителната искова
молба, подаден от процесуалния представител на ответното застрахователно
дружество вх. № 28014 / 27.09.2018 г. Поддържа първоначално заявените
възражения, изложени с отговора на исковата молба – за неустановена по
категоричен начин вина на водача, за наличие на съпричиняване
на вредоносния резултат от страна на пострадалата и противоправно
нейно поведение като пешеходец, който не е спазил правилата за движение по
пътищата, не се е огледала и е предприела рисково пресичане. Позовава се на
практика на ВКС, според която е налице съпричиняване
по чл. 343 от НК от страна на пешеходец, ако той не се е съобразил с
ограниченията на чл. 113, ал. 1, т. 1,2 и 4 и чл. 114 от ЗДвП и задължението да
отиде до пешеходна пътека, когато в близост има такава. Счита, че допуснатите
от пострадалата нарушения на правилата за движение се намират в пряка-причинно
следствена връзка с настъпването на вредата. Оспорват механизма на ПТП така,
както е отразен в констативния протокол с мотив, че в тази си част същият не
съставлява обвързващ съда официален документ с материална доказателствена
сила, тъй като записаните обстоятелства не са се осъществили непосредствено
пред органите на КАТ.
Съдът, като прецени събраните в хода на делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, прие следното:
Съгласно чл. 498, ал.3 КЗ
вр. чл. 496 КЗ
вр. чл. 380 КЗ
допълнителна специална предпоставка за допустимост на прекия иск на пострадалия
срещу дружеството, застраховало ГО на виновния водач на МПС, е изтичането на
тримесечен рекламационен срок от сезиране на
застрахователя по реда на чл. 380 КЗ
за доброволно уреждане на отношенията между пострадалия и застрахователя по
повод плащане на застрахователно обезщетение.
Съгласно чл. 498, ал.3 КЗ увреденото лице
може да предяви претенцията си за плащане пред съда само ако застрахователят не
е платил в срока по чл. 496 КЗ, откаже да плати обезщетение или ако увреденото
лице не е съгласно с размера на определеното или изплатеното обезщетение.
В конкретния случай няма спор, че
застрахователят е бил своевременно сезиран, но по застрахователната претенция е
постановен отказ. При това положение процедурата за доброволно уреждане на
спора е приключила без резултат, което прави прекият иск по чл. 432 КЗ
допустим.
Разгледана по същество, претенцията е
безспорно доказана по основание.
В случая е налице влязла в сила присъда, признаваща
вината на водача за настъпване на произшествието поради нарушаване правилата за
движение – чл. 20, ал. 2 ЗДвП и причинената в резултат на това смърт по непредпазливост
на пострадалото лице.
Съгласно чл. 300 от ГПК влязлата
в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския, който
разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено
деянието, неговата противоправност, както и
виновността на дееца. Т.е. относно фактите, които
са съставомерни по Наказателния кодекс, съществува забрана да бъдат
установявани от граждански съд. Такива съставомерни факти в случая, които не
могат да бъдат пререшавани от настоящия съд, са и тези за причинената смърт на
пострадалото лице в резултат на настъпилото ПТП, именно заради което деецът е
наказан за престъпление по чл. 343, ал. 1, буква „в“ във вр.
чл. 342, ал. 1 от НК за причинена смърт по непредпазливост. Тези факти са
елемент от състава на престъплението и без наличието им извършителят нямаше да
бъде наказан за точно това престъпление.
За да се разграничат въпросите, обхванати от
задължителната сила на мотивите на присъдата и неподлежащи на преразглеждане от
гражданския съд и тези, свързани с възражението на ответника за съпричиняване, е необходимо да се посочи следното: Въпросът налице ли е съпричиняване
на вредоносния резултат, подлежи на изследване и преценка от гражданския съд
независимо от приетото в наказателното производство, но изводът за наличие на съпричиняване съдът следва да основе на приноса на пострадалия и неговото поведение, а не на поведението на
другия участник - водача на МПС. Поведението на пострадалия не е
предмет на присъдата, освен ако съпричиняването не
представлява елемент от състава на престъплението и не е било предмет на
изследване в наказателното производство по конкретното дело.
В случая безспорно поведението на пострадалия
не е елемент от обективната страна на престъплението, въпреки че същото е било
предмет на изследване и коментар. Така напр. прието е от наказателния съд –
видно от мотивите на присъдата, че основните причини за настъпилото
произшествие от техническа гледна точка са първо, поведението на пешеходката,
която е предприела пресичане на южната лента на платното за движение на място, по
начин и в момент, когато това не е било безопасно, т.е., без да се съобрази с
приближаващия се автомобил, като след спирането си на разделителната линия, при
тръгването си и навлизането в южната лента, мястото на удара е било вътре в
опасната зона на автомобила и второ, доколкото пешеходката е представлявала
видима опасност след излизането й от колоната на насрещно движещите се
автомобили, причина за произшествието е и поведението на водача, който не е
реагирал своевременно на опасността и е закъснял с реакцията си. Прието е също,
че съпричиняването в немалка степен за резултата на
самата пострадала, пресичайки булеварда на неразрешено за това място, е
смекчаващо отговорността на дееца обстоятелство, формирало извод за по – леко
наказание.
Въпреки тези изводи и констатации обаче
гражданският съд дължи формиране на собствено вътрешно убеждение относно
поведението на пострадалата и евентуалния й принос за настъпване на противоправния резултат.
Релевантен за съпричиняването и за прилагането на чл. 51, ал.2 ЗЗД е само
онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало
/наред с неправомерното поведение на деликвента/ до
увреждането като неблагоприятен резултат.
В тази връзка по
делото е изслушано заключение на САТЕ, което съдът възприема като
обективно и професионално изготвено, от което се установяват следните факти от
значение за спора и възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния
резултат. Пешеходката е имала техническа възможност да забележи
приближаващия се л.а. „Ф. Ф.”, като след спирането си на разделителната линия,
тя е имала техническа възможност да избегне ПТП, като остане там до преминаването
на автомобила пред нея. При тръгването на пешеходката и навлизането в южната
лента, мястото на удара е било вътре в опасната зона на автомобила. Пешеходката е имала техническа възможност да забележи приближаващия се л.а. „Ф. Ф.”, след
като е преминала през колоната автомобили в
северната лента, т.е. още преди спирането си на разделителната линия.
Тя е имала техническа възможност да
избегне ПТП, като остане там до
преминаването на л.а. „Ф. Ф.” пред нея. При тръгването и навлизането й в южната лента, мястото на удара е било вътре в опасната зона на лекия автомобил. Пешеходката
е предприела пресичане на платното за движение в посока от север на юг, от ляво
на дясно пред автомобила. Скоростта на движение на л.а. „Ф. Ф.” преди
произшествието е била около 50 km/h. При липса
на данни за пътни знаци, разрешената скорост е била нормативно определената. В анализираната пътна
ситуация, от момента в който пешеходката, след като се е спряла на
разделителната линия, е тръгнала да пресича южната лента, водачът на л.а. „Ф. Ф.”
при своевременна реакция и задействане на спирачната система е нямал техническа възможност да установи автомобила преди
мястото на удара и по този начин да избегне произшествието чрез безопасно
екстрено спиране, тъй като в този момент мястото на удара е било вътре в
опасната зона на автомобила. В анализираната пътна
ситуация, от момента в който пешеходката е
излязла от колоната автомобили в насрещната лента, водачът на
л.а. „Ф. Ф.” при своевременна реакция и задействане на спирачната система е имал
техническа възможност да установи автомобила преди мястото на удара и по
този начин да избегне произшествието чрез безопасно екстрено спиране, тъй като
в този момент мястото на удара е било извън опасната зона на автомобила.
По делото няма спор, че предприетото пресичане
е на неразрешено за това място в близост до автобусна спирка. Имало е и
пешеходна пътека недалече от района на произшествието. При запознаване с
материалите от досъдебното производство съдът констатира, че в тях се съдържат
и признанията на ищците за неизгодни за тях факти, които на общо основание имат
материална доказателствена сила спрямо тях, че
признатите факти са верни. По принцип гражданският съд не може да ползва
свидетелски показания, дадени по друго дело, вкл. в рамките на наказателното
производство, по което е постановена присъдата, за да формира извод за съпричиняване, но показанията на ищците като свидетели там
са всъщност извънсъдебни признания, които на общо основание няма процесуална
пречка да се ползват като надлежни доказателствени
средства по ГПК. Така напр. ищцата С.К. признава, че майка й имала навик приживе
да пресича улиците, без да се оглежда, като много пъти близките й я
предупреждавали да се оглежда, но въпреки това тя пресичала много неправилно
/протокол за разпит от 02.11.2016г/.
Ищцата М. С. на свой ред в протокол за разпит на свидетел от 31.10.2016г
съобщава: „Майка ми е била тръгнала на преглед заради повишена кръвна захар.
Явно е бързала много, за да предприеме такова опасно пресичане на натоварен
булевард в час пик, при положение, че наблизо има пешеходна пътека“.
Тези признания
напълно кореспондират с показанията на разпитания в настоящото производство и
признат за виновен водач на автомобила, който, въпреки че с изложеното не може
да се оневини предвид съдържанието на присъдата, надлежно установява
посредством преките си възприятия начина на пресичане на пешеходката: внезапно
появил се силует, който от ляво на дясно навлезнал в
платното. Пешеходката изскочила от колите – от средата на пътя между двете
насрещно движещи се колони, като свидетелят я възприел в движение: „ако беше
спряла на платното, щях да я видя и да спра, за да може да пресече от другата
страна безопасно“.
При така събраната доказателствена съвкупност съдът формира идентични изводи
на тези на наказателния съд по отношение съществения принос на пострадалата за
настъпване на произшествието, а именно пресичане на оживена двупосочна улица на
непозволено за това място при наличие на пешеходна пътека в района, по начин и в момент,
когато това не е било безопасно, т.е., без да се съобрази с приближаващия се
автомобил, като след спирането си на разделителната линия, при тръгването си и
навлизането в южната лента, мястото на удара е било вътре в опасната зона на
автомобила, което категорично съставлява нарушение на чл. 113 и чл. 114 т. 1 и
т. 2 ЗДвП и сочи на наличие на
обективна причинно следствена връзка с настъпилия резултат. Вредните последици не биха настъпили в случай, че пешеходката не
бе предприела пресичане на пътното платно на необозначено за пешеходци място и
по опасен, несъобразен с пътната обстановка начин, вкл., без да спре на
разделителната линия на пътното платно след вече предприетото пресичане, в
който случай не би имало конфликтна точка между нея и лекия автомобил, който би
преминал отпред.
Все пак обаче при
преценка поведението на пострадалия следва да се има предвид, че съгласно чл.
20, ал. 2 ЗДвП отговорността на водачите на моторните превозни средства за
осигуряване безопасност на движението е завишена спрямо тази на пешеходците,
включително чрез законодателно вмененото им задължение за избиране на подходяща
скорост на движение на управляваното МПС, която би им позволила спиране при
поява на препятствие на пътя, което са могли и са били длъжни да предвидят.
Вярно е, че водачът се е движил с нормативно разрешената за съответното
населено място скорост, но, доколкото произшествието е станало в близост до
автобусна спирка, изискванията към него са още по – завишени, тъй като в
районите със спирки на градския транспорт обичайно скоростта на движение следва
да е по-малка и от шофьорите се изисква да управляват с повишено внимание /чл.
66, ал. 2 ЗДвП/.
Поради това съобразно
данните по делото и отчитайки принципно завишените изисквания на закона към
водачите на МПС спрямо тези на пешеходците и в район на спирка, настоящият съд
преценя приноса на водача на автомобила и на пострадалата, съответно на 70 % и
30%. Колкото до възражението на ищците, че при евентуално определяне на процент
съпричиняване от страна на пострадалата, следва да се
съобразят от съда и данните за предходни нарушения на водача на правилата за
движение по пътищата, то същите не могат да се отразят на степента на съпричиняването. При определянето на тази степен подлежи на
съпоставка тежестта на конкретното нарушение на деликвента и това на
увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях
е допринесъл за настъпването на процесното пътно произшествие. Сравнението на конкретното поведение на участниците в
движението с оглед правилата, които всеки е длъжен да съблюдава, обосновава специфичната
за всеки случай преценка за реалния
принос и за разпределянето на отговорността за причиняването на деликта. Поведението на участниците по принцип – извън
обстоятелствата около процесното произшествие, е ирелевантно за конкретния им принос в него, а имат значение
на отегчаващи или смекчаващи вината обстоятелства при ангажиране наказателната
отговорност на деликвента, съответно отчетени от
наказателния съд при определяне вида и размера на наказанието. Това е така, тъй
като съпричиняването е винаги конкретно и във всеки
отделен случай се изследва на чие поведение се дължи преимуществено
вредоносният резултат, респ. в каква по обем степен са допринесли конкретните нарушения на правилата за
движение и безопасност от страна на участниците в произшествието.
Съобразно
нормата на чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя по
справедливост. При определяне размера на неимуществените вреди следва да се
вземат под внимание всички обстоятелства, които ги обуславят, като характера на
увреждането, начина на извършване на деянието, обстоятелствата, при които е
извършено, причинените морални страдания и пр. (В този смисъл Постановление на
Пленума на ВС №4/1968г.). Следва да се преценят вида и тежестта на причинените
телесни и психични увреждания, продължителността и интензитета на претърпените
физически и душевни болки, други страдания и неудобства – в този смисъл решение
№69/18.03.2014г. по гр.д.№4686/2013г. на ВКС, ІV г.о и
много други.
Няма спор, че ищците са дъщери на
починалата, като за причинените им от смъртта й болки и страдания по делото са
разпитани свидетели. От показанията на св. Ц.П./без родство/ и Н.П./без
родство/ се установява, че и двете дъщери са били в много добри отношения с
майка си, с която са поддържали близки контакти, обичали са се, грижи ли са се
една за друга. И двете били много травмирани от случилото се – тъжни, нещастни,
загубата им е непрежалима, страдат и до сега.
Въз основа на показанията, които се
възприемат като обективни и непосредствени, съдът приема за установени
описаните в исковата молба болки и страдания, силен емоционален стрес и душевни
мъки и причинната им връзка с процесното ПТП, както и че в резултат от смъртта
на майка си ищците търпят болки и страдания с висок интензитет и постоянен
характер. Преживели са и продължават да
изживяват неизлечима душевна болка и страдание от загубата на майка. От
свидетелските показания се установява, че и двете дъщери са имали дълбока
емоционална връзка с майка си, грижели са се една за друга, помагали са си.
Загубата им не може да бъде запълнена, лишени са завинаги от изконното си
човешко право да дават и получават любов, закрила и подкрепа от майка си.
Съдът определя размера на
дължимото за обезвреда обезщетение, като се ръководи от критерия за справедливост,
съобразявайки разпоредбата на чл.52 от ЗЗД и като взема предвид, че понятието
справедливост не е абстрактно, а е свързано с преценката на конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, които следва да се зачетат от съда. Такива
обективни критерии при причиняването на смърт са обстоятелствата, при които е
настъпил вредоносният резултат, възрастта на увредения, общественото положение,
отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за
неимуществени вреди. Обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл.52 ЗЗД възмездява страданията и/или загубата на морална опора и подкрепа, понесени
от близките на увредения, вследствие на настъпилата смърт. Налице са доказателства за интензитета и
продължителността на негативните емоции, преживени от ищците, като дори
при липса на такива съдът би ги приел за доказани, предвид невъзможността
да се обективират
болките и страданията като част от психичния живот на личността и строго
субективните й преживявания, а и чисто житейски се предполагат, доколкото в
случая се касае до една от най – тежките безвъзвратни загуби – тази на майка.
Въпреки че пострадалата е починала на 72 г – на възраст, близка до средната
продължителност на живота в страната, като същевременно ищците имат отделни
семейства и изграден самостоятелен живот, при безспорно установените добри
житейски взаимоотношения помежду им не може само на тази обективна база да се
приеме, че субективното усещане за болка е по - малко, както се твърди от
ответника.
Затова съдът
приема, че общият размер на обезщетението е толкова, колкото се претендира – по
150 000 лв на всяка от ищците, която сума обаче
следва да се намали с 30 % поради установения принос на пострадалата за
причиняването на тези вреди съобразно казаното по - горе.
Ето защо на всеки от ищците следва да се
присъди сумата от по 105 000 лв, като за
разликата до пълния размер исковете ще се отхвърлят като неоснователни.
Доколкото
по делото няма спор, като това се установява и от събраните доказателства, че
към датата на настъпване на произшестието гражданската отговорност на водача на
автомобила, с който е станало произшествието, е била застрахована при ответното
застрахователно дружество, последното е материалноправно легитимирано да
отговаря по предявения иск.
Съгласно чл. 429, ал. 3 КЗ лихвите
за забава, за които отговаря
застрахователят, се дължат от датата на уведомяването от застрахования за
настъпването на застрахователното събитие по реда на чл. 430, ал. 1, т.
2 или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна
претенция от увреденото лице, която от датите е най-ранна.
В случая няма спор, като това се установява и
от приложените към исковата молба доказателства, че застрахователната претенция
на ищците е заведена при ответното дружество на 13.01.2017г, като по делото не
се твърди и доказва по – ранна дата на уведомяване от страна на застрахования.
Поради това считано от тази дата следва да се присъди законната лихва върху
определеното от съда застрахователно обезщетение, като акцесорната
претенция за предходен период – от датата на деликта
– 25.10.2016г, ще се отхвърли.
На основание чл.78, ал.1 ГПК на ищците се
дължат разноски съразмерно на уважената част от исковете, като в случая те са
били представлявани от пълномощник при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА вр. чл.
38, ал. 1, т. 2 ЗА. Ето
защо и на основание чл. 38, ал. 2 ЗА ответното дружество следва да бъде осъдено да
заплати на адв. В.Г.,***, партер, ****, адвокатско
възнаграждение за предоставеното безплатно процесуално представителство на
ищците в размер на общо за двете 7 260
лв /3 630 лв х 2/,
определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения съобразно уважения размер на исковете от по 105 000
лв. на ищец.
На
основание чл.78, ал. 3 ГПК на ответника се дължат разноски съразмерно на
отхвърлената част от исковете. От пълномощниците на ищците е направено
възражение за прекомерност на заплатеното възнаграждение за адвокат в размер на
10 848 лв с ДДС, което съдът намира за основателно съобразно
действителната фактичска и правна сложност на делото и минимално предвидения
размер от 9 036 лв. с ДДС, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 от
09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и до който
размер същото следва да бъде намалено.
Така при съобразяване на признатия за дължим размер от 9 036 лв. с
ДДС и направените разноски за вещо лице и свидетел в общ размер на 170 лв,
съдът констатира, че дължими на ответника съразмерно с отхвърлената част от
исковете са 2 761.80 лв.
На основание
чл.78, ал.6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на държавата,
по бюджета на съдебната власт, бюджетната сметка на ВСС, сумата от 8 400 лв за държавна такса съобразно
уважения размер на претенцията /12 000 лв х 0,7/.
По аргумент от същия чл.78, ал.6 ГПК останалият размер от дължимата държавна такса
съобразно отхвърления размер на претенцията остава за сметка на бюджета на
съда.
Присъдените на ищците суми следва да
се заплатят на посочените в исковата молба банкови сметки.
Мотивиран
от изложеното, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА ЗД „Бул Инс“ АД с ЕИК 831830***,
седалище гр. София и адрес на управление бул. „Джеймс Баучер“
№ 87 да заплати сумата от 105 000 лв. на С.Й.К. с ЕГН ********** *** и 105 000 лв. на М. Й.С. с ЕГН ********** ***,
които суми представляват застрахователно обезщетение по
застраховка «Гражданска отговорност», сключена с полица № BG 02116001554***, валидна от 01.06.2016
г. до 31.05.2017 г. , за причинените по вина на водача на лек автомобил марка „Ф.“, модел „Ф.“
с рег. № РВ **** РТ - А.М.В. с ЕГН **********, неимуществени
вреди - болки и страдания, от смъртта на майка им С.А.А.с
ЕГН **********, настъпила в резултат на състояло се дата 25.10.2016 г. около 07:35 часа в гр. ***, бул. „***“,
ПТП, за което водачът е наказан с влязла в сила присъда по НОХД № 386
/ 2018 г. по описа на ОС – ***, ведно със законната лихва,
считано от датата на уведомяване на застрахователя - 13.01.2017г, до
окончателното изплащане на сумите, КАТО
ОТХВЪРЛЯ исковете за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени
вреди до пълния предявен размер от по 150 000 лв. на всеки от ищците,
както и за
присъждане на лихва за предходен период: от датата на деликта
– 25.10.2016г, до 12.01.2017г. вкл.
ОСЪЖДА ЗД „Бул Инс“ АД с ЕИК 831830***, седалище гр. София и адрес на
управление бул. „Джеймс Баучер“ № 87 да заплати на адв. В.Г.,***,
партер, офис ***, адвокатско възнаграждение в размер на 7 260 лв на основание чл. 38, ал. 2
ЗА съобразно изхода на спора по отношение на двете ищци.
ОСЪЖДА С.Й.К. с ЕГН
********** *** и М. Й.С. с ЕГН ********** *** да заплатят общо на ЗД „Бул Инс“ АД с ЕИК 831830***, седалище гр. София и адрес на
управление бул. „Джеймс Баучер“ № 87, сума в размер
на 2 761.80 лв., представляваща
разноски по съразмерност на отхвърлената част от исковете.
ОСЪЖДА ЗД „Бул Инс“ АД с ЕИК 831830***, седалище гр. София и адрес на
управление бул. „Джеймс Баучер“ № 87 да заплати в
полза на държавата, по бюджета на съдебната власт, бюджетната сметка на ВСС, сумата от 8 400 лв за държавна такса съобразно
уважения размер на претенцията.
Банковите сметки, по които следва да се преведат присъдените на ищците суми
на основание чл. 236, ал.1, т. 7 ГПК, са, както следва: за
С.Й.К. - IBAN: ***, Първа инвестиционна банка и за М. Й.С. - IBAN: ***, банка Уникредит
Булбанк АД съобразно данните в ИМ.
Решението подлежи на въззивно
обжалване пред ПАС в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: